От чувала

Когато бях много малка, за известно време вярвах, че мечтите на всички добри и послушни дечица са материализирани в чувала на Дядо Мраз (а останалите ги взимал дядо Торбалан, който живееше в едни къщички по покривите на блоковете, оказали се по-късно част от асансьорните шахти). Добрият човечец се вясваше по Нова година заедно с отпуснатата свише порция банани, портокали и мандарини по магазините. При децата ми той вече се наричаше Дядо Коледа и започна да идва седмица по-рано (без цитрусите, които вече се намираха целогодишно) и в детската градина и яслите ги караха да се снимат до някаква гротескна негова имитация.

Не помня при тях, при мен или изобщо при някого да са се появили нервни кризи или психични отклонения след проблясъка, че няма старец белобради в ни една от познатите ни форми и че подаръците идват от сърцата и джобовете на добри хора.

Като Зори, която обича да задава много въпроси и има особено приятния навик да ни зарибява с малко известни книги и автори (за което и за подаръците - голямо мерси). Единият от въпросите й беше за книжните ни открития тази година и с първото си бъркане в чувала ми осигури едно такова:

Същината на нещата е оголена в 30 кратки разказа. Всеки от тях съдържа една или няколко житейски ситуации, каквито (или подобни) всеки е чувал или изживял. Толкова прости и обикновени, че първосигнално могат да бъдат отминати и забравени. Но Ким Монзó е успял да ги превърне в интересни и запомнящи се истории. Заглавията на някои нямат нищо общо със съдържанието, други са нов прочит на приказки - за пораснали деца, на трети краят шамаросва. Ежедневието в тях е небанално, комично, лирично, цинично, стряскащо и преразказано с много тънък хумор, ирония и няколко щипки абсурд и сюрреализъм.
Много свежа и трудна за обясняване и цитиране книга - трябва да бъде прочетена.


И второто бъркане в чувала на Зори е точно в целта. Вонегът ми е много силна тръпка. Който е прочел поне няколко негови книги, ще ме разбере. Не само една или две, защото въпреки повтарящите се понякога герои, събития и теми, той умее да бъде увличащ и почти гениален по много различни начини.
За първи път си позволям да споделя публично впечатления за нещо прочетено. Каквото и да кажа или напиша за него, ще е слабо - той е голям. Много голям.

"Съдби, по-лоши от смъртта" вероятно не е най-добрата му книга, но със сигурност е една от тези с най-силен личен елемент. Многото автобиографични моменти в нея са посветени на събитията и личностите, повлияли силно на формирането му като човек и автор - войните, депресиите (икономически и лични), смъртта, голямото му семейство, приятели, музиканти, писатели и много безименни хора. В разказите за повечето от тях, чиито мечти, възгледи и манталитет се разминават с общоприетите или са неподходящи за съответния исторически момент и поради това те остават бедни, самотни, неизвестни, неразбрани и неполучили заслужената си слава, се доловя тъга. С горчивина и типичните за него хумор и цинизъм продължава разсъжденията си от други книги за безмислието на войните и пораженията след тях, за изтъняващия морал на политиците, променените и почти липсващи ценности, за бъдещето на планетата, която сме на път да унищожим сами.

"Какви други съдби, по-лоши от смъртта бих могъл да посоча? Може би живот без петрол?
В мелодрамите отпреди век често се твърди, че загубата на девствеността преди свещените окови на брака е съдба, по-лоша от смъртта… Мисля си, че бих умрял по-скоро в името на девствеността, отколкото в името на петрола. Струва ми се някак по-литературно.

Много е важно какъв шеф ще си избереш, чии мечти ще превръщаш в действителност.

И днес си оставаме луди. Защото приемаме съвсем спокойно въздушните нападения над цивилното население на градове и села, независимо дали сме ги обявили предварително или не, независимо дали сме обявили война или не. Дори нещо повече — ние се гордеем с тях, възприемаме ги като символ на национална гордост, по подобие на Камбаната на свободата.

Може би появата на планетата Земя е предварително програмирана, а крайната цел на програмата е да пръснем тази планета на хиляди късчета. Може би ние сме оръдието, чрез което Природата е в състояние да създава нови галактики.
Ако ние успеем да обезлюдим тази планета, Майката-природа положително ще я върне към живот. Всичко, което ще й трябва за поредното лукаво намигане, са няколко милиона години.

Има ли в историята голяма група човешки същества, която да не се бори с всички средства за правото си на живот? Има. Войниците. "По-добре смърт, отколкото безчестие" е мотото на няколко значителни военни формации по време на Гражданската война, при това и от двете страни.

В допълнение ще кажа, че поне аз не съм чувал за враг, който иска да ни третира така, както ние третираме американските индианци.

Аз обаче смятам, че безкритичното уважение към древните мислители е нещо доста опасно и ще ви кажа защо. Защото всички те, почти без изключение, са били убедени привърженици на тезата, че жените, бедните и представителите на малцинствата имат място на тази земя, само за да работят до изтощение, да бъдат верни слуги на мъжете от бялата раса, които единствени имат право да вземат важни решения и да бъдат лидери на останалите.

Един факт си остава непроменен: жените не са привърженици на неморалните технологии в степента, в която ги обожават мъжете. Това очевидно е резултат от някакви хормонални недъзи. Вероятно по тази причина в демонстрациите срещу всякакви оръжия за унищожение участват много повече жени, отколкото мъже и на всичкото отгоре, водят и децата си.

Подобно на своите деди-пуритани, аз също мисля, че Бог е непознаваем и следователно не можем да Му служим. По тази причина всички ние трябва да служим на своето общество, чиито нужди са съвсем видими и познаваеми.
Това, което не мога да понасям в церемониалните проповеди, е изхвърлянето от страна на повечето оратори, които твърдят, че вярата в божествеността на Исус е път към ПОБЕДАТА.

Какво е смъртта? Липса на живот. И винаги ще бъде именно това. Смъртта е нищо. Защо тогава вдигаме толкова шум около нея?"

От разни други чувалчета имам няколко симпатични дреболийки с привкус на битовизми. Най-много се ядосвам на една форма за кекс. Отдавна си мечтаех за такава, но честите й проби започнаха да влизат в остър конфликт с размера на дънките ми.
Големия чувал си го напълних сама. Спънах се в едни пари (понякога спъването е щастливо и без да троши пръстите на краката), част от които мислех, че няма да видя никога. Типично по кифленски пренебрегнах факта, че това са единствените ми джобни за неустановен период и си ги изхарчих егоистично и с чиста съвест за няколко часа: фризьор, няколко споделени питиета, заменили планирания масаж и двайсетина книги. Живот и здраве, догодина може и да ви досаждам с впечатления за някои от тях. Вонегът обаче (на когото най-накрая успях да събера абсолютно всичко, издавано у нас) ще пропусна със сигурност - обясних по-горе защо. По същата причина и Ричард Докинс, малко и слаби са ми думите за тях.


Весели и релаксиращи празници ви пожелавам, с които да посрещнете една здрава, шарена, успешна и наситена само с положителни емоции година. :)