сряда, 28 декември 2011 г.

От чувала

Когато бях много малка, за известно време вярвах, че мечтите на всички добри и послушни дечица са материализирани в чувала на Дядо Мраз (а останалите ги взимал дядо Торбалан, който живееше в едни къщички по покривите на блоковете, оказали се по-късно част от асансьорните шахти). Добрият човечец се вясваше по Нова година заедно с отпуснатата свише порция банани, портокали и мандарини по магазините. При децата ми той вече се наричаше Дядо Коледа и започна да идва седмица по-рано (без цитрусите, които вече се намираха целогодишно) и в детската градина и яслите ги караха да се снимат до някаква гротескна негова имитация.

Не помня при тях, при мен или изобщо при някого да са се появили нервни кризи или психични отклонения след проблясъка, че няма старец белобради в ни една от познатите ни форми и че подаръците идват от сърцата и джобовете на добри хора.

Като Зори, която обича да задава много въпроси и има особено приятния навик да ни зарибява с малко известни книги и автори (за което и за подаръците - голямо мерси). Единият от въпросите й беше за книжните ни открития тази година и с първото си бъркане в чувала ми осигури едно такова:

Същината на нещата е оголена в 30 кратки разказа. Всеки от тях съдържа една или няколко житейски ситуации, каквито (или подобни) всеки е чувал или изживял. Толкова прости и обикновени, че първосигнално могат да бъдат отминати и забравени. Но Ким Монзó е успял да ги превърне в интересни и запомнящи се истории. Заглавията на някои нямат нищо общо със съдържанието, други са нов прочит на приказки - за пораснали деца, на трети краят шамаросва. Ежедневието в тях е небанално, комично, лирично, цинично, стряскащо и преразказано с много тънък хумор, ирония и няколко щипки абсурд и сюрреализъм.
Много свежа и трудна за обясняване и цитиране книга - трябва да бъде прочетена.


И второто бъркане в чувала на Зори е точно в целта. Вонегът ми е много силна тръпка. Който е прочел поне няколко негови книги, ще ме разбере. Не само една или две, защото въпреки повтарящите се понякога герои, събития и теми, той умее да бъде увличащ и почти гениален по много различни начини.
За първи път си позволям да споделя публично впечатления за нещо прочетено. Каквото и да кажа или напиша за него, ще е слабо - той е голям. Много голям.

"Съдби, по-лоши от смъртта" вероятно не е най-добрата му книга, но със сигурност е една от тези с най-силен личен елемент. Многото автобиографични моменти в нея са посветени на събитията и личностите, повлияли силно на формирането му като човек и автор - войните, депресиите (икономически и лични), смъртта, голямото му семейство, приятели, музиканти, писатели и много безименни хора. В разказите за повечето от тях, чиито мечти, възгледи и манталитет се разминават с общоприетите или са неподходящи за съответния исторически момент и поради това те остават бедни, самотни, неизвестни, неразбрани и неполучили заслужената си слава, се доловя тъга. С горчивина и типичните за него хумор и цинизъм продължава разсъжденията си от други книги за безмислието на войните и пораженията след тях, за изтъняващия морал на политиците, променените и почти липсващи ценности, за бъдещето на планетата, която сме на път да унищожим сами.

"Какви други съдби, по-лоши от смъртта бих могъл да посоча? Може би живот без петрол?
В мелодрамите отпреди век често се твърди, че загубата на девствеността преди свещените окови на брака е съдба, по-лоша от смъртта… Мисля си, че бих умрял по-скоро в името на девствеността, отколкото в името на петрола. Струва ми се някак по-литературно.

Много е важно какъв шеф ще си избереш, чии мечти ще превръщаш в действителност.

И днес си оставаме луди. Защото приемаме съвсем спокойно въздушните нападения над цивилното население на градове и села, независимо дали сме ги обявили предварително или не, независимо дали сме обявили война или не. Дори нещо повече — ние се гордеем с тях, възприемаме ги като символ на национална гордост, по подобие на Камбаната на свободата.

Може би появата на планетата Земя е предварително програмирана, а крайната цел на програмата е да пръснем тази планета на хиляди късчета. Може би ние сме оръдието, чрез което Природата е в състояние да създава нови галактики.
Ако ние успеем да обезлюдим тази планета, Майката-природа положително ще я върне към живот. Всичко, което ще й трябва за поредното лукаво намигане, са няколко милиона години.

Има ли в историята голяма група човешки същества, която да не се бори с всички средства за правото си на живот? Има. Войниците. "По-добре смърт, отколкото безчестие" е мотото на няколко значителни военни формации по време на Гражданската война, при това и от двете страни.

В допълнение ще кажа, че поне аз не съм чувал за враг, който иска да ни третира така, както ние третираме американските индианци.

Аз обаче смятам, че безкритичното уважение към древните мислители е нещо доста опасно и ще ви кажа защо. Защото всички те, почти без изключение, са били убедени привърженици на тезата, че жените, бедните и представителите на малцинствата имат място на тази земя, само за да работят до изтощение, да бъдат верни слуги на мъжете от бялата раса, които единствени имат право да вземат важни решения и да бъдат лидери на останалите.

Един факт си остава непроменен: жените не са привърженици на неморалните технологии в степента, в която ги обожават мъжете. Това очевидно е резултат от някакви хормонални недъзи. Вероятно по тази причина в демонстрациите срещу всякакви оръжия за унищожение участват много повече жени, отколкото мъже и на всичкото отгоре, водят и децата си.

Подобно на своите деди-пуритани, аз също мисля, че Бог е непознаваем и следователно не можем да Му служим. По тази причина всички ние трябва да служим на своето общество, чиито нужди са съвсем видими и познаваеми.
Това, което не мога да понасям в церемониалните проповеди, е изхвърлянето от страна на повечето оратори, които твърдят, че вярата в божествеността на Исус е път към ПОБЕДАТА.

Какво е смъртта? Липса на живот. И винаги ще бъде именно това. Смъртта е нищо. Защо тогава вдигаме толкова шум около нея?"

От разни други чувалчета имам няколко симпатични дреболийки с привкус на битовизми. Най-много се ядосвам на една форма за кекс. Отдавна си мечтаех за такава, но честите й проби започнаха да влизат в остър конфликт с размера на дънките ми.
Големия чувал си го напълних сама. Спънах се в едни пари (понякога спъването е щастливо и без да троши пръстите на краката), част от които мислех, че няма да видя никога. Типично по кифленски пренебрегнах факта, че това са единствените ми джобни за неустановен период и си ги изхарчих егоистично и с чиста съвест за няколко часа: фризьор, няколко споделени питиета, заменили планирания масаж и двайсетина книги. Живот и здраве, догодина може и да ви досаждам с впечатления за някои от тях. Вонегът обаче (на когото най-накрая успях да събера абсолютно всичко, издавано у нас) ще пропусна със сигурност - обясних по-горе защо. По същата причина и Ричард Докинс, малко и слаби са ми думите за тях.


Весели и релаксиращи празници ви пожелавам, с които да посрещнете една здрава, шарена, успешна и наситена само с положителни емоции година. :)

вторник, 13 декември 2011 г.

Дивисадеро

Жалко е, че Майкъл Ондатджи е познат у нас само с "Английският пациент" (едно чудесно ревю на Стоян) и "Дивисадеро". Останалата огромна част от творчеството на този литературен феномен - писател, поет и сценарист, все още не е преведена. Неговият произход (роден е в Шри Ланка, в семейството на холандка и индиец) и преплитането на различни културни влияния (по-късно живее и учи в Англия и Канада) са една от основните предпоставки за иновативната му форма на писане - нелинеен, пречупен през времето и пространството сюжет, различни истории с почти невидима обща нишка и проза като поезия. Пише много увлекателно, рисува с думи красивите си картини и много живите, пълнокръвни герои с почти невероятни съдби.


Трудно е след "Английският пациент" да се напише нещо също толкова добро. "Дивисадеро" леко й отстъпва, явявайки се и нейна реплика в определени моменти - войната, опустошенията и мизерията; физически и психически наранени хора, губещи се в сенките на миналото си.

"Дивисадеро" (улица в Сан Франциско, някога разделяла града от полетата) идва от испанската дума за "разделям". Или от друга, означаваща "взирам се отдалеч". Улицата е метафора, никой от героите не живее на нея. Но те непрекъснато се взират и търсят тези, с които са разделени, водени от непосилната си любов (синовна, братска, греховна, първа, последна, съпружеска или приятелска). Натрапчиво разпознават себе си или изгубените си близки в хората около себе си и се крият зад тях. Или намират убежище в изкуството. Това, физическата близост, породената от духовната (или обратното) и Анна обединяват трите съвсем отделни на пръв поглед истории:


В малко градче в Северна Калифорния почти едновременно умират две родилки, а малко по-късно едно семейство е убито жестоко във фермата си. Така един самотник заживява с две дъщери - Анна и Клеър и с Куп, осиротялото момченце на съседите си. Именно то е като майка и учител на момичетата, преводач между тях и баща им, живеещ в свой собствен свят и с работата си.
"Понякога баща ни ни прегръщаше, като всеки баща. Стига да успеем да го хванем в онази ничия земя между умората и съня, когато не е съвсем на себе си ... Да вдишвам аромата от плътта на възрастен мъж ми се струваше грях, но и красота; във всеки случай - и привилегия ... Тогава - обграден от своите две момичета - той обгръщаше всяко с по една ръка. Наблюдавах трептенето на клепача му, потръпването на кожата, което издаваше колко е уморен. Сякаш бе потънал на дъното на реката и го теглеха с въже към някое друго място. Тогава и аз заспивах, потапях се най-близко до пластовете, в които е той. Мисля, че баща, който ти позволява това, трябва да те закриля до края на дните ти."

И когато неизбежната близост между Анна и Куп се случва, бащината любов ескалира до един кратък миг на жестокост, след който никой от четиримата вече не е същият. Семейството остава болезнен спомен от миналото.

Втората история е години след това, когато са пръснати по света и все още не знаят нищо един за друг. Куп е единак, виртуоз на покер. Клеър е асистент на адвокат и при едно проучване в Тахо двамата се срещат случайно. И още преди да успеят да се осъзнаят и нарадват, той е пребит глупаво и почти до смърт, а тя спасява, каквото е останало от него. Само че той я възприема като Анна.
В това време самата Анна е във Франция, ровейки из архивите на много известен писател и заживява с музикант, който го е познавал като дете.

Последната, най-хубавата и запомняща се част от книгата, е за живота на този писател - Люсиен Сегюра. За самотата, която е негов почти неизменен спътник, за простите неща, които го радват - часовниците, природата и да помогне на някого, за смъртите, славата, телесните и душевните му рани, за едно трудно и дълго приятелство, осъзнато в любов, на която войната не оставя много време и възможности.

Случващато се през годините е преплетено из страниците и разказано от различни хора. Всяка от историите би могла да съществува и самостоятелно, със свой край - ако авторът беше друг. Дали би спечелил някой: историята или читателите, е трудно да се прецени.

П.П. Зори, можеш да прибавиш и това към онзи безкрайно дълъг книжно-коледен мейл. ;)

събота, 10 декември 2011 г.

Кожата, в която живея

"... тотална порнография, която не ме впечатли с абосолютно нищо, че да си отделя от времето, за да я гледам." (реакция на последния ми опит да препоръчам филма; признавам си, че го правя почти непрекъснато в последните дни, след като го изгледах, защото е най-доброто за тази година)

Порнография са всички онези сладникаво-лепнещи историйки, в които младите най-накрая се харесват взаимно и се вземат. Както и безкрайните сапунки с дълбоко пазени семейни тайни, в които накрая всички се оказват роднини. Или евтините трилърчета, в които глуповат иначе гангстер е проявил 3-секундна хитрост, след което се хили като пача, доволен, че го търсят. И всички онези със самоцелна, безмислена жестокост, и другите, в които от самото начало е предвидимо какво ще се случи, кой е добрият и кой - лошият.

Този филм може да се разкаже по всеки от тези начини и по още много, но няма смисъл. Трябва да се види, защото нищо в него не е това, което изглежда. Както и човек не е това, което се вижда външно от другите, а е каквото крие под кожата си.

"Кожата, в която живея" е филм за насилието, което ражда насилие, за оцеляването след загуба; за гениално-налудничавите идеи и отмъщението; за любовта, лекомислието и последиците от тях. Всяка секунда, докато няколкото привидно случайни истории се навързват, се изживява и държи в напрежение - до самия край, неочакван и леко комичен. Черен хумор и червена боя в умерени дози, разкошна къща край Толедо, неприкрита сексуалност, красива жена и две трагедии преди нея - това е накратко животът на съвременния д-р Франкенщайн. От тук нататък Алмодовар поставя въпроси, които ровят в ума и душата и след финалните надписи. До колко са морални и опасни опитите с хора и човешки органи? Може ли да се култивира или промени половата идентичност и кога точно се осъзнава? Къде е тънката граница между любовта и безумието и между гениалността и садизма? Ако моделираш съвършеното тяло според своите разбирания, можеш ли да му моделираш и душа, от каквато имаш нужда?

Пластичен хирург работи в малката болница в своя палат върху нова и издръжлива на външни въздействия човешка кожа. Преди години губи жена си, обгоряла в катастрофа, но с цената на много време и опити си я произвежда отново, съвсем съвършена и тя по странен и болезнен начин е свързана с изгубената им след нея дъщеря. Не по-малко странен е и опитният материал, с който докторът изминава пътя от блестящ хирург до завършен, садистичен и отмъстителен психопат. Тази роля е като втора кожа на Антонио Бандерас и както той сам я определя - неговото завръщане у дома. Време беше след толкова безмислици в последните години. Елена Аная е забележителна като съвършения му продукт, особено в сцените, където играе само с очи.

Според мен един филм е добър, не когато е направен, за да се почеше нечие его или шепа критици да си упражняват красноречието върху него. Нито когато се пука от напъни за елитарност, без да оставя нищо след себе си. Добър е, когато има послания, докосва зрителя и влиза в диалог с него. Алмодовар е успял в това.
Web Statistics