петък, 28 януари 2011 г.

Нашите деца хубави

Спомняте ли си ноемврийските протести на децата и вълненията, които предизвикаха? Едва ли. Те си бяха предварително обречени заради безумно тъпата идея, която ги породи.
То не бяха шествия (по-многобройни или съвсем рехави), не бяха срещи с Б.Б., с кметове и с представители на регионални просветни инспекторати, заплахи и групи във Фейса със страшната закана: "Много сме, силни сме, на 3-ти януари няма да влезем в час". И на кого щяхте да накривите шапката с това?

Дискусиите по форумите се превърнаха в караници с доста обидни квалификации между децата и по-отворените родители и журналисти (от едната страна) и консервите с остаряло мислене (от другата). Вадиха се какви ли не аргументи, хвалеше се борбения им дух и и хъс, с който не се оставят машината да ги смачка. И като всяко чудо, и това се забрави. Защото те не се бореха за нещо разумно (промяна на условията в училище, учебната програма или изучавания материал), от което наистина има нужда, а за още един ден ваканция, в който да доизтрезнеят от коледно-новогодишните оливания.

Миналата седмица нито едно от тези борбени деца не излезе да протестира и да иска грипна ваканция - превантивно, преди болните в училище да стигнат заветните 30%. Не излезе и при първите студове, за да иска дървена такава поради неотоплените училища. Евентуалните протести биха получили пълното одобрение и подкрепа от родители и учители, но такива нямаше. Защото на децата не им пука за здравето им и за това, как и дали ще го опазят. При обявени дървени и грипни ваканции изобщо не си стоят у дома на топло, за да се пазят, а продължават да се събират на различни места и да обменят бацили, флуиди, вируси, информация и телесни течности. Заведенията са особено подходящи за целта. Дори и след новата наредба за тютюнопушенето, когато нямат право да влизат в такива, където се пуши, ако нямат навършени 18 години.


Вчера, на здрачаване. Втори ден от грипната ваканция. Неквартално, а съвсем централно кафе, едно от най-приятните като обстановка. Децата зад пепелника и цигарите са седмокласници, т.е. малолетни, които тази година започват да стават непълнолетни. На тях не им пука нито за наредбата, нито за грипа и съвсем активно и подходящо се здравеопазват с най-подходящите и атрактивни за възрастта им дейности. И според тях - съвсем невинни и само за майтап.


На родителите също не ни пука какво правят в свободното си време и извън дома. И на сервитьорката не й пука, че мястото им не е там. По-важен е оборотът, отколкото посочването на вратата. На собственика - също, въпреки че щом са там без придружител, санкцията трябва да бъде за него. Ако има кой да го санкционира, защото на инспекторите от РИОКОЗ точно в този студ не им се обикаля да гледат, нито пък са дали телефон за сигнали на сайта си.

Снимките си свалих съвсем спокойно от Фейса. Познавам децата. Едно време ние се снимахме за спомен, сега те се снимат за Фейсбук. В единия профил имаше и кадри от следновогодишното им биропиене в друго заведение (пак въпреки наредбата) и няколко, за които и три червени точки ще са малко. Изчезнаха, след като се обадих на майката.

Кога и на кого трябва да му запука за светлото ни бъдеще, за нашите деца хубави?

четвъртък, 27 януари 2011 г.

Един специален ден














Днес е един специален ден с много рожденници.

***

На този ден преди 255 години се ражда детето-чудо Волфганг Амадеус Моцарт.

***

Днес блогът на Ел навършва 1 годинка. И ако някои дечица още пълзят на тази възраст или се клатят с плахи стъпки в проходилките, нейното отроче отдавна върви напред със стабилни крачки.

Лирично отклонение: Ел е от онези хора, които можеш да заобичаш още преди да им видиш очичките (и това няма да й се размине). Признавам си, че е една от слабостите ми тук. Блогът и коментарите й обикновено са ударна доза добро настроение (а нерядко ни оставя и гимнастики за мозъчните гънки) и вече тайничко и благородно завиждам на онези, които облъчва с положителната си енергия не само виртуално.

ЧБД, Ел! т.е. Честит ти Блогоден! Бъди по-често наоколо и все така ни радвай.

(И Ел, ще те разбера, ако потресена от опита ми за почти вогонска поздравителна поезия, пропуснеш полагаемото ми се парченце торта от почерпката или пък ме замериш с цялата такава.)

***

Днес рожден ден имат също няколко мои познати и един много добър приятел. С голямо удоволствие мога да осъмна край него и китарата му, на сладки приказки или карти или в безкрайни и нерешими музикални (най-вече) спорове. Така е още от студенските ни години.

Той е човекът, за когото най-малко се притеснявам, че ще го изгубим на Джулая или на концерт. Винаги е съвсем близо до музиката, почти залепен за сцената или жадно оглеждащ сергиите с тениски.

Наздраве, приятелю! Бъди най-вече здрав, останалото знаеш как да си го направиш. Слънцето идва и над твоята улица. И вземи да настроиш китарата, за да те проверя за пореден път научи ли най-накрая онези текстове.

***

Денят е особено специален за мен, защото и малкият ми син става с една година по-голям.

Роди се в една студена и много гладна зима, едното от (само) двете българчета в отделението, пухкав и толкова бял, че дори и аз имах съмнения дали е от мен. В този следобед завинаги си отиде мечтата, с която живеех до тогава – да имам поне три деца. Заради „професионализма” на много известна лекарка можеше да ни няма и двамата. Явно сме си ходели с късмета, защото смяната й свърши и ни поеха наистина можещи и знаещи хора, които си вършеха работата, вместо да си вирят носа. С някакви си пет минути изпревариха другия край.

Това ми е останало като избледнял, но винаги леко бодящ спомен. По-важното е, че детето го има, живо и здраво, расте - вече малък мъж, настигнал ме на височина. Не знам от кое е наследил в повече – инат или хъс да прави това, което си е наумил. Все още обича да си говорим за доста неща, споделя като с приятел и се надявам това да продължи. Колкото е буен и палав, толкова е и гальовен, вади ми душата с памук. Покрай батко му сякаш свикнах да ми звънят от училище за всяка дреболия, да е вечният заподозрян и ми минава по-бързо – и ядосването, и сърденето, и наказанията. Явно, че няма да съм абонирана за кротки деца в този живот. :-)

Да ми е жив и здрав и да случи мечтите си, каквито и да са те – негови са си, няма да му се меся в тях.

***

Дълго се чудех дали това или това (еднакво любими) да бъде тематично-музикалното оформление на днешното празнично четиво. След това обаче реших да е нещо по-живо и по-свежо, като за сутрешно събуждане – въпреки експертното мнение в един скорошен коментар под клипа. Та този бисер твърди следното:

(харесалите го) 6670 people are stupid can't appreciate real music.

и (нехаресалите) 399 people know that Justin Bieber's songs are 10000x better than this crap.

Но комент, както се казва. :-)



понеделник, 24 януари 2011 г.

След голямото очакване

Исках да ви разкажа за концерта с главно "к", но не мога да го направя. За пръв път болката в ушите ми не е сладка болка и съм с толкова противоречиви впечатления за всяка от групите.

Писала съм няколко пъти тук, че Хелуин и Стратовариус са ми голяма и стара тръпка. Пристрастията ми не клонят към болестната фаза, при която например новоизлезлият слаб албум означава ако не световен катаклизъм, то поне край на групата/ерата/стила; не означават също и отричане или принизяване на всички останали и обожествяване на тези като единствените, можещи да правят музика и величаене на всичко, което създават.
Те са две от многото ми любими групи (нямам най-най-, не мога да избирам пръв между равни) и това беше съвсем достатъчно да си купя билет още в първите минути след пускането им в продажба и да очаквам половин година този концерт да се случи.

По различни сериозни причини пропусках Хелуин при предишните им идвания и изглеждах пълните записи, които ми носеха. Не е същото като пред сцената, знам, но е повече от нищо. Стратовариус бяха тук точно преди година и въпреки големите имена и грандиозни прояви след тях, все още твърдя, че това е най-хубавия концерт, на който съм била. Евър. Голямото очакване на датата 23.01.2011 беше обяснимо и след като вече е минало (и защото съм здравомислещ фен с нормален слух), не мога изобщо да се присъединя към всеобщото възторжено цвилене, което видях снощи и прочетох днес.
Най-реалните и близки до моите впечатления са в Катехизиса.


Подгряващите (със солиден опит в това) Avatar слушах за първи път. Свирят мелодичен и сравнително приятен дет метъл, без шанс да ми станат любими. След сета си, до излизането на Стратовариус, бяха в тълпата и се снимаха с всеки желаещ.



Малко преди началото на турнето в края на миналата година се оказа, че титулярният барабанист на Стратовариус - Йорг Михаел - трябва да лекува рак и те стартираха със заместник; Йорг се присъедини отново към тях преди десетина дни. По Коледа солистът Тимо Котипелто се натровил в Чехия (инфо от нета), а във Франция отмениха и двете си излизания, защото гласът му падна заради настинка.















Снощи бяха в пълен състав и почти във форма. Започнаха взривоопасно с една от песните, заради които ми влязоха под кожата преди години - "Hunting High and Low". Имаше малко фалшиви нотки при Тимо, но още на следващата се разпя. Личеше си обаче, че не е в стихията си от миналата година. Имаше повече солови изпълнения на останалите от групата, по време на които си почиваше; пропуснаха част от изпълняваното досега в турнето, не представиха нищо от новия си албум "Elysium" (много слаб според мен, с 1-2 запомнящи се песни), но ме изненадаха много приятно с любимата ми балада "Forever". На "Black Diamond" неочаквано и без бис дойде краят. След "Утре (т.е. тази вечер) пак сме тук" просто се изнизаха от сцената.

Сетлистът на Стратовариус от снощи сигурно ще се окаже най-късият и най-слабият от цялото турне. Разочарована съм доста след миналогодишния концерт. Дано умората на Тимо Котипелто и фалшивите му на моменти тонове да се дължат единствено на непълното му все още възстановяване. Очаквах да чуя още поне "Eagleheart", "Distant Skies", "Destiny" ... и поне един бис.

По неизвестни причини не мога да кача никакви клипове от снощи нито в тубата, нито във вибокс. Трите линка, които съм дала за Стратовариус, са от миналогодишния им концерт. Те и без това заслужават повече да бъдат чути и видени. Шансът някой да заобича тази група след част от снощните изпълнения клони към минус безкрайност. А могат много, много повече! Ще продължавам опитите с качването - заради сравнението и заради Хелуин.




















Слушайки снощи Хелуин, мнението ми се люшкаше между двата полюса. И днес - също. Ако бяхме на стадион, не в зала, звукът щеше да се размие във въздуха и от какафонията да остане само едно единствено убийствено еднообразно думкане. На поне 2/3 от песните силата на звука от микрофона на Анди Дерис не беше съобразена изобщо с тази от инструментите и той буквално се бореше до фалцет да ги надвика, те го заглушаваха и изобщо не се разбираше (и чуваше) какво пее - като думи и като мелодия или се чуваше само някакво викане и пищене. Нищо общо с многото им страшно добри студийно записани изпълнения. Това не беше само в началото, когато почти само по интуиция разбрахме, че ни задава с песен въпроса "Are You Metal?" (тъй като турнето представя новия им албум "7 Sinners", с нея започват навсякъде; декорът на сцената имитираше обложката на албума и се завъртя при излизането им.) Части от "I Want Out" или чудесната "Future World" звучаха отчайващо, а "Ride the Sky" от биса беше (меко казано) трагична.
Но с други се справи чудесно и удоволствието беше пълно: тежката и мрачна "Where the Sinners Go" и ритмичната и жива "World of Fantasy" (от "7 Sinners)", компилацията "The Keeper's Medley" (части от "Keeper of the Seven Keys", "The King for a 1000 Years" и "Halloween") и страхотното акустично изпълнение на "Forever and One (Neverland)".
Ако беше спестил и малко приказки, както музика в "The Keeper's Medley", сигурно щеше да му остане време и за "Power", "If I Could Fly", "Steel Tormentor" или "A Tale that Wasn`t Right" (все много обичани от публиката хитове и изпълнявани почти навсякъде на това турне). Беше доста забавен в някои моменти, в други малко се увличаше и преиграваше.
Втория бис с "Dr. Stein" и неговите двойници на сцената бяха чудесен финал.

Следващия път - повече. Дано е било случайна лоша вечер (само да не им стане навик и на двете групи).

Още снимки: тук



сряда, 19 януари 2011 г.

10 (+ 5) встрани от верижката

Кръстю ме покани в една верижка за правилата на играта и в живота, която тръгна от Светла. Предпочитам да ги наричам принципи, защото "правила" ми звучи задушаващо. Колкото и да има нужда от тях, за да не настъпи анархия, обикновено се опитват да ни слагат в рамки и да ни унифицират. Измисляйки си сами такива, или неволно се вкарваме в масовката, или се открояваме самотно като неин негатив.

Спорно и неясно е колко от правилата са точни, актуални, необходими, защо са се наложили и защо точно ги спазваме. Част от тях ме дразнят - от типа "защото така трябва / така е прието / така правят всички" и тези в разрез с убежденията ми. Общоприетите се опитвам да спазвам дотолкова, че да не съм постоянно трън в очите на околните. Придържайки се към своите, се чувствам добре и не вървя срещу себе си. Някои ги има в блога, други са прекалено лични.

Както обясних и на Кръстю, трудно ми е да се придържам към идеите на подобни игри. И понеже тази игра е за личните правила, а няма смисъл да повтарям вече писани тук неща, някои от останалите ми принципи са трудни за схващане без дълги обяснения или не са за споделяне, ще се включа с нещо различно.

Това са моите 10 (+ 5) НЕправила - популярни мъдри мисли на неизвестни (и вероятно - древни) автори, които срещаме непрекъснато в училище, в семейството, в книгите, в пресата. На някои ни учат като гаранция за куп добродетели и позитиви, други са опитващи се да променят (промият) мисленето ни, но всички отдавна не са актуални и (напълно) верни.

  1. Когато фактите говорят и боговете мълчат. Те мълчат и при всякакви други обстоятелства. Несъществуващото няма как да проговори.
  1. Приятел в нужда се познава. Зависи от нуждата, защото приятелството си е приятелство, но сиренето все пак е с пари.
  1. Признат грях не е грях. Ревнивите половинки, полицаите и съдиите имат съвсем друго мнение по въпроса.
  1. Човек за едната чест живее. Теоретично. На практика – за да си плаща сметките и да търкаля дните в затворения кръг работа – храна – сън.
  1. Ако има грешка, има и прошка. Важи само веднъж, за по-меките души – два пъти. (Веднъж стомна за вода, два пъти, на третия се чупи.) После на грешащия му става навик.
  1. От ялова крава мляко не доят, освен данъчните и монополистите. Те доят наред. Всяка изцедена капка ги амбицира да напъват за нови две.
  1. Капката дълбае камъка не със сила, а с постоянство. Животът е кратък и никой няма време да я чака, стоейки на едно място с години (дори векове), да си свърши работата. Чукът или динамитът вършат по-добра работа.
  1. Преклонена главица остра сабя не я сече. На ниско магаре всеки се качва. Не бодат оня вол, който влачи мълком хомота. Да би мирно седяло, не би чудо видяло. От удобното навеждане, кроткото премълчаване и вървенето срещу себе си полза няма и не са препоръчителни. Защото който става овца, го изяжда вълкът и станеш ли овца, всеки ще те стриже.
  1. Това, което прави живота щастлив, е не да правиш нещата, които харесваш, а да харесваш нещата, които трябва да правиш. Да работиш не каквото искаш, а каквото има (защото се нуждаеш от заплатата), да изнасяш на гърба си и да търпиш колеги-полуидиоти и почти същите шефове; да живееш с някого, само защото така трябва заради децата и общественото мнение; да се превърнеш в домашна прислужница 24/7, защото трябва да подскачаш около близките и да им угаждаш за всяка дреболия, вместо да се поглезиш с някоя такава и т.н. и т.н. и това да прави живота щастлив?! Не, благодаря.
  1. От всяко дърво свирка не става, но кръчмарска, опс – чалга певица – става (след подходящ тунинг и при избор на правилен креват за репетиции).
  1. Скромността краси човека. Не се хвали, да те хвалят. Скромността е за тези, които нямат други качества. Ако сам не си направиш малко реклама, вероятността да си останеш само фон в тълпата, очаквайки да те потупат някога по рамото, е огромна.
  1. Ден година храни. По морето и през лятото. При такава малка бройка хора и толкова кратко време си е абсолютно необщовалидно и невярно.
  1. Не оставяй днешната работа за утре. Остави я за вдругиден или за другата седмица. Не бързай да я свършиш, защото бързата работа е срам за майстора. А ако можеш – изобщо я прехвърли на друг, от работа не се хубавее, а се гърбавее и ако беше харна работата - и владиката щеше да я работи.
  1. Евтиното месо и кучетата не го ядат. Вече го ядат хората. Пускат го на промоции в хипермаркетите като грижа за ближния (т.е. за пенсионерите).
  1. Любопитството НЕ е признак на ниска култура, а е израз на любознателност и възможност да си спестиш неловки ситуации.


Who made up all the rules?
We follow them like fools ...






понеделник, 10 януари 2011 г.

От съседската врата

Ако спешно ви е нужна лъжичка сода, щипка чубрица или едно яйце, ако заминавате на почивка и някой трябва да полива цветята/да храни котката, ако бързате да излезете, а детето си е забравило ключа, ако са ви свършили цигарите, а навън е тъмно или студено, търсите си компания за кафето/питието или просто за две сладки приказки, най-бързо, лесно и удобно е да звъннете на съседа/съседката. И късметлия е онзи, който е случил на свестни такива.

Аз не съм. За многото години в този вход и блок все още съм само на по-топли или съвсем протоколни усмивки и поздрави и повечето разговори се свеждат до различно бурни дебати на събранията (относно размера на различни суми и вечния отказ на някой да ги плаща) и най-вече за необходимостта от чистачка. Ако пенсионерките между ранната сутрешна обсада на магазина за топъл хляб и сериалите си бъркат в носа и искат да си уплътнят времето по този начин, аз предпочитам да плащам лев или два месечно и вместо да махам с парцала и метлата по стълбите, когато ми дойде редът, да свърша нещо приятно и полезно за себе си. Имаше и краткотрайни приятни изключения. По време на едното ми майчинство в ледените дни, не ставащи за разходка, две зими се събирахме със съседката срещу нас и дъщеричката й, шест дни по-голяма от сина ми. После той тръгна като дете на средностатистически работещи родители на ясла и градина, момиченцето (понеже е от друго тесто) се отглеждаше по различен начин и топлите връзки приключиха от самосебе си, въпреки че по-късно двамата учеха в един клас няколко години. Съседите под нас за близо петте си години пребиваване идват честичко най-вече да помолят за малко столове за поредния купон. Паркираните ни една до друга коли пред входа се чувстват по-близки. През лятото успяхме за пръв и единствен път да излезем заедно до един ресторант извън града - благодарение на безплатния концерт на Мустафа Сандал, за да избягаме от идващите от стадиона звуци, достатъчно силни и дразнещи и при затворените прозорци на многокамерна дограма.

С това се изчерпват по-близките ми контакти. Останалите са пенсионери, с които нямам намерение да обсъждам сапунки, джипита, асортимента на аптеките, разликите от 1-2 ст. в цената на нещо си и т.н., нито да им споделям съкровени мисли като материал за седенките им. Новодошлите в последните години, макар и в трудоспособна възраст и също с деца, са сякаш от друго измерение или друга планета, където им скопяват добрите обноски още при раждането и с тях успяват да контактуват единствено касиерите.

И толкова години още не мога да свикна ...
Дойдох тук веднага след студентските години. Квартирите ми във Варна (с изключение на първата в почти пустата тогава вилна зона, където издържах само месец и половина) бяха винаги на много гъсто населени с колеги места. По всяко време на денонощието можеше да се намери компания за цигара, кафе, питие, карти, зарчета, просто за разговор или някой да те нахрани. Като едно голямо семейство унищожавахме колективно получените колети или съдържанието на донесените от някого чанти, събирахме се да смятаме и чертаем заедно проекти и да учим през сесиите и нещата изглеждаха не толкова скучни, покрай веселото си помагахме много.

Аз съм много социално същество и отидох там, научена на такъв живот. Във входа ни в Бургас имаше две семейства на възраст между моята и тази на родителите ми. В един много дълъг период от време бяхме заедно почти всяка вечер, понесли тавите и тенджерите към някой от трите апартамента. Страхотно време, за което често си спомням. В трудния и буен пубертет те бяха хората, с които споделях това, което не беше за ушите на нашите, можех да разчитам за всичко на тях.
Другото семейство, с което (макар и оредяло) продължаваме да сме много близки, са съседите срещу нас, все още имат резервен комплект ключове за апартамента. Тогава още не си бяхме внесли Коледата като празник и традиционните семейни събирания бяха на Нова година. Задължителните първи наздравици бяха с тях, още на стълбищната площадка. Идваха и съседи от другите етажи и след честитките и пожеланията продължавахме до ранни зори обикновено само с тези срещу нас. Дъщеря им пътуваше често, работеше с чужденци и събираше много вкусни и интересни рецепти за сладкиши, някои от които така и не съм срещала другаде. С майка ми носят еднаква вина за увличането ми в правене на тестени прелести, повечето - сладки и за вредния ми навик да ги ям след това.

Обичах да ходя у тях, за да си говорим, да разглеждам рисуваните от мъжа й графики и да се прехласвам пред библиотеката й. В онези години хубавите книги се намираха трудно, почти като бананите и портокалите - с връзки или дълго (и понякога напразно) висене по опашки и тя, заедно с една приятелка, бяха спасението ми. Все още мисля, че нейна беше решаващата роля да избера точно Немската гимназия, през чиято здрава закалка и солидна подготовка беше минала няколко години преди това.

Няма я вече около 20 месеца. От нея ми останаха много милите спомени за една лъчезарна, харизматична и силна жена (дори и в последните дни от борбата с рака), един речник, няколко книги и безценните рецепти. За Нова година, освен най-вкусната руска салата, задължително правеше и коронния си сладкиш, много любим и вкусен - Ледени коцки. Не знам откъде е рецептата, не съм я срещала другаде.

Често го замествам с това негово по-бързо и лесно за приготвяне и по-леко на вкус подобие с напоени с компот бишкоти.










По-различно е обаче от много по-вкусния оригинален вариант, който дълги години не бях правила и тези дни се реших.

Блат
: 7 яйца се разбиват много добре на пяна със 7 с.л. захар и много внимателно, една по една се прибавят 7 с.л. брашно и 3 с.л. какао. Пече се на силна фурна в намазана с мас правоъгълна или квадратна тава. Като изстине, се обръща и се надупчва хубаво с клечка за зъби.
Сиропира се изстинал с горещи 2 ч.ч. вода и 2 ч.ч. захар, сварени и сгъстени като за баклава.

Крем: 9 равни с.л. брашно и 9 с.л. захар се разбъркват добре с 1/2 л. прясно мляко и 1 ванилия и се варят до гъст крем. Когато изстине, към него се прибавят 125 гр. (половин малка кутийка) маргарин, разбит на пяна с 2 с.л. пудра захар. Разстила се върху студения сиропиран блат.


Глазура
: 100 гр. (1 голям) шоколад, разтопен на водна баня с 50 гр. масло. Кокосовите стърготини са мое допълнение, внасят много приятна нотка.


Готовият сладкиш се държи поне няколко часа в хладилник, сервира се нарязан (с остър нож заради глазурата) на малки пастички. Изключително приятен, но и много сладък на вкус.

Прави се лесно, но отнема доста време заради чакането на всяко нещо да изстине.


Затова го комбинирах с вечеря, която се приготвя за десетина минути и се готви съвсем сама с гарантирано добър резултат и вкус.

Десетина пържоли (месото - според предпочитанията), толкова нарязани гъби, парче топено пушено сирене на филийки (може и само топено) и подправки се редуват в глинен гювеч, заливат се само с кофичка кисело мляко. Пече се 2 часа на 200 градуса. За гарнитура - пържени картофки или картофено пюре. Чудесно е и печено в тиква, но много трябва да се внимава при сервирането й и сипването от нея, защото готова е мека и нестабилна. За Бъдни вечер правих боб с бекон така и някой решил, че тиквата не седи особено изискано в тавата от печенето и трябва да се премести в по-красив съд на масата. Докато се обърна, всичко беше разпиляно по пода на кухнята, освен сипаното в една чиния. Снимах си го за спомен.
Когато преди години започнах да правя този иначе много вкусен бъркоч, слагах телешки пържоли и варях 1 час в тенджера под налягане.


П.П. Ако някой е успял да стигне до това изречение, прочитайки всичко по-нагоре, получава усмивка пред строя. :)

В седмиците преди и след Нова година навсякъде има ревюта и класации на филми и книги. На всичкото отгоре, когато ви чета, не само ме връщате към любими стари неща, но и ме зарибявате непрекъснато с нови и интересни такива и съвсем ми доизчанчихте вкуса. :) И сега, ако се опитам да споделя впечатления по горните теми извън блог-пространството, реакцията е нещо нечленоразделно като "Ъъъъ?" Или диагноза как нямам вкус и нищо не разбирам.
Понеже съм почти убедена в същото, няма да пиша за каквото не мога. Но тъй като в този блог от време на време трябва да се поства нещо, за да не ме забравите (както имам и неприятния навик да ви коментирам съвсем епизодично), днес е това, с което се справям най-добре напоследък. Снимките са малко кофти, защото сапунерката ми отдавна плаче за смяна (предвидена е за необозримото бъдеще), но се надявам да получите от тях поне минимална представа. Вкусовете и ароматите няма как да ви покажа. :)

четвъртък, 6 януари 2011 г.

Съншайн

Когато бях момиченце в едни далечни години, много обичах класическата комбинация от боза и баничка (или друга прелест от тесто). Като девойка запазих само любовта си към бозата. И не заради пускавицата, че от нея се уголемявали някои части. Има частица истина в това, но бозата се лепи не в целевата горна част на тялото, а най-вече по нежното продължение на гърба. Обичах я, защото тогава я правеха със захар, не с нутрасуит и леко престояла и резлива, гъделичкаше сетивата. А може би и защото изборът тогава не беше много голям.

Същото беше и с филмите - поглъщах всичко, което може да се гледа, без особени претенции за качество, защото беше малко и рядко. Сега има изобилие и голяма част от него е като днешната боза - гадно, сладникаво-блудкаво. В последните дни изгледах много филми - някои изцяло, други превъртях набързо, трети издържах не повече от половин час. На голяма част, вече в коша, дори не помня имената.

Три от най-новите изгледах почти на инат и през цялото време се чудех защо си го причинявам. Не можах да разбера смисъла от това, американците да правят римейк, копирайки 1:1 стегнатите френски истории, доукрасявайки ги ненужно с нелепи моменти или мацки-манекенки, за да превърнат два хубави филма в техни протяжни и скучни подобия, които дори и известните имена не могат да спасят (The Next Three Days и The Tourist).
Третият филм, Stone, е колкото скучен и статичен, толкова и депресиращ. Непрекъснатото дъвчене на Бог, вярата и греховете, както и отегчената от живота физиономия на Де Ниро са досадни. Най-запомнящото се са прическата на Нортън и голата му почти през цялото време празноглава съпруга Йовович.

Не можах напълно да изчистя гадния, лепнещ вкус на боза и граниви американски пуканки нито с много приятния, свеж и динамичен The Town на Бен Афлек, нито с повторното потапяне в красотата и музиката на Black Swan. Помогнах си и с европейско кино - с последния изнамерен филм, малко стар, незнайно защо пропускан досега и нищо не изгубил от идеите или стойността си през годините:

"Съншайн" на Ищван Сабо.
(Голяма част от филма е снимана в къщата, където е отраснал Сабо.)

Това е историята на една унгарска еврейска фамилия, разказана от наш съвременник, последният оцелял. Няколко поколения преживяват монархията, фашизма, комунизма и революцията през 1956 г. Това е филм за мъжете от семейство Зоненшайн и опита им да оцелеят близо 150 години, бягайки, сменяйки фамилното си име и религията си и за верните и неверни, силни и слаби жени около тях. Филм за войните, асимилацията, Холокоста, култа към Сталин, принципите, любовта, житейската и верската търпимост и промените в мисленето и характера на хората.

Всичко това е поднесено стегнато, увлекателното, ненатрапчиво и 180-те му минути минават неусетно. Ралф Файнс (или Рейф, както сам се нарича) не е точно моят тип мъж и краката ми не се подкосяват заради погледа на сините му очи. В него има колкото студен чар, толкова и талант да влиза в различни роли. И тук се справя много добре дори с три - на дядо, баща и внук. Негов е и само на пръв поглед смешният въпрос: “Бабо, защо станахме комунисти?”

Филмът би ми харесал още повече, ако не беше прекалено дългото присъствие на Рейчъл Вайс в него. Както винаги е изкуствена, суха, скучна, равна, лишена от емоции. Не ми е ясна целта на ролите й, може би да привлича любители на сладникави каменни физиономии и телешки погледи или да ги поразбужда, ако задремят. За щастие част от филмите успяват да бъдат хубави въпреки нея, други нямат този късмет.

Този филм ще бъде хубав и след още толкова години. Би било добре да се гледа преди избори.
За финал един цитат, който няма давност:
"Виждала съм как едно правителство пада след друго и всички си мислят, че ще издържат хиляди години. Новото обявява предходното за престъпно и корумпирано и винаги обещава едно свободно и честно бъдеще."


Web Statistics