вторник, 29 март 2011 г.

Сянката на вятъра

Ако искате да прочетете само хубави, дори възторжени думи за тази книга, вижте някъде другаде в нета. Умишлено не давам линкове, търсачките щедро ще ви препратят към ревюта и мнения.

Вероятно съм единствената, която не я намира за чак толкова изключителна и изящна, а за поносимо четиво, което има безспорните си плюсове и минуси. Като обикновен и случаен читател, на когото това не е първата дебела книга, съвсем не мога да бъда толкова възхитена и да се присъединя към всеобщото мнение, обявяващо я категорично за шедьовър, а Сафон - едва ли не за автора на столетието.

Чаках дълго настройката си за "Сянката на вятъра", именно защото е много коментирана и хвалена навсякъде. Не исках да я започвам, натоварена с прекалено големи очаквания. Книгата има своите много добри моменти, в началото я четях почти на един дъх, с удоволствие, което видимо се топеше, наближавайки последните страници.

Едно момче намира "Сянката на вятъра" в Гробището на забравените книги. Или тя го намира и пленява след прочита още същата нощ. То започва да се рови в заплетения и тайнствен живот на автора й Жулиан Каракс, издирвайки и останалите му книги. На лов за тях е и един изрод без лице и с пламтящи очи, взел името на дявола от "Сянката на вятъра" - Лаин Кубер, за да ги изгори и да заличи всяка следа от Жулиан. Замесени са и няколко красиви жени (едни фатални, други - безидейни и с робска психика) и естествено има и любов в различни варианти, и романтика, и мистерия, и смърт. Тягостната атмосфера на следвоенна Барселона е приютила още различни и много живи образи на хора от всички социални прослойки, обременени от миналото си, отчаяни, жестоки, добри, арогантни, естествени, тайнствени, мислещи, чувстващи, обичащи, убиващи, мразещи, със слепи очи или слепи души.

Това е книга за книгите и Сафон ме грабна с начина, по който пише за тях:


"Всяка книга, всеки том, който виждаш тук, има душа. Душата на онзи, който го е писал и душата на читателите, които са го изживели и сънували. Всеки път, щом дадена книга попадне в нечии ръце, всеки път, щом някой плъзне поглед по страниците й, неговият дух израства и укрепва. Всяка книга, която виждаш тук, е била най-добрият приятел на някого."
"Веднъж чух някой да обяснява на един редовен клиент на баща ми, че малко неща белязват така дълбоко читателя, както първата книга, която действително си проправи път до сърцето му. Тези първи образи, ехото на думите, които смятаме, че сме оставили зад гърба си, ни съпътстват цял живот и извайват в паметта ни един дворец, в който рано или късно - независимо колко книги сме прочели, колко светове сме открили, колко сме научили или забравили - ни предстои да се завърнем."
"Бих могла да се опитам да ти разкажа сюжета, ала то ще е все едно да опиша една катедрала като купчина камъни, които завършват със заострен връх"
"- Вярно ли е, че не си прочел нито една от тези книги?
- Книгите са скучни.

- Книгите са огледала; в тях човек вижда само онова, което носи в себе си."

В "Сянката на вятъра" (на Сафон, не на Жулиан Каракс) има обаче и много наивитет, от който на места интересът се губи и книгата напомня повече на писан набързо детско-юношески или розовичък роман. И това не е само заради възрастта на главния герой. Прилича на нещо като приказка за големи деца, но не най-сполучливата, която почти забравяш още след следващата по-интересна и увлекателна. Така и не открих "елегантните обрати и уловки", възхитили Стивън Кинг, нито особено драматично напрежение. Голяма част от случващото се е някак измъчено, като измислено насила и много, много предвидимо.

Магията на завладяващия му и иначе много изящен език ми се размиваше тотално в описанието на някои любовни сцени или душевни трепети и особено в диалозите с жени и на тема жени. Без никакъв заряд, абсурдни, блудкави, копирани сякаш от произволен епизод на случайна сапунка.
Точно като взети от споменатите подобия на филми се оказаха и
връзките, в които героите са оплетени помежду си. Също и някои ненужно подсладени, разводнени или драматизирани моменти, които поднесени сдъвкани до консистенцията на рядка, безвкусна и досадно втръсваща боза, не оставят на читателя и минимална възможност за напрежение, съпреживяване или замисляне, само желание да пропусне няколко страници.

И една забележка към отпечатването на книгата: шрифтът е дребен и на немалкото страници, където е и блед или текстът е в курсив, четенето е много изморително.

Тази книга не само не ме спечели да харесам безрезервно Сафон, но и ме отказа да правя по-късни опити за това, посягайки и към други негови книги. Преди още да я започна, прелистих в "Хеликон" другия му многообещаващ шедьовър, "Марина", от който ме лъхна силно лепнеща романтика. Определено това не е авторът, пишещ моите книги.



--------------------


Това е личното ми впечатление от книгата, в пълен дисонанс с останалите мнения и ревюта, на които попаднах. То не обвързва никого, както и не агитира да я прочетете или не.

Добрата книга е като добрия секс (нещо твърде субективно) - ако никога не си опитвал друго и доставящо повече удоволствия на сетивата, си мислиш, че това, с което разполагаш, е върхът на сладоледа, черешката на тортата и то напълно те задоволява.


В тази връзка имам леки съмнения в искреността на всички, пеещи в хвалебствения хор - колко от тях са стигнали до последната страница, преди да излеят възторжените си слова и колко са ги написали само по прочетеното на корицата и казаното от други преди тях (нещо като информация от АЕЖК (Агенция "Една жена ми каза")?
От което (и след още подобни разочарования) се замислям за мненията и за други книги.


събота, 26 март 2011 г.

За един плаж и един блог

През изминалата седмица успях да дочета с известни усилия „Американски пасторал” и дори да го осмисля и да продължа да го харесвам. През това време се лекувах (и то доста успешно) от превода, който ми вгорчи удоволствието, с две книги от български автори.


„Будистки плаж” (дебют на Васил Георгиев) купих съвсем случайно в един сив и леден ден. Беше самотна на рафта, корицата ме грабна с топлите си цветове на летен залез и дори не я отворих в книжарницата - бях чела вече „Забравимо”. Освен него, книгата съдържа още 24 кратки разказа, всеки носещ различно послание и настроение. Затова и прелиствах 129-те и страници бавно, с прекъсвания и на порции – те натъжават, замислят, разсмиват, извикват спомени, размечтават.


По това време някои са успели да се насладят и на третата книга на Васил Георгиев, но аз съм убедена, че никога не е късно да откриеш и харесаш даден автор. На своя плаж, пренасяйки ни от време на време в миналото или бъдещето, с реализъм, малко фантастика и хумор, той омесва различни персонажи, всеки интересен по своему.


В тази книга има много любов. Една, оцеляла десетилетия в топлите спомени и черно-белите сънища. Друга, стопила се на летището, което е „вратата към относителното небитие” и щастието с нея някога "все едно е било никога". Трета, гарнирана с карамелизирани палачинки със захар и канела и житейската философия на един мъж. Още няколко, спасяващи живот и отнемащи друг. Изтляващи в разстоянията, делящи двама или в борбата със собственото его. Напомнящи за себе си само в имейли и изречения от айсикю-диалози. Там, където човек е свободен, има и един Гюнтер, загубил отражението си в огледалото, потъвайки в очите на едно момиче.

Има писмо до Никол Кидман и варианти за продължаване на кореспонденцията, с които да й се хареса, в случай, че тя отговори. Има и друго - до Келвин Клайн, с молба за безвъзмездно отпускане на боксерки от последната му колекция. Чифт от тях са колкото дневния хонорар на героя, който също като Джъстин Тимбърлейк има по един от някои определени органи. Но Джъстин си сменя бельото по шест пъти дневно и умиленият от факта Келвин Клайн му изпратил 50 чифта. Ако може да прати 20-на и насам, за да останат пари за лицензирани дискове на Джъстин.

Има его-сърфинг, невидими врати във времето, равносметки на живота и прошки, няколко дози цинизъм и смърт (преплетена с любов). Има още и един Черен мъж, който всъщност е Ян Хус, оказал се след векове на мястото на кладата, където върви концерт на Металика, а някъде преди това е Ваню, „студент по право с прекъснати права”, надписващ върху една сецесионна масичка черно-бяла снимка за любимата си Анета. Един Черен мъж, който се появява „уж случайно през вековете, с различни хора и от различни кенефи, героично или пародийно, но като цяло ни предлага една и съща история, в която има много надежда, бягство и най-вече разминаване”. Цялата история е тук.

Книгата не може да бъде разказана. Има много добри попадения в отделни моменти и като цели разкази. Една много малка част ми се сториха незавършени - не с отворен край, просто ме оставиха в нищото. Като цяло обаче книгата си заслужава четенето и на определени страници ще я отварям още много пъти.


Атрактивната корица на „Блогът на местния идиот” с името на Весел Цанков върху нея бяха достатъчни убедителни, за да си купя книгата. Адмирации не само за корицата, а и за цялостното оформление – започва със страница с посвещения, в която липсват само подписът на автора и датата. Следва предупреждение какво очаква читателя и декларация, че той няма да има никакви претенции към автора във връзка с текста.


Авторът на блога е съкратен преподавател по философия, който след известни перипетии се оказва в дом за настаняване на психично болни граждани в едно село. След реституирането му остава сам и временно, за да чака психично болните селяни да се завърнат от градовете, избягвайки лудницата от струпване на всички заедно на едно място. Живее в „самия край на селото, даже извън него, в малка, романтична къщица, бивша кочина, заслонена от няколко джанки”. Наблюдава света около себе си през китайски бинокъл, увеличаващ 24 пъти и списва блога си в offline режим, с остатъци от изгризани моливи и полуизписани химикали-еднодневки върху „листове от древни тетрадки и миналогодишни календари, неизползвани бланки за рецепти, парчета амбалажна хартия”. Има железен принцип – в такъв момент кучетата седят отвън, защото „блогърстването иска пълно себеотдаване и една издълбока вглъбеност на мозъка.”

Селото е един малък интернационал. Със спомените за появилите се за кратко там англичани в него живеят американец-мисионер, японец, известен брой българи и неизвестно количество цигани и впрегатните им животни, всеки – в своята махала. Старейшина на компанията в местното заведение „Лелиното” е дядо Огнян Огнянов Огнянов, който по цял ден бави там на „дядо буквичката”, защото родителите на буквичката са заминали да берат нещо си в Испания. „Буквичката на дядо” прекъсва вековната традиция за името на сина в това семейство и носи гордо избраното от баща си библейско Онан. Онан Огнянов Огнянов е къпан ежедневно от дядо си и ежечасно суче от артритното му кутре, потопено в скоросмъртна „всичковица”.

Компания им прави говедовъдът инженер Ганчев, пенсиониран специалист по атомни електроцентрали и в момента останал „единственото говедо в цялата си ферма”. Неотлъчно там е и Живко, останал с един бъбрек след опит да опази от новите си съселяни последните пет овощни дръвчета, обща собственост. С парите от откачилия се при последвали побой друг бъбрек той си купува „Убиец на цигЪни”. Тази пушка създава не толкова етнически, колкото здравословни проблеми. 2/3 от пълнолетното ромско население вече страда от подагра поради прекалена консумация на месо. Живко отстрелва ново от техните впрегатни животни, още не успели да изядат предното.


Формално властта е представена от сержант Иванов, „репресивен орган”, ядосван от жена си Минка, която вечер не му дава, за да не изтърве какво се случва с Хатидже в любимия й сериал. Обаче дава в бараката (докато храни прасето) на селския хомо Петър. Той всъщност е наречен „хомо” в чисто човешкото значение на думата и е обзет от мания да заличи другото, по-популярно и обиждащо мъжествеността му.

Понякога, като всички мъже в селото, сержант Иванов се теши с 13-годишната Джалма, след което й удържа левче за презерватива. Чакайки да стане на 14 и да се омъжи за любимия си Албен, тя си вади хляба на острия завой преди селото по черна пола от една педя изкуствена кожа. Чакайки си, загива при трудова злополука, неуспявайки да приведе в работна кондиция един инструмент, упорито отказващ да стане user friendly.

Реалната власт е в ръцете на Монаха, стар познайник на полицията. „Истинското му име е Павлин Пуев – Готиния, а истинският му прякор е Пуяка, но казват, че бил изсипал купища пари в масмедиите, за да го наричат Готиния.” Всеки от селото има зъб за нещо на Монаха, но той си живее безметежно зад зидовете на балканската си хасиенда със своята Монахиня, по рождение Евгения. Кариерата й започва, когато е на 16, с момичешката вокална латино група “Las Pachavras”. За година време девойката трупа ценен опит, пеейки в барове, ресторанти и на фирмени тържества. После се се преориентира към поп фолка, последователно възприемайки сценичните псевдоними Гени, Екстра Гени, Супер Гени и Хипер Гени. Гледайки я как се съблича, всеки мъж може да стане религиозен, а при вида на някои нейни части авторът на блога се чувства ортак на Бога. В името на несподелената им за момента любов той е готов и на по-отчаяни действия, включващи обескосмяване и къпане, с ясното съзнание, че след изкъпване кучетата му не го познават и налитат да го ядат.

Авторът е навързал тези и още много герои в случки и отношения, голяма част от които можете да прочетете и online и да се насладите на завишена доза хумор и добро настроение от находките му във всяко едно изречение. Аз го направих по старомодния начин по две прозаични причини. Обичам да усещам книгата в ръцете си и все още съм убедена, че купуването на книги не е само колекционерска радост, но и подпомага издаването на други такива.

петък, 25 март 2011 г.

Квартален натюрморт



















Легенда:

1 - моите мартенички;

2 - нечии килоти, развяващи се на съседното дърво;

3 - бутилки, хартии, торбички и всякакъв боклук, паркиран там от неизвестна/и тераса/и (за по-лесно, определените за целта места са на непосилно далечното разстояние 10-20 м от входовете);

4 - останки от ремонт някъде по горните етажи;

5 - едва напъпилата слива под терасата ми.


Не ми харесва френското nature morte (мъртва природа), предпочитам използваното в английския still life (скрит живот). Затова чакам с огромно нетърпение тази слива да цъфне и белият й облак да скрие от погледа ми поне отчасти гнусните следи от безхаберието, глупостта и мързела на съседите.

Нищо и никаква слива, обаче носи красота и живот.

четвъртък, 24 март 2011 г.

Symfonia

Timo Tollki е от хората, чийто живот е музиката. Независимо как и с кого го живее, го прави добре. Той беше причината да стана почти болен фен на Stratovarius. След като ги напусна (и те започнаха бавно да се превръщат в някаква съвсем друга и неслушаема с новата си музика група), създаде един проект, включващ вокали, които слушам с голямо удоволствие (Michael Kiske и Tobias Sammet) и музиканти от също любими групи. За съжаление (и въпреки тях) Revolution Renaissance не просъществува дълго (4 албума за почти 2 години) - поради липса на покани за концерти и лични проблеми на Тимо (както беше обяснено) и може би най-вече поради лош (или липсващ) PR.

Това вече съм го писала тук по различни поводи и с различни чувства. Днес е, за да споделя с радост, че Тимо отново не си е губил времето и резултатът (за късмет на безпаричните меломани като мен) вече е в торент тракерите. Два дни не мога да му се наситя. Много хубаво ревю на "In Paradisum" има в Today`s metal. Нямам какво повече да добавя. Не ми допада в известна степен само едноименната песен. Иначе е пауър метъл на макс - много познат като звучене и все пак нов и завладяващ.





















вторник, 22 март 2011 г.

Неизпратено писмо

Помниш ли когато нямаше мобилни телефони (или бяха все още рядък лукс), колко влудяващо беше при случайните раздели, докато се доберем някъде до апарат или дойде време за следващия разговор? Помниш ли как можехме да говорим за всичко и времето никога не ни стигаше? И всички онези неща, които правехме заедно, местата, на които бяхме и непрекъснатите планове? Помниш ли, че говорехме, дълго и много и мислехме в множествено число? Импулсивните бягства от всичко около нас, което ни разваля идилията? Моментите на уединение в нашия свят, които успявахме да си откраднем от многото приятели, случки и шарени емоции? Помниш ли как можеше да чуеш шума на морето, да вдишаш гората, да пиеш вода от рекичката и да ми уловиш светулки?

А помниш ли една дълга разходка по пустите улици някога през едно лято? В горещата нощ звездите се стапяха сред многото луни на лампите и светлините на витрините. И когато пред едната въздишах леко театрално по греховно скъпо бельо, помниш ли какво ми каза през смях? „Кажи на колегите си да ти съберат в касичка пари за него – и без това те ще го виждат непрекъснато, очертано под дрехите ти, не аз.”

Тогава го приех за закачка. А тя някак неусетно се превърна в бодяща истина. Колегите (приятелите, близките) не само виждаха повече какво нося и гадаеха за другото. Те забелязваха. Те ме слушаха повече и чуваха какво казвам. Ти започна да се превръщаш в едно тихо присъствие, по навик. Сам си го избра. Както и да ме възприемаш аналогично. Като кафето сутрин, изпито набързо – вече не усещаш дали горчи или е сладко. Като удобното ти местенце на дивана, което си е винаги там. Като закачалката в ъгъла, на която заедно с якето си оставяш да виси и това, което ти е скапало деня.

Знаеш ли, че ми се счупи нокът? А по коя песен съм луднала сега? Знаеш ли какво чета? За какво мечтая, какво сънувам, от кое ме боли, на какво се усмихвам и кое ме разплаква? Знаеш ли кога се чувствам в безтегловност, кога летя надолу по пързалката и кога се усещам с криле? Не знаеш. Отдавна не знаеш, защото даденостите не те интересуват, те са ясни. Това го знаят различни други хора, успели да разбият черупката, в която неволно ме затвори. Ти нищо не знаеш и нищо не искаш. Ние вече означава две почти успоредни съществувания.

Забелязваш ли, че ти пиша почти само в минало време и колко малко „сега” има? И че няма нито едно изречение, съдържащо „ще” или многоточие?

Написах ти неизпратено писмо.


Unspoken words - so many unspoken words
They cannot lie to me anymore
Unspoken words - words so full of meaning
They cannot lie, they're from inside


събота, 19 март 2011 г.

Заразата Roth

Philip Roth (Photograph: Richard Drew, AP)
Днес Филип Рот, един от най-награждаваните американски автори, навършва 78 години. Според критиците е класик и аз съм склонна да се съглася с тях, колкото и малка част от творчеството му да познавам. С една уговорка - той не понася на всеки. Но докосне ли някого, е зарáзен. Пристрастяващ.

Още когато гледах The Human Stain и Elegy, направени по негови книги, дълбоко и трайно някъде между двете ми мозъчни гънки заседна убеждението, че трябва и да прочета нещо, написано от него. След няколко препоръки реших да започна с най-известното му произведение, публикувано през 1969 г., "един от задължителните романи, които човек трябва да прочете през живота си". Начинанието се оказа много трудно, а "Синдромът Портной" - най-дълго търсената от мен книга до момента. Изчерпан навсякъде тираж, няколко пъти ми я отмъкваха под носа от антикварите. В началото на годината късметът ми реши да проработи. Чакането си е струвало.

"Синдромът Портной" е истеричен, забавен, циничен, откровен и цветист разказ, в който 33-годишният Алекс (американец, евреин, ерген, държавен служител) описва живота си на кушетката на своя психоаналитик. Изважда на светло с чувство за хумор, спокойно и с максимално интимни подробности своите връзки, провали, притеснения и комплекси (едипов, за малоценност, сексуално-фетишистки), породени от дългото съжителство с родителите му, "ежедневно произвеждащи и пакетиращи проблеми" и непрекъснатите им напътствия, забележки и критики.
Книгата е един комичен шедьовър, но колкото е забавна на пръв поглед, толкова е и сериозна.
Един от личните ми фаворити между всичко прочетено напоследък.


След това попаднах на "Гърдата", съвсем прясно издадена. Рот я пише като свой литературен експеримент само 3 години след знаменития "Синдром". Ако историята на младия професор по литература Джон Кепеш, който една сутрин след странни кожни симптоми се превръща в гърда (самостоятелна, тежаща 70 кг. и висока 183 см) за някои би изглеждала абсурдна или безмислена, с Филип Рот това е невъзможно. С присъщия си начин на изразяване, хумор и натрапчива сексуална откровеност той я превръща в увлекателно четиво. И точно защото е той, главният герой е заел формата на тази част от женското тяло, а не например на нос или пък насекомо. Професорът търси причините за странното си превъплъщение в това, че преподава Гогол и Кафка и е повлиян от тях. А може би е израз на неговия начин на мислене или е в резултат на съкровените му желания понякога да бъде гърдата на приятелката си? Внимавайте какво си пожелавате, защото след това "действителността има стил".
По-подробно за книгата съм писала тук.

"Гърдата" е малко странна психологическа драма за живота през мъжките очи, съзерцаван през необикновен визьор - едно голямо чувствително зърно. И въпреки това е увлекателна, забавна и качествена, защото е с марката Филип Рот.


Сега съм се потопила в неговия "Американски пасторал", първата книга от трилогията за етносите и идеологиите в следвоенна Америка, която включва още продължението "Омъжих се за комунист" и вече издаваната у нас и филмирана "Човешкото петно".
Много е различна от "Синдромът Портной" и "Гърдата", което изобщо не намалява качествата й. Цветни, почти живи картини и увличащо действие, разкриващо пласт след пласт от реалистичните, пълнокръвни, земни и много човешки образи и връзките между тях. Преплетени са тъжни и весели истории, мисли и спомени, поръсени с няколко щипки от типичния му цветист език и точно дозиран хумор. И са пропити с гняв, тъга и състрадание към героите му, лутащи се между мечтания американски пасторал и неговото отрицание - типичното американско безумие. Няколко объркани съдби, белязани от нюансите на отношенията между едно дете и неговите родители, между няколко различни поколения. Живот преди и съществуване след зловещи събития и далечни, привидно чужди войни.


Впечатленията ми са от прочетените около 320 страници. Исках те да съдържат само добри думи, но за съжаление е невъзможно и вината за това не е на автора. Много харесвам книгите на издателство "Колибри", но специално за тази от там дължат извинение на читателите си.

Елика Рафи е положила неимоверни усилия да скапе книгата и за щастие е успяла само отчасти, основно в първата третина. Ако има класация за най-кофти превод на всички времена, с огромно (не)удоволствие ще номинирам това нейно творение. То е първият ми сблъсък с нея и много ще внимавам да няма следващ (всъщност никога не съм попадала на нещо по-зле и по-непрофесионално свършено). За мой късмет като freelance interpreter тя се занимава основно със специализирана литература извън интересите ми и с автори, много встрани от предпочитанията ми.

И тъй като книгата ми харесва много, замисля и на моменти хваща здраво за гърлото, има ситуации и проблеми, болезнено актуални и днес, и при нас, обяснимо е защо се издразних толкова на (не)свършеното от Елика Рафи. Ще се обоснова :

* Правопис и пунктуация
Ако за момент престана да капризнича, бих могла евентуално да приема огромното количество объркани, изтървани, излишни и грешни букви, масово нечленуваните дати и години (на 1 март, през 1946 година), запетаите на принципа "тука има, тука нема, а тука така ми харесва" и странното им съчетаване с тире (,-) за неволни пропуски в резултат на бърз и непроверен в последствие превод. Но нацвъканите от първата до последната страница запетаи пред И не намекват за случайни грешки. Те крещят, че госпожата е скарана с основно правило, което знае всеки първокласник. Недопустимо е!

* Бележки на преводача
Бележки под чертата има в известно и твърде недостатъчно количество. Много понятия, имена и събития не са обяснени. Госпожата си е спестила труд и време, вероятно твърдо убедена, че тази книга ще бъде четена изключително и само от хора, владеещи перфектно идиш (или поне немски + иврит), латински и които са материализирани и ходещи версии на гугъл.

* Стил и изразни средства
Мога да ги определя единствено като посегателство върху творчеството на Филип Рот. Тромави изречения и ужасен, небългарски словоред, в който четящият се препъва (особено в първата третина на книгата). До съвсем не на място употребени модерни и не толкова думички (по-неконвенционална наслада) се мъдрят архаизми, закачки с руския и кой знае откъде изсмукани съчетания от букви или най-неподходящият от всички синоними на една дума.
Моля хората с по-изнежени и чувствителни естетически възприятия да пропуснат следващите цитати
:

"Ако продължаваш да я разязвяваш, ще се съсипеш."
"да обемем дилемите и страданията"
"да провидим един другиму вътрешните си механизми и неведоми умисли"
"начеваме да съчленяваме хора от думи"
"Джери разпарчоса палтото и отново го съчлени."
"обзе го несравнимо осенение"
"отсянка на срам"
"изглеждаше толкова достъпна и внятна, колкото измеренията на поничката със сутрешното кафе"
протежение на няколко сезона"
"Когато хората умрат, такива неща се случват - прекословията с тях отпадат и люде, така уязвими, докато те дишат, че навремени са направо непоносими, сега отстояват себе си и онова, което до вчера е било най не по вкуса им."
"даваш на брат ми някаква разсъдъчност и ... "(думата се повтаря общо 3 пъти в изречението)
"притежаваше потребното да стои настрана от невнятното и неподатливото на оценка от пръв поглед"
"късче от кометата на американския хаос се бе отломило и го бе застигнало в дълга спирала ..."
"невнятността на страданието"
"да възжелаеш нечия друга слава за себе си, да се провидиш в неговия злочест късмет"
"пропуск в неговите обязаности"
"злочестието е тръгнало от някакво опущение в неговата отговорност"
"тази другост никога не е според твоите предвиждания"
"никоя от неговите велики идеи не отмахва някое от нейните затруднения"
"бъди опозиционист тук"
"която злочесто се придвижва с неприкасаемите си измършавели крайници"

Особено дразнещи са внятна, невнятна и простъпка (за която си имаме толкова по-хубави, звучни и точни синоними) - прескачат се на всяка трета или пета страница. Много изречения са неразбираеми дори и с речник. Явно госпожата има проблеми не само с българския, но и с английския (от който превежда):

"Мери по-трогателно от всякога приличаше не на умалено копие на майка си, нито на себе си, а на съвсем независимо малко битие - нещо познато, техен вариант, но различен и нов, който неудържимо го привличаше." 99,999% съм сигурна, че в оригинала пише being, което освен използваното, има и друго значение, далеч по-подходящо за това изречение: същество, организъм, човек.


--------------------
Ако това беше първата ми среща с Филип Рот (и не четях толкова търпеливо), щеше да си остане последна и недовършена. За щастие въпреки сътвореното от Елика Рафи и напук на него, "Американски пасторал" е интересна, въздействаща и завладяваща книга. Силно се надявам продължението й да попадне в ръцете на преводач, който е на "ти" с българския език.


Edit:

Изпратих частта от поста, свързана с превода, до издателство "Колибри" (в по-изчистен и мек вариант от този).
Първо им благодарих за това, че го издават и за възможността хората да опознаят творчеството му. Освен това помолих да не приемат мейла като заяждане, защото си вадя хляба като заклет преводач (макар и не на художествена литература) и имам известно понятие от работата.

15 минути след това получих любезния им отговор:

"Уважаема ХХХ,
за съжаление сме в течение на всички безобразия във въпросния превод, а за още по-голямо съжаление въпреки всичките ни опити да бъде редактиран, той просто не подлежеше на обработка. Това е причината, поради която ние повторно не сме ползвали услугите на госпожа Рафил
Можем само искрено да ви се извиним и да ви помолим да дочетете книгата докрай заради гения на Рот."


А за каква работа са платили на редакторката София Бранц, щом книгата все пак е отпечатана и се продава?
Риторични въпроси задавам ...

понеделник, 14 март 2011 г.

Училище любимо

Историята в нов прочит (колективна трактовка на седмокласници):

Траките граничели с много могъщи племена – нагоре със скалитите, а надолу – с елените. Управлявал ги този, който успеел да напердаши останалите. Те произвеждали много вино и почитали неговия бог Орфей. Също така били и много добри металисти. Техни монети са намерени по други контитенти и чак във Враца.

Царството им нямало постоянна столица. Царят Сипиталк (май се казвал Спириталк) ръководел от укрепения град, в който се намирал в момента. Той разполагал с много такива, наричали ги царски. В тях имало предимно селяни.


Преговор (след една седмица):

Богатствата на владетелите идвали от нефтодобив.

Първата държава по тези земи била на одрисите. Техният владетел Тергос (или Таргос, абе нещо като термос беше) създал Одринското царство.

Там имало един много известен певец Орхидей.