събота, 30 октомври 2010 г.

Съботна идилия

Ослепително синьо небе, галещо топло слънце, усмихнати и щастливи лица наоколо, безгрижно реещи се птици. Още мъничко и ще ги докосна с ръка. Огромното виенско колело бавно ме приближава към тях. И изведнъж с адски трясък се срутва и политам надолу към тълпата от хора.
Преди да се размажа върху нечия глава или върху машинариите, се събуждам изпотена в леглото си. Поглеждам стените - здрави са, мебелите също, терасите на съседа отгоре и те са си на мястото. Трясъкът е отвън - един самосвал изсипва дърва под прозореца ми. Да го ... и него, и всичките съседи.

Мамка му, от десетина дни не мога да спя и тази нощ, някъде по малките часове, за първи път без болки, съм се унесла като добре нахранено кърмаче, преминало етапа на коликите. Завивам се през глава, твърдо решена да си наваксам със съня поне до обяд.
А часът е едва 8,30. Само че съседът е на друго мнение. Тряс! Тряс! Тряс! Съблечен по потник, размахва огромна брадва и твори цепеници. И тапите за уши, с които навремето разхождах едни чужденци край многотонните преси в цеха, не помагат.

Опитвам се с променлив успех да дремя на скучни филми и някак доживявам до обяд. С тайната надежда, че след като приключи с брадвата, оня ще си подари следобеден сън. И аз искам да спя, да спя, да спя ... В настаналата внезапно тишина радостно се завивам с едно одеалце и притварям очи.

И тъкмо се унасям, се започва едно чук-трак-чук-чук-трак.
Камарата цепеници трябва да се прехвърли на ръка и да се подреди в мазето. Което е на два етажа под нас. Звукът от падащите на цимента дървенца влиза нежно като тирбушон в мозъка ми. Сън няма.

Мамка ви на 90% от живеещите в този блок, в този квартал, в този град, избийте си от кратунките житейското мото "Никой не може да ме върне вече на село". Съберете си партакешите и се разкарайте! Цепете си дърва, садете си доматки и китки под терасите, варете си тави с лютеничка на двора и изобщо си дишайте спокойно там. И оставете останалите да живеят нормално.

Съня си ще го прежаля, звуковия тормоз днес ще го върна при първа възможност с яки жици. Обаче мръсотията и миризмата чак до напролет какво да ги правя? Блокът е без комини, защото е в отопляван от ТЕЦ-а квартал. Единият единствен комин- в апартаменти по 100 кв.м, съществувал по проект, прави ъгълче в дневните на много неудобно място и някои си го събориха, за да не им разваля геометрията на стаите. Същото се случи и с кухненските отдушници. И от години умниците са си вкарали кюнците в отдушниците на тоалетните и баните. Те са толкова немощни, че когато един готви, целият вход разбира менюто. Пушекът често им идва в повече, както и саждите.
Отивам за противогаз.

вторник, 26 октомври 2010 г.

Афтър-оргазмено

Като един виден изследовател на блогърската душевност и психика, особено на една част от тях (и малко повече като изпечен и вероятно вече нелечим воайор), Lammoth поиска да разучи оргазмите ни - кога, с кого, как ...
Ще му бъде разказано, но не и показано. :-)

Споменът за последния изживян такъв дълго ще ми държи влага. Беше силен, мощен, разтърсващ, спонтанен, истински, множествен. Краката ми още треперят, не си усещам и кръста, ръцете и врата, но това са сладки болки. И глас нямам - изгубих го в дългите стонове и викове: "О, да, о да, о дааа!", "Още, още, още, ощеее!", "Ох, не, не, не, не спирай точно сегаааааааааа!", "Не това, а така, точно това чаках …", "Йееее, оуууууу, уауууу" (и подобни нечленоразделни възклицания), "Загаси тази светлина, мога и още, и още, и още, изненадай ме ..."

Особеното и хубавото на такъв оргазъм е, че се получава след леки елементи на оргия (по-масова, няма нищо общо със суинга). Един те започва, друг(и) те довършва(т) един или няколко пъти, правейки го едновременно с всички присъстващи. И никой няма нищо против, свършва си в различен момент, а радостта от масовото свършване се чува на километри.

За изживяване на качествен оргазъм е много важна увертюрата, предварителната игра, подгряването. Ако то е на ниво и майсторски изпълнено, избухването е гарантирано още в първите секунди от основната програма и при всяка смяна после. Ако ми се случи калпазанин, директно го пропускам, за да не ми прецаква усещанията и се отдавам изцяло на майстора (майсторите) след него. С тях винаги съм сигурна, че с няколко удара ще ме изстрелят в небесата.

Понякога само колекцията от играчки, помагащи при достигането на оргазъм (като тази на Матиас) е достатъчна, за да бъдат гъделичкани сетивата.

Снощи подгряващият беше опитен. В началото имах все пак леки притеснения - дали няма да се опита да ме стимулира с препускаща овца, яхната от перхидролено бабище в черна кожа, дантелки, финтифлюшки и с камшик, което нонстоп си показва сливиците поради невъзможност да си затвори устата след стотина опъвания на кожата. Каквито и перверзни помисли да ме налазват понякога, геронтофилията (особено към жени) не е сред тях и усещах лек дискомфорт. Нещо като очакването свеки да влети да ме завива точно когато ... или уж заспалото детенце да заръча от съседната стая, който е отгоре, да му донесе вода.
(снимки - тук)


Притесненията ми се оказаха напразни - черната овца профуча нормално, разтърсвайки наред (вкл. и мен), подгряващият свърши и ни остави разгорещени и тръпнещи в очакване на това, което щеше да последва.


А то беше супер, страхотно и каквото хубаво още може да се каже, когато думите не стигат. Опитах се да го изразя още в началото на този пост.

Чакането си струваше, както и всяка минута там. Дори при положение, че миналото лято вече им се радвах в Каварна. Тях не можеш да ги слушаш равнодушно. С песните им са израснали поколения и ще се слушат още дълго време. Сега бяха включили и част от последния си албум Sting in the Tail. Още когато излезе, бях убедена, че след него някога ще има и още. Не звучи като край, нито като последни издихания на изморена и изхабена група.
Гледах ги почти на една ръка разстояние как вилнеят на сцената близо два часа без почивка, как грабват публиката, омесвайки любими бързи и ритмични парчета с нежни чувствени балади. Видимо могат да го правят толкова успешно още няколко години. Бях част от тази публика, която ги боготвори, пее с тях и настръхва от удоволствие при всяка следваща песен.

Това не може да бъде край. Не можеш да пенсионираш любовта си към музиката и таланта си да я правиш и да я поднасяш на феновете.
Големи са!

Матиас имаше рожден ден и не спря да се усмихва широко през цялото време. Честитихме му с песен няколко пъти, а колегите му го закачаха непрекъснато.

Happy B-day, Matthias Jabs!




Още снимки - тук и тук. Повечето са от първия час, когато още само прикапваше и ръмеше леко.


П.П.1 Съвсем накрая искам да споделя, че след подобни концерти следват страхотни страстни нощи с най-хубавите от онези, другите оргазми. Е, аз моята я пропилях в наситено с различни емоции пътуване, както вече ви разказах. Късмет ...


П.П.2 Чудя се как съм успяла от средата на юни до сега да натворя толкова глупости тук, сега го правя за 100-ен път. И на вас се чудя също - не стига, че ги четете, ами и ги обсъждаме. :-)
Шегувам се. Без вас блогът едва ли ще има смисъл. Много ви се радвам!
Няма да ви изреждам поименно и да използвам по-силни думи, за да не ме объркате с някого. :-)

Фенове vs хора

Ако имате алергия към тираджийско-каруцарската лексика или очите ви възприемат единствено и само оптимистични, хумористични и прочие забавни четива - моля, пропуснете невъзпитания ми и объркан текст и преминете направо към песничката най-долу.

Ако сте всеядни откъм четенето и имате две-три ... найсе излишни минути за пропиляване (не знам на кой ред точно ще заспя на клавиатурата), продължете си спокойно. Или пък карайте отзад напред, все едно и също е.


Най-напред искам да споделя, че в последните вчерашни часове преливах от желание да ви напиша надъхано, възторжено, много музикално и донякъде смешно разказче. Малко по-късно светлите ми помисли бяха брутално и изцяло отмити. Като сутрешни гурели от две шепи вода. Или като екскремент от струя на пълно тоалетно казанче.


Сега поред:
Изобщо не ми беше концертно от служебните и здравословните ми бодежи напоследък, силно обострили се вчера. Не помогна нито слънчицето, нито гърмящата в колата музика, нито скарите и тълпите хора около стадиона. Очакването, т.е. стърчането като колче почти 3,5 часа на пълна тишина, някакво-никакво осветление и опити за телефонен терор - още по-малко. Паркирана на 3 метра от сцената, съзерцавах касовата бележка на билета си - с дата 19-ти април и в пълен душевен и телесен дискомфорт се питах, чий точно търся там и защо го търся, вместо да изпадна в няколкомесечен зимен сън.

Внезапно и с пълна сила настроението ме връхлетя с последната песен на подгряващата група, която по някаква случайност е и последна в репертоара на другарката полковник г-ца Л.И. Пращам й много по-здрави с препоръка: когато (някога евентуално, но надали) успее като Звезди и компания да пропее за черната овца и да взриви претъпкан стадион с изпълнението си, да продължи да се доказва, посягайки по същия нагъл начин на репертоара на Дейв Мъстейн или Леми Килмистър например. Както обаче биха казали немците, с чийто акцент г-цата обича да се фръцка - тази музика не е нейната бира и никога няма да стане.

И след овцата вече нямах удържане. (За това "след" обещавам разказ повече с картинки и по-малко - с думи. Снимките са се получили страхотни.) Дъждът пристигна точно на секундата по прогнозата на синоптик.бг, но никой не му обърна внимание. Пляскането с мокри ръце е леко неудобно и не толкова звучно, но се справихме успешно.
Изобщо всичко с концерта се получи както си му е редът, освен ритуалното нагъване на кебапчета и кюфтета след това край стадиона. Някакси не вървеше премръзнали и мокри да ги дъвчем навън под дъжда. Именно от там тръгна пре@баването на светлите ми помисли и идеи.

--------------

Пътувайки, спирам за кафе единствено на ОМВ-тата. Там кафето е винаги кафе, има бързи закуски и тоалетните са чисти (почти навсякъде и почти винаги). В Търново нямах късмет с последното, но човещинка - случва се служителите да ги помързява повечко.
За истинска храна имам едно любимо заведение близо до Ябланица и си го наричам Концертното, иначе се казва "Роден край". Готвачът (или готвачката) е истински виртуоз и невероятно бърз/а, независимо колко хора има и какво се поръчва. Тоалетната е човешка. Освен това винаги е пълно с единомислещи, носещи пред- или следконцертната атмосфера.
Вчера ни гарантираха и денонощно мигновено сервиране на пресни супички.

Та тръгваме си към дома с идеята за тоалетна, кафе и бърза закуска в някое ОМВ и разубеждаваме малцинството, бленуващо супичка.
Първо попътно в София - три реда опашка до вратата.
Второ попътно в София - същата история.
Следващо някъде по магистралата - почти го подминаваме. Тъмно и без признаци за живот. Хм, без предупреждение, уж 24-часово - втора черна точка за ОМВ само за ден.
Добре, Лукойл, Шел, каквото да е - само да е голяма верига. Но изненадващо нищо не работи.
Да де, тук е Абсурдистан - що трябва да има къде да заредиш нощем на магистралата? Кафета, тоалетни, хапване - това са капризи. Значи ще закусваме все пак супички.
Да, ама не. Отбивката е завардена от двама полицаи и изобщо няма достъп до заведението. Започвам да мисля, че снимат криминален филм за някакъв обир. Двайсетина метра по-надолу отсреща свети Лукойл. Ура!!! Пак дръжка - конусчета на отбивката и отново двама полицаи. Спираме, отварям прозореца и питам учтиво:
- Добър вечер, работи ли?
Мила усмивка в отговор:
- В момента не, заради феновете.
Почти да реагирам нечленоразделно с "Ъ?" и той продължава:
- Заради феновете, преди малко бяха тук. Ей сега след мъничко ще отворят.

Искам да се изхиля истерично, обаче си настъпвам гадната импулсивност, пърхам с мигли и питам къде мога да пишкам и да пия кафе при това положение. Чичко полицай отива да види номера на колата и ме информира:
- Като гледам значи в Лукойл или в БоазО, или на Български извОр. Нали разбирате, заради феновете ...
С ужас установявам, че някои от нас имат още електрикови гривнички на ръцете, което автоматично ни заклеймява като фенове. Ами ако види и бръкне да изкара големия пищоФ?

Тръгваме и в главата ми кънти "Нашата полиция ни пази", барабар с балета. Браво, евала! Караме и всички попътни бензиностанции са затворени, а пред работещите заведенийца сякаш има манифестация на униформени. Започвам да си представям как пишкам на осевата линия. Или пред някоя патрулка.
В същото време се чудя дали това не е политика в защита на софийските хотелиери. "За да не мизерстваш нощем по пътя, подари си столична нощувка." Супер!
Или пък е нова политика към т.нар. фенове (ау, че мръсна дума!), измъдрена от скучаещия Ц.Ц. за забавление на подчинените му.
Ровя спомени за прибирания от концерти, никога не е имало такива изпълнения. Започвам да се чувствам нечовек, терорист, садист, негър, гнида, сектант, мутант и какъвто още гаден персонаж се сетите. Вече си представям как ви рева тук под заглавие "Уелкъм ту Кретенистан".

Най-накрая работеща бензиностанция. Докато си избираме от рехавите сандвичи в хладилника, госпожата от персонала кърши ръце и няколко пъти се извинява:
- Съжалявам за безпорядъка, допреди малко феновете бяха тук ...
- А бе какви са тези толкова страшни фенове, че навсякъде е затворено и завардено от полиция и още малко ще плашите и дечицата с тях, вместо с Дядо Торбалан и Баба Яга?
- Ами вилняха тука, докато се прибират от Ловеч за София и ...

Изведнъж ни просветва и започваме да се хилим. Има фенове и фенове. Пак сме се взели за голямо важно, на полицията й е през онази работа кой се връща от концерт. Тя си има ядове с някакви, дето пък ги е яд, че "Левски" били паднали от "Литекс". И си начесали комплексите, като разбъркали рафтовете в една бензиностанция и (може би, но никой не знае) са си взели туй-онуй за из път. Понеже от Български извор до София ги чака поне седмица път с камили ... И родната полиция за по-сигурно е пръснала всичкия наличен персонал, незает да охранява концерта, да затвори всичко, що работи денонощно. Тъй де, тези заплати трябва да се заработват. Обаче те няма да компенсират нито загубения оборот, нито нервите на пътуващите в нужда.
Докато госпожата от персонала благородно ни завижда за концерта и пита как беше, едно момче от персонала се ядосва страшно, че само те работят в околността и й иска телефона на шефа, за да му го рекне. Ние пък в това време се радваме, че отново сме хора, а не някакви си, наричани с мръсната думичка "фенове".

Правилно ми се гади от футбол и от някои фенове. А тези, буйничките, дори не са такива, а някакви смотани комплексари с (поне едно по избор) малки пишки, малко мозъчни гънки и голям вроден идиотизъм. Инак не биха изразявали по такъв странен начин чувствата си към любимия отбор, без мисъл за последствията за тях самите, за отбора и за истинските фенове.

-----------

Стига толкова глупости, време е да напиша и един възпитан финал.
Снощи не ми изпяха повечето любими песни, което е нормално. За да се угоди на всеки, трябва концертът да побере цялата дискография. Но аз бях подготвена психически, какво ме чака, разучила плейлистите (почти миналогодишните песни от Каварна + малко от новия албум). Пропуснаха две от постоянно изпълняваните на турнето (точно пак от моите), но няма значение - всяка минута удоволствие си струваше.

Повечето песни са познати - по-малко или до втръсване. С една от тях, доста стара и почти неизвестна, много жизнерадостна, оптимистична и зареждаща, искам да ви поздравя и да ви пожелая хубава седмица.

Текстът е тук. Много бих искала да я чуе, а още повече - и да си помисли върху нея постоянното (коментиращо) присъствие из блоговете. Понеже нетът, както и висшето образование и алкохолът, не прощава на никого.


събота, 23 октомври 2010 г.

Краят на една мечта

След всички скорошни гадости съм в почти истерично очакване на концерта, който ще ме излекува и зареди. Силно се надявам на две неща: повече да не бъде отлаган и подгряващите Ахат да излязат за "Черната овца", непридружавани от баби с мания да приличат на петокласнички.

Зарових се в музикалните сайтове да търся актуален сетлист, подборът е почти ясен, песните варират от 18 до 22. Ако Клаус Майне е напълно възстановен, редно е да ни зарадва с по-голям брой - като компенсация за чакането.

И така ровейки, попаднах на една новина от началото на месеца. Не знам защо ми е убягнала, поради голяма заетост или поради бурната ми любов с Виваком, изолирала ме почти изцяло от виртуалния свят. Подейства ми като шамар. Краят на още една мечта - да отида на концерт на Gotthard. През 2007-ма в Каварна не успях и си прощавах този пропуск с надеждата, че съвсем скоро ще се върнат пак за участие във фест или за самостоятелен концерт. Уви, няма. Един много любим глас е замлъкнал завинаги, убит при тежка катастрофа.
Два месеца преди това Стив Лий оцеля след друга жестока катастрофа в Италия, отново не по негова вина и успокои феновете си: "Despite the accident I want you all to know that I am OK, I guess I must have a "Rock loving" Guardian Angel". Този път за съжаление ангелът е бил далеч или прекалено захласнат в рока.

Дано Стив е намерил piece of heaven (страхотна балада!).

R.I.P!


Това е песента, заради която прослушах Готхард:
(до скоро и телефонът ми звънеше така)



И още няколко любими:












понеделник, 18 октомври 2010 г.

По ръба на понеделника

В последно време емоционално съм като стисната за гърлото и не ми се пише. Ако го правя, е малко насила. Не искам блогът ми да се превърне в мрачна дупка с кисел въздух, хлъзгава от сълзи и сополи, в която хрипове и мрънкания се опитват да заглушат музиката.

По същата причина и рядко коментирам, когато ви чета. За да не оплесквам и другаде пейзажа. Не ми се сърдете за което. Но ви чета, защото това отслабва хватката, носи глътки чист въздух и малко светлинка. Правя го винаги, когато имам техническа възможност - време и най-вече интернет. Гаврата на Виваком си продължава и получавам признаци на гадене при всяко доближаване до модем или телефон.


Намерих си песничка-съименничка.
И не само по името прилича на мен. Видимо е смешна, но след текста и картинките нагарча.


събота, 16 октомври 2010 г.

Къщата

До сега не съм участвала в блог-верижки и игрички. Винаги има първи път, но независимо кой поред е, със сигурност ще го направя не както трябва. Иначе няма да съм аз и да приличам на себе си. :-)

Няма да се старая чак толкова в мечтите, колкото lammoth. Нито колкото Ondine и поради технически затруднения по трасето ще бъда максимално кратка като MadWizard.


Искам да живея в която и да е от показаните по-долу къщи, избрани произволно от нета. Важното е да ми е светло и спокойно, да има пълнеща душата гледка и да се намира на място с минимален брой студени и облачни дни годишно.


















































Мога да поискам да живея дори и тук, след леки козметични промени, естествено.

И ако за ползването на нета и други битовизми съм капризна лигла, за къщата нямам особени претенции.

Много по-важно ми е с кого ще живея там (това е off-topic, малко лирично отклонение) и доколко ще я чувствам свой дом.

Защото къщата си е къща - под, стени и покрив + повече или по-малко пълнеж и следи от техническия прогрес. Някаква сграда за обитаване. Дом я прави друго. Аз искам дом.




петък, 15 октомври 2010 г.

Дреболийки

Открийте 10-те разлики:





















Аз не успях. Стигнах до цвят, опаковка и цена.
Съставът е еднакъв, грамажът и вкусът - също. Заради малката кръгла шаренийка обаче цената от 5,19 лв се променя на 6,29 лв.

Нищо работа, нали? Дреболийка ....

Само че подобни дреболийки ми бъркат в здравето. Най-меко казано.

Днес разкарах поредната такава. След като се пенсионирах на тел. 123 и почти ми поникна брада, чакайки да ми отговори някой там или да дойдат обещаваните ежедневно техници, (уж) дойде краят на мъките. (началото им - тук и тук)


За почти месец изслушах следните бисери от работещите там природни недоразумения:
* първо се научете да работите на компютър и после ни притеснявайте
* имате вируси и блокирате мрежата си (други мрежи явно са имунизирани, щом не им действат)
* щом се закачате с кабел, работете си така, можете и без безжична мрежа (егати капризната лигла дето съм)
* щом теглите от торенти в момента, няма как да имате безжична мрежа; спрете ли да теглите, ще се появи
* в момента много активно Ви стига нетът до модема, от там нататък се оправайте сами, ние не сме у Вас на компютрите Ви
* сега нали имате нет, не разбирам защо протестирате? Ами ако трябва - да, рестартвайте се на всеки 10-15 минути, щом Ви помага и се обадете, когато нямате. (ще се, стига да ми вдигат, не да чакам по час и нещо)
*единственото, което можем да направим за Вас, е демонстрация на услугата - че модемът си работи с лаптоп на нашите техници. Дали ще работи и с Вашия ли - откъде да знам, не съм компютърен техник.
*госпожо, нищо не мога да направя за вас, заявката Ви още се обработва от технически отдел (20 часа!) и какво като са Ви обещали да дойдат днес и още не са, Вие си чакайте, а аз ще предам на преките си ръководители за Вашия проблем.

Добре, казвам - предайте им. Аз в това време отивам да подам жалба.

Докато пишех жалбата (за която се опитваха да ме разубедят в централния виваслонски офис), техниците са дошли у нас на пожар, с час и нещо след уговореното време. И проблемът се оказал ей-тази дреболийка, объркана от предишната група техни колеги:












Радостни, че точно в точно в този момент не съм у нас, са я сменили - без извинение. Може би ще си го получа в отговора на жалбата, която ще замине по етапния ред някога другата седмица - такъв бил редът.
Запазих им хвърленото в коша кабелче. Могат да се обесят колективно на него. Останалото, което им мисля, изисква много червени точки.

вторник, 12 октомври 2010 г.

Как го правех

С любезното съдействие на екипа на прясно издаденото в далечна Ламотия "Ръководство за блогъри" и всъщност изцяло инспирирано от последвалата на премиерата му и все още неприключила дискусия.

Желанието да му се отдам е натрапчиво, завладяващо, по-силно от мен. Мисълта за удоволствието, което ще разтърси цялото ми тяло, за няколкото минути, в които ще бъдем само аз и той, отдадени изцяло един на друг, забравили света около нас, усмихва деня ми и прави нощите по-поносими.

Мисля за него непрекъснато, сънувам го, търся го по улиците, в магазина, в кафето. Обсебена съм от него, от спомена за екстаза, изпълващ всяка от клетките ми, приятният гъдел в тялото ми ме прави приятно разсеяна и неспособна да върша нищо друго.

Забранявам си го, но цялото ми същество се стреми към него. Несъзнателно винаги тръгвам натам, където е той. И когато застана на крачка от него, краката ми омекват, от вълнение не мога да преглъщам, губя гласа си. Гледам го с влажен поглед, изтръпнала, неспособна на никакви реакции. И винаги се предавам пред желанието, протягайки безмълвно ръка.

Понякога не е сам, а с други стари познати, от спомените и усещанията за които ми се завива свят и желанието става още по-силно. Или с непознат, за когото всички говорят - за удоволствието и сладката тръпка от всеки допир с него. В такива моменти не мога да мисля, замаяна съм, забравям за целомъдрието си, за последствията, редувам ги дълго, подарявайки си оргия на сетивата.

Това са по-редките моменти. Обикновено съм само с него, издебвайки когато у нас всички спят или са навън. Бързаме нетърпеливо, всеки негов допир до кожата ми изтрива частиците трезвомислие у мен. От вълнение няколко пъти изтървам ключовете. Затварям вратата и му се нахвърлям още в коридора. С ръце и зъби разкъсвам и малкото, което е върху него, притварям очи и го докосвам първо с устни, после с език ... Тръпката е неописуема, опитвам се да удължа удоволствието, но то идва на вълни, все по-силни и по-силни. В няколкото секунди екстаз, които ми се губят, понякога той свършва още в коридора. Клетките ми са попили всяка частица от него. Облизвам се отмаляла, доволно усмихната, мечтаеща за следващата ни среща.


*******

Това беше през лятото. Сега се сещам за него, само ако ми се припие шейк. Колебая се много кратко. Отварям второто чекмедже на фризера и посягам към кутията сметанов или карамелов сладолед.

неделя, 10 октомври 2010 г.

10.10.10

Днес би трябвало да ви разказвам за вчера, размазана от удоволствие и останала без глас. Вчера обаче не се състоя.

Днес би трябвало да слушам и "Остаряваме бавно" или "Младостта си отива". Би трябвало да съм поне донякъде помъдряла, сериозна и взела си поука от грешките. Не ми се получава, а детето в мен упорито отказва да си отиде понякога. Сега то си пее ето това и си чака сладоледите :-)




Днес е ден като всеки друг. Поне такъв се очертава да бъде, без шанс за промяна. Само датата прилича на двоичен код.

Според незнайно кога, от кого и защо измислени традиции, тези дни би трябвало да са специални - единствено поради прозаичната причина, че растем с още една свещичка. Не го усещам такъв, нито празничен, само ми припомня няколко прости истини:

1.




















2. Младостта е много повече състояние на духа, отколкото на тялото. Човек е почти на толкова, на колкото се чувства и какъвто е начинът му на мислене. Има 25-годишни лелки и 65-годишни младежи.

3. Жените са като мушмулите - колкото по-зрели, толкова по-сладки. :-)

***

Не ми се празнува. Чаках го с голямо нетърпение, въпреки и напук на насъбралите се напоследък много отрицателни емоции. Някои си изстрадах и изплаках сама, други излях тук, трети се опитвах да не забелязвам. Не се получи, част от горчилката им остава и се усмихвам малко накриво.
Трябваше да отида на този концерт - да ги измие без следа и да си презаредя батериите, но - късмет.


Не ми се празнува, обаче децата ще си чакат тортата. Преди да духна свещичките, ще си пожелая:

* здраве - защото без него нищо друго няма смисъл. Всичко останало може да бъде купено някога на някаква цена

* още дълго да чувам и да казвам "мамо"

* да има кого да прегръщам и кой да ме прегръща

* светлите, пълни и топли хора и моменти около мен да са повече от другите

* още малка доза смелост и инат, за да успея да приключа с един списък желани и много важни за мен неща. По-големите си ги пазя за лична употреба, от по-малките: поне едно дърво чака да бъде засадено; нетът, който спешно трябва да си забраня като начин за губене на време; към спешните задачки е и ампутирането на цялата ми чувствителност

***

Не ми се говори с никого. И не само днес, мълчи ми се неопределено дълго ... Имам натрапчивото усещане, че трябва да се скрия от света, да си почина от него и светът (реален и виртуален) да си почине от мен. Изключих си телефоните, ще дръпна и кабела на нета и продължавам с филмовия маратон.


Последното, което ще си пожелая днес, е: в най-най-скоро време да успея да се порадвам на живо на подаръка си, с част от който ви поздравявам. :-)


Web Statistics