вторник, 28 септември 2010 г.

Шибаняци!
















Това е най-милата думичка, с която мога да нарека една компания, късаща от доста време нервите на клиентите си. Иначе в момента от принципно много възпитаната ми уста се леят такива думички, пред които тираджийско-каруцарската лексика силно бледнее.

"Съжаляваме за забавянето. Вашето обаждане е важно за нас. Моля изчакайте."

@бах т`ва изчакване - на 76-тата минута затворих телефона, всяко волско търпение си има граници.

Имам проблеми с тъпия нет на Виваком от дълго, дълго време. След разговори с добър и не чак толкова тон пращаха след многократни напомняния някого, човечецът обикаляше модема, звереше се умно, слизаше до мазата да провери телефонните кабели и после неизменно ми заявяваше, че линията е наред, проблемът е в компютрите у нас. Обаче колегите му, адекватни по тази техника, все бяха в командировка на стотици километри. На другия ден ми звъняха с обяснението, че сме наблюдавани 24 часа, нетът стига до нас и следователно няма нужда от смяна на синичкия модем.

Миналата седмица ми прекипя, защото плащам за нещо (и то не малко), което ползвам непълноценно. След почти скандал с умниците на тел. 123 обещаха още на другия ден, в петък, да пратят хора следобед. Тръгнах си от работа, за да ги чакам. Дръжки! Появиха ми се в ранната съботна сутрин, без предупреждение, тъкмо тръгвах на път. Изчаках да се порадвам на новото бяло модемче. Супер е, само дето нет има единствено по кабела, не и на лаптопа. Единият си поигра, констатира, че е пълен с вируси (или нещо такова си било) и блокирал безжичната мрежа и толкова - да съм си го оправела, да не се закачам към нета и си тръгнаха с чиста съвест.

Понеже със стария модем си имах, макар и бавен и с прекъсвания нет - на същия лаптоп, се заинатих. До днес съм го пробвала на 3 различни безжични мрежи и не е спирал нито за секунда. А у нас на всеки 5 до 10 мин. ми излиза идиотското съобщение от снимката.

Реших да се спасявам с безжичния нет. Да, ама не. Модемчето отказа да се инсталира и след като се порових, установих, че не поддържа "любимия" ми Win7. Понеже на тел.123 са събрани кош умници, които само си прехвърлят топката, днес директно отидох в най-новия им и голям офис. Имам опит вече с разкарването по офисите им и висенето на телефона - през пролетта по незнайни причини нямах мобилен нет почти 2 месеца. Всеки ме пращаше при другия, всички възможни причини липсваха и никой не знаеше какво става. Накрая просто тръгна, но междувременно бях набедена за истерична клиентка от много добър приятел, управител на единия вивакомски магазин. Е, вече е бивш приятел, но Виваком могат да скъсат нервите и на най-големия дебил след опаковка лексотан.

Та днес любезните девойки ме информираха, че старото ми модемче (едва от края на януари е) наистина не е за Win7. Обаче нямат процедура да ми го сменят с по-ново. Нито могат да ми го инсталират, защото не разполагат с драйвери. Само от тел. 123 можели да ми изпратят. Браво!

Ще ми изпратят мейби, ако първо - имам нет и второ - ако успея да се свържа с тях някога, докато още съм жива.

Абсурдно е такава голяма компания да търпи пълни некадърници за служители и да има подобно отношение към клиентите си! Няма да ви казвам какво им мисля в момента ...

неделя, 26 септември 2010 г.

Айде сега, капризи!

Има една категория гадни, отвратителни клиенти, способни за секунди да скапят деня на всяка сервитьорка. Искат да им се чисти масата, разкарват я за меню, настояват пепелникът да се сменя.

После имат нахалството да си поръчват някакви измислени неща:
фрапе без захар
капучино, ненаръсено с канела
салата без лук

... и да питат по десет пъти след това дали е разбрала точно поръчката им. И когато тя донесе стандартното нещо, неприготвено според техните капризи, да го връщат с огромното си нахалство, без да приемат обяснението "ми тя колежката / той колегата ... така по навик, щото така е рецептата ..." И без никакво неудобство да мрънкат зад гърба й, че пропуснала да се извини и после си чакат и точното ресто (обидени - никакъв бакшиш). Айде бе, не стига че я разкарват, ами и да се извинява! Не на нея такива! Като не им харесва, да си седят у тях и там да капризничат.


Аз съм от тези гадни, отвратителни клиенти. През изминалата седмица върнах три фрапета, една салата и едно капучино, а за смяната на пепелника пришка ми излезе на езика. Едното девойче, отнасяйки грешната поръчка, промърмори възмутено от ината ми да си искам точно поръчаното: "Айде сега, капризи!". Усмихнах й се по най-милия възможен начин и й обясних, че ако пропусне и да изчисти петната от масата от предните консумиращи, ще звънна на собственика да дойде да ми прави компания. За секунди ми донесе поръчката, придружена от "Извинявайте" през зъби.

Драга ми кифло, от сто години не пия кафе със захар, защото вкусът ми е противен. Но я си представи, че бях диабетичка и ти ми набутваш бялата отрова? Ако акълът ти не стига да запомниш поръчките от две маси, си стой у вас по-добре!


Вчера сядаме на работен обяд в едно заведение и чакаме собственика за разговор. За късмет ни се пада най-начумерената и мързелива девойка. Махам дълго, докато се направи, че ни забелязва (макар че в малкото градче чужденците, с които съм, са местната атракция и обират всички погледи) и чакаме още по-дълго за меню. Поръчваме три шейка - два ягодови и един бананов. Два пъти коментирам, че се искам бананов, защото е с истински плодове, не с топинг. След време, достатъчно да се разтовари един кораб с банани, шейковете пристигат и ми се сервира точно ягодов. Поглеждам я, никаква реакция. Бавно и отчетливо й казвам, да го разкара, защото съм алергична към ягоди (което не е вярно) и тя с дълбока въздишка го разменя с банановия, който е сервирала на колегата.

Поръчваме спагети. Само аз искам Карбонара и й натъртвам: "от единствените с бял сос", понеже малко бърка в кои какво има. След половин час ми сервира нещо с червен сос. На въпроса ми различава ли цветовете, отговаря: "ух, да, един момент, сега пак ще ги поръчам" и зачезва без извинение.
По-късно собственикът ме пита какво е ставало, защото се оплакала, че сме много капризни клиенти. Като редовни такива ние пък сме установили, че тя е най-намусената, мързелива, мърлява и умствено олекотена девойка от персонала.
И вдига рамене: "Няма добър персонал, няма избор ..."

От анонимни мъдреци съм запомнили две простички истини:

Ако не обичаш една работа, по-добре не я работи.

и

Глупавите (се опитват да) помнят, а умните си записват.


Така че, мили девойки - вадете тефтерчетата.
Първо си запишете на видно място основните задължения на всяка сервитьорка и след това продължавайте с поръчките от масите. Ако ползвате достатъчно често тефтерчето, шансът да ви мрънкат и да ви разкарват капризни клиенти клони към минус безкрайност.

петък, 24 септември 2010 г.

Sad but true

Сигурно всеки си спомня приказката за копанката. Гледам я ежедневно, на една ръка разстояние - без копанка обаче и все още без хепи енд.

Съседът до нас звъня преди малко с молба да отидем у тях и да изровим някакъв телефонен номер, за да се обади и да съобщи на някого за починал познат. Там трябва да се влиза само с противогаз, иначе е опасно за здравето. Но човекът не е виновен, над 90 годишен е, с много болести, едва върви и недовижда. Водят го ветеран от войната, иначе е моряк в пенсия. Преди няколко години овдовя и положението стана съвсем трагично. Това му беше втори брак, събрали са се с по едно дете, купили апартамента, но живееха само двамата. Децата им започнаха да се появяват веднъж месечно едва след като остана сам. Като лешояди. Единият син живее тук, другият - на час път. Слизат с ръце в джобовете, съвсем прилично облечени от сравнително нови коли, нямат вид на изпаднали и гладуващи. Не му носят нищо, усмихват се десетина минути и си тръгват.

А той има нужда някой да се грижи за него. Късно сутрин му носят храната от Социалния патронаж, която си дели за обяд и вечеря. Една съседка му пазарува понякога и го води на лекар. Не може да излиза навън и да приказва с другите на пейката. Никой не му чисти, нито му помага за къпане и пране. Резултатът е силна неприятна миризма, щом отвори вратата на апартамента си.

Неговите внуци не са като момчето от приказката. Не дълбаят копанки, а се ослушват кога апартаментът ще опустее. Майките и бащите им нито идват да го гледат, нито го пращат в старчески дом, нито плащат на някого да се грижи за него. Имат възможност да му осигурят по-достойни старини, но просто не им пука, не ги интересува. Не мога да асимилирам това, но е факт. Sad but true ...

Съседът ми не е единственият, оставен на доизживяване. Има още синове и дъщери, за които възрастните родители са като тази рушаща се къща - безполезни, излишни, пречещи и заемащи ценно място.
Жалко, че няма кой да им направи копанка. Или поне да им припомни приказката.

По стълбата към небето

Преди 30 години на този ден Джон Бонъм от Led Zeppelin поема по стълбата към небето.

Бонъм не обича нито да бъде далеч от дома и семейството си, нито летенето. Това води до честа употреба на алкохол и кокаин. На 24 септември 1980 г. късно вечерта умира от задушаване след целодневно пиянство в къщата си (която е закупил от писателя на " Мечо Пух" Алън Александър Милн). Задушава се в собственото си повръщано, грозен край след толкова красива музика, достойна за учебник.

Скоро след това останалите членове на Led Zeppelin обявяват, че групата прекратява дейността си, тъй като не могат да продължат без него. Той е на барабаните от създаването й и влиянието му върху стила им е уникално. Смъртта му се оказва единствената причина за това, групата никога да не се събере отново успешно. През годините издават албуми и правят концерти (на сцената го замества синът му Джейсън), но не могат да повторят славата и нивото си от времето с Бонъм.

Той е оказал влияние и върху почти всички хард рок и хеви метъл барабанисти от тогава до днес. Тежкият, атакуващ и техничен стил става негова запазена марка, популярна сред феновете и мярка за сравнение и школа за останалите музиканти. Бонъм заслужено се нарежда сред най-великите барабанисти от всички стилове.













четвъртък, 23 септември 2010 г.

Терапия ІІ




























Машината е между двата входа на сравнително голяма болница, близо до асансьорите, точно на мястото, където почти денонощно сноват пациенти, лекари и случайни граждани и много от тях си купуват кафе.

В ранния следобед на нея беше закрепена тази миниатюрна бележчица. По-късно се оказа, че си седи там от два-три дни.

Отначало си помислих, че някой си прави шегичка, след това - че така и така пия кафе без захар, все едно е дали някой е объркал захарта със солта при зареждането. Последното е тъпо като идея, но е напълно възможно.

Избрах си кафе със сметана, без захар. Не беше нито шега, нито объркано зареждане, кафето си беше стабилно пресолено.
Знам, че кафе с лимонов сок лекува главоболие и махмурлук. За лечебното действие на кафе със сол обаче нищичко не знаех.

Явно машината си бърка някакви нови рецепти. По указание на МЗ. Освен с веселите картинки по стените на болниците, чиновниците са изнамерили и друг начин, посредством ободряващата напитка, да церят нервите и стреса на пациентите, посещаващи болничните заведения. Сигурно честичко ги засърбява тези чиновници на едно определено място.

четвъртък, 16 септември 2010 г.

Айде на вафлите!

Граби, народе, не останаха!
Ще изгорят и те на кладата на славата, възпети в химн.




Иска Веско само да му нахвърлят на едно листче акцентите, най-важните думи, да му звъннат след 15-ти и няма да има проблеми, работата ще се свърши както трябва. 15-ти беше вчера, да не губим време (си мисля аз). Улесних звездното трио в тази нелека задача, съчиних текста, а музиката е ясна - като всеки път.

И какво листче, кой ти пише сега с химикали и моливи? Ще му го метна на едно файлче, ако ми даде мейл. Няма да искам много в замяна, само една дреболия - веднъж завинаги да спре да пее.


Ода за насладения "Борец"

1. От фабрика "Наслада"
награда ни се пада -
"Борец" да хапнем сладко
със моя лаком батко.

2. Най-сладка на земята,
обелвам и я мятам -
тъй хрупкава и вкусна,
със радост ще я схрускам.

3. Набързо батко Цецо
изгълта шест "Борец"-а
и мляскайки "Ура!",
май тихо се п@сра.

Припев:
"Борец", "Борец" аз искам
в ръцете си да стискам
и няма да го пускам,
с наслада ще си хрускам.

сряда, 15 септември 2010 г.

Честито!

Късна празнична утрин, навсякъде щъкат дечица, учителки с букети, усмихнати родители. Всеобща радост от началото на новата учебна година. Бързам да внеса пари в банката. На стълбите, до банкомата, един гражданин на РБ нечленоразделно ме моли за помощ. Нямам време, но той е настоятелен. Размахва дебитна карта. Ясно, не знае как работи банкоматът, що да не помогна. Отивам и обяснявам реда: "Пъхаш картата ето тук, после ще четеш какво пише на монитора и така ..."

"Ни мой чите мъъъъ ..."
Мучи на развален български. Добре, още съм бяла и добра, помагам. Стигаме до пин кода и му казвам да си го въведе сам. Гледа ме умно, умно, мига и ми подава листче.
"Ни ги пузнавъм мъъъъъ, намири си къде`й, на!"

Та честит ви 15.09.2010 г.


И който иска държавата да го храни, да мине първо оттук:














снимки - google

понеделник, 13 септември 2010 г.

Случаен кадър
















Случаен град на картата на Европа. Случаен ден и час.
Слепи прозорци. От купчината дърва под единия мирише на студ. Пусто и тъжно, самотно чакаща каруца. Вкус на нереалност и безнадеждност.

Понякога тук слизат или се качват хора. Тръгват и се връщат. Раздели и срещи. През останалото време е мъртвило. Прилича на декор от странен филм. Забравено от Бога място, времето е около 100 години назад.


П.П. ИА „Автомобилна администрация“ е проверявала всички автогари в България и в региона с предписания след проверката са три. Предписанията са, че липсват навеси и осветление на секторите, монтираният часовник в чакалнята и уредбата за звукова информация за тръгващите и пристигащите автобуси не работят. Тази допотопна барака не е сред трите. Нищо, че няма нито сектори, нито чакалня, нито часовник в нея, нито звукова информация.
Освен от Бога, мястото е забравено и от държавата.


П.П.П Тази снимка е от петък. Днес вечерта не можах да мина от там и не знам дали е имало хора. Един самозабравил се тип, със същото чувство за безнаказаност, с което уби дете преди два месеца, днес е отменил без предупреждение последния възможен автобус от разписанието. Защото е станал с лице към възглавницата. Или защото онази му работа се е накривила на другата страна. Или защото някой му е изял десерта. Или ... И остави хората на десетина автогари да го духат. Сори за израза, но съм бясна. Без друга алтернатива за прибиране. Аз се прибрах, защото шефът ми плати на приятели да ме докарат. Но не всички имат този късмет. Докато крещях по телефона, почти псувайки, той каза само едно: "Това е България. При нас този още утре щеше да е без работа". Тук не е при тях обаче. Тук някои са по-равни и недосегаеми.

неделя, 12 септември 2010 г.

Извънсезонно

Вчера се порадвах на може би последното слънчево и почти лятно море. То си е все същото, обичам го през всеки сезон и особено в моментите, когато сме почти насаме с него, без тълпите от хора.
За съжаление не успях да поплувам или да се разходя боса по мокрия пясък. Обикаляхме Северното Черноморие със съвсем друга цел - оглед и безкрайни разговори с много хора. Знаех, че е презастроено, но толкова отвътре и отблизо не се бях сблъсквала с това. Законовите отстояния от оградите са спазени, позволеният % и височина на застрояване на терените - също (почти). Но въпреки това въздух няма, остава усещането, че си в бетонен комплекс, погребан между сградите. С много малки изключения на всяко свободно местенце има цвъкнати незавършен строеж с неясни срокове, основи, вила или (не)работещ хотел. Всяко в собствен стил, биещ се с околните. Губиш представа къде си, граници между населените места няма. За морето напомня само мирисът, красивата гледка се губи в гъсто застроените сгради във всевъзможни размери, цветове и стилове. Улици няма, табели също, кара се по утъпканите празни места. Строи се без ред и план. Извън сезона, когато няма щъкащи хора и веещи се бански и хавлии, на места изглежда почти зловещо.
Разкошни места пустеят. В средата им има недовършени сгради или само изкопани основи. Обясняват ни, че са на различни държавни фирми и дружества, започнали с големи идеи и обещания и внезапно отказали се. Или на частни лица, останали без средства. Никой обаче не продава и грозните гледки си стоят години наред, на метри от хотелите и вилите с почиващи. Вероятно не притеснявят никого. А аз се чудя на кого изобщо му харесва да почива сред такава запуснатост. Долу, на плажа и в хотела може и да е много цивилизовано, но между тях се редуват грозни гледки, изоставени и пустеещи терени, строежи. Пътища няма, въздух и панорама към морето - също.

Въпреки това апетитите няма да секнат. Колкото и да е презастроено, винаги ще има желаещи за още и още. За разлика обаче от българите и руснаците (най-многобройните собственици там), западните инвеститори се учудват и дразнят от допотопната или изобщо липсваща инфрастуктура. И когато планират нещо, започват именно от там. Сградите вървят заедно с простора, зеленината и улиците. Иначе се получава един безкраен ужас, убиващ бавно, но сигурно природата и туризма у нас.

По обратния път бях преуморена от задушаващите гледки и дългите разговори, в които алчността се опитваше да победи здравия разум. Очите и умът ми релаксираха с простора край магистралата и красивия залез. Опитах се да ги уловя в движение.



четвъртък, 9 септември 2010 г.

Чуденка

Когато човек си пожелава нещо, трябва да внимава, защото може и да му се случи. Мечтаех си за работа с много пътувания и съвсем случайно тя ме намери. Прибирането в някакъв определен час, бюрото и нетът са почти мираж в последните дни. Опознавам непрекъснато по пътищата родината и разните й екзотични местенца. С кола се понася, но с автобус, особено междуселски, си е живо приключение. Родната реч хич я няма, освен от случайни даскалици, ама тях след дългогодишното им друсане до работа и обратно по-добре да не ги слуша човек. Ухания, звуци, бохчи и други картинки по седалките - всичко накуп. Около драйвъра каренца, перденца, висулки по огледалата, снимки на анонимни руси каки и на фолкгърли с големи ... очи. Ритмите от радиото и цигарата в устата му завършват пейзажа. То и на мен ми се припушва от целия този ужас, обаче гледам - някакви табелки налепили. Чета и се чудя, откога пътниците взеха да позволяват и да забраняват какво да се прави? И шофьорът, като също забранява, както пише на табелката, що си пуши егоистично сам?


сряда, 8 септември 2010 г.

Китай на една ръка разстояние

Езиковите бариери създават както трудности, така и много забавни моменти. Винаги с усмивка си спомням как с колега си търсихме хотела в едно словенско градче на границата с Италия. Улиците бяха пусти въпреки топлата неделна привечер. Зададе се едно симпатично бабенце, разхождащо куче. Малко, но все пак куче. Опитах се едновременно да си преборя фобията от тези четирикраки и да проведа кратък осведомителен разговор. Оказа се много трудно. Бабенцето разбра какво търся (името на хотела), но всякакви опити да изтръгна от нея обяснения къде точно се намира (на друг език, освен на собствената й версия на италианския), пропадаха. Накрая започна да имитира локомотив и след "пуф-паф" ми стана ясно, че трябва да търсим около гарата. Не се наложи да спим в колата.

Гледам и хората, за които работя в момента. Без преводач са като изгубени деца. Изпадат в тих ужас при всеки поднесен за подпис документ (на български) или когато трябва да си поръчат нещо за ядене. Сервитьорите понякога знаят по някоя чужда думичка, а менютата са на кирилица, тук-там има снимки, но всички салати, риби, скари и панирани неща си приличат. Много са горди от всяко самостоятелно казано изречение на български, особено и ако бъде разбрано.



Вероятно така се е чувствал и Павел Петков, овладявайки китайския. Преди да разбера за тази книга, го познавах само като пишещия много смислени и интересни неща блогър Free Infidel.

Чете се на един дъх. Много приятно и увлекателно написано съчетание от дневник за времето, когато е бил преподавател в Китай и пътеводител. От първата до последната страница имах чувството, че седим на една маса, и ми разказва, докато пием кафе, а пред очите ми живо и като на филмова лента минават различни места и случки от тази далечна и екзотична държава. Но не от онзи Китай, който познаваме от научно-популярните предавания, филмите и ресторантите на побългарени китайци. Описал е това, което няма да прочетем в нито един пътеводител - дребните капани, изненади и забавни моменти, които следват от сблъсъка на две култури, особеностите на бита, навиците, храненето и общуването на китайците, хаосът в уличното движение, на който никой не обръща внимание, образователната им система - физически затормозяваща и произвеждащата на конвейр еднакво и идеологически правилно мислещи мозъци, атракцията, която представлява един чужденец там.

Разказва и за борбата си с езика, който проговаря, въпреки убеждението на местните, че "чужденците не (трябва да) говорят китайски. Проговаря го, за да разбере страната и хората. Тези, които говорят с него на английски, са подготвени и инструктирани какво да казват, за разлика от продавача на палачинки, стареца с велосипедната сергия или готвача в столовата. Другата причина е любопитството за начина на мислене и езиковото съзнание на една пета от населението на света.

Всичко е поднесено с чувство за хумор и необходимата доза недосадни подробности. Книгата има само два недостатъка: (все още) нямам автограф и се намира много трудно. Обикалянето по книжарници от различен калибър не даде резултат и я поръчах от сайта на "Пингвините". Там се оказа, че трябва първо те да си я поръчат и след известно чакане ми я доставиха.

Може би, ако някога има продължение, то ще е по-лесно достъпно. Това ми хрумна на последната страница: "За мен беше невъзможно да си тръгна завинаги. Щях да се върна много скоро. Кога и къде - нямах представа, но знаех, че ще се върна".

понеделник, 6 септември 2010 г.

Набързо

Мислех тази вечер да ви разкажа за две книги, едната още я чета, на порции, другата свърших в ранни зори днес. Много са хубави, за да скапя впечатлението от тях. Изведнъж ми загорча много, докато търсех нещо за първата. Погледнах там, където не трябваше. Колкото да разбера, че е глупаво да се раздавам за някого, когото чувствам като приятел и да го допускам до себе си. Безмислено е да губя емоции и време да утешавам, да бърша сълзи и сополи, да изслушвам и давам съвети и кураж. Защото само в такива моменти ще бъда най-доброто другарче, което връща усмивки. И ще повярвам, че е истина. В по-следващи моменти случайно ще разбера, че целият свят е по-ценен от мен и кой ли не е оставил дълбока следа в тази приятелска душа и много липсва, само не и аз. Не съществувам и никога не съм съществувала. Безразличието и амнезията са по-лош отговор от омразата и от приятел (уж) бодат.

Понеже почти свикнах с подобни случки, този път ще си спестя дори и наум епитетите за себе си. Човек оценява нещо или някого, когато го изгуби. Прощавам веднъж и това веднъж вече беше преди месеци. Следващия път, вместо да вадя носните кърпички, ще изпратя въпросния приятел, където му е мястото - да върви да пореве на майната си. Вадя голямата гума и никакво обръщане назад повече.

------------

Пожелавам ви лека и спорна работна седмица (моята започна още днес) с малко музика за релакс или за слушане на четири очи, кой от каквото има нужда.









неделя, 5 септември 2010 г.

Въпросче

Младо семейство чака с нетърпение детето да заспи и се отдава на буйни хоризонтално-вертикални занимания. Уж тихичко, но явно не съвсем. По едно време от детската стая се чува глас:
- Който е отгоре, да стане да ми донесе вода.

(това може да се допълни към научния труд "Страстоубийци", сътворен от Преславски.)

В първите месеци свекърва ми влизаше по всяко време нощем да ни завива, малко по-късно - да завива и бебето. Умираше си сутрин рано да влети в стаята, щом му чуе гласчето и да го погушка, без оглед какво (искаме да) правим ние. Известно време се опитвах да бъда бяла и добра, след това подходих с убедителното: "Или майка ти, или аз!!!"

А вас какво ви смущава? (ако изобщо ви смущава):
присъствието на други хора
главоболието
тежкият ден
чалгата от комшиите / съседната кръчма
скърцането на матрака
загубата на мача от любимия отбор
онова нещо от витрината, което все още не е ваше
закъснялата заплата
гадният шеф / колега, чийто образ ви преследва и в тоалетната
пъшкането на съседите, което заглушава вашето
ББ
озоновата дупка
натрапчивата представа за друг в леглото ви (Веско Маринов или Фидосова)
бездомното кученце/котенце под терасата
шумът от асансьора
повишените цени на тока / парното / хляба / цигарите
бездната между снощното порно и вашето легло
денонощният ремонт у съседа над вас
.......

Моят не спира да блъска и чука, не знам дали остана нещо от апартамента му. А аз исках просто да полегна с книжка в ръка и евентуално да дремна малко в неделния следобед. За правене на друго и дума да не става. И сега обмислям превъзпитателни мерки.

Судоку


















Да подредиш правилно елементите във всеки следващ ден. Усмивката, доброто настроение, обичта, вниманието, яда, тежките думи, които трябва да (не) кажеш, целувката, нежността, отговорите, които търсиш, нещата за изясняване и тези, които си забраняваш, болката, сълзите, въпросите, малките хубави моменти, споделеното кафе, надеждите, мечтите, проблемите, цветето на прозореца, което чака да го полееш, телефонния номер, на който все отлагаш да звъннеш, писмото, което трябва да напишеш, защото някой ще му се зарадва, спомените, на които да обърнеш гръб, хората, които (не) искаш да срещаш, дребните неща, с които да поглезиш душата си и тези, които имаш още да учиш ...
Да ги разпределиш така, че дните ти да са пълни и спокойни, да приемаш лошото с по-малко болка и да му обръщаш гръб с усмивка, да се радваш и на малкото, да обичаш това, което имаш, да дишаш леко и случвайки една мечта, да започваш да гониш следващата.
И понеже никой не си е самодостатъчен - да успееш да сложиш нежността, обичта и вниманието си близо до хората, на които държиш. Да споделиш с тях хубавите моменти, усмивката и кафето си. Да скриеш сълзите, а тежките думи да оставиш в най-далечния ъгъл. Да не подреждаш между вас нито излишни въпроси и съмнения, нито мълчание.

Уж го правиш по правилата, а се оказва нерешимо или от онези, много трудно решимите, над които мислиш с дни. Защото правила за всяка дреболия няма. Един грешно поставен елемент обърква всичко. И ако на хартия можеш да изтриеш с гумичката и да започнеш отначало, в живота тази възможност я няма. Нито можеш да му теглиш кръста и да го захвърлиш.

събота, 4 септември 2010 г.

Калпазанска пита

И тази седмица успях да избягам за кратко далеч от града - на едно страхотно местенце в гората. То ме спаси от ориенталско-чалгарската инвазия по случай концерта на Мустафа Сандал и Десислава преди десетина дни. Освен чистият въздух, другото хубаво нещо е кухнята. Там проядох неморска риба. От малък живарник вадят рибата и раците, преди да ги приготвят. Има и замразени, но вкусът им е друг. Уклеят и сулката с картофки соте са невероятни, както и шишчетата от кралски скариди. За шарана и сома казват същото, но аз не обичам.

Обадиха ми се да тръгваме натам до час, тъкмо когато започвах едни сложни специалитети. Не можах да откажа и калпазанската пита спаси положението с вечерята на децата. Приготвя се много бързо и лесно. Подходяща е както при липса на време, така и за тези, които са скарани с месенето и точенето.

1/2 кубче мая, 1 с.л. сол и 1 с.л. захар се разтварят в 1 чаена чаша хладка вода. Добавят се 1 яйце, 2 с.л. олио и 2,5 или 3 ч.ч. брашно. Всичко се разбърква до хомогенна смес с лъжица и се оставя да втаса (докато удвои обема си в купата).
През това време фурната се включва на 220 градуса и се приготвя пълнежът.

С 3 ч.ч. брашно сместа става малко по-гъста и питата - по-дебела. Пълнежът (натрошено сирене, салам и кашкавал на кубчета) се смесва с втасалото тесто, разбърква се и се разстила в намазана с олио тава. Може да се поръси с настърган кашкавал. Пече се до зачервяване (около 20 мин.).

С 2,5 ч.ч. брашно се получава малко по-рядко тесто и по-тънка пита, която се украсява отгоре. Пробвала съм различни варианти - с още 1-2 с.л. захар вътре и плодове отгоре или поръсена със смес от кашкавал, сирене и яйце. Най-харесваният вариант е като пица, дори така си я поръчват - "Искаме от бърканата пица".
Втасалата смес се изсипва в намазана с олио тава и се украсява сурова. Ако се слагат плодове или салам, леко се притискат, за да потънат малко в нея. Пече се 15-20 мин.


сряда, 1 септември 2010 г.

Once upon a time

Нямах ток повече от три часа. Внезапно, без предупреждение. Информационната агенция от пейката пред входа съобщи, че било профилактика. Тази сутрин залепили миниатюрна бележчица с дребен шрифт и нечетливо написани с химикал часове. Който излизал - видял, който не - да се спасява.
Е, аз бях от вторите. До последните издихания на батерията на лаптопа успях да поработя, след което звъннах да се извиня, че може да закъснея с превода (това се случва много, много рядко). На хората в белите държави нямането на ток или нет им звучи съвсем екзотично и неразбираемо. Справих се в график все пак. Междувременно си правих и фитнес до вратата на входа и пак нагоре, защото тя се отваря с чип и при липса на ток и "Сезам, отвори се!" не помага. Добре, че съм на ниските етажи, та куцуках сравнително на къси разстояния. После четох, защото всичко, каквото беше набелязано за правене, беше свързано с ток и нет.

Замислих се колко по-добре е било, когато далеч назад във времето ги е нямало и не сме били толкова зависими от тях.
Юнакът прибирал овцете от паша, зървал момата на чешмата и й напивал водата. Или се очаровал безумно от гърба на фустата й на нивата и я побутвал лекичко с дръжката на сърпа. Или се залавял до нея на хорото и й крадвал китката. Момата завъртала уж срамежливо очи и се покривали в най-близката плевня, горичка или купа сено. Нямало е увещания, сваляне на звезди, притеснения дали й е на нивото (след като си седне на вторичните полови белези - портмоне и ключове). Юнакът здраво я отъркалвал и омачквал, без да се притеснява, как ще пипне новия силикон, дали няма да й счупи ноктопластиката или да скъса много скъпото бельо / дрешка /чорапки или чорапогащник. И тя си тръгвала доволна и щастлива.
Момите не копирали поредната псевдозвезда и не разчитали на тунинг, грим или опаковки, а на кръшните си снаги, хубава усмивка и палав поглед. Затова и всичките били уникални и желани, не като излезли от калъп. И юнаците не разчитали на вторични и третични, а само на първичните си полови белези и на ръцете си. Нямало преструвки, хленчене, главоболие, комплекси от материално или телесно естество, имало химия, всичко било по-истинско.

Когато вечер мъжът се прибирал, у дома го чакала чета щастливи и уморени от истински игри деца, ароматът на прясно изпечен хляб и топлата пазва на жена му. Съседът не паркирал колата си на неговото място, съседката нямала по-скъп тоалет или повече чифтове обувки, а чедото им - по-нов модел мобилен телефон и по-шарено колело. Животът бил спокоен и изпълнен с радост. Нямало телевизионни или вестникарски новини, които да го карат да псува и да се ядосва на поредната изцепка на някой с власт, на повишаването на цените на хляба и бензина, на увеличената безработица и поредната порция върнати от белия свят мургави съграждани. Говорели си дълго за простичките неща от живота на романтичната светлина на свещи или газениче. После децата заспивали усмихнати и сънували истински сънища, не поредния (не)убит геймърски персонаж. И понеже нямало мачове, сапунени сериали, риалити шоута, торенти с филми, социални мрежи, чатове и блогове, мъжът и жената имали достатъчно време за себе си и го оползотворявали подобаващо.

Минали дълги години и светът се изменил. Всички станали много информирани и образовани. Затворили се в себе си, разговаряли малко и им било по-лесно да изразят себе си онлайн, отколкото очи в очи. Ценностите се променили и всеки се тунинговал физически и душевно така, че да влезе в калъпа. Различните били още по-самотни от сливащите се с масата и не се ценяли. Романтиката останала някъде назад в годините и се явявала като фон в книжките или сладникавите еднотипни филми. Опаковката на хората впечатлявала повече от пълнежа им. Никой не знаел какво точно иска, но го искал веднага. За чувства нямало ни време, ни желание. Половете също се изменили и външно понякога нямало различия. Юнаците станали по-плахи и разчитали момите да ги задяват. А на момите хич не им било лесно - оказвало се, че са попаднали на юнак, харесващ други мъже. Или на такъв, дето нито показването, нито казването в прав текст му действали. Или на силен и уверен зад клавиатурата, но на живо колеблив и страхлив, измъкващ се с учтивото "да не си разваляме приятелството". Юнаците масово изповядвали философията, че всички моми са меркантилни кифли и за по-лесно общували с телевизорите и компютрите. Момите - също, ако им останело време след израстването в кариерата и шопинг-терапиите с приятелки. От време на време се случвало да се получи старата химия, да се появят едно-две дечица и покрай тях да излязат за кратко от калъпа. След това животът тръгвал по старому, всеки със самотните си занимания. Децата копирали родителите си, разговаряли в чатовете и се възпитавали с героите от игрите и клипчетата от ви бокс. И когато токът или нетът спирали, всички изпадали в ужас и хорово се надвиквали с комшиите кой ще псува по-силно поред всички монополисти, капиталисти, парламентаристи, журналисти, всякакви други -исти, целия свят, пълен само с чикиджии и скапания живот, който точно на тях се е паднал.


Толкова с разказването, защото питката ми втаса и трябва да я навивам и пека. Днес ще го докарвам поне откъм миризмата на прясно изпечен хляб.