сряда, 30 юни 2010 г.

За пушенето (допитване по телефона)

Не чух името на агенцията. Момчето ме уцели днес бяла и добра и му отделих исканото малко време.
Въпросите бяха за пушенето, без възможност за отворени отговори. Аз си ги казвах обаче, защото трудно се побирам в ограничените и едностранчиви стандартни от допитването. Още повече, че въпросите и отговорите се въртяха непрекъснато около страшните болести и ролята на телевизията.

Да, непрекъснато попадам на кампании и дискусии по темата, но не по телевизията. Защото почти не гледам. Ей това не се побра в ума му и три пъти ме пита. Ами да, не гледам, защото от години няма нищо за гледане. Рекламите и кампаниите - още по-малко. Понякога, много рядко, слушам в движение или засядам пред определени програми. Телевизията е последното място, от което ще се информирам за нещо. Твърдата й аудитория едва ли също се заглежда и заслушва по кампании и рекламии, залепнала за поредната сапунка или мач.

Не, не ми влияят подобни кампании. Дискусиите в мрежата - също. Обикновено се стига до ожесточена война между пушачите и непушачите, с аргументи кой какъв е, кой на кого пречи и кой чии права нарушава. Надписите на цигарите изобщо не чета. Предполагам - други закоравели пушачи също. Повече нервят подобни неща, отколкото помагат. И повече от всичко друго ме замислят думите на детето: "Мамо, не искам да пушиш и да умреш рано".

Да, отказвала съм ги. 4 пъти - 2 пъти, докато бях бременна и кърмех децата си и 2 пъти съвсем доброволно и осъзнато. И пак ще ги откажа, когато съм убедена сама, че трябва. Без агитации в партиен или чичодокторски стил. Бивши пушачи също няма да ме убедят, защото те се опитват да обясняват по-върло и от непушачите и съвсем неаргументирано . Вдигането на цените или забраните за пушене - също.
Би ме убедил човек, имаш сериозни здравословни проблеми само вследствие на пушенето, близък такъв човек. Това би ме жегнало и замислило. Или думите на детето, или ако и моето здраве е сериозно застрашено. Иначе не виждам причина да ги отказвам. При толкова много проблеми в ежедневието - този ми е най-малкият. А и мога да си позволя поне един порок - и без това не е доказано, че рай има, че е по-доброто място и че някой може да се уреди без връзки за там.

Не, не съм убедена, че пушенето причинява инфаркт, инсулт или рак на белия дроб. Рисков фактор е, но в последните години загубих приятели, близки и познати - точно от горните болести, без да са пушили никога и водили съвсем здравословен начин на живот.
Не, не съм убедена, че децата се разболяват от рак на белия дроб само и най-често от пасивното пушене. Ракът идва незнайно откъде и поради какво. Така ми обясняваха лекарите, когато губех близки. Защото главните рискови фактори при тях ги нямаше и когато питах: "Защо те и как така ...", вдигаха рамене.

Въпреки това - не пуша, където има деца или бременни жени. В ограничено пространство и непушачи - питам. Пуша, когато ми се пуши, колкото ми се пуши и където е позволено, без да застрашавам ничие здраве или да нарушавам нечии права. Затова не искам да нарушават и моите или да се опитват безрезултатно да ме убеждават в нещо, на което няма да повярвам.

Стори ми се, че влага цялото си търпение, за да ме изслуша. Не знам дали си е записвал, каквото му говорех. Трябвало е, стандартните отговори не вършат работа, прекалено стеснени са и не изразяват изобщо мисленето на пушача или непушача. За да имат ефект кампаниите и агитациите, трябва да ги измъдри пушач, както и подобни допитвания и проучвания. Човек с близък поглед и познания върху психологията на пушача, за да разбере кое и как му влияе.

Иначе си е просто отчитане на дейност и оправдаване на изразходвани средства.

неделя, 27 юни 2010 г.

Размисли на опашката - членЪТ

Какво се случва с пълния член в българския език?
Имаше много дискусии, не бил нужен, утежнявал езика ни, никой не го ползвал ... (тук), след това Игнатов каза, че искането за отпадането му е несериозно. Дискусиите по-нататък и окончателната му съдба ми се губят.

Темата е стара, но често се сещам за нея, четейки различни неща. Последно ми я припомни една табелка, докато чаках на опашка за тоалетната.


















Зачудих се дали съм пропуснала реформата или някой е пропуснал часовете по граматика.

Повечето езици си имат определителен и неопределитен член и на нас също не ни е излишен. В разговорната реч наистина не винаги се използва, но трябва да го има, за да не търсим смисъла от контекста или словореда, тоест кой точно извършва действието. Защото никак не е все едно дали ти ... или тебе те ....

Ако в изречението "Кърлежа ухапа мъжа" всичко е ясно , то в "Нападателя срита вратаря", "Сина ми припозна съседа" или "Полицая видя крадеца" има двусмислие поради неясен подлог (без останалата част от текста).

Мирогледа определя живота. Кое какво? :)

Дори и да бъде отменен, ще си го ползвам за по-голяма яснота. Както може би и доста хора, залягали над граматиката в училище. Не ме утежнява изобщо и е нещо различно от сполучливо премахнатите наставки -вувам. Чувствам вместо чувствувам е много по-леко и благозвучно.


П.П. Има места в България, около Троян, Севлиево и Габрово, където употребата му е силно застъпена, винаги се членува с пълен член. Отмяната му ще е посегателство върху много характерния там говор, понякога дори смешен за непривикналото ухо. Разбира се обаче и без преводач. :) И да бъде премахнат, хората ще продължават да си косят трева за коняТ, да садят и копаят картофЪТ, да си карат по пътяТ и да си седят на столЪТ. Навиците трудно се променят. :)
Свикнала съм им от дете и не ми прави впечатление. Виждала съм само едно място, където са изневерили на говора си - плоча, на която пише: "МостА е построен от ..." Сигурно каменоделецът е бил приходящ, не местен. :)


петък, 25 юни 2010 г.

Sonisphere - ден втори

Ако за първия ден имах почти пълна представа какво ще чуем и видим, то за втория бяха само идеи и очаквания.

Въпреки ужасния студ, заехме места съвсем навреме, за да изслушаме всичко от самото начало.Стадионът се пълнеше с обичайното темпо, имаше както винаги и колоритни фенове, и полуголи и отрано разгорещени.

Бира също имаше в изобилие и някои бяха побързали с консумацията й за настроение. На седалките пред нас групичката унищожаваше промишлени количества в допълнение с онези цигарки и към 20.00 часа клепачите на единия така натежаха, че никаква сила, дори и децибелите на свирещите преди и след това, не можеха да му ги отворят. Гвоздеите на програмата ги изкара, подпиран като чувал от останалите.
Разни хора, разни идио... опс, идеали за концерт.


Stone Sour ми бяха почти непознати,

















а Alice In Chains слушах в добрите стари времена.

















И двете групи бяха много приятни за слушане, имаше доста неща, които ми харесаха. Пяха с настроение, свежо, търсеха контакт с публиката, надъхваха я, показаха присъствие, няколко думи на български и обещаха пак да дойдат. Видимо доволни. Не знам дали са били вътрешно разочаровани, очаквайки друго посрещане и пълен стадион и знаейки, че всъщност почти всички са дошли за Manowar и Rammstein. И да е било така, не го показаха. И двете групи се раздадоха с най-доброто от себе си.

.................

А през това време се събираха все повече и повече хора, напрежението и очакването растяха.
Някакви младежи след дълго обикаляне около нас най-накрая се паркираха някъде отзад и ни разсмиваха в досадните паузи. Достатъчно високо, сякаш трябваше да ги чуе половината стадион, коментирайки какво върви на видеостените, ръсеха невероятни бисери: "нЕк`ва си Металика, нищо тЕхно не съм слушАл", "къде е т`ва Каварна, братле, в България ли е?", "метАлско яке" и още от сорта. На това вече се смях с глас:

- Кой е тоА, ве братле?
- Ми еб@м ли го, май е Ози.
- Кой е па тоА Ози?
- Ми кой, Ози Озбърн, един от старите музиканти, олд скуул нЕкъф.
- А, олд скуул - пенсионер начи ...


Весело беше с тези младежи, не се усещаше толкова напрежението от чакането. И пияно-надрусаната групичка отпред допълваше настроението, и един господин до тях, който пристигна с две торби със сандвичи и бавно и методично си ги преживяше, на излизане нямаше ни един останал. Странни птици има в публиката понякога, дошли за всичко друго, само не и заради музиката ...


В 19.20 на фона на симфоничното интро най-накрая
Manowar се появиха!





Въпреки много гадния на моменти звук, публиката се наелектризира достатъчно от познатите парчета. Според мен (не съм специалист, само фен, просто слушател и ценител), въпреки пристрастията ми към
Metallica, ако
Manowar бяха продължили със същото темпо, щяха да направят по-добрия концерт.

Нямам идея защо им беше определено толкова малко време, което разочарова до болка много от феновете им. Преди концерта се говореше много, че са обидени заради това и че не са хедлайнери. С право, мисля - не са случайна, а голяма група, обичат си публиката и знаят как да я зарадват и какво да й дадат. Времето е пред нас, обещаха да се върнат.

Това, което ме разтърси, беше нещо, което не чух нито първия ден (поне откъдето слушах), нито втория - до тяхното излизане. Един голям жест - речта на Джоуи ДеМайо (на чист български език, с дори съвсем правилно произнасяно Ъ) в памет на един от Най-големите, който заслужава поне това уважение от колегите си. Говорейки за Дио, ДеМайо не пропусна и да ни напомни, че България е велика държава.
Между вълните от аплаузи всички слушаха настръхнали това:

"Здравей, България! Горди сме пак да бъдем тук. Колко от вас са тук заради Manowar?

Искам да отдам чест на двама наши братя, които скоро си отидоха от този свят - Георги Панайотов, един истински воин и Рони Джеймс Дио, приятел на Manowar и България. Дио обичаше България. Той обичаше всички вас. Ние искаме да посветим една песен в памет на Рони Джеймс Дио. Почивай в мир, братко!

А вие не забравяйте, че България е велика държава! Hail to Bulgaria from Manowar!"

След което последва Heaven And Hell, кавър на Black Sabbath, една вечна класика.



Веднага след нея се изнизаха набързо и безмълвно, докато по уредбите звучеше The Crown And The Ring. Много хора останаха разочаровани заради краткото им явяване.

Но заради думите на Джоуи ДеМайо и този трибют - поклон!

...............

И се започна голямото чакане ...
Покриха сцената с черно платно и остана така почти час, чоплейки любопитството на всички. Студ и пронизващ вятър бяха забравени в нетърпеливото очакване. И великият миг дойде - платното падна, под него очаквано беше немското знаме и машината Rammstein се развихри.
(шоуто започва 10 секунди преди края на втората минута от клипа)



Независимо от това, кой какво е чувал и очаквал, доколко харесва или не харесва Rammstein, за да бъдат разбрани и усетени, трябва да се видят и чуят на живо - хилядите огньове и светлини, ексцентричните костюми (особено на Лоренц - шаренки и лъскави), светещата уста на Тил Линдеман, цялото им сценично поведение, провокативните двусмислени текстове, гарнирани с мощни децибели и още, и още ... Трудно е да се предаде това, което се случи. Не знам колко хора разбираха текстовете, но ги знаеха наизуст и целият стадион пееше на немски, подгряван не само от пиротехниката.

Огньове излизаха отвсякъде, дори от устите им.






















































Имаше много ефектни моменти и извън пожарите.




На Haifisch Лоренц поплува с лодка в морето от хора,










а на Pussy Тил Линдеман обстрелваше публиката, яхнал оръдие с многозначителна форма.


















Поклон за публиката и шоуто свърши.




Разтресе ни здраво и ще ни държи още дълго, поне до следващото събитие - защото тези два дни са нещо, което не се забравя.


Още снимки от втората вечер има тук.



четвъртък, 24 юни 2010 г.

Sonisphere - ден първи

Обещах на malkiatprintz разказ в картинки. :)

Не мога да кажа нищо повече за Sonisphere от изписаното по сайтове, форуми и блогове. Има достатъчно качени снимки и клипове и от двата дни. Мненията са различни и е нормално да варират, да има доволни и недоволни при толкова различни групи. Особено ако си имал определени очаквания към любимата група, не понасяш друга и имаш концерти зад гърба си, с които да сравняваш.

Половината групи не бяха "моята бира", което ни най-малко не намали удоволствието. Нито една снимка или клип не могат да предадат атмосферата там. Трудно е за разказване и показване, трябва да се изживее, за да се разбере какво е да видиш любимците си на сцената, да преживееш песните, пеейки с пълно гърло и с цялото море от хора наоколо, да поскачаш, да откриеш нещо ново и интересно в другите групи и да си тръгнеш разбит, размазан и щастлив след последните акорди.

Чувството, че си част от нещо голямо, което няма да се повтори, че те са там заради теб и на метри от теб, заради всеки един от останалите фенове, свирят, пеят и говорят езика ти - това не може да се опише, трябва да се усети.

Сетлисти и чудесно ревю има в Metal Katehizis.

А това успях да видя, чуя и усетя аз:

Поради късното тръгване, събиране на компанията по крайпътните заведения и няколко пъти бири и кафета, разтоварването на някои в различни точки на София, успяхме да се доберем до хотела чак около 16 часа. Оставихме багажа набързо и веднага към стадиона с ясното съзнание, че ще успеем точно за обявеното начало. След 500 м обаче се изсипа порой и се наложи да изчакаме в първото заведение. Оказа се някакъв много луксозен бар, който още на 15-тата минута кръстих "Барът на празните души и глави". От целия народ вътре единственото смислено нещо правеха няколко мъже, гледайки мача. Останалите близваха питиета и гледаха скучаещо и отвисоко (и тъпо според мен) околните, демонстрирайки парцалки, самочувствие и стандарт. Няколко девойки от сепарето точно зад мен не спряха да се надвикват: къде ходИхме, к`во си купИхме, ако знаеш в оня магазих как само се гримирАх , аууууууу к`во бижу съм си купИла, муциииииии, па с коя кола (ни една евтинка или народна от изброените) ще ходимЕ нам къде си, нЕмам ни един ден да съм работИла, мило, нЕма и пенсия ... и още куп глупости и празни приказки хорово. Надуха ми главата и едва си пиех кафето, изчаквайки да поспре малко.
Петнайсетина минути ходене, поставяне на гривни, чекпойнт и изненада - Anthrax започнали още в 16.15. Поради това и цялото мотаене с изчакването на дъжда и влизането, бяхме вътре по средата на изпълнението на Megadeth. Ядосах се малко, защото исках да ги чуя. Успях, но отчасти и в движение, докато си търсим места в чудене дали да са най-горе на сектора, на сухо или някъде по-напред и с по-добра видимост. Небето все още беше много сърдито и в далечината на места се сливаше със земята.


Надежда все още имаше, божиите очи виждаха и обещаваха да се смилят:





Затова решихме да рискуваме и да сме възможно по-напред. Имахме и дъждобрани, а и това, което предстоеше, си струваше едно къпане от студен летен дъжд.


Докато чакахме удобно наместени Slayer, се чудех защо навсякъде се афишираше гръмкото Sofia Rocks powered by Sonisphere Festival, след като на стадиона имаше само простичкото и напълно достатъчно Sonisphere.




Въпреки оловното намръщено небе, публиката беше в настроение, подходящо загряла, наелектризирана, пъстра във веселите бонбонени цветове на дъждобраните, когато Slayer излизоха на сцената.

















А след тях и след дълго чакане, което си заслужаваше,
Metallica взривиха нощта и всички на стадиона. Не подлежи на разказване ... като всяко сбъдване на мечта. Хиляди пеещи гърла и сърца, биещи в един ритъм, еуфория, екстаз, гора от ръце и китари, които наелектризират, но и разтапят на по-бавните мелодии, музика, красота и ритъм ...
Освен българските знамена, се развяваха и гръцки, сръбски и македонски. Феновете им са навсякъде и километрите са нищо. Защото трябва да се чуят. Имах чувството, че песните идват една след друга, без паузи, като удари, които изстрелват все по-нагоре към върха на удоволствието.






























































Случи се и това, което всички очакваха. Голямата четворка се събра заедно на сцената,
за да изпълни Am I Evil - нещо, което не се забравя. Както и прегръдките между Мъстейн и членовете на Metallica. :)
















След
Seek & Destroy, песента на която "вече всички губят глас, ум и си отиват у дома", дойде и краят. Но само на този концерт, защото има обещани нови срещи и защото за пореден път доказахме колко добра публика сме.
















Още снимки има
тук.


понеделник, 21 юни 2010 г.

По-не-делнично :-)

Уважаеми синоптици,

Най-учтиво Ви моля (и сигурно още хиляди като мен), приберете си някъде в дълбоките резерви обещаните облаци, дъжд и ниски температури.

Задръжте днешното разкошно, топло и слънчево време поне още няколко дни, моля ви! Подарете ни пълно удоволствие, с чадъри някак си ще е неудобно.

Защото утре започва Голямото събитие! :-)

Дочаках го,
доживях го ...

В Блогът на един MadWizard видях сетлиста от първата вечер във Варшава, много вероятен и при нас, заедно с клипчета пак от там - за загрявка.


И загрявам чудесно, с пълни сили и децибели :-), за ужасТ на някои от съседите. Това е и пореден опит да променя музикалните им вкусове - съвсем любезно и възпитано, в отговор на почти денонощните им серенади, състоящи се предимно от репертоара на онези сладкогласни, много музикални и съвсем естествено изглеждащи пайнерски ангелчета.

Ще имат два дни почивка, след което мисля да продължа моделирането на слуховите им предпочитания, загрявайки за Каварна. Ако възприемат, може и да им спестя от предвидените за втората вечер музики. :-)


Хубава, спорна, слънчева, смислена и пълна с емоции седмица на всички, независимо дали са на морето, на полето, на стадиона или зад бюрото, дали се трудят с пот на челото или са в отпускарско-празнична фаза. :-)

събота, 19 юни 2010 г.

След нас и потоп

Един смс снощи ми напомни да я търся отново и днес съм на крачка от нея. Стискам си палци все още да е налична и да я имам скоро, след години търсене. Някъде кътам една тетрадка със записки от онова далечно време, когато я четох. Дано късметът ми проработи и да я държа пак в ръцете си. :-)






Смс-ът няма нищо общо с книгата, а с едно мое тръгване. Името й е просто асоциация с това, което оставяме след себе си.
С един от поизгубените ми приятели много пъти сме говорили, че има хора, които оставят следи, други - коловози, а след трети не остава дори и точка. Опитвах се да му кажа, че многото години и отношенията от различно естество с различни хора ме карат да мисля, че съм от третите. Отговорът му винаги е бил около "Остави на нас да преценим това".
Подсъзнателно бих искала да е прав. Цял живот се опитвам покрай мен и след мен да има слънце, а не потопи, бури или ледени ветрове. Мая Анджелоу има една много хубава и много вярна мисъл, която често ме кара да се замисля:

"Хората ще забравят какво си казал. Ще забравят какво си направил. Но никога няма да забравят как си ги накарал да се чувстват!"

Понякога това се усеща, понякога трябва да бъде казано и с думи. Понякога не се разбира изобщо, защото тези хора са останали някъде встрани или извън живота ни. Има ги само спомените за тях и за начина, по който са ни докоснали - дали е било като шамар, юмрук, погалване или прегръдка.
Има моменти, след повече или по-малко време, когато признанията изплуват. Могат да бодат и да болят, могат да топлят и да радват. При всички случаи са повод за самооценка, за размисъл.

Снощният смс е от бивш колега. Не е първият за изминалите десетина дни, откакто съм не съм на работа, но е най-ценният за мен:

"Здр. Много ни липсваш. Тъкмо свикнахме с теб, така хубаво работихме, а сега няма с кого да споделиш, кой да ти каже една добра дума, само ни викат, а ти беше човек."

Много мило ми стана, до сълзи трогващо. Вбесявали са ме с почти денонощното си звънене и понякога мрънкане за дреболии (може би за мен са били такива, а за тях е било най-важното или необходимо нещо в момента). Обаче ги разбирах - с месеци сами, далеч на километри, жадни за една добра, човешка дума. Споделяли са ми какво ли не, говорили сме за много неща, намирали са ме весела, нервна, разплакана, ядосана. В единични случаи съм си позволявала да избухна и да ги навикам по телефона. В интерес на работата (и не само) им бях едновременно попивателна, приятел, колега. И се получи с повечето, разбирахме се с половин дума, нещата вървяха гладко, бяхме хора един за друг, не просто глас в телефона или ръце, написали поредния смс.
И те са го оценили, за което им благодаря, много ... Потопът остана за двама души, за които парите са над всичко човешко.

Лично и служебно през всичките ми съзнателни години са ме обвинявали в какво ли не, във всички земни грехове, но винаги ме е боляло особено, когато в нечии очи съм била безсърдечна или не човек. Била съм бодлива, заядлива, хапеща понякога, но не е било без причина. Било е защитна реакция или в отговор на нечие поведение. Научих се да игнорирам и изхвърлям от живота си хората (спорно наименование), които са видели само това в мен и тенденциозно са били слепи за причините да съм моментно такава и за останалото от мен. Защото цял живот се уча и се възпитавам да бъда преди всичко първо човек - с всичките произтичащи от това слабости и някоя добра черта (знам, че имам - за който има очи да види и душа да усети).

Винаги съм обичала тази песен, днес я слушам многократно - с надеждата, че няма масова кастрация на това качество. И още с надежда за повече Човеци по пътя ни, за по-малко потопи и празнини и повече слънце в душите ни.



петък, 18 юни 2010 г.

Кучешки размисли

Днес е един от онези дни, в които сякаш сутринта съм объркала кафето с оцета. Не е от облаците навън. Не ми се прави абсолютно нищо, не мога да избера нито филм (не знам дали ще тръгне на осакатения ми лаптоп), нито коя от трите книги да си дочета. Решавам да се отдам на судоку, далеч от нета, на чист въздух на терасата, с голяма доза кафе. Разсейвало и развивало мозъчните гънки уж ...

Събирам вестниците от няколко дни. Рядко ги отварям, защото ми ги носят вечер и почти всичко вече съм чула по радиото или мярнала в нета найсе пъти. И да не съм, няма особено много за четене. Бърз поглед по заглавията стига.

Хващам първо вчерашния вестник, най-отгоре е. Първа страница боде. Втора и трета - също. Не е от фобията ми от кучета. Вече искам да съм куче в тази държава. Ей такова и от един определен развъдник.













Толкова ли няма други наболели проблеми и важни новини, драги ми журналисти, че сте посветили цели 3 (словом: три страници) на българското овчарско куче?

Може би е някакво съвсем, съвсем случайно съвпадение, че един точно определен човек си пада по тази порода кучета и дори ги развъжда?

Симпатичен ми беше, мъжкарски някак си изглеждаше. От това навиране на образа му отвсякъде и навсякъде, от почти обожествяваването му обаче взе да ми се гади. Бива почести, бива галене на его, вече става банално и досадно.

Тъкмо бях решила от днес нататък да прескачам направо на страницата с кръстословицата и судоку, когато попаднах на тази сладурска снимка на Виктор Гилтяй на пета страница. Интересно защо я няма в никъде в нета, та се наложи да я показвам по този допотопен начин. Но пък си заслужава да се види как шефът на СЕМ Георги Лозанов слуша адски задълбочено депутатите. Жалко, че снимките не могат да записват и звуци, за да се насладим и на вероятно мъркащото му похъркване.


Тази снимка ми оправи настроението.
Вече не ми се крещи. Сутринта се опитах да го направя на едно друго място, по проблем, засягащ голям брой безработни и нечий морал. Отзвукът е очаквано никакъв.




И как да е друг - нито е скандал, нито жълтина, нито пикантерия. Което не е причина да се ядосвам. :) Без значение е, когато има какво друго "да ми направи деня".

Make my day, както се казва. Може и с това :)))

четвъртък, 17 юни 2010 г.

Експериментът

Виртуалните войни в един сайт и случайно прочетен постинг ме върнаха към този филм.

Много силно направен, един от малкото немски филми, които са ми харесали и бих гледала още поне веднъж (което мисля и да направя след малко).
Базиран е на проведения през 1971 г. Станфордски затворнически експеримент.



Разликата с оригиналната история е, че доброволците са набирани с обяви по улиците и са с различен материален статус, обществено положение, манталитет, професия и възраст.

Препоръчвам го горещо, разтърсващо е да се види докъде може да стигне човек, поставен в необичайна ситуация, извън реалния живот. Доколко може да играе роли и да се вживява в тях, докато се превърне в жестоко, озлобено, немислещо, обезумяло животно. Доколко може да бъде себе си в един друг свят, в наложена му (не избрана от него) роля и при странни обстоятелства, когато разумът е победен от страха и инстинкта за самосъхранение или силата и властта.






Лирично отклонение:
Глупаво е да делиш нещо, което реално не съществува. Грозно е в името на това да обиждаш и да убиваш с думи, да храчиш върху човешките ценности и достойнство. Цинично е да използваш своята или нечия власт, за да покажеш мускули и превъзходство, анонимно или скрит зад маска, в един измислен свят, да отровиш въздуха му - просто заради извратеното си удоволствие ...
И както казва Анди Уорхол, всеки може да има своите 15 минутки слава. Но на каква цена и нужно ли е на всяка цена?

сряда, 16 юни 2010 г.

Седмицата на малките неща

Точно една седмица съм без работа и успях да я запълня с много от онези малки неща, за които нямах време, желание или възможност.

Тотално и бързо промених ритъма си на живот. Не знам кога спя или ям. Дори не знам коя дата е и какъв ден е. Знам само, че скоро трябва да съм в София на рок феста, но не знам дали още ми се ходи. Преди евентуалното заминаване има кой да ми напомни да събера малко багаж.

Първите два дни изключих телефоните, насладих се на тишината без тях след почти денонощното им звънене, наплаках се, след което натрупах една камара книги и започнах да чета, да чета ... Телефоните включих, но не отговарям на никого.

Успях най-накрая да си скапя лаптопа и едновременно с това - и едно приятелство, на което много държа(х). Мисля, че беше последният човек, на когото имах доверие.

Предвид импулсивното си напускане на работа, отново без да имам някаква резервна и това, че за пореден път изгубих приятел, зададох във фейса въпрос "Как се нарича човек, който непрекъснато повтаря едни и същи грешки, въпреки ясното съзнание, че ще съжалява след това?" Отговорите варираха между "идиот" и "просто човек". Някъде там, между, съм и аз.
След това си деактивирах профила, спрях да се показвам онлайн и да излизам от нас. Почивам си от света и той - от мен.

Докато събирах тен на терасата, набързо направих две преводчета, пратени ми с мейл. Върнах ги по същия начин и ги отписах като останалите, неплатени вече с месеци. Поне тренировката на езика върви ...

Между другото свърших и няколко дреболии у нас. Сетих се също, че имам цветя, които някога много обичах и че същите се нуждаят спешно от поливане, торене и разсаждане. Забелязах, че спатифилумът и юката ми дори са цъфнали.
Спатифилумът всъщност си цъфти целогодишно, извън правилата. За първи път обаче, откакто го имам от около петнадесет години, има няколко цвята. А юката е особен случай. Имам я също толкова време, подари ми я една германка и беше първото ми скъпо и екзотично цвете. На втората година цъфна. И от двете й стъбла излизаха клонки с бели топки цветове, които се разтваряха постепенно няколко дни. Нещо средно между лилия и кръгъл зюмбюл, с много приятна, но силна миризма. По листата капеше лепкав сок, като смола. Цъфтеше вечер, което е нормално, предвид произхода й от другото полукълбо. Макар и хубава, миризмата беше омайно силна и я изнасяхме да нощува на терасата.
Тръгнах с една снимка да обикалям цветарите и да разпитвам - да не би случайно да е отровна, какво се прави растението по време на цъфтежа, самите цветове и други такива простички въпроси. До един разглеждаха изумени снимката, никой не беше виждал на живо цъфнала юка и ми препоръчваха книжки (по които по-късно се ориентирах), от тях разбрах само, че цъфти много рядко, веднъж на десет години. При мен цъфна отново още на следващата година и отново - и двете стъбла.
След това продължи да расте само на листна маса, точно като огромна царевица. Стигна тавана и преди две години смело нарязах едното стъбло с ножовка на парчета, които заедно с върха засадих. Отрязаните места намазах с овощарска вакса. Всичко се хвана, от старото растение също покараха листенца. Подарявах наред на приятели, а миналата година повторих операцията с другото стъбло - също толкова успешно.

Това е част от първото стъбло, последната, която остана у нас. Цветът е малко по-дребен от онези, които помня от първите цъфтежи. Почти го бях изтървала, премина много бързо и на снимката се виждат поувяхнали цветчета.

По няколко пъти на ден ходя да го помириша и да му се порадвам. Малко нещо е, незначително, но за мен си е събитие. :-)

(Don`t) Say Goodbye

Един приятел казваше, че не обича тази думичка, асоциирал "Довиждане" с раздяла. Само "До ..." или допълваше "... скоро, утре, след малко ..." Винаги му отговарях "До ... когато".
И без "Довиждане" един ден "когато" просто не се случи.
След подобни "До ..." или без думи и обяснения, се разминах с много хора. С някои се изгубихме за дълго (и до сега), с други се срещнахме отново след време. Не беше същото, нямаше я магията, онази спойка, която те кара да говориш с часове, да се смееш, да плачеш, да споделяш сякаш с другото ти АЗ и дори мълчанието да е приятно.

Всичките тези "До ... " са ми много трудни. Простичкото "Чао" е сбогуване без срокове и надежди. Ако нещо ще продължи, то ще бъде и без думи или въпреки думите.

Когато с някого или някъде не ми е комфортно, си тръгвам. Ампутирам мълчаливо, рядко - със "Сбогом". Боли, но за кратко. На път съм да изоставя едно място (поредното в търсене на моето си такова), където споделях много и много премълчах. Причините са както все по-нездравословния въздух там, така и много лични. Срещнах ценни хора и някои от тях са ми много близки и скъпи. Имам усещането, че напоследък това е леко еднопосочно. Все по-рядко говорим, а думите ми - изречени или написани, сякаш не достигат до тях. Затова ще си тръгна, преди да ги изгубя окончателно, докато още не ми нагарча. Ако греша, ако моментно са се затворили в себе си или просто нямат време - ще се намерим отново.

Няма да казвам още нито "Довиждане", нито "Сбогом". Ще си дам малко време да разбера, това ли са точните хора и точното място.

А може би ще намеря точно тук моето местенце ...