петък, 30 юли 2010 г.

Балсам за душата

Нямам време днес от задачки да се похваля. Вече съм горд притежател на тази хартийка. Не успях да съм първа, някакви си двайсетина ентусиасти са успели да ме изпреварят. :-)

Опитът ме научи, че не си ли купя билет в първите един-два дни след като ги пуснат в продажба, особено ако оставя това за преди концерта, нещо се прецаква. Затова залагам отрано на сигурното.

Това е потвърдената вече новина, която вчера ме зарадва много: Helloween пристигат у нас заедно със Stratovarius - 23.01.2011 г. Обичам такива вести, очаквам потвърждение и за други групи, стигащи в близките месеци до съседни държави. Доказахме вече, че сме публика, която заслужава големите да се отбиват често тук.

Точно година преди тази дата беше първият концерт на Стратовариус в България. Страхотен, един от най-хубавите, на които съм била. Сега удоволствието ще е двойно. Двете групи са ми голяма тръпка от доста време. Имат много сходно звучене, обичам ги във всичките им формации.

За Хелуин няма нужда да се пише, слушането е достатъчно.







И изобщо не са сгрешили в избора си на съпорт - финландците от Стратовариус си заслужават.









Много ми беше труден подборът на песни. И двете групи имат толкова хубави, че изборът на пръв между равни е невъзможен. :-)

четвъртък, 29 юли 2010 г.

И аз за овцата ...

Пуснаха ми това недоразумение преди време, подейства ми шоково и побързах да го забравя. Дойде ми някак в повече в комбинация с несекващите Веско Маринови химни.

Вчера из блоговете пак се разшумя по темата и аз съвсем неблагоразумно го пуснах във фейса, в резултат на което неопределен брой хора вече отказват да говорят с мен. На едни им се догадило, на други съм накърнила естетическите възприятия, а според трети съм обидила жестоко любимата им певица.

За мен тази личност, Ако и да има глас и талант, отдавна е по-студена и от ледена висулка, абсолютно изпразнена откъм съдържание и емоции. Постоянния й стремеж да прилича на ученичка в основното училище и комичния резултат от това ще оставя без коментар. Както и факта, че непрекъснато демонстрира колко трудно говори на родния си език.

Преценете сами дали е успяла да скочи толкова високо, за колкото се е засилила.
Не намирам изобщо за нормално един човек, който излиза на сцената и пее абсолютно едно и също десетилетия наред, да не си знае текстовете и да се излага пред хората, като ги чете. И точно такъв човек да открива тепърва тази музика, опитвайки се да е на гребена на вълната.

Ахат й отстъпили песента с удоволствие и били много горди от признанието.
Мога да кажа само едно: жалко за тях, жалко и за хубавата песен, която до това изпълнение беше емблематична за българския рок.

Останалите рок-групи да бъдат колегиални и да не се стискат, ами да започнат да подаряват песни на Веско Маринов и на пайнерските кифли.


вторник, 27 юли 2010 г.

Около феста

Извън музиката, около феста в Каварна намерих (макар и само за една вечер) няколко интересни и предизвикващи различни емоции нещица.

ЕдОдневните билети и за трите вечери бяха с една и съща печатна грешка. Което естествено не пречеше да струват по 40 лв бройката. Може би от срам, че са объркани, пред читалището не даваха касови бележки за тях. Пред стадиона също не се занимаваха с такива досадни подробности, вместо тях раздаваха по още едно хвърчащо билетче с отпечатана същата стойност. Сигурно е обществена тайна, че Дянков и подопечните му се изприщват от метъл (и съответно не припарват до подобни прояви), та затова така ...















Спрях да разсъждавам по фискалните въпроси, когато покрай мен мина ето това превозно средство и се разсеях в папарашки снимки. Явно кризата е ударила и детските колички там.











По пътя към стадиона реших да си хапна сладолед. Набелязах си един, обаче табелката му моментално ме отказа. Навя ми асоциации за едни мъжки атрибути, които непрекъснато някой ни ги ...



Също така видях и най-подходящата, най-смислената и най-креативна реклама, която може да съществува върху опаковката на един продукт.


Хвала на такива хора, създаващи емоции.

понеделник, 26 юли 2010 г.

Музикално

Още един плюс за ФБ - музиката. Ако гледам на правилното място и правилните хора, откривам интересни нови неща. И при най-добро желание човек не може да е слушал всичко.

Последната находка е Altaria - поредните финландци, които слушам с огромно удоволствие. Явно пауър метълът е моята музика напоследък и тази група сериозно започна да оспорва дългогодишните ми пристрастия към Stratovarius.



Освен на нещо ново, попадам и на хубави и позабравени групи. Не помня от колко време не бях слушала Rata Blanca. Изненадаха ме приятно с миналогодишния си албум The Forgotten Kingdom. Защо ли ми попада чак сега? Поканили са Doogi White за записите на английската му версия и резултатът е впечатляващ. Успял е да предаде звучене, много подобно на песните на Rainbow (въпреки кратката си кариера там).



неделя, 25 юли 2010 г.

30 години без Висоцки

Днес се навършват 30 години без певеца, поета и актьора Владимир Висоцки.
Започнах да слушам и харесвам песните му сравнително късно спрямо останалата "неподходяща" и забранявана в едно отминало време музика. Заемаха значителна част от студенските ни сбирки. Чрез тях познавах едната страна на твореца в него.

Нямам любима негова песен, невъзможно е да се избере само една такава. Той пее за войната, за любовта, за приятелите, но и с тънък хумор показва непримиримата си гражданска позиция срещу недъзите на комунистическия строй. Преследван и забраняван от властите приживе и слушан и обичан от хората - тогава и сега.
Днес ми е малко тъжно, лирично-романтично и затова - две много хубави балади за любовта:



"...Я дышу и значит я люблю,
Я люблю и значит я живу...."


събота, 24 юли 2010 г.

Ladie`s Night

Първо искам да споделя две неща, които ми направиха впечатление преди музиката на този фест. Едното е, че Каварна ми се видя много тиха, почти безлюдна - в сравнение с предни години. Нямаше ги групичките фенове, заели изцяло заведенията в центъра, нито потоците черни тениски, изнасящи се към стадиона, по които (и отчасти - по звука) можеш да намериш вярната посока, отивайки за пръв път на концерт там. И пред самия стадион беше някак кротко, без обичайните тълпи колоритни фенове, с полупразни бири-скари, тук-там малко по-шумни компании. Дори местата за хапване и пийване са по-малко тази година, не са превзели цялата поляна отпред. Дано съм с грешни впечатления и това не е началото на края.
Вътре всичко си е по старому, пълни се бавно, но сигурно. Има и новост - кран за скокове с бънджи - от 50 м, удоволствието струва 40 лв. Предпочитам да ги материализирам в билет за Accept утре. Желаещи да си вдигнат адреналина не липсваха през цялата вечер.

И тук забелязвам второто впечатляващо нещо, което много ме зарадва: най-накрая някой се е сетил да предложи истинска бира на феновете, не оцветена леко газирана и вгорчена течност.
Това е бирата! Голата мАришка вода и подобната от Янтра могат вече спокойно да останат в историята на концертите.



За изпълнителите - изслушах и изгледах само няколко, прекалено много бяха предвидили за една вечер. Липсваха видеостени, което е сериозен минус. За стоящите по-назад остават само светлините и звука.

Епика - не са най-големите ми любимци, слушам няколко песни, но ми харесаха много - въпреки гадния на моменти звук и микрофония. Абсолютно раздаване направиха.















































Малките фенове по концертите ми пълнят окото. Отново имаше много такива, като момченцето с червената кърпа на горната снимка.




А това момиченце, на не повече от 4-5 годинки, не спря да пее и да се усмихва. Забелязах го на Cry For The Moon, едно чудесно изпълнение снощи.






Доро
- за нея всички думи ще са слаби. Голяма е! За пореден път доказа, че не напразно дълги години е наричана метъл кралица. И ще си остане такава. Този миньон, чийто глас не е нищо особено всъщност, знае как и какво да изпее и как да взриви публиката. Не пропусна да почете и Дио. Невероятна е, аплодисменти и поклон!

















































Таря
- перфектен звук и уникален глас. Гласище.










































И до там. През цялото време се опитвах да преборя убеждението си, че откакто Таря е I Walk Alone, нито тя, нито Найтуиш са това, което бяха. Не успях. Новите й песни не са нищо впечатляващо като музика (извън вокалите й), дори са ми трудни за слушане. Доброто снощи бяха тези от съвместния им период и няколко кавъра. Лично мое мнение, не ангажирам никого.
Изгуби време поне за една песен, за да се преоблече. Не беше необходимо - нито сме на модно ревю, нито на турне на Пайнер. Отишли сме да я послушаме как пее. През това време музикантите й се чудеха какво да правят на сцената.
Дълго преди да дойде, а и няколко пъти снощи повтаряше колко обичала нашата публика, как нямала търпение да пее отново пред нея и колко много чакала този фест. Като доказателство за това си изпя песничките, врътна се и си отиде. Нямаше бис, нямаше логичното и очакавано от много хора съвместно изпълнение с Доро. А поне половината стадион беше пълен заради нея.

Публика се печели и се задържа и с отношение и раздаване по концертите. Единият гол ореол на звезда не стига.
Лично мен след снощната си изява Таря окончателно ме изгуби като слушател.

петък, 23 юли 2010 г.

Инструкция номер 16


Вчера ни напусна Дончо Цончев.

Поклон пред паметта му!



Обичам една част от "Дневникът на един геолог", в която простичко е казал много неща - Инструкция номер 16:

Трябваше да пътуваме за една седмица. Подреждането на багажа по куфарите отне много по-малко време, отколкото попълването на петнайсетте листа с инструкции за децата. Майка им написа четливо и окачи из цялата къща строги забрани, полезни съвети и добри пожелания — за времето, докато ни няма.

Колата за аерогарата още не беше дошла и реших да изчета всичко.

След което реших да се проявя и аз, като написах лист номер шестнайсет.

Ето по-важните от неговите точки:

1. Когато лягате вечер, събличайте си горните дрехи.

2. Преди да заспите, гасете лампите.

3. През цялото време, докато спите, дишайте! Това правете и когато сте будни.

4. Ако почувствате жажда, пийте вода или сокове, или компот — въобще нещо течно.

5. Когато огладнеете много, потърсете начин да хапнете нещо.

6. Ако се наложи да изминете някакво разстояние, местете си краката. (Няма фатално значение дали тръгвате първо с левия или пък с десния крак, тук може да проявите свобода на личния порив.)

7. Ако искате да кажете някому нещо, служете си с думите, които знаете.

8. За по-дълги разстояния можете да вземете автобуси — те се движат по шосетата и по улиците — големи, обикновено червени, на колелета.

9. За още по-дълги разстояния ползувайте влак — той се нахожда на жп гарите. По-подробно обяснение за него има в „Рибен буквар“ на д-р Петър Берон. Вижте.

10. Ако случайно ви напуши смях, кискайте се. но умерено.

11. При случай на дъжд (водни капки от небето), гледайте да сте на сухо.

12. В първите свободни часове прочетете още веднъж целия „Рибен буквар“ на д-р Петър Берон.

13. Когато излизате от къщи, обувайте си обувки според сезона.

14. Затваряйте вратата!

15. Не газете тревата!

16. Не плюйте по пода!

17. Нито по тавана!

18. Нито пък по стените!

19. И по кьошетата не плюйте.

20. Когато се наложи да се храните, първо дъвчете, а после гълтайте.

21. Четете вестниците от горе до долу и отляво надясно!

22. Не разговаряйте с непознати.

23. Ако срещнете познат, говорете му непрекъснато. (Питайте го как е и какво прави.)

24. На зелената салата слагайте олио и оцет.

25. Доматите ще познаете по това, че са по-червени от краставиците, колкото и дълги да са те.

26. Не забравяйте, че ягодите са по-вкусни, когато са зрели!

27. Важно! Когато палите клечка кибрит, главичката на тази клечка на всяка цена трябва да е на другия край на клечката, тоест на този край, който не сте стиснали между пръстите си. Главичката на клечката трябва да се съприкоснови (и то чрез средно силен удар) с драскалото, а не с широката страна на кутийката, където има рисунка на чудовище и полезни съвети заедно с номера на Българския държавен стандарт (мисля, че беше 1103–72, но това трябва да се провери официално), с броя на клечките в цифри, обикновено 48–50, и цената от четири стотинки.

28. Четете книги, но не всякакви! Първо прочетете кои книги хвалят по вестниците и започнете от тях. Така удоволствието ще остане за после.

29. Не се уригвайте! На нищо!

30. Мислете само позволени неща! Внимавайте много с това, тъй като веднъж помисленото, макар и случайно, не може никога вече да се отмисли!

31. Търсете надлежни и подробни инструкции за каквото и да е. Иначе ще развиете вашата личност неправилно.

32. И не забравяйте, че телевизията мисли вместо вас!

Оставам ваш собствен родител, който си е накапал ризата с олио и оцет, а това според родителката ви е достатъчно, за да развали не само предстоящото пътуване, но и в с и ч к о.

Послепис: Мили мои дечица, не обръщайте сериозно внимание на инструкции и съвети дори когато те са дадени от собствените ви родители.

По-после пис: А думи като „всичко“, „нищо“, „винаги“, „никога“ и други подобни не са реални никога и за нищо.

Още по-после пис: Но ето — трябват.

Най-после пис: От мен запомнете само едно, деца мои. Живейте както искате и както можете. Дори и нереално, ако това ви прави удоволствие. Но на всяка цена живейте така, че да трябвате.


(от любимата Читанка)


Потресаващо!
















Поредният шедьовър!

Супертриото Маринов-Русев-Евтимов успя да ощастливи и хлебарите, при това с цели две песни: едната е посветена на хляб "Добруджа", a другата - на хляб "Финес".

Клип, на който да се насладим, все още няма, защото и костюмите на балета, показани на горната картинка (която е от тук), още не са готови. Има някакви малки идейни спорове, дали да не се направи и втори вариант на клипа, в който половината да са облечени като франзели, а останалите - като земелки.


В процес на обсъждане е и дали ще им бъде удобно да танцуват с такива чехлички. Изпратих им ги в знак на добра воля, като идея - подарък и дори ще потърся откъде точно съм ги намерила преди години, ако тържествено обещаят, че това ще е последното им безумно съвместно творение.


Златна Добруджа
(аудиовариант може да се чуе тук.)

Когато хлябът на полето зрее
с една надежда и с една мечта,
Земята в своята люлка го люлее
и с много обич го дарява тя.

Когато хлябът златен се завръща
при хората - работни и добри,
започват празници във всяка къща
и грее той над хиляди софри.

Припев:
Златна Добруджа те ражда с Божията чест.
Златна Добруджа те меси с белите ръце.
Златна Добруджа е хлябът в този земен рай.
Златна Добруджа е в твоето сърце.


Отнесоха го и горките хлебари, защото детската мечта на В.М. била да стане именно такъв, както сам си признава в края на тази статия.


Но комент, както се казва.

четвъртък, 22 юли 2010 г.

Късметлийската ми седмица

Обичам, когато ми се заредят такива дни - пълни с малки, хубави и неочаквани случки и жестове. Толкова малки, че не си заслужава да се споменават, но пък носещи много хубаво настроение и приятни емоции.
Късметът рядко ме навестява и затова не правя опити да спонсорирам тотото или подобните, собственост на г-н Божков. Повечето неща се случват след много труд и усилия, подаръците са рядкост. Тази седмица може и да съм му помогнала малко на късмета, поработвайки за него, но в повечето случаи сам се натискаше да ми се усмихне.

В понеделник ме намери една приятелка, с която от 3-годишна възраст до първите ми студенстски години бяхме неразделни. После тя се затри някъде из Италия и разбирахме какво се случва една с друга от разговори между майките ни или брат ми и сестра й. Намери ме във ФБ, тъкмо когато бях на път да си деактивирам отново акаунта. Спираше ме само това, че е единственото място, където се събираме компанията от гимназията, пръсната из всички европейски държави.
Сега всяка свободна минута сме там и не можем да се наприказваме - половин живот, при това - по-съзнателната му част, не се побира в няколко думи. Координираме си и едновременното скорошно прибиране в Бургас.

Във вторник ми се обадиха с оферта за работа. Не съм я търсила, намерили ме от познати. Звучеше доста примамливо и като нещо, което ще ми хареса, а и предлагаше доста свободно време и възможност да я комбинирам с работа на още едно място, за което чакам потвърждение.

Та тръгнах днес за интервю и да си поговорим. Идва таксито, правоуправлявано от опушен субект от малцинствата, налапал цигара. Първата ми мисъл беше, че е крайно време късметът да ме е напуснал. Зачудих се дали да звънна и да предупредя, че чакам следващо такси и поради това закъснявам за срещата или да изтърпя неизвестно количество време (поради разкопките из града и неустановените маршрути) облъчването с ухания и върла чалга. В този момент човекът хвърли цигарата и се извини. Качих се и изненада - колата чиста, ухае приятно. Той - видимо често посещаващ банята, с приятен парфюм, говори на много правилен български и (радост за ушите ми) - слуша Радио 1 Рок.
За работата ми дадоха достатъчно дълъг срок да помисля. Ако все така ми върви, може да се появи отнякъде и нещо по-добро.

Вчера най-накрая събрах сили да отида до бившата си работа, която напуснах съвсем импулсивно за 15 мин. Поканиха ме с писмо да си получа документите и заплатата. Подозирах, че последното е само примамка, за да ги посетя и да се наслушам каква съм ... (ще спестя милите думички). Била съм свидетел няколко пъти на подобни сцени. За късмет улучих в офиса само подходящите хора, приключих за десетина минути, през които водихме много приятен разговор. И ми платиха изненадващо всичко. (Благодаря за което!) Това означава първо едно: че утре вечер ще слушам в Каварна ето това:



А ако късметът ми продължава да работи и до края на седмицата и се уредя с транспорт, в неделя ще мога пак там да се насладя и на това:



Стискам си палци. :-)

неделя, 18 юли 2010 г.

Образователно-музикални бодежи

Снощи бях на концерт на Епизод. Имах нужда да попея точно с тях след усещанията ми на петъчната опашка. Искам да пиша за тази група от известно време, откакто с Катрин водихме дълга дискусия, по-точно се въртяхме в кръг, защото и двете имахме свое мнение по въпроса и нито едната не искаше да приеме доводите на другата.

Но преди това една друга история.

В края на учебната година госпожата ни събра, за да прочетем и подпишем характеристиките на децата си - едно нововъдение, за което също мисля да отделя специално време. По-интересният момент на срещата обаче бяха тестовете за външно оценяване.
На този по български език едната от задачите е да се направи сбит преразказ на "Серафим" от Йовков, като пряката реч се трансформира в непряка.

Към края на разказа Еню и Серафим водят кратък диалог за спането на течение, който е преразказан много любопитно от децата. Дали защото се изучава в началото на учебната година, дали защото не им е обяснена остарялата падежна форма на Еню - Еня (а ако им е обяснена, не са запомнили, защото е отдавна неизползваема в езика ни), дали защото са били стресирани от писмения изпит или главите им са били пълни не с каквото трябва, дали защото подобни текстове са безинтересни, не ги вълнуват и не предизвикват мислене у тях , но децата масово се объркват колко са героите, кой на кого духа и защо.

Еня на Еню, Еня на Серафим или пък Павлина на някого от двамата, защото й трябват пари. В преразказите се намират всякакви чифтосвания и то - "в бара" или "в онова заведение", само не и в кафенето.
Размисли буди въпросът: защо момичета и момчета в 6-ти клас асоциират думичката не с вятъра, а с друго?
Впрочем търсачката на гугъл прави същото - показва 252 000 резултата, от които едва на третата страница има една препратка към Български тълковен речник и още някой духа свещички. В челните резултати духат и поемат друго.

Госпожата се изчервява, разказвайки това. И моли много настоятелно да си прочетат книгите за 7-ми клас. И предвид идващата догодина много важна за тях матура, падналият се тази година световно неизвестен разказ "Вида" и резултатите от преразказа на Серафим - да намерим време и да им разясним бита, речника и терминологията от онези години, ще изучават възрожденска литература.

Пожелателно и почти неизпълнимо. Защото те не четат книги, най-малкото такива - далечно и чуждо им е (следователно - и безинтересно), първо като начин на живот и второ - утежнено от много неразбираеми, остарели думи. Спъват се в текста и отказват да четат. Понякога изчитат само главите или епизодите, които ще се учат в клас. Така "Под игото" се съкращава до десетина-петнадесет странички. Обясненията у дома не помагат особено. Децата живеят в друг свят и друго време.

Точно тази литература обаче (чужда, скучна или безинтересна) трябва да стигне до тях. Не само защото е класика, а и за да им помогне да доразберат и научат историята ни.
Имам впечатления върху два учебника по история за 6-ти клас - на "Просвета" и "Булвест". Периодът, обхванат в тях, е много важен, но е написан за ниво студенти, с неразбираеми и зле обяснени за тяхната възраст термини. Необходими са много обяснения, много книги, за да стигнат до съзнанието им. Отделно събитията са пренаписани. А историята трябва да се знае и помни такава, каквато е била. Големият ми син случи на учител, който наричаше нещата с истинските им имена. При малкия госпожата беше прекалено тактична и се придържаше стриктно към споменатото на едно единствено място в учебника османско присъствие. Във всички други уроци за този немаловажен период от историята ни се разказва за освободителни движения, въстания, Освобождението на България, но без да се упоменава срещу кого и от какво. Много удобно ...


Тук вече искам да обясня защо обичам Епизод.
Има други български групи, чиято музика харесвам и слушам повече. Има и такива, слушането и излъчването на които трябва да бъде забранено със закон (на прима виста - икебани, съчки, Любовите цветя до леглото), защото увреждат слуха и психиката.

Обичам Епизод заради това, което правят.
По стечение на обстоятелствата живея в относително голям град, някога носител на гордия българския дух. Сега българска реч по улиците се чува толкова, колкото и чуждата (дори и по-малко). Понякога в магазините е трудно да се разбереш с продавачките. Може би затова години наред не мога да свикна и да го усетя като моя град.
Тук, като в онази хубава стара песен на Тангра, просто няма какво да се случи. От време на време може да се отиде на театър или изложба. Другите малки събития, много радващи музикалните ми пристрастия, са гостуванията всяка събота на различни групи (по-малко или повече известни) в рок клуба. За някои съм като абонирана.

Епизод са едни от тях. Не съм броила колко пъти съм ги слушала на живо, в различни клубове и винаги са събирали много хора. Думите не стигат, за да се предадат атмосферата и усещанията. Има хора на всякаква възраст и което е радващо - много младежи. И точно те знаят от-до текстовете на всички песни.

Епизод правят нещо велико, което нито един учител по литература не е успял - поднасят написаното от българските класици и историята ни по много приятен начин на публиката, които с музиката стигат до душите на хората. И те ги разбират, научават ги. Това е начин, различен от сухото поднасяне в училище и му е само в помощ. Реакциите на публиката, пееща за Паисий, Кочо, Батак, Левски, Ботев и опълченците на Шипка, е разтърсваща. За съжаление всички автори не могат да бъдат изпяти, дори и само изучаваните в училище.

Обвиняват ги в показен патриотизъм и търсене на евтина популярност, с което категорично не съм съгласна. Виждала съм в клуба възрастни и деца да плачат на "Батак" и "Кочо". Същите деца, които в училище се назорваха да ги учат почти с отвращение и не ги разбраха.

Епизод заслужават само адмирации и подкрепа за уроците по българска история и литература, които изнасят.



И още една песен, която изпълниха снощи. Днес трябва да уважим един велик и достоен българин.




петък, 16 юли 2010 г.

Размисли на опашката (някъде из България)

Всеки ден тази седмица минавам покрай входа на полицията - непревземаем е. Подстъпите са завардени от нервна, шумна и меко казано - съмнително изглеждаща и ухаеща тълпа. Днес е петък и по думи на препатили - трябва да е празно в късния горещ следобед. Да, ама не. Цветно, шарено, многолюдно. Като в "Листопад" или някоя от другите облъчващи бози от екрана. Ще се чака, няма как. Списък имало. Не че някой ми обяснява това - освен полицаят, сложен там да въдворява ред и да служи за цедка, друг не говори български. Виждам, че си разнасят въпросния списък, обаче не им разбирам нищо от езика. Не се записвам, дължината му е отчайваща. Чакам си просто леко встрани, потропвам с крак, хващам аграрен тен на ръкавки и пуша много. В сравнение с другото, цигарите ухаят страхотно.

И изведнъж щастието ми се усмихва. Виждам познат, цивилен, някакъв шеф там. Човекът вече е влизал четири-пет пъти откъдето трябва, за да услужи и за да не генерира повече напрежение, ме прекарва през някакви други входове отзад и през цялата сграда. Отнасят се с разбиране и той, и постовите - инак трябва да се изнеса на палатка отпред, докато ми дойде заветният ред да вляза. Тълпата чакащи това и правела - нощувала там.


И ето ме пред гишето. Ура! Още малко и новите, хубави, лъскави български документи за самоличност ще са в ръцете ми. Тук се чува малко повече българска реч - от жените зад гишетата. Докато чакам пред мен да получат червените паспорти на половин многодетно село, гледам как други си оправят прическите, посмачкани от кърпите за глави и се приготвят за снимка.

Идва и моят ред. След минута и нещо и два подписа съм готова. Кичозно-грозна лична карта и червен паспорт, който вътре е изцяло нашарен с картинки, свързани с историята и културата ни, които да ме накарат да се почувствам горда, че съм българка. На метри от мен си подават документите за същите такива паспорти. Обаче с преводач, защото жената зад гишето говори само български. Ми нормално, в България живеем все пак, официален език е.

Излизам горда навън, но само от това, че успях и няма да чакам повече. Инак и два пъти по-претъпкан с картинки паспорт да ми бяха дали, нямаше да помогне да се родят други чувства в мен. Защото повечето чакащи за същия такъв паспорт също се нуждаят от преводач и също стават българи (от време на време, при необходимост).


Горчев и Мисакян
нещо са се объркали, когато са писали "Оттука започва България". Днес определено не започва. По-скоро с тълпата наоколо, завзела сякаш целия център, съм като на Капалъ Чарши. По главната, срещу една лъскава банка, между сергийката за антикварни книги и цветното пазарче, е разпъната огромна шатра за килоти и сутиени. Южно производство, всичко по 1-2 лв. Красота ...

Турнето на Пайнер щяло да ни подмине за пореден път. Браво за което - и без него ориенталската атмосфера ми идва в повече.

сряда, 14 юли 2010 г.

Интимни размисли

Снощи слушах ТВ предаване за нелегалната проституция при манекенки, моделки и миски.
(извадки от предаването)

Жени Калканджиева каза: "Сексът е прелюдия към любовта, той е нещо много лично."
Че не е повод за запознаство, знам от малка. Но все си мислех, че трябва да върви след любовта или поне паралелно с нея.
Може би живея в друг свят и друго време ...

Чалгария

Минималната заплата у нас все още е 240 лв. Линията на бедността, която беше закована на 211 лв от 01.01.2010, на практика е паднала на 186,15 лв. Месечната (минимална) издръжка на четиричленно семейство през март е била 1 956 лв (по 489 лв/човек). В същото време общият доход на член от семейството е (едва) приблизително 310 лв. Средната работна заплата у нас, която остава най-ниската не само в Европейския съюз, но и на Балканите, формира почти 160 лв от него. Около 90-95 лв е частта от пенсии, остатъкът трябва да се събере от доходи от самостоятелна заетост и от социално осигуряване и социални помощи (който получава всичките изброени обаче). До тук аритметиката на оцеляването изобщо не излиза. За някои.

На други не само им излиза, ами чак и прелива. За разлика от простолюдието, Вреслава получава 20 000 лв месечно. След проверките на НАП става ясно, че годишният й доход от хонорари е над 50 000 лв, което я задължава да се регистрира по ДДС. Скромно декларира само 86 000 лв, което х 6 500 лв минимум на участие означава едва 13 участия годишно - абсурд за нейния размах на прима в момента. Та вместо да будят у някого подобни съмнения и да й вгорчават живота с досадни данъчни подробности, я минали на скромна твърда заплата.

Нямаше изобщо да надничам в канчето на подопечната на г-н М. Димитров (Пайнера), ако не ме беше шамаросала следната прясна вчерашна новина: Между 150 000 и 250 000 българи живеят с доходи до 150 лв. на месец - под линията на бедността! Която пък трябва да гарантира задоволяването на т. нар. "минимални жизнени потребности", тоест храна. Близо 50 000 пропускат по едно ядене на ден.

Не споделят как оцеляват. Може би на фотосинтеза, вегетирайки от светлината на родните звезди. Хвала на такива хора, хвала на такава държава. И амин!

неделя, 11 юли 2010 г.

Колко сме равни?

Чл. 6.
(1) Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права.
(2) Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние.
(Конституция на РБ)

Теоретично обаче.
На практика едната година условно за бившия председател на Народното събрание Борислав Великов, който бързайки за баскетболен мач в Монтана, с висока скорост и при неправилно изпреварване,
уби човек с колата си или 2,5-те години условно за Максим Стависки, който също бързайки много незнайно за къде (и пил при това), също затри човек и остави друг в дълга кома, показват друго.

Новото правило е следното: Когато обвиняемият е известна и харесвана личност, получава условна присъда. Когато обвиняемият е причинил катастрофа, в която е загинала известна и харесвана личност, получава ефективна присъда. Това са фактите. Пример: Боян Георгиев, обвинен, че е причинил катастрофата, убила Емил Трифонов - Кембъла, е признат за виновен и получи 5 години ефективна присъда.


Излиза, че всички сме равни, но някои са по-равни и недосегаеми, щом имат име и могат да си платят.
А превенцията и парите едва ли са утеха за близките на загиналите при горните две катастрофи. Нито при онези, причинени от други познати и обичани имена. И едва ли такова наказание ще превъзпита някого от виновните. Нито то, нито парите ще върнат нечий живот или здраве. Само че господата съдии няма как да го разберат, докато самите те не се окажат някога от страната на жертвата.

БТВ дори пусна дебат по въпроса (Кое наказание е справедливо за убийство на пътя), който по скромното ми мнение е напълно безмислен. Двойният аршин е недопустим. Смекчаващи вината обстоятелства за условна присъда могат да бъдат само непредвидими обстоятелства (както при случая с Г. Калоянчев и изскочилата внезапно жена, пресичаща над мантинелата). Но не и това, че някой е известен и се е признал за виновен, след като е затрил или осакатил човек, карайки като джигит или пил.

Тези дни се случи поредната катастрофа, причинена от някакво местно величие и едно 14-годишно момче вече е в по-добрия свят.
Возело се е на предната седалка на ладата на баща си (42 г), когато върху тях внезапно връхлита челно луксозно возило, шофирано от шефа на шуменския ДАП Иван Банков (69 г). Банков карал към София, когато след отбивката
за село Буховци край язовир „Фисека", на правия участък тръгнал да изпреварва при непрекъсната осова линия и при забранената маневра мерцедесът му помита търговищката лада. Момчето е загинало на място, а бащата е със счупени ребра.
Банков е карал трезвен. Като собственик на автогарата и на градския автобусен транспорт вероятно ще бъде аналогично оневинен след разкаяние и крокодилски сълзи. Въпреки бързото каране и неправилната маневра. Защото не е случаен гражданин, а е от онези, които радари и полицаи не ги ловят.

Вълнува ме и друго, освен справедливите и еднакви за всички наказания. Не е ли редно да има таван на възрастта за шофиране, особено на мощни коли? Защото нов мерцедес в ръцете на 69-годишен мъж, който си мисли, че всичко му е позволено, не води до нищо добро. И той не е единствен, за съжаление.


четвъртък, 8 юли 2010 г.

Под индиго

С благодарност към г-н Ц.Ц., който успя в последните няколко дни да вдъхне жизнерадост у народа, да го накара да се посмее със сълзи и по този начин успешно отвлече вниманието му от кризи, безработици, престъпност и всякакви други по-малки и по-големи проблемчета в държавата.

Благодаря и на Стойчо, който се добра до първоизточника на гениалното творение, донесло толкова добро настроение у народа, въпреки че де факто е бледо и кофти побългарено копие на оригинала.

Отговорните другари обаче упорито мълчат по въпроса за автора на другата гениална част от спектакъла - убийствената хореография:


















































(само снимки, защото гледането на цялото творение е опасно за психиката)

Отговорните другари си мълчат, но нетът - не. Както се очакваше, този шедьовър на танцовото изкуство не само е вдъхновен отново от братската руска милиция, а и всяко едно движение на балета е копирано като под индиго:



Г-н Ц.Ц., усетихте ли какво изпълни подчинените Ви след предоставената им естетическа наслада? Всичко друго, само не и това, което се пее в набеденото за химн творение:
"Гордост е да служиш в редовете
на България и МВР."

сряда, 7 юли 2010 г.

Следнощно





---------------------
Луната се беше изгубила някъде, обаче уличните лампи създаваха илюзия за малки пълнолуния и светлината им, заиграла се с мъглата, правеше нощта много красива.




































неделя, 4 юли 2010 г.

Фаталните 27

Поредица от смъртни случаи на известни музиканти през последните десетилетия провокира легендата, че звездите имат фатална възраст. Кърт Кобейн, Джими Хендрикс, Джим Морисън, Дженис Джоплин, Брайън Джоунс, Робърт Джонсън и други музикални легенди си отидоха нелепо от живота на 27 години.

Губят ми се датите напоследък и с леко закъснение ще отбележа две големи загуби за музиката на вчерашната дата -
Браян Джоунс и Джим Морисън, и двамата на фаталните 27 и с неизяснени обстоятелства около смъртта им.

R.I.P!


На 03.07.1969 г. Rolling Stones губят Браян Джоунс, един от основателите на групата, китарист и мулти инструменталист

Официално се е удавил в басейн, но има и много правдоподобна версия, че са му помогнали да го направи.

Без Брайън нямаше да има Rolling Stones и славата, която ги застига.


снимката е от http://paper.standartnews.com





На 03.07.1971 г в Париж умира Джим Морисън - вокалистът и основен текстописец на The Doors.

Според официалната версия смъртта на Морисън е настъпила вследствие на сърдечен удар, докато бил във ваната - последица от дългогодишната злоупотреба с алкохол и наркотици.

Но Сам Бърнет, автор на наскоро излязлата книга “Краят: Джим Морисън”, твърди, че вокалистът на “Дорс” е починал от свръхдоза в неговия нощен клуб, след което е пренесен във ваната.


снимката е от http://dariknews.bg/


събота, 3 юли 2010 г.

Падане в рая

Ако ви е сиво и криво от дъжда или много горещо навън и не ви се излиза (или няма къде и с кого), ако фаворитът ви е паднал на мача или просто имате нужда от разведряване и хапче смях, подарете си го - тук има цяла шепа с такива хапчета.

Филмът е от 2004 г, попадна ми малко по-късно и тези дни го открих отново при подреждането на дисковете, на които съм запазила филми, заслужаващи второ, трето и повече гледания.


Много добър, цяло удоволствие е. Има война, блондинка, любов, хепи енд плюс още много неща и хора. Всичко това, дори и най-обикновените житейски ситуации, са представени с огромна доза хумор, балкански и неподправен.

Филмът е с цензурирани и нецензурирани субтитри, което ми се видя излишно - и без тях цветистият им език се разбира достатъчно. :-)

Не можах да намеря трейлър, има само отделни непреведени епизоди. Ето два от тях. В първия бабето учи английски. Упражнява го през целия филм и то доста по-сполучливо от "съмтайм уин, съмтайм люн". :-)






петък, 2 юли 2010 г.

Хляб не щем. И работа не щем.

Коментарите при Ondine и постингът й ме подсетиха за една история около тазгодишните Сирни Заговезни и я вадя от архива.

Докато се раздвоявам вчера следобед между Робърт де Ниро и фурната с питата и пуйката, на вратата се звъни много настойчиво. Изненада - на стълбището има някаква осаждена гражданка с тумба чавета от различен калибър, вероятно нейни всичките, сополиви и полуголи. Навън вали гаден, мокрещ костите дъжд, а в ръцете й хленчи и бебе в някакво тънко прокъсано одеалце.
На такива им затварям вратата под носа, още преди да поемат въздух за обичайната тирада. Обаче ме е тръшнала някаква доброта, вероятно покрай прошките и я изпреварвам:
- Пари нямам, изчакай да ти донеса нещо за ядене.
- Ма каку, дай и някоя с`тинка, с ляп саму ни ставъ. Мляку на бебиту, риве гладну ...
На вид тя е каката, ама знам ли, може и аз да съм, те раничко започват да се възпроизвеждат. Прекъсвам я:
- И мляко ще ти дам, с`тинки нямам, щото моите деца вече минаха през портмонето ми, а аз не ги бера от джанката под терасата.

Затварям вратата, жал ми е за децата - как ги е повлякла в това време, че и бебето ... Трябва да си абсолютно безмозъчен, за да използваш невинно малко същество в студ и в пек, за да изкрънкаш нещо. На това разчитат - че ще попаднат на милозливи хорица. Сещам се за моята кошничарка, черно, прегърбено бабе, от години наобикаля квартала, когато времето е хубаво и продава на почти символични цени разни плетени неща от ракита. Има доста сполучливи, купувам и раздавам после. Черпя я с цигари, взима си понякога по 1-2 за после, не иска цялата кутия. Все ме моли да й събирам дрехите, които са малки на децата, защото "Многу унук имам чоджум, за ляп има саму кат плитем. Ма жувейм и ни просим". Вадя от задалените за нея дрешки, както са пакетирани, изпрани и изгладени. Все ще станат на някое от зъзнещите на стълбите чавета. Докато ровя в кухнята за хляб, макарони и сухи супи, виждам през прозореца как два броя мургави субекти пушат, чешат си мустака и подритват айсбергите кален лед пред входа. Предвид очаквания сняг, не знам дали ще се стопят и напролет. Във входа ни има дефицит на петимни за работа мъже, та пенсионерите си изриват сами пътечки до тротоара и на него, обаче комшията отдолу обича да си паркира мутро-автопарка точно пред пътечките за по-удобно и всеки тъпче, както намери за добре.

Веднага ме осенява идея и пробвам гражданката навън:

- Тоя долу мъжът ти ли е?
- Ъхъ, мойту е и братъ му.
- Ако изринат леда около входа и на тротоара, ще ти дам пари.
Тя ме фиксира, сякаш съм я тряснала с нещо по главата и мучи:
- Ма каку, той мойту кръстъ гу були, ни мой, затуй и у казанити ни рови за джилязу. То секи нимой работи ...
Като го гледам как здраво подритва леда и пуши, точно кръстът го боли, ама нейсе. Ако го боли, колкото го мързи, да е умрял вече. Подавам й торбите с надеждата да се разкара, а тя:
- Мъ ний ляп и дреи саму ни щем, дай някуй лев, колкуту тий на сърцету.

Така преди две-три години ни викаше и едно индианче пред офиса. Само "с`тинки и сигарки" приемаше. Ходеше чистичко, охраненичко и не пропускаше вечер да ни причака, особено на аванс и заплата, беше изучило графика. Хвалеше се, че в някои дни и по 40-50 лв си вади, но под 30 не пада. Не съм спряла да му завиждам благородно на надника.


Цялата ми заплата ми е на сърцето, ама като знам колко е и как си я изкарвам, хич не ми идва и една стотинка да им дам. Взимат торбите, пронизват ме злобно с поглед (може да ми се е сторило, да е било мръсотия, не индианска бойна окраска по лицата им) и мърморейки, цялата сюрия се замъква надолу по стълбите. След час и нещо прескачам до магазина и подминавам същите тези торби, видимо пълни, оставени до боклука. Тази сутрин ги нямаше, явно са послужили на някой по-гладен, по-премръзнал и с по-малко претенции.


Чудя се защо всичко върви наопаки. Сигурно гражданката вчера ме е прокълнала нещо, нали сърцето ми не изцеди и една стотинка. Да е жива и здрава, още толкова чавета да си наплоди. И като няма (или като не ще) хляб, да ядат пасти. Или да карат на фотосинтеза.

От глада по-голяма сила нямало. Да да!

четвъртък, 1 юли 2010 г.

Добро утро!

Юли е, роден от първите слънчеви лъчи. Посрещнах го и тази година, както много пъти преди това. Било е на различни места, край морето и в планината и отдавна няма нищо общо с идеята за Джулай.
Някъде назад остана времето, в което дори и да не бяхме абсолютни или никакви хипари, тази нощ и посрещането на слънцето бяха някакъв наш си, неосъзнат протест - със забранените вицове и забранената музика, да си там и да си поне за малко свободен и различен. Носехме надежда, мечтаехме и бяхме оптимисти и амбицирани. После всичко се разми и отдавна не е нито празник, нито протест. Повод е да се събереш с приятели, да си припомниш ученическите и студентските години, да попееш с нечия китара, да разчупиш ежедневието с няколко различни, топли и хубави часа и с първите лъчи на слънцето да се почувстваш пречистен и да си пожелаеш с надежда светли дни занапред.
Това остана от Джулая - носталгията, купонът, надеждата и пречистването. Моето начало на лятото. И надеждата за едно ново начало, от което имам нужда. Не го усещам само като една песен. Някаква толкова размита традиция е сега, че все по-малко хора знаят откъде е тръгнала и каква е. Иначе знаят, че сутринта много народ накуп пее July Morning.
Изгреви има всеки ден и всяка сутрин можем да си правим Джулай. Стига в душите ни да е светло, иначе никога няма да съмне.

Тази година морето се оказа непосилно далече, а купоните - мираж. Навих децата и в оня мистичен час, когато мастиленото синьо бавно започва да преминава в розово-оранжево, се качихме на баирите над града. Очаквано беше пълно, почти като на манифестация преди години. Завити с одеала, насядали край огньове, подскачащи или кротко чакащи, поне 90% младежи и ученици. Няма китари, няма ги духът и онази обединяваща атмосфера. Слънцето изгря, без да се чуе и куплет от July Morning. Започнаха да се разотиват, мърморейки недоволно: "Е, затова ли мръзнахме цяла вечер, това ли чакахме - едно оранжево кълбо, дето се скри след 5 мин. в облаците ... И к`во му е по-различното на изгрева тая сутрин?"
Това е техният Джулай, неразбран и криво изпразнуван - просто напиване и студуване до съмнало. Няма как и да е другояче, цялата идея им е прекалено далечна и чужда, никога няма да се докоснат и да усетят нито нея, нито атмосферата. Няма и по какво да ги мъчи носталгия, нямат спомени и живот сякаш в два различни свята.

Добро утро, слънце! И добре дошло, лято!