неделя, 19 декември 2010 г.

Весёлые картинки

Намерих ги при разчистването на лаптопа. В една папка някога съм складирала каквото ме е разсейвало, докато гледам филми. Ето една част:


The Merchant of Venice

Едва ли Шекспир или някой във Венеция през 1596 г. е разбирал под Picture точно това:
















Освен това през целия филм ме убеждаваха, че Portia всъщност била Порция.
И още нещо, за което набеденият преводач няма вина: за вътрешната й красота и ум спор няма, но нещо ми убягна идеята на Шекспир за неземната й хубост.


Zwartboek / Black Book

Показалецът на дясната му ръка сочи напечатаната на машина година, вписваща се в периода на Втората световна война. При превода се е получил лек половинвековен скок във времето:
















Съсвсем ясно се чува: "Hier soll man rechts" и джипът си завива надясно, само че някой е проспал посоките:


















My Super Ex-Girlfriend

Още не мога да си простя, че си изгубих времето с тази боза.
Освен това тотално ми обърка и малкото знания по италиански. С ясно гласче Джи-гърлата искаше да си поръча ньоки (Gnocchi) и добре, че литна да спасява града, иначе кой знае какво щяха да й сервират:














На последната картинка е една от най-любимите ми правописни и правоговорни грешки. (Драги младежи, научете най-сетне правилно тази хубава българска думичка, моля ви!). През целия филм ми се натрапваше упорито, напъхана в мъжки и женски усти, заедно с По-дяволите.


















Уважаеми словоблудстващи на разни езици, преводът не е като бъркането в носа и в други телесни отверстия, малко хора умеят да го правят добре и с мисъл.

събота, 18 декември 2010 г.

Докато смъртта ни раздели

"Отива една жена при лекаря" - така започват много изтъркани вицове. Така се казва и книгата на Рей Клуун, бивш маркетолог, посветена на съпругата му, починала от рак на 36 г. Световен бестселър, една ода за любовта, преведена на 15 езика, продължава да води по продажби в Холандия. Цяла година ми я препоръчват горещо, но след прочетените рецензии и скорошни близки срещи с болестта (макар и друг вид) реших, че ще ми е много тежка и я оставих заедно с продължението й в списъка на чакащите.

Тези дни, чакайки новата (и надявам се - качествена) партида холивудски пуканки, се развличам с европейско кино, покрай нашумелите заглавия - и с някои случайни, в които срещам от 0 до 1 познати имена. Така попаднах и на Stricken, правен по книгата.

Въпреки, че Стайн има "най-хубавата съпруга в Западното полукълбо и извън него", непрекъснато търси вдъхновение в мимолетни връзки с колежки или случайни жени по време на командировките си. Кармен се опитва да ги приеме още в началото на брака им - като лоша черта от характера му, "защото един мъж си чопли носа, друг изневерява ..." А и Стайн убеждава и себе си, и нея, че те имат само тялото му.

И така всичко е под контрол - докато не става ясно, че Кармен има рак на гърдата. Решени да го победят заедно, двамата превръщат живота си в ужасна въртележка: болници, химиотерапии, лъчетерапии, болки, бърсане на сълзи и повръщано. Вечер Стайн не издържа и прави епизодични забежки към стария си начин на живот и докато съблича поредната мацка в тоалетната на заведението, Кармен се превива в криза, а малката им дъщеря се къса от рев.

Ракът се оказва злокачествен и се налага ампутация. След нея и двамата жадуват за удоволствия, но не заедно. Кармен се връща на работа в общата им фирма с надеждата, че ще успее да живее нормално и отвъд съжаленията на другите. При една нейна командировка Стайн започва връзка с авангардната художничка Роус и дори успява да се влюби в нея, обсебен е, защото тя му връща жаждата за живот, а съпругата му отдавна не е същата. До края на филма той се бори и си изяснява любовта към двете. Кармен го пита имат ли бъдеще заедно и след много въпроси, отговори и обещания да й бъде верен, се разминават с развода. След една седмица без изневери и грижи се оказва, че има много разсейки и дори с химиотерапия ще живее не повече от 6 месеца. Напускат работа, обикалят местата, които тя иска да види и снимат постоянно, за да я запомни дъщеря им. Периодично отскачат до болницата.

Кармен очаква да бъдат непрекъснато заедно, в добро и зло, докато смъртта ги раздели. Стайн мисли, че "любовта си има свои правила по време на рак", 18-те месеца грижи и нерви му идват в повече. Подновява за кратко връзката си с Роус, където намира своя оазис, за да се върне после при Кармен в последните седмици от живота й. Тя си избира евтаназия в дома им и умира щастлива, защото е била негова съпруга, пожелавайки му да се забавлява и да бъде с която иска, стига също да е щастлив.

Умишлено разказах филма, защото това не е филм точно и само за рака и гадостите покрай него. Това е животът, който може да се случи на всеки от нас, с всичките му цинични, тъжни, жестоки, болезнени, весели или хубави моменти. Не е сантиментален разказ за едно семейство, а неговата промяна и пропукване след болестта. Това е един откровен, шокиращ и нелъснат филм, който ще достигне и до тези, които имат мазоли в душите си. Една история, събрала трагедия, надежди и сблъсък на очаквания, която успява да завърши оптимистично и да остави много въпроси. Да ни напомни колко дребни са ежедневните проблемчета и грижи и да живеем пълноценно, отлагайки минимум неща за после - Carpe Diem! (такова е било и първото заглавие на романа).
Това е поредният филм, след който се питам: трябва ли да се случи най-лошото, за да се променим към по-добро?


Гледайки, си мислех за приятел от студенстките години, душата на компанията, човек с огромно сърце, от тези, за които се радваш, че са минали през живота ти. Имаше страхотна приятелка, събираха се и се разделяха няколко пъти и когато завършихме, за всеобщо учудване още същото лято се ожени за друга. Някои познавахме буйната й младост от доста време, но си спестихме неодобрението - любовта е сляпа, необяснима и той си знае ... Година след сватбата се появиха проблеми с бъбреците й, решими само чрез трасплантация. Той сключи заробващ договор с една голяма компания, която отпусна 25 000 $ за целта. Около година след това, когато вече се беше позакрепила, се разведоха. Той продължи да изплаща подарените й няколко години живот и с новото си семейство, дори и след смъртта й и
внезапно си отиде от този свят - тихо, кротко, в разцвета на силите си, в последния ден на миналата година.
Все още продължаваме да се питаме как бихме постъпили в неговата ситуация.


Представете си, че сте в двойка, в която единият е тежко болен и му предстои трудно и мъчително лечение с неизвестна продължителност и край. Или е останал внезапно инвалид, който не може да се грижи за себе си.

Независимо на мястото на кого от двамата сте, бихте ли искали все още да сте заедно, докато смъртта ви раздели, без да се чувствате обременени от другия / в негова тежест?

Ако сте болният, какво бихте очаквали и колко свобода бихте позволили?
(тук винаги се сещам за Breaking the Waves)
Ако сте здравият, колко очаквате да издържите, ако изобщо останете заедно? И защо - от любов, от хорски срам или състрадание, заради ангажимент и отговорност към другия или ...?

П.П. Знам, че въпросите никак не звучат празнично. И все пак ...



сряда, 15 декември 2010 г.

Да ви е сладко!

Тази вечер се обърках да гледам телевизия. Националната bTV, цели 10 минути, докато вечерям. Страхотен апетит ми се отвори от това:



Не знам на кого да благодаря за креативността, заменила в най-гледаемото време дамските превръзки, акащите и пръцкащи дупенца, падащите в мивката зъби, стомашните газове и издигащи се самолети с уриниращи мъжки чурки.

вторник, 14 декември 2010 г.

Една разходка и 15 истории

Трябваше да си направя някакво изследване. Скъпо, но за сметка на това не се поема от ЗК (на мен все такива ми се случват). И толкова рядко, че нито една от няколкото тукашни лаборатории не го прави, въпреки цената. Вече си представях с голяма радост как пътувам за Бургас, когато докторът, стар познат, измисли друга, по-близка дестинация. Питах по телефона: "Правите ли това и това?", гарантираха ми, разучих къде трябва да отида и съвестно започнах да се подготвям. Докторът измисли някаква задължителна бяла диета. На практика само сирене, мляко и извара, кашкавалът бил цветен, яйцето имало жълтък, обелените ябълки и банани не били точно бели, оризът не помня какво беше и т.н. Кафе - абсурд, само гола вода и така - няколко дни. Превърнах се в млекопитаещо. Гласовете от стомаха си заглушавах с музика, но липсата на кафе много ме тормозеше, сънувах се как плувам в топъл, ароматен басейн и пия, пия ...

Тръхнахме по тъмно сутринта, пълна кола. Оказа се изведнъж, че в делничен ден на много хора им се разхожда и имат работа, където отивам. Можеше и аз да им я свърша, освен едно - МОЛуването. Обикалянето по магазините, също като чопленето на семки, не са точно моите страсти и пороци. По пътя спореха и обсъждаха къде да не пропуснем да отидем, изпадаха в умиление от всяка заснежена нива, а на мен ми се привиждаха летящи чинийки, на които се носят чашки и чашища с димящо кафе. Стигнахме до лабораторията по-бързо, отколкото успяхме да паркираме в близост до нея. Влязох, притеснена, че крайният час за изследването, който моят доктор определи, беше преди 30 минути. Там обаче никой не се впечатли, нито ме попита гладна и жадна ли съм. За бялата диета - изобщо. Започно суетене - правим ли го това или не ... Ама аз Ви питах по телефона ... Е да де, ама не сме го правили много време, сега ще проверим .... Звънене по всичките им филиали, прехвърляне, въпроси, отговори и ура! Ще ме огрее. Само че трябвало да ми вземат няколко епруветчици кръв, понеже едното било тук, другото там, третото ... Бях готова на всичко, само и само да не ми се налага да повтарям млекопитаещия си период. Да свършват и да отида да пия кафе, кафе, кафе ... Справиха се чудесно, безболезнено, бързо, неусетно с почти липсващите ми вени и най-важното - ръката ми не напомняше кадри от Requiem for a Dream.

Още обаче не беше време за така чаканото кафе. Последва операция "Нахранване и опаричване на гладните студенти". Те до един се оказаха от някакво ново поколение, съвсем съвестно присъстващо на лекции и упражнения, което наложи бърза академична обиколка. Някъде там ми хрумна неразумната идея, че след като толкова време съм се лишавала от любимото си кафе, първото трябва да бъде изпито на някое ново и по-нестандартно място. Предизвика цвилене от радост у МОЛопристрастените.

Живяла съм и съм работила на високо, летяла съм и със самолет, но това е било в друго време и в друг свят. С издигането на панорамния асансьор оскъдното ми млечно чревносъдържимо започна също да се издига към гърлото ми. Пристигнахме, преди то да стигне крайната си точка. Забравих го, забравих и глада и смело пристъпих към евентуалната жадувана чаша с кафе. Естествено, съвсем неразумно настоявах това да се случи точно до прозореца. Исках да си внуша колко е красиво и колко ми е хубаво, заглушавайки новите позиви на гадене. Неуспешно. Трябваше да посетя едното място по най-бързия възможен начин, за да не декорирам допълнително и без това претрупания интериор.


Там - ново препятствие. Няма картинки, няма фигурки, надписи или дори прости буквички, само символите на Марс и Венера. Кой ти мисли в такъв момент на кого му стърчи стрелката ... За късмет улучих правилната врата и влетях, без да отчета виенето на свят и прясно измития под. Разминах се с падането и синините и се разделих с два нокъта.
След кратко освежаване почти успях да разбера, че пия кафе. Освен телесните страдания, в повече ми дойде и миксът от стилове, цветове, десени и материи. Имах чувството, че дизайнерът се е опитал да побере там обзавеждането от половината домове в града, избирайки ги съвсем произволно и без оглед на някаква естетическа съвместимост.

Това беше най-мазохистичното кафе в живота ми. При това - нищо особено като вкус, за сметка на цената. Предложих да се разделим в шопингуването и ги оставих да задоволяват страстите си с интимната мисъл да заседна някъде на торта с истинско кафе. Съвсем неочаквано открих оазис сред всичките парцалки, бижута и джунджурии, кръстен съвсем скромно "Книжарница". Почти от вратата грабнах две от книгите, които отдавна са в списъка на тези, които задължително трябва да имам: "Зеленият път" (бях я взела от приятел преди време, а филмът е във всичките ми лични положителни "Топ нещо си") и "Кратка история на самолета" (за нея - малко по-долу). Тъкмо разглеждах новите две книги на Захари Карабашлиев (на едната е съавтор) и се чудех и тях ли да си купя, или двата тома на "Четири след полунощ" (най-вече заради "Ланголиерите" и "Таен прозорец, тайна градина", които преди време минах по по-лесния филмиран вариант) или да се огледам за нещо друго интересно, когато ме измъкнаха по спешност.

Оказа се, че в огромния магазин на една много известна марка има работещо девойче само на касата. Иначе из залите непрекъснато щъкат хора с баджове, поздравяват протоколно и се скриват незнайно къде, оставяйки клиентите да тренират усета си в хаоса от щендери и рафтове, ровейки дълго и с променлив резултат в търсене на друг номер или подобен модел. Починът "Оправи се сам". На две крачки от тях, в магазина за бельо, имат съвсем обратните методи на работа. Там те грабват още от вратата, преди дори да си се огледал, вторачват се в ръцете ти и а си пипнал нещо, натрапчиво започват да те убеждават, че тези дантелки са точно твоя номер и ти стоят страхотно, независимо, че обути върху дънки + яке, в тях остава място поне за още един човек. Златната среда в отношението към клиента няма почва.


15-те съвсем истински истории, писани в различно време, са в тази книга, която трябваше да прочета много, много отдавна. Започнах я още в колата и а свърших на един дъх.
Още от "18% сиво" ми напомня малко на Виктор Пасков. Писал е дипломната си работа в ШУ за две негови книги и както сам признава: "От книгите на Виктор Пасков аз научих най-малко две неща - как може да се пише и как не трябва." и "Има автори, артисти въобще, които творят така, че затварят вратите след себе си. Има и такива, които отварят прозорци. "Балада за Георг Хених" за мен отвори покрива на къщата."

В "Кратка история на самолета" е душата на автора, разкъсвана между България и Америка, в нея е той, чужденец и тук, и там. Всички усещания е предал много истински, с малкото и точни думи, без излишни надувки и словоблудство. Има спомени от детството, срещи и раздели, любов във всичките й измерения, връзка между поколенията, въпреки изгубената комуникация между тях, случайно намерени сродни души, един друг поглед към смъртта и срещи с нея, холивудски звезди без маски, много човешки отношения с всичките си въпросителни и пълни или празни, светли или тъмни минути, часове и дни, моменти от различни съдби и пъстри характери.
"Изпращане", "История с торта", "Къща в планината", "Жребчето", "Джетлаг", "Топлина на непозната", "Кратка история на самолета", "Честита Ко...", "Разсейки", "Старото злато на Синсинати" хващат за гърлото и те оставят да мислиш дълго след това и да ги преживяваш с различни усещания. Това е една много топла и човечна книга, след последната й страница остава леко болезнена празнина, че нещо хубаво е свършило. Книга, в която всеки може да намери малко или повече от себе си.

Много приятна изненада увеличи пристрастията ми. В един от разказите открих и нещо, физически и емоционално здраво свързано с мен. Пренесох се в онова прекрасно местенце под вр. Ботев, което заема едната третина от живота ми. С всяка дума откривах един много близък човек. Той е историк и си е същият сладкодумен разказвач и на живо, неведнъж съм мълчала с часове, слушайки го прехласната.

След час и половина в София, в подлеза до СУ, Захари Карабашлиев ще представи новите си две книги: "Откат" и "Приказка". Благородно завиждам на имащите възможност да присъстват на събитието.

петък, 10 декември 2010 г.

Малко арт

В един от последните топли дни тази седмица, чиито залези оставяха вкус на нереалност и почти лято,






































си направих дълга слънчева разходка с познавателна цел. Исках да си открадна малко коледно настроение от базарите и украсата в града, както и да видя докъде са стигнали епичните многомесечни ремонтни дейности, обещани да приключат до Коледа.

Улиците, централни и квартални, са си все същите, напомнящи първите дни след следващата война. Кал, дупки, по-големи ями, липсващи плочки, боклуци - красота. Пешеходната зона е обновена. Асфалтът е пресен, в безумно съчетание от тъмнозелен и тъмнорозов и е полаган вероятно от първокласници в часовете по труд и техника - неравен, наклонен в странни посоки, отделните участъци се застъпват като кръпки. Кошчетата са кът, което обяснява обичайната гледка от боклуци и фасове, дори пред лъскавите магазини.

Единственото в градската градина, чийто ремонт беше осветен от първата копка на Б.Б., си личи, че нещо е направено с идеята да бъде хубаво.

На всеки от входовете й по дърветата виси призив, отправен в нищото. Всички табелки вече са намачкани, огънати, надраскани или зацапани и повече би им подхождал тесктът "Пази парка".






Детският кът е обновен и разширен, под съоръженията има специално меко покритие, по което дребосъците няма да се пързалят и да се цапат. Липсват разните бронзови меченца, магаренца и други животинки. Моите деца (и не само) много им се радваха. Или са претопени, или не се вписват в новата концепция и шарените съоръжения.


Почистени са градинките, храстите, старите рушащи се сгради и всички злокобни местенца и сега изглежда два пъти по-просторно.

Но и тук са сложили от същия кичозен асфалт, със същото качество, който съчетан с няколкото вида плочки, причинява малка цветова война за зрението. А яркооранжевите пейки върху розовите алеи просто бодат очите.

Има и още една новост - покрай алеите са наслагани няколко склуптури от едно биенале. Липсват табелки с имената на авторите и какво изобразяват. Никой не се спираше да ги разглежда, може би хората вече са им свикнали. Аз ги погледах, снимах ги и не се опитах да ги разбера. Някои от камъчетата предизвикват странни асоциации. Не съм сигурна дали и държалият длетото е имал ясна мисъл какво точно прави.








































Открих и едно творение, което не знам от кога е там, сигурно е било скрито зад буйната растителност. На полуизтритата му табелка се чете, че е в памет на жертвите на комунизма. Дълго го гледах, без да успея да схвана точно такава идея. Виждам нещо в нещо и толкова.


Знаех си, че изкуството не е за всеки.

сряда, 8 декември 2010 г.

Моите 365

За тази изключително успешна година можех да пиша със същия резултат и през октомври или ноември. Има още 3 седмици до края й, но като знам колко съм добра напоследък в импровизациите и надеждите, най-много да успея да добавя още някой успех като долуописаните.

В началото на лятото успях да напусна работата, която много обичах, въпреки ежедневните пътувания, нервите, стресът, работното време почти 24/7 и никак несъответстващото на това заплащане. Напуснах, защото успявах да видя в огледалото сутрин нещо различно от идиота, който изглежда виждаше шефът, когато ме погледне или заговори.

Само два месеца след това случайно успях да намеря и работата на живота си, много интересна, перспективна, отговорна, точно за мен. Успях дори да не обръщам внимание на ежедневното друсане в смръдливите автобуси и на това, че в Долината на дълбоките гащи често освен мен, почти никой не говореше български. След първите няколко седмици успях да разбера на практика, че много хубаво не е на хубаво или не е истина. След още толкова успях да не тръгна срещу себе си и да си остана пак да работя у нас. С тези изпечени международни мошеници ще успеем да си проговорим отново съвсем скоро, само че този път вместо мен ще превежда полицията.

Между двете работи успях съвсем професионално да съпровождам едно Негово Превъзходителство. Той беше много много доволен както от неофициалните ни разговори, така и от превода при официалните, въпреки че и двата дни успях да изключа и да млъкна за секунди точно на пресконференциите и то на най-тъпите възможни думички (ора, зърно, пещера, опашка, копито).

Успях да дистанцирам от себе си почти всички близки и не толкова хора, ако се замисля още малко - почти всички. Успях да не разбера защо и как, разбрах само, че имам талант за това.
Успях да накарам няколко човека да се чувстват (по-)добре. Малко след това успях и да ги изгубя, защото съвсем импулсивно, глупаво и наивно си признах, че усещанията са взаимни.

Успях да не стигна около Рим и Хамбург, където живеят двете ми приятелки от гимназията и ме чакаха поне за по седмица.
Успях отново да не спазя няколко обещания пред себе си.
Успях да смаля света си до задушаващо малки размери.
Успях да разбера, че Хайтов е бил прав в твърдението си "Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто - да го направиш", както и че винаги ще ми куцат последните две.

Успях да затрия два блога, да запазя малко чернови от тях, после да направя този и въпреки другите си намерения, да показвам предимно четирибуквието си в него, вместо фейса.
Успях (реално и виртуално) да срещна няколко от личните си биографи, психотерапевти и психиатри и да се светна каква съм всъщност. От тях успях да разбера истини за себе си, неизвестни дори на мен, на майка ми и на най-добрата ми приятелка, както и че имам предимно физически, душевни и умствени минуси и почти никакви такива плюсове.

Успях да не отида на около половината концерти, на които исках.
Успях да се наслушам на новия албум на Motörhead две седмици, преди да бъде пуснат официално. В него успях да открия и личния си химн. Както е тръгнало, когато другите слушат националния такъв и се чукат със шампанско, аз ще си го пусна, за да изпратя подобаващо тази изключително успешна година.

Все някоя от следващите години ще бъде различна.

Dum spiro spero.



понеделник, 6 декември 2010 г.

Ако ви закъснява ...

Някои чакат Дядо Коледа. Други (все още) - Дядо Мраз. Или Дядо Прас. Мъжете (предимно) чакат Снежанка, а неустановен брой човеци - коледното си настроение.

От всичко чакано само последното е неимагинерно при наличието на някои предпоставки - 13-та заплата / пенсия, излекуваното ПМС на половинката (независимо от пола й), най-накрая пуснатото парно и някои други душевни гевезелъци.

Независимо от тях, няма ли ги пламъчето и усещането вътре в нас, коледната еуфория никога няма да се появи, дори да инсталират в хола ни онзи снежен човек от украсата на центъра, за който от Общината са платили сума, леко надвишаваща шестмесечната ни заплата.

Ако ви закъснява коледното настроение, има едно хапче, което винаги помага. Няма странични ефекти, а предозирането с някои от вариантите му води единствено до много смях. Когато бях дете, спадаше към упадъчното западно влияние, сега го има в учебниците по музика. Оригиналът му е от 1857 г. и едва ли някой е предполагал, че това ще е една от най-изпълняваните песни в света:



След това идеята на песента се променя, думичките й - също, а в някои от вариантите от линковете по-долу съдържанието няма нищо общо с общопознатия текст.



За полиглоти:


Mahmut Bells

Indian Jingle Bells (Punjabi Stylе) +
версия MTV India

арабска версия 1 + версия 2

на китайски

на японски

на виетнамски

на шведски (Agnetha Faltskog)

на гръцки

на португалски (Gaijin Sentai)

една от многото немски версии + френски

на грузински

и естествено - русский вариант, за къде без Бубенцы



За меломани:

Ella Fitzgerald

Kenny G


Andrea Bocelli


Frank Sinatra


Jingle Bell PUNK


R&B

Beatbox Jingle Bells


Basshunter


техно ремикс

диско

Hip/Hop


Celtic Christmas - Jingle Bells Polka


Madrigal

Ska/Punk


рок


Death Metal


Metal/Rock


Eminem


Deathcore

Sex Pistols


Skid Row


Boney M


Jim Morrison


Beatles


Status Quo


Cher


Bruce Springsteen

Billy Idol


и последни са Шрек и Crazy Frog



Леко нестандартни изпълнения:

Jingle Bell Dogs


Beer Bottle Duet




И за финал - два "миризливи" варианта. Вторият не се препоръчва на девствени мъже.

Jingle Bells, Batman Smells


18+
Web Statistics