сряда, 28 декември 2011 г.

От чувала

Когато бях много малка, за известно време вярвах, че мечтите на всички добри и послушни дечица са материализирани в чувала на Дядо Мраз (а останалите ги взимал дядо Торбалан, който живееше в едни къщички по покривите на блоковете, оказали се по-късно част от асансьорните шахти). Добрият човечец се вясваше по Нова година заедно с отпуснатата свише порция банани, портокали и мандарини по магазините. При децата ми той вече се наричаше Дядо Коледа и започна да идва седмица по-рано (без цитрусите, които вече се намираха целогодишно) и в детската градина и яслите ги караха да се снимат до някаква гротескна негова имитация.

Не помня при тях, при мен или изобщо при някого да са се появили нервни кризи или психични отклонения след проблясъка, че няма старец белобради в ни една от познатите ни форми и че подаръците идват от сърцата и джобовете на добри хора.

Като Зори, която обича да задава много въпроси и има особено приятния навик да ни зарибява с малко известни книги и автори (за което и за подаръците - голямо мерси). Единият от въпросите й беше за книжните ни открития тази година и с първото си бъркане в чувала ми осигури едно такова:

Същината на нещата е оголена в 30 кратки разказа. Всеки от тях съдържа една или няколко житейски ситуации, каквито (или подобни) всеки е чувал или изживял. Толкова прости и обикновени, че първосигнално могат да бъдат отминати и забравени. Но Ким Монзó е успял да ги превърне в интересни и запомнящи се истории. Заглавията на някои нямат нищо общо със съдържанието, други са нов прочит на приказки - за пораснали деца, на трети краят шамаросва. Ежедневието в тях е небанално, комично, лирично, цинично, стряскащо и преразказано с много тънък хумор, ирония и няколко щипки абсурд и сюрреализъм.
Много свежа и трудна за обясняване и цитиране книга - трябва да бъде прочетена.


И второто бъркане в чувала на Зори е точно в целта. Вонегът ми е много силна тръпка. Който е прочел поне няколко негови книги, ще ме разбере. Не само една или две, защото въпреки повтарящите се понякога герои, събития и теми, той умее да бъде увличащ и почти гениален по много различни начини.
За първи път си позволям да споделя публично впечатления за нещо прочетено. Каквото и да кажа или напиша за него, ще е слабо - той е голям. Много голям.

"Съдби, по-лоши от смъртта" вероятно не е най-добрата му книга, но със сигурност е една от тези с най-силен личен елемент. Многото автобиографични моменти в нея са посветени на събитията и личностите, повлияли силно на формирането му като човек и автор - войните, депресиите (икономически и лични), смъртта, голямото му семейство, приятели, музиканти, писатели и много безименни хора. В разказите за повечето от тях, чиито мечти, възгледи и манталитет се разминават с общоприетите или са неподходящи за съответния исторически момент и поради това те остават бедни, самотни, неизвестни, неразбрани и неполучили заслужената си слава, се доловя тъга. С горчивина и типичните за него хумор и цинизъм продължава разсъжденията си от други книги за безмислието на войните и пораженията след тях, за изтъняващия морал на политиците, променените и почти липсващи ценности, за бъдещето на планетата, която сме на път да унищожим сами.

"Какви други съдби, по-лоши от смъртта бих могъл да посоча? Може би живот без петрол?
В мелодрамите отпреди век често се твърди, че загубата на девствеността преди свещените окови на брака е съдба, по-лоша от смъртта… Мисля си, че бих умрял по-скоро в името на девствеността, отколкото в името на петрола. Струва ми се някак по-литературно.

Много е важно какъв шеф ще си избереш, чии мечти ще превръщаш в действителност.

И днес си оставаме луди. Защото приемаме съвсем спокойно въздушните нападения над цивилното население на градове и села, независимо дали сме ги обявили предварително или не, независимо дали сме обявили война или не. Дори нещо повече — ние се гордеем с тях, възприемаме ги като символ на национална гордост, по подобие на Камбаната на свободата.

Може би появата на планетата Земя е предварително програмирана, а крайната цел на програмата е да пръснем тази планета на хиляди късчета. Може би ние сме оръдието, чрез което Природата е в състояние да създава нови галактики.
Ако ние успеем да обезлюдим тази планета, Майката-природа положително ще я върне към живот. Всичко, което ще й трябва за поредното лукаво намигане, са няколко милиона години.

Има ли в историята голяма група човешки същества, която да не се бори с всички средства за правото си на живот? Има. Войниците. "По-добре смърт, отколкото безчестие" е мотото на няколко значителни военни формации по време на Гражданската война, при това и от двете страни.

В допълнение ще кажа, че поне аз не съм чувал за враг, който иска да ни третира така, както ние третираме американските индианци.

Аз обаче смятам, че безкритичното уважение към древните мислители е нещо доста опасно и ще ви кажа защо. Защото всички те, почти без изключение, са били убедени привърженици на тезата, че жените, бедните и представителите на малцинствата имат място на тази земя, само за да работят до изтощение, да бъдат верни слуги на мъжете от бялата раса, които единствени имат право да вземат важни решения и да бъдат лидери на останалите.

Един факт си остава непроменен: жените не са привърженици на неморалните технологии в степента, в която ги обожават мъжете. Това очевидно е резултат от някакви хормонални недъзи. Вероятно по тази причина в демонстрациите срещу всякакви оръжия за унищожение участват много повече жени, отколкото мъже и на всичкото отгоре, водят и децата си.

Подобно на своите деди-пуритани, аз също мисля, че Бог е непознаваем и следователно не можем да Му служим. По тази причина всички ние трябва да служим на своето общество, чиито нужди са съвсем видими и познаваеми.
Това, което не мога да понасям в церемониалните проповеди, е изхвърлянето от страна на повечето оратори, които твърдят, че вярата в божествеността на Исус е път към ПОБЕДАТА.

Какво е смъртта? Липса на живот. И винаги ще бъде именно това. Смъртта е нищо. Защо тогава вдигаме толкова шум около нея?"

От разни други чувалчета имам няколко симпатични дреболийки с привкус на битовизми. Най-много се ядосвам на една форма за кекс. Отдавна си мечтаех за такава, но честите й проби започнаха да влизат в остър конфликт с размера на дънките ми.
Големия чувал си го напълних сама. Спънах се в едни пари (понякога спъването е щастливо и без да троши пръстите на краката), част от които мислех, че няма да видя никога. Типично по кифленски пренебрегнах факта, че това са единствените ми джобни за неустановен период и си ги изхарчих егоистично и с чиста съвест за няколко часа: фризьор, няколко споделени питиета, заменили планирания масаж и двайсетина книги. Живот и здраве, догодина може и да ви досаждам с впечатления за някои от тях. Вонегът обаче (на когото най-накрая успях да събера абсолютно всичко, издавано у нас) ще пропусна със сигурност - обясних по-горе защо. По същата причина и Ричард Докинс, малко и слаби са ми думите за тях.


Весели и релаксиращи празници ви пожелавам, с които да посрещнете една здрава, шарена, успешна и наситена само с положителни емоции година. :)

вторник, 13 декември 2011 г.

Дивисадеро

Жалко е, че Майкъл Ондатджи е познат у нас само с "Английският пациент" (едно чудесно ревю на Стоян) и "Дивисадеро". Останалата огромна част от творчеството на този литературен феномен - писател, поет и сценарист, все още не е преведена. Неговият произход (роден е в Шри Ланка, в семейството на холандка и индиец) и преплитането на различни културни влияния (по-късно живее и учи в Англия и Канада) са една от основните предпоставки за иновативната му форма на писане - нелинеен, пречупен през времето и пространството сюжет, различни истории с почти невидима обща нишка и проза като поезия. Пише много увлекателно, рисува с думи красивите си картини и много живите, пълнокръвни герои с почти невероятни съдби.


Трудно е след "Английският пациент" да се напише нещо също толкова добро. "Дивисадеро" леко й отстъпва, явявайки се и нейна реплика в определени моменти - войната, опустошенията и мизерията; физически и психически наранени хора, губещи се в сенките на миналото си.

"Дивисадеро" (улица в Сан Франциско, някога разделяла града от полетата) идва от испанската дума за "разделям". Или от друга, означаваща "взирам се отдалеч". Улицата е метафора, никой от героите не живее на нея. Но те непрекъснато се взират и търсят тези, с които са разделени, водени от непосилната си любов (синовна, братска, греховна, първа, последна, съпружеска или приятелска). Натрапчиво разпознават себе си или изгубените си близки в хората около себе си и се крият зад тях. Или намират убежище в изкуството. Това, физическата близост, породената от духовната (или обратното) и Анна обединяват трите съвсем отделни на пръв поглед истории:


В малко градче в Северна Калифорния почти едновременно умират две родилки, а малко по-късно едно семейство е убито жестоко във фермата си. Така един самотник заживява с две дъщери - Анна и Клеър и с Куп, осиротялото момченце на съседите си. Именно то е като майка и учител на момичетата, преводач между тях и баща им, живеещ в свой собствен свят и с работата си.
"Понякога баща ни ни прегръщаше, като всеки баща. Стига да успеем да го хванем в онази ничия земя между умората и съня, когато не е съвсем на себе си ... Да вдишвам аромата от плътта на възрастен мъж ми се струваше грях, но и красота; във всеки случай - и привилегия ... Тогава - обграден от своите две момичета - той обгръщаше всяко с по една ръка. Наблюдавах трептенето на клепача му, потръпването на кожата, което издаваше колко е уморен. Сякаш бе потънал на дъното на реката и го теглеха с въже към някое друго място. Тогава и аз заспивах, потапях се най-близко до пластовете, в които е той. Мисля, че баща, който ти позволява това, трябва да те закриля до края на дните ти."

И когато неизбежната близост между Анна и Куп се случва, бащината любов ескалира до един кратък миг на жестокост, след който никой от четиримата вече не е същият. Семейството остава болезнен спомен от миналото.

Втората история е години след това, когато са пръснати по света и все още не знаят нищо един за друг. Куп е единак, виртуоз на покер. Клеър е асистент на адвокат и при едно проучване в Тахо двамата се срещат случайно. И още преди да успеят да се осъзнаят и нарадват, той е пребит глупаво и почти до смърт, а тя спасява, каквото е останало от него. Само че той я възприема като Анна.
В това време самата Анна е във Франция, ровейки из архивите на много известен писател и заживява с музикант, който го е познавал като дете.

Последната, най-хубавата и запомняща се част от книгата, е за живота на този писател - Люсиен Сегюра. За самотата, която е негов почти неизменен спътник, за простите неща, които го радват - часовниците, природата и да помогне на някого, за смъртите, славата, телесните и душевните му рани, за едно трудно и дълго приятелство, осъзнато в любов, на която войната не оставя много време и възможности.

Случващато се през годините е преплетено из страниците и разказано от различни хора. Всяка от историите би могла да съществува и самостоятелно, със свой край - ако авторът беше друг. Дали би спечелил някой: историята или читателите, е трудно да се прецени.

П.П. Зори, можеш да прибавиш и това към онзи безкрайно дълъг книжно-коледен мейл. ;)

събота, 10 декември 2011 г.

Кожата, в която живея

"... тотална порнография, която не ме впечатли с абосолютно нищо, че да си отделя от времето, за да я гледам." (реакция на последния ми опит да препоръчам филма; признавам си, че го правя почти непрекъснато в последните дни, след като го изгледах, защото е най-доброто за тази година)

Порнография са всички онези сладникаво-лепнещи историйки, в които младите най-накрая се харесват взаимно и се вземат. Както и безкрайните сапунки с дълбоко пазени семейни тайни, в които накрая всички се оказват роднини. Или евтините трилърчета, в които глуповат иначе гангстер е проявил 3-секундна хитрост, след което се хили като пача, доволен, че го търсят. И всички онези със самоцелна, безмислена жестокост, и другите, в които от самото начало е предвидимо какво ще се случи, кой е добрият и кой - лошият.

Този филм може да се разкаже по всеки от тези начини и по още много, но няма смисъл. Трябва да се види, защото нищо в него не е това, което изглежда. Както и човек не е това, което се вижда външно от другите, а е каквото крие под кожата си.

"Кожата, в която живея" е филм за насилието, което ражда насилие, за оцеляването след загуба; за гениално-налудничавите идеи и отмъщението; за любовта, лекомислието и последиците от тях. Всяка секунда, докато няколкото привидно случайни истории се навързват, се изживява и държи в напрежение - до самия край, неочакван и леко комичен. Черен хумор и червена боя в умерени дози, разкошна къща край Толедо, неприкрита сексуалност, красива жена и две трагедии преди нея - това е накратко животът на съвременния д-р Франкенщайн. От тук нататък Алмодовар поставя въпроси, които ровят в ума и душата и след финалните надписи. До колко са морални и опасни опитите с хора и човешки органи? Може ли да се култивира или промени половата идентичност и кога точно се осъзнава? Къде е тънката граница между любовта и безумието и между гениалността и садизма? Ако моделираш съвършеното тяло според своите разбирания, можеш ли да му моделираш и душа, от каквато имаш нужда?

Пластичен хирург работи в малката болница в своя палат върху нова и издръжлива на външни въздействия човешка кожа. Преди години губи жена си, обгоряла в катастрофа, но с цената на много време и опити си я произвежда отново, съвсем съвършена и тя по странен и болезнен начин е свързана с изгубената им след нея дъщеря. Не по-малко странен е и опитният материал, с който докторът изминава пътя от блестящ хирург до завършен, садистичен и отмъстителен психопат. Тази роля е като втора кожа на Антонио Бандерас и както той сам я определя - неговото завръщане у дома. Време беше след толкова безмислици в последните години. Елена Аная е забележителна като съвършения му продукт, особено в сцените, където играе само с очи.

Според мен един филм е добър, не когато е направен, за да се почеше нечие его или шепа критици да си упражняват красноречието върху него. Нито когато се пука от напъни за елитарност, без да оставя нищо след себе си. Добър е, когато има послания, докосва зрителя и влиза в диалог с него. Алмодовар е успял в това.

неделя, 27 ноември 2011 г.

Клуб на темерута

През дългите години размотаване къде ли не в нета, служебно и за удоволствие, попадах на страхотни хора (с част от които виртуалното приятелство се превърна и в реално). Техният брой обаче е съвсем незначителен спрямо количеството идиоти, неграмотни, празни или душевно нечистоплътни хора, в които непрекъснато катастрофирам. Което от своя страна оряза съвсем местата, където имам желание да се появявам.

Особено ме дразни една категория хора, за които силно се съмнявам дали имат личен живот. Това е постоянното присъствие във форуми и социални мрежи, особено засилено в работно време - най-умните, знаещите и компетентните по всички въпроси. Всяко мнение, различно от тяхното, е от пренебрежително маловажно до изключително тъпо. Аргументите им обикновено са встрани от темата и включват мъдри заключения за партийните пристрастия, външността, възрастта, броя на мозъчните гънки и сексуалната ориентация на инакомислещите. И понеже е изключително лесно виртуално да се обзаведеш с приятелите и познатите на приятелите и познатите си и да имаш регистрации в N бр. посещавани и от тях сайтове, честите срещи с тези титани на мисълта идват леко в повече (нетът е огромно място, но не чак толкова). Не са за пренебрегване и случайните такива, както и непрекъснато ръсещите всевъзможни безмислици, демонстрирайки активен социален живот.

Притеснително ми се вижда, че общуването, срещите и общите спомени са все повече виртуални и все по-малко - реални. Лексиконче на седмокласничка във фейса, въпрос: "Изброй Х незабравими преживявания с мен", 2/3 от отговорите: "Те повечето са тук; освен в нета не помня други." И това далеч не е само при децата, много по-лесно и бързо е да размениш няколко емотиконки; да се успокоиш, че някой е добре, щом е онлайн (а дали?); да се скатаеш, ако друг не ти е приятен или в момента изобщо не ти е до него. Непрекъснато никнат нови подобия на социални мрежи и активното участие къде ли не започва да се счита за престиж.

Много е възможно да разсъждавам в грешна посока, да съм прекалено асоциална, надута, с особено чувство за хумор, много ниска търпимост и неправилни разбирания, но ги приемам първо като начин за усърдно пилеене на време и после като нещо полезно, приятно и даващо възможност за срещи с приятели и интересни хора. И ограничаването само с последното е трудно, дори невъзможно. Не съм интернет-злопаметна и почти ми избледняха камарата диагнози, които получих; 150-те софийски момци, които една противничка на епилацията щеше да праща да пребият мен (до смърт) и децата ми; шокът от твърдата вяра на млад човек, че ангелите, молитвите, хомеопатията и прочие шитни лекували, а лекарствата - убивали ... Има и още, изтрито от времето и все от случайни и непознати заблудени душици, интересът ми към които клони към минус безкрайност. Трудно ще ми е обаче да забравя как същото това (беш)е харесвано и гласно или мълчаливо одобрявано от хора, с които (уж) взаимно се харесва(х)ме. Затова отстрелях и фейса (временно) - коментира се и се лайква прекалено на едро и често - без грам мисъл и рядко някой чете кой какво точно е написал/споделил. Съвсем честно - за момента не ми липсва и ми е много спокойно, макар да го намирах за най-оживеното и доста по-смислено от останалите място.

Тези дни приятелка, принципно разумна и зряла жена, ме агитира усилено да си направя профил в нов и безумно интересен сайт, пълна алтернатива на фейса. Въпреки катастрофалния ми опит с другата алтернатива - Нетлог, реших поне да го погледна (което не става без регистрация). Не ми позволи да напиша, че живея в Марианската падина, Танганайка или друго екзотично местенце, ограничи ме и с говоримите езици. Но пък имаше избор между каравана и наколно жилище, към които прибавих и любимото си самопредставяне за такива случаи: късна пенсионерска възраст, неграмотна, зла, плешива, висока 130 см и с тегло малко над 100 кг.

И зачаках да дойдат и другите приятели (както и техните приятели и познати, верижката навсякъде е една и съща). За да се обзаведа с някой случаен, трябваше първо: да си сложа снимка вместо невинната калинка и второ: да попълня една камара лексикончета с малоумни въпроси (за да ме оглеждали, сякаш съм кон за продан и за да мога да оглеждам и аз). Или да играя още по-малоумни игри. За 3 дни не се появи позната физиономия, но всяка вечер получавах съобщение колко огледа съм минала и кой ме е харесал, за да си станем по-така. "От това би могло да излезе нещо красиво. Интересуваш ли се и ти?" Не, естествено! Най-упорит се оказа някакъв мургавелко от Судан - да се чуди човек по калинки ли си пада, по извратени контакти или мисли да учи български, за да си комуникираме най-евентуално.

По-дълго не успях да вирея там. Не мисля и да експериментирам с други новости или да се напъвам да вървя срещу себе си на вече познатите места. Извън блоговете (от време на време), поради липса на проветрено пространство, където човек може спокойно да се "види" и да си побъбри с приятели, без риск да катастрофира в раздаващи акъл навлеци и случайни мерещи п*шките си идиоти, ще посещавам неопределено дълго единствено Клуба на виртуалния темерут. Местата в него са неограничени и не се изискват членски карти.

понеделник, 14 ноември 2011 г.

Пази се от оркестъра

Все още не съм сигурна коя книга точно съм прочела. В "Пази се от оркестъра" (от първата партида Виан, издадена от "Фама") пише, че е превод от Chroniques romanceеs. Само че единственият издаван негов (или под псевдонима Върнан Съливан) сборник с разкази със сходно заглавие е Chroniques du menteur. Не знам защо книгата е издадена под това име на български, след като в нея има и много по-хубави от въпросния разказ.


В този сборник липсва красиво нарисуваната с думи природа, липсват и странните, абсурдни и често плашещи образи и случки на Виан от другите му книги, което изобщо не го прави по-малко ценен или увлекателен. Това е един друг Виан, звучащ по-американски, по-земен и реален, който с много ирония и сарказъм показва обикновените, ежедневни неща откъм интересната и забавната им страна. Има невероятни попадения като изрази, прозрения и сравнения.

Сборникът с много автобиографични моменти започва с най-дългия от всички 21 разказа (повечето са по 2-3 страници) - "Мартин ми звънна по телефона ..." или историята на едно музикално участие, предадена с много тънък хумор. Ако Виан не споменаваше себе си и реално съществуващи хора, с които е свирил, спокойно бих помислила, че чета нещо случайно попаднало ми на Буковски или Хенри Милър (аналогично и в "Пази се от оркестъра") - описанията на "мадамите" и породените от тях желания и сравнението на едно донякъде хубаво, розово, заоблено и безлично женско лице с "анус след измиване, хигиенизиран и обезмирисен".

"Три месеца в нафта", "Апартамент в напръстник" и "Намерих апартамент и оттогава ..." Виан е посветил на дребните битовизми - как да се удвои площта на миниатюрна гарсониера посредством качване на леглото на тераса от дъски; какво се случва, когато нощем паднеш от същото това легло и се наложи да се пренесеш в ново и скъпо жилище, в което заради конденза спиш седнал под чадър; практически и много полезни съвети как се преминава от печка на въглища на нафтова. Жена му, освен че развеселява допълнително тези събития, поставя и много важни въпроси за размисъл, например дали е възможно ноктите, също като печката, против "олюпване" да се емайлират двойно в пещ. Тя показва и други завидни идеи и технически познания в "Съпругата ми зад волана".

Във "Франкфурт на Майна" Виан тръгва да открива Америка (под формата на донътс и кока-кола) заедно с двама приятели и колата Жозефин. Основно изследват четирибуквията на велосипедистите (и откриват, че не всяко, изглеждащо отзад приветливо, гостоприемно, прямо, чувствително и мощно развито, се оказва женско) и активно се включват в черноборсаджийството. Номерът с изгодния курс при обмяна на валута пред сграда с два входа явно не е част от нашата най-нова история, а е познат още в следвоенна Германия.

От останалите разкази също могат да се научат интересни неща: какво би станало след ПТП с двама прекалено учтиви водачи и също толкова учтив полицай; как узаконяването на автомобилните кражби би олекотило трафика в Париж; как да си вземете отпуска и с кого и как да НЕ я прекарвате; как Съдебната палата може се преустрои в луксозен хотел (разказът е писан по повод подвеждането на Виан под съдебна отговорност заради публикуването на "Ще плюя на вашите гробове", по време на чиято кинопремиера умира); каква е приликата между прасето и претендента за литературна награда; колко скъпо излизат безплатните лекарски съвети, какво се случва на пътешествие с пътеводител и кола, които са били нови преди 40 години и как болните на легло могат да разсеят скуката с пушка с телескопичен мерник и шепа патрони.

Скоро не бях чела с такова голямо удоволствие и препоръчвам книгата на всички, които още не са се "срещали" с Виан или са изплашени/отвратени (и съответно са го отписали) заради други негови книги, както и на имащите нужда от хапче за добро настроение.
Заслугата за ефекта от прочитането й е не само на автора, но и на превода на Мария Коева. Тя е изключително подробна в бележките под линия; успяла е не само да усети Виан и да го предаде на български с увличащ изказ и гладко леещи се изречения, но и да се справи успешно с предизвикателството на думите му:
"Шефа ми го нямаше, та си спестих половин час бачкане и се умъглих още в шест без четвърт."

петък, 11 ноември 2011 г.

На джипито - с любоФ

В не много далечното минало всяко българско семейство се сдоби доброзорно (също като с онзи втори стълб от пенсионните осигуровки) с още един член, кръстен звучно и съвсем по нашенски джипи. За въпросните джипита това вероятно се е случило в много, ама в много минало време, което е изличило от паметта им как са обикаляли нееднократно по къщите да агитират и прилапат повече пациенти в неравната борба с колегите си за единия къшей хляб. За кротките обикновени хорица обаче спомените още са живи и те наивно очакват новият член на семейството им да изпълнява съвестно задълженията си.

Понеже и аз съм една от тях, ще споделя няколко съвета как се укрепват топлите връзки и как се печели любовта на представителите на тази благородна и високохуманна професия.

Преди всичко се поддържайте живи в съзнанието на джипито си. Вие не сте поредният номер, сбутан в списъка му с пациенти, за който му се плаща независимо от честотата на срещите ви. Вие сте живо същество, което има нужда от обгрижването му. Не чакайте да се сети за вас само за имунизация или профилактичен преглед (ако изобщо се сети). Лепвайте си алергии, настинки, грипове, инфекции, чупете си крайници и глави, въобразявайте си болежки и му ги споделяйте възможно най-често.

Включете го в безплатните си номера. Тъй като все някога ще започне да ви разпознава и да не отговаря, ходете често до кабинета. Развивайте и обогатявайте социалния си живот в чакалнята. По възможност на висок глас, за да чуе, че сте там. Обменяйте информация с дежурните и новите пациенти за собствените си и чужди болежки, поставяйте диагнози и според случая – оспорвайте тези, които ви е поставило джипито или го хвалете. Изказвайте шумно мнението си за него, за лекарства и процедури, за джипитата на приятелите ви и за разните специалисти, за които имате впечатления от първа, втора или десета ръка. Спорете за реда си и настоявайте, че вашият случай е спешен, но така, че в кабинета да се чува най-вече вашият глас.

В края на краищата вие не сте лекар и не можете да знаете със сигурност дали пъпката е акне, в резултат от визита на комар (бълха), червен вятър или някаква страшна алергия. Или дали лявата ви ръка изтръпва поради неудобна поза, преумора или проблеми с оросяването / мозъка. А всезнаещият чичко Гугъл може да ви изреди куп вероятни причини за пробождането под ребрата – от мускулна треска, невинен запек и лениви черва, през проблемен далак до рак на панкреаса или цироза.

Бъдете упорити – настоявайте за преглед освен при джипито, още за изследвания и направления за специалисти. Преглътнете забележката, че се лигавите – дори ако вървите сгънати на две или куцате на един крак. Ако цупенето, че за вас все не идва ред за подобни благинки, които по дифолт са за ордата пенсионери отвън и за приятели, не помогне, просто отидете при специалист и си платете. При всяка следваща среща не пропускайте обаче да му напомните, че без малко не е проспало сериозния ви проблем и да споменете изръсените суми за прегледи и изследвания. Джипито е наясно с размера им, но така става поне леко съпричастно с грижите и болките ви.

Не го измаряйте да ви пише болнични - щом още дишате и говорите, нямате нужда от такива гевезелъци. Но следете зорко какви ги пише в рецептата ви. Изреждайте възможните си алергии и евентуални неразположения от страничните явления. След това я вземете и ако успеете да разчетете йероглифоподобията (за сигурност, понеже не във всяка аптека разчитат всеки почерк), повторете поне три пъти гласно съдържанието й. Следете за дозировката и кога се взимат илачите. В листовките може да пише едно, в аптеката да ви кажат друго, но ако вашето джипи е имало нещо трето предвид (и му е спестило писането), вината за последващите неразположения вместо оздравяване ще си е изцяло във вашето недоглеждане. Не пропускайте непрекъснато да предлагате какво да ви изпише – защото ви е по-вкусно, по-симпатично, защото го пие съседката или колегата. Каквото и да ви изпише, важното е след това да го информирате непрекъснато и да уточнявате начина и часа на приемане и ефекта. И пак преглъщайте забележките, че се лигавите, докато дружно гадаете по телефона дали повръщате от болестта си или от антибиотика. А, никога не напускайте кабинета, без да си поискате касовата бележка за потребителската такса. Тя ви гарантира изпращане с леко киселееща усмивка и – бъдете сигурни – джипито ще храни известни чувства към вас още няколко часа в същия ден. Не си пестете жлъчно-учтивите подмятания, че за няколко петилетки би трябвало да знае поне двете ви имена и възрастта ви.

И последно – в никакъв случай не изнасайте топлите си отношения извън кабинета. Ако имате приятели лекари, между другото се консултирайте контролно, докато си бъбрите непринудено. Но нито пред тях, нито в нещото, наречено Здравна каса, не си позволявайте да споделите грозни интимни мигове с вашето джипи или да роптаете против методите му. По-здрави и спокойни няма да станете. Единственото, което ще спечелите от голяма си уста, е че ще ви разнасят като кисел, капризен, отвратителен и нахален пациент. А това само би попречило на топлите, светли и сърдечни отношения с евентуалния следващ нов член на вашето семейството – новото ви джипи.

понеделник, 7 ноември 2011 г.

Cherchez l’imbécile*

Не понасям рекламите, особено тъпите и агресивните (т.е. 99,99% от тях). В случая обаче нямаше как да не обърна внимание на една такава. Поредната далавера нахално ми предлага следната оферта, която

"... включва консултация, детоксикация, процедура по изчистване на паразити чрез биорезонансна терапия! (аз пък моите паразити си обичам непочистени и невчесани) Към всичко това ще добовим структуризатор за вода, с посланието на проф. Масару Емото - структурирана вода носи правилната информация на нашите клетки! (тук вече ме заинтригуваха, макар да не знам какво е добовяне) Предложение, което не е за изпускане на цена от 30 лв., вместо 60 лв.

С храната, въздуха, водата, лекарствените препарати, използваните химикали в селското стонанство и т.н. в организма ни попадат все повече химически вещества, които не сме в състояние да преработим. По последни данни до 40-годишна възраст в организма се натрупват няколко килограма токсични шлаки (могат да достигнат до 5-8 кг) (О, ужас! Дали биха могли да се концентрират в бюста, примерно - вместо имплантите на доктора Енчев, а не в четирибуквието и около талията?) - идеална почва за размножаване на паразити. "

Детоксикацията като върховна глупост е извън интересите ми. Потърсих повече информация за непознатото ми досега чудо, наречено структуризатор за вода и нагазих в някакви езотерични л@йна. Първоначално бях склонна да мисля, че понеже не вярвам изобщо в божествени и енергийни измишльотини, някой отгоре ми го връща тъпкано с поредица нелепости (последната от които е влезлият в крачката ми стол, чието колелце натроши една фаланга на малкото ми пръстче). Колкото повече четях обаче, информацията все повече се биеше с избледняващите ми спомени от уроците в училище. Може би ще е полезна за ужасно заблудени вярващи, за кандидати за срещи с извънземни или за бързащи към оня свят, но според мен предлаганото в сайта, както и офертата за далаверата не са нищо повече от търсене на поредните глупаци*. И за да не бъда голословна, ще представя накратко с цитати "стръвта".

Всеки кристал на Крион съдържа съзнанието на божество (?!?). Колкото по-често работите с кристалите, толкова по-силно ще усещате колко силни и могъщи са те. Можете да копирате Кристалите, да ги режете (на кухненската маса, като парче салам или ябълка - толкова е просто рязането! Но копирането ще ме затрудни ...) и да енергизирате вода, стаи или други предмети с тях. Ако положението, в което сте, не е подходящо (например се напъвате по голяма нужда във вецето), можете просто да мислите за него. Можете да пращате кристалите във времето и пространството (Евала за което, благородно завидях!), за да помогнете на други хора. Така съзнанието на Кристалите ще се насъбира повече във вашата клетъчна вода (?!?).


Следващият бисер са енерговибрационните есенции в голямо разнообразие; дозират като хомеопатичните панацеи - по няколко капки дневно.
* Кодовете за възнесение работят на ниво ДНК, изчистват блокажи, съдържат пакети светлинна информация, които подготвят тялото и стабилизират клетките да задържат по-голямо количество светлина. Подготвят физическото тяло за възнесение (не се препоръчват на кандидат-самоубийци, защото те не отиват в Рая. Останалите могат да получат кодовете на всички възнесени люде, както и да си припомнят своите от последното си възнесение. Честито!).

* Платинената есенция
, чиято платинена енергия е заземена на планетата съвсем наскоро, ще ви съдейства, когато имате прекалено много мисли, както и за интеграцията на интергалактическите ни аспекти (изключително сериозна и перспективна помощ).

* Златнобелият прашец
предизвиква алхимична промяна в тялото, създава трансмутация в клетъчната структура (?!?), което има за ефект клетките да задържат повече светлина; активира спящите сетива, помага да увеличите броя на активните си сетива от 5 на 12; активира повече нишки от ДНК; има силно въздействие върху аурата, възстановява хармонията и баланса и ви кара да спрете да възпроизвеждате собствените си мисъл-форми (Точно така, няма смисъл да се мисли, има кой да го прави вместо нас след алхимичното трансмутиране).

* Диамантената енергия
е абсолютната интеграция на вашето същество тук на Земята (и явно е за онези, които не са сами в главите си). Във вас се свързват електромагнитната структура, поток от енергия, вътрешното пространство с всичко останало във вас. Обединява отделните елементи и нива. Всеки ваш аспект се свързва с вашето Аз Съм Присъствие, енергията се изразява едновременно, във всички посоки. Всеки аспект е цялото. Това е пълна интеграция между Мъдрост, Любов и Задача ... и т.н.


И последно (защото четенето на този сайт води единствено до жълта книжка и абонамент при джипито за цветнички рецепти) - черешката на тортата: Структуризаторът за вода, който има за цел да произвежда структурираната вода по рецептата на Масару Емото, а структурирана вода носи правилната информация на нашите клетки. (Масару Емото е японски писател, който е известен единствено със заблуждението си, отразено и в книги, че молекулите на водата се влияят от човешките мисли, чувства и думи, дори и от музика и картини. Замразени водни кристали носят отправените им така послания и могат да ги предават). Изключително важно е да пием по 1,5 – 2 литра структурирана вода на ден (не чешмяна или минерална, да не се обърка някой).

Структуризаторът е разработен чрез радиестезично изследване. В него са включени символи и утвърждения, някои от които се виждат, а други са вградени в структуризатора. Действието на структуризатора е проверено чрез радиестезия от водещи специалисти в областта (колко и кои?).


Процедурата е много проста - чашата или шишето с вода се поставят върху тази подложка за около час, а тубата с помпичка трябва да стои непрекъснато върху нея. Един Масару Емото знае какви магии се извършват в този момент. Нищо и никакво шарено картонче, а колко здрави и щастливи може да ни направи!
Не си и помисляйте да си го изработвате сами обаче - позволено е само с изричното съгласие на авторите. За целта можете да пишете на изтъкнатия псевдоучЕн, адресирайки молбата си до неговата АйЕйчЕм Корпорейшън (IHM Corporation) в Токио. Успех на всички ентусиасти!

петък, 28 октомври 2011 г.

вивисекция

огледалото е това, което заобикалям повече от хладилника и бездомните кучета
бръчките са повече мои, отколкото негови, торбичките под очите - също
упорито ми напомня, че освен те, в мен не се е променило нищо друго

* продължавам да не устоявам на шоколадите с цели лешници
* продължавам да не съм руса
* продължавам да търся грешките и вината първо в себе си
* продължавам да не намирам най-кратката и ясна дефиниция за доброто, за перверзията и извратеното - също
* продължавам да търся разликите и баланса между добрата и лошата майка и да се чудя коя от двете съм
* продължавам да се ядосвам за дреболии, които не зависят от мен и които не мога да променя
* продължавам да сливам дните и нощите и да оставям почти всичко на самотек
* продължавам да чета по няколко книги едновременно и да оглушавам без музика
* продължавам да повтарям грешки, водещи до душевни мазоли
* продължавам да дозирам неправилно търпението и ината си
* продължавам да се сещам за червилото и спиралата едва когато изсъхнат
* продължавам да приличам на себе си, поради което губя неща и хора
* продължавам да не забелязвам двете пълни бутилки водка в хладилника
* продължавам да имам нелечима алергия към душевно нечистоплътните и въздухарите с излишно самочувствие
* продължавам да опитвам безуспешно да изкореня болезнената си чувствителност
* продължавам да се ядосвам, че пилея много време в нета и да не правя почти нищо, за да променя това
* продължавам да мисля, че човечността е повече дефект
* продължавам да предпочитам качественото съдържание пред изкушаващата опаковка
* продължавам да мечтая за невъзможното
* продължавам да свивам кръга от хора, които искам да виждам
* продължавам да се усмихвам на дребните неща и да се ужасявам от рутината
* продължавам да пробвам до къде стига душевният ми мазохизъм
* продължавам да вярвам, че болката не се лекува, изплакана в самота
* продължавам да се чудя има ли чуваемост, когато говоря и да ми се мълчи
* продължавам да се замислям за правописа на еликсир и пораснал
* продължавам да сънувам цветно и живо и да го забравям
* продължавам да пазя излишни спомени и усещания, въпреки изтритите телефони, контакти и снимки
* продължавам да не умея да лъжа, да се извинявам и да благодаря достатъчно добре
* продължавам да обичам, въпреки ...

и продължавам да мисля, че прекаленото мислене е вредно за душевния комфорт точно колкото разголването на чувствата
в тази връзка напоследък се чудя дали е възможна деволюция в нещо дебелокожо и полудебилно


петък, 21 октомври 2011 г.

Здравна петминутка

Самозадоволяването трябва да излезе извън прозаичното "Сейте картофи!" и да покрие всички аспекти от ежедневието ни. Понеже петъкът по дифолт е ден за смешки, а смехът е здраве, днес ще се само...таковаме здравно (ако ви се намират излишни парички, разбира се).

1. Превенция на здравето

Нищо работа, нужна ви е само една банкнота от 50 лв., която мъдро да изразходите за "специално зареден за Вас камък с Архангелски Божествени Лъчи. Той ще ви помага, ще ви бъде любим приятел и защитник, ще ви дава връзка с Архангелите, т.е. сами ще можете да активирате Лъчите" и (ако се получат случайни пробойни в защитите) "да се лекувате, да използвате Лъчите!"

Подозирам, че въпросните камъни са опит да догоним европейските доктори, които отдавна лекуват с ангели, архангели, феи и са издали значително количество трудове по темата. Д-р Дорийн Върчу обаче не е сама (не само в главата си), можем да се похвалим и с успешен български опит с ангелите и възнесените учители, бдящи над здравето и психиката ни.

А ако случайно имате и ментални проблеми, след като си поръчате камъчето, можете да си помогнете на същата страничка - в раздела за лечение на ума.


2. Лечение

Колебаех се за коя от всичките панацеи да разкажа тук. След бърз жребий спечели последната, на която попаднах. Почти подарък е - струва колкото половината от горното амулетче, но пък лекува каквото се сетите - главоболие, безсъние, косопад, предпазва от тумори, раци и мозъчни увреждания. Повече за това чудо на чудесата има тук.

Ако някой успее да изчете страничката (аз не успях от вълнение пред възможностите му), моля да ми каже дали лекува още хипертония, хемороиди и гъбички и дали предпазва също от забременяване и ППЗ (полово предавани заболявания), ако си го лепнеш на подходящото място. Предварително благодаря.



3. За здрава и красива фигура

"Най-важното нещо е: здравословна и добре обмислена диета

Принципът, че трябва да приемате по-малко калории, отколкото консумирате по принцип, за да отслабнете, важи също и при ImuPro теста. При преминаването към ротационната диета, Вие също така трябва да следите и приема си на калории. Избягвайте продукти, богати на калории, и се хранете редовно, но не повече от необходимото. Подобреното усвояване на съществуващите хранителни запаси ще Ви помогне да го направите. Усещането Ви за глад и епизодите на повишен апетит могат да изчезнат известно време след промяната. Допълнителни упражнения също ще Ви помогнат да отслабнете. Основната метаболитна скорост се повишава и енергийния баланс се повлиява положително. А Вие можете да постигнете резултати дори с малки трикове: Качвайте се по стъпалата, вместо с асансьора, паркирайте колата си на най-далечното място или слизайте от автобуса една спирка по-рано. Трябва да използвате Вашата възвърнала се енергия за някакъв спорт. Това увеличава Вашия успех и Ви осигурява по-позитивно усещане на собственото Ви тяло."


Това го знае всеки минимално интелигентен човек. Друго си е обаче, когато е обяснено някак по-научно, дълго и омотано, с единствената цел така да ви омагьоса и шашне, че да си поръчате за домашна употреба (?!?) иновативни кръвни тестове за поносимост към различни храни (по резултатите от които да си спретвате диетките) за скромните суми от 224,00 лв. до 940,00 лв., вкл. куриерската услуга. Съответно трябва да спазвате и указанията от горния цитат заедно със задължителната диета, за да заприличате на модел.

Независимо от какво ще ви лишат домашно получените резултати от тестовете, центърът ви предлага за по-лесно отслабване да ползвате програмата му Weight Management, която по същество е пак онези общоизвестни указания от цитата + тъпчене по схема и за неизвестен период от време с показаните в дясно билкови таблетки, произвеждани от Хербамедика, която съвсем случайно, също както целия център, е собственост на д-р Тошков. Имам лични впечатления (и такива от приятели и роднини) от въпросните таблетки - от времето преди този лъскав център. Та лечебният ефект от тях при разширени вени, стомашни проблеми, хемороиди и наднормено тегло е точно никакъв.

Понеже е петък, ден на майстора, разходете се и из другите предлагани в сайта омайности, вместо да се потите с работа. Не ви съветвам да се задълбочавате в това, което мислят на ануса и дебелото ви черво, но разделът за детоксикациите и част от терапиите са забавни. Преди това обаче е добре да сте прочели труда на Бен Голдейкър по темата.

Всъщност не, не четете "Псевдонауката" - тя ще ви отвори очите и ще ви направи особено подозрителни. Което пък ще обезмисли онази стара нашенска поговорка за лудия и баницата.


Edit: накратко още няколко чудеса на нАуката, загрижени за нашето здраве и красота. Попаднаха ми вчера, без да ги търся специално. Времето ми е много ценно, за да го пилея, разказвайки подробно за тях. Заинтересованите могат да ги проучат и дори да си поръчат. После моля да споделят за чудодейните ефекти и ползи. :D

* Лечение на хора, животни и домашни любимци посредством таблетки, заредени с универсална жизнена енергия. Въпросните УЛФЕ-таблетки са от захароза (обикновена захар) или лактоза (млечна захар), заредени с универсална жизнена енергия в концентрирана форма, т.е. едно голямо нищо.

* Китки за мерак, за далак и за всяка болка: капки "Изпитна смес", лек за бърза помощ (капки, кремчета, прахчета - каквото имате под ръка, все върши работа ... евентуално) и разни други скъпички тинктурки от цветя, внимателно приготвени с органичен френски коняк (40%). Хората предлагат и тест, който трябва да ви убеди, че имате огромна нужда от тях, както и онлайн-консултация (заплащат се обаче предварително 25 лв).

* Терапия на лицето с чисто злато и хайвер - моментален ефект при бръчките около носа и устата, на челото и така наречения „пачи крак”; освен това златото регенерира, възстановява повяхналата кожа и смъква годините от лицето. Още малко и да ...

* Прословутите гривни за енергиен баланс - кичозна шарена гумичка, която по никакъв начин не може да стабилизира енергията в тялото ми или да ме направи по-здрава и енергична.


понеделник, 17 октомври 2011 г.

Постстудова дисторция

Много пъти съм споделяла, че мястото ми е във Финландия - на една ръка разстояние от Дядо Коледа, където бебетата ги кърмят с мляко и метъл (или може би само с второто) и поради това местната чалгия е на светлинни години далеч от огън момичета, лесли каручки, шопски салатки, палатки и подобни оди за предметите от ежедневието (извинявам се, но изобщо не съм в час с новите хитове в жанра). Едно нещо ме спира и това е студът, който няма да мога да понеса. Ненавременната му поява тези дни ми обърка навиците. Не мога да чета на шезлонга на терасата, четири книги на различен етап кротко си чакат по-добри времена, а аз, с почти вледенени крайници се ограмотявам и информирам в нета, от което замръзва и погледът ми:

daedalusonline.eu иска да ме убеди с проучването си, че съм някакъв нов вид домашно животно (в оборудван с интернет обор) и съответно отглеждам не деца, а добитък:


А може би авторът на проучването е бил замръзнал като мен, но над рамената. Или пък преводачът. Има и още един вариант: термините да са се изкривили и променили от студа и семействата сега да са стопанства.

Което е много възможно, след като кучетата вече са котки или обратното, или едното и другото под прикритие:


Откакто паднаха температурите, нищо вече не е същото. Презервативът стана мръсна дума, както и невинният глагол, изразяващ облекчаване по малка нужда, т.е. пишкам.


Ако искате културно и нежно да изявите подобна нужда и вътрешни напъни, трябва да използвате по-невинното и много изразително чуркам. Гугъл го възприема, дори още на четвъртата му буква вади и други забавни и изключително цензурни резултати.

петък, 14 октомври 2011 г.

Въпрос на слух

Един приятел се кахъреше днес във ФБ за текста на рекламите. Едната му се струвала не особено подходяща за дъщеричката му, понеже се чувала двусмислена думичка, която написа. Две минути след това статусът му беше изтрит.
Не гледам реклами, но тази точно я повтарят непрекъснато и до втръсване хлапетата пред блока, че и доста по-големи и вече прошарени деца, след като си пийнат малко. След изчезналия статус се заслушах много внимателно.

Не четете субтитрите, доверете се на слуха си:



Вместо задоволство от наличието на кашкавал, чувам точно същото като него: провлачено питане (или констатация): "Искаш кавал". Така и не разбрах защо цензурираха човека заради един музикален инструмент ...

четвъртък, 13 октомври 2011 г.

Спирката

Караше празен към града. Следобедните курсове изсипваха рехавите пътници в близките села и по обратния път чак във вилната зона се качваше някой. Обикновено прибираше окъснели пенсионери и безкрайните им, обемисти и тежки торби. Шефът му беше казал да не им прави забележки за багажа, а на редовните да продава по-евтини билети. В началото му се чудеше каква ли сметка има и защо не си кара сам полупразното автобусче по няколко пъти на ден до почти обезлюдените села, после спря. Имаше късмет, че намери тази работа само месец след пристигането си. Даваха му заплата, в която спокойно вместваше скромното си самотно съществуване: наем, храна, цигари и бира. Никого не познаваше, вечер се разхождаше сам или четеше и това му беше достатъчно. Нов град, нов живот. Онова, преди, беше на много километри назад и се опитваше да го изтрие.

Видя отдалеч, че спирката в началото на вилната зона е празна и дори не намали. Чистачките се задъхваха под потоците вода по предното стъкло. Взирането през тях в сивия здрач го уморяваше и изнервяше и му се струваше, че оловните облаци се спускат все по-ниско и ще го размажат върху асфалта. Още десетина километра до вечерята, книгата и леглото. За секунди се почувства странно - кратко, необяснимо, тревожно усещане. Наближаваше моста над малката рекичка. В далечния му край, преди дърветата, тъмнееше неподвижна фигура. Само луд би тръгнал в такова време и явно тук луди не липсваха. Мислеше да подмине, но кракът му сякаш сам натисна спирачката. Отвори вратата и махна подканящо с ръка. Слабичката, безполова фигура със свити рамена и наведена глава не реагира изобщо на присъствието му. Той викна, за да заглуши плющящия по покрива дъжд:

- За къде си? Ще се качваш ли?

Отново никаква реакция. Ядоса се и тъкмо се канеше да потегля, тя вдигна глава. Водата се стичаше по нея, залепвайки косата по лицето, продължаваше към подгизналото тънко якенце и капеше в локвата около краката й. Лицето беше това, което го привлече и смути. Имаше нещо особено в изострените му черти, почти безцветните устни и отсъстващия поглед. Жена на неопределена възраст, при това хубава. Личеше й въпреки неестествената бледост и много уморения вид. Съжали я, такава мокра и премръзнала и повтори въпросите си, подканяйки я да се качи. Влезе бавно и някак плахо, без да му отговори. Дори не кимна за поздрав. Не само е луда, но и глуха и няма, помисли си той. Караше бавно и я наблюдаваше в огледалото. Засили парното, но тя остана в същата поза, свита на седалката, смалена, с празен, зареян през прозореца поглед. В моментите, когато не я гледаше, усещаще как отсъстващите й очи се впиват в гърба му и потръпваше от внезапен студ.

Подминаха празната спирка в края на вилната зона. Жената седеше все така тихо отнесена в своя свят. След последните вили беше пустотата на изораните ниви. Някъде в това нищо тя скочи и забърза към вратата. Сочеше я нервно в отговор на въпросите му. Спря, пусна я да слезе и след секунди вече я нямаше, сякаш се беше разтворила в мътната светлина и дъждът я беше отмил в канавката. Ако не бяха мокрите следи между седалките, би решил, че сънува с отворени очи. Или има видения от умора. Засили към проблясващите светлини на града и след петнайсетина минути паркира с облекчение пред квартирата си. Така се бяха разбрали с шефа, за да му е по-лесно за първия курс рано сутринта. Не беше гладен, беше като смазан. Заспа веднага, сънувайки лицето й.

В следващите няколко дни се оглеждаше за нея около спирките и покрай нивите, но тя не се появи. Вечер продължаваше да я сънува. Лицето й се разхубавяваше все повече, празният й поглед се оживяваше, тя проговаряше и изчезваше внезапно. Той се будеше, денем ходеше кисел и чакаше времето, в което ще мине през вилната зона. Започна да се ядосва на себе си, че самотата му е причината да си загуби ума по нещо несъществуващо, по един сън с отворени очи, който го преследва. В унеса му се изнизаха десетина дни, с тях си отиде и циганското лято. В един ветровит и мокър следобед, когато отново пътуваше сам към града, я видя да стои на същото място. Спря и тя се качи без покана, но остана все така мълчаливо отсъстваща на седалката. Опитваше се да я заговори, говореше всъщност сам на себе си и й се усмихваше в огледалото, неспособен да мисли, успокоен, че съществува и е истинска. След последните вили тя слезе отново забързано и мълчаливо и се стопи в нищото над пътя, а той се прибра и заспа веднага, усмихнат, уморен и безпаметен.

***

Стоеше с гръб към вратата като омагьосан, неспособен да помръдне. Високо над гъстите дървета, които скърцаха и нашепваха страшно, висеше изцъклената луна. Между дънерите се чуваше ръмжене и проблясваха странни пламъчета. Две от тях се приближаваха бавно и той се вцепени от очертаващия в студената светлина силует. Ужасът попиваше в него, парализираше ръцете му, борещи се да отворят вратата. Животното приличаше на куче или вълк, но без опашка, а над озъбената муцуна имаше грива, която не успяваше да скрие зловещия, хипнотизиращ блясък на очите му. Дойдоха и още, настръхнали, на един скок разстояние от него. Миг преди да припадне или да го разкъсат, вратата най-накрая се отвори, той влетя вътре и трескаво я заключи. Гледаше през прозорчето как създанията обикалят наоколо и от време на време спират, надигат олигавените си муцуни към луната и вият силно и протяжно.

Стреснато се огледа. Лежеше в леглото си, облян в лепкава студена пот. Беше онзи ничий час, без звуци, когато тъмнината започва да изтънява. Усети, че трепери. Навлече всичко, което намери край себе си, пуши, опитваше да поспи още час, но страхът от съня държеше очите му отворени. Сутринта се завлече до автобусчето и изкара деня в унес и с надеждата, че ще тя пак ще го чака след моста. Повече нито я видя, нито я сънува. Вместо нея всяка нощ по същото време идваха създанията, дебнеха го с пламтящите си очи на различни места иззад дърветата и той успяваше да им избяга в последната секунда, оставяйки ги озъбени, грозни и зловещо виещи. Будеше се в студена пот, светваше всички лампи, обикаляше, пушеше, заключваше вратите по няколко пъти и пребит от ужас и умора, сутринта се качваше на автобусчето. Усещаше, че бавно полудява. Говореше си сам, озърташе се трескаво, изглеждаше неадекватен и след като няколко пъти задряма на волана и някой от пътниците се оплака, шефът му го изгони. За него болнични и временни неразположения не съществуваха. Или си бачкаш по график, или си аут.

Създанията започнаха да идват и ако заспеше през деня. Страхуваше да стои сам в квартирата, а нямаше при кого да отиде и с кого да поговори. За краткото време в този град не намери приятели, колеги нямаше. В моменти на просветление се изкушаваше да се върне километри назад към местата и хората от предишния си живот и да се опита да започне отново. Но нещо го беше закотвило тук – въпреки кошмарите и самотата. Тя. С работата изчезнаха и надеждите за случайна среща, а той искаше да й говори, да оживи отсъстващите й очи, да стопли бледите й ръце, да е до нея, далеч от кошмарите си. Грабна якето си, рошав и небръснат и спря първото такси. Слезе при нивите, дълго гази в калта, но нея я нямаше там. Тръгна към вилите да поразпита, все някой щеше да я познава. Минаваше покрай спирката, когато нещо го спря - една голяма и избеляла от времето снимка на стената й. Не можеше да греши, тя беше – уловена, когато е била жива и усмихната. Усети гадене в стомаха си и дишаше трудно, докато четеше и се опитваше да сметне. Преди пет години ... а той я вози скоро ... Зад гърба му някой говореше, не беше усетил кога е дошъл мъжът:

- Познавахте ли я? Млада беше и хубавица, ама ... без ред е там и като си няма човек късмет ...

- Не, не я познавах. Не знам защо се загледах ... Какво се е случило, болна ли беше?

Мъжът продължаваше да въздиша и докато разказваше, очите му се навлажниха.

- Не беше болна, здрава и права си беше, не се спираше. И вечно весела и усмихната. Онази сутрин излязла още по тъмно да разходи огромните си кучета и да потича с тях. Тъкмо след моста щели да слизат до рекичката и минал онзи автобус. Прибирал пияна компания някъде от селата, май и шофорът бил пиян, не се разбра. Профучал през моста, поднесъл в една локва и право върху нея и кучетата, спрял се чак в дърветата. Бързо си отишла, горкичката, дори не разбрала. А оня казал, че било тъмно и валяло, иначе можел да я види и дори да спре и да я повози. Не го ли помните този случай, много се говореше в града ...

Усети, че му причернява и едва чува какво разказва мъжът. Отпусна се на пейката и се опитваше да не мисли, само да диша дълбоко.

- Лошо ли Ви е? То тук лекар няма, от града да викна? С кого сте, да го потърся да Ви прибере ... тук пак не минава автобус, новият шофьор се поболял нещо и напуснал. Странна работа е ... хората говорят, че му има нещо на пътя ни и затова не идват автобусите. И трима шофьори, дето правеха рейсове насам, уж полудели и единият се опитвал да скача от покрива на блока ... Говорят хората, аз много не им вярвам, ама знам ли, има нещо - ето пак няма автобус ...

Гласът на мъжа се губеше, а в здрача, от нищото го гледаха две очи с празен, отсъстващ поглед.

Web Statistics