неделя, 22 януари 2012 г.

Букварче

Букварчето е книжка, в която по-любопитните дечица понякога откриват познати неща, но независимо от това, заедно с останалите жадно поглъщат страница след страница. Всяка следваща отваря ново прозорче, надгражда знанията им и след последната те се чувстват малко по-пораснали и нетърпеливи за следващото букварче или друга интересна книжка.


Децата растат физически и интелектуално в права пропорционалност на купчинката букварчета. Всъщност една част от тях окончателно зарязват на даден етап от живота си подобни скучновати четива и се отдават изцяло на жадно и ненаситно поглъщане на всевъзможни ТВ- и хартиени бози. Но те не стоят на едно място и не спират своето развитие, дори напротив. Гордо и до пресъхване на устата (респ. схващане на пръстите или повреда на клавиатурата) могат да черпят с глътки от бозата и да цитират останалите източници на своята информираност - сайтове (по дифолт с кафяво-жълто ухание), в които основните теми са прелюбопитни подробности от ежедневието на разни ВИП-персони, било то и световно неизвестни, както и сензации, силно влияещи върху начина им на живот, открити/доказани от екип учени вчера. Утре в същите сайтове друг екип открива/доказва тъкмо обратното, но това е без значение. Мисленето и задаването на въпроси не са приоритет.

За разлика от тях, една друга групичка пораснали дечица, спохождани (нерядко и обсебени) от делюзии, понякога се питат някакви неща, но търсят отговорите в единственото букварче, побрало цялата тяхна истина, с размерите на тухла четворка и подвързано с черна кожа. Предполагам, че и тяхното питане е до време, след което си живуркат с удобното убеждение, че причината за всичко е само една и че малкият свят вътре в тях, както и големият около тях, са някаква прищявка свише и каквото се случва, е резултат единствено на нечии капризи, бесове или благоволение.

Трезвомислещите дечица, наред с другите любими книжки, продължават с интерес и постоянство да гълтат букварче след букварче в търсене на нови отворени прозорчета и на отговори на въпросите си.
Когато последните започнат да се появяват настойчиво, макар и с различна честота и да звучат така:
* какъв е произходът на законите, управляващи природата?
* имат ли тези закони изключения, т.е. случват ли се чудеса?
* само един възможен избор на тези закони ли съществува?

или леко по-отвлечено:
* реалността на златната рибка в сферичен аквариум ли е правилната или тяхната?
* съществува ли масата, когато излязат от стаята и не могат да я видят и защо е реално съществуването на разни неща (частици), които също не виждат?
* колко голямо и сложно трябва да бъде нещо, за да се държи като вълна или защо не може хипопотамът да мине като вълна през пръчките на клетката си в зоопарка?
* защо големите неща слушат Нютон и (ако не са прекалили с алкохола) стигат от т. А до т. В по права линия, а съвсем малките неща се движат по техни си, привидно хаотични и вероятностни траектории?
и за всякакви други подобни мистерии,

спокойно могат да отворят новото букварче, прясно издание на "Бард".





















То е мечтата на читателя: твърди корици, лъскави страници в достатъчно и недотягащо количество и с едър шрифт, побрали полезна и интересна информация (на много прилична за естеството си цена), споделена увлекателно, на достъпен език, без нужда от гугълски подсказки и богато илюстрирана с цветни картинки.

Не го подминавайте! :-)


П.П.1 Гледната точка на списание "Българска наука"

П.П.2 Длъжна съм да предупредя за съпътстващите рискове - възможно е да оплескате нещо друго, дори няколко неща, докато му се отдавате с радост, както се случи при мен. Вчера попрепекох едни сърми, днес - сладкиш (за утре още не знам). За късмет само приятно, без да наподобяват по цвят и мирис една чернилка, с която мога да рисувам графити по гаражите пред входа.

четвъртък, 12 януари 2012 г.

Среднощни съчинения

Почти до входа ни имаше денонощен магазин. Тип малък супермаркет, много добре подреден и винаги зареден с разнообразни стоки от много и неслучайни марки. Случвало се е доста пъти късно вечер да прескачаме за дреболии. Беше от онзи тип квартални магазини, в който винаги усмихнатите продавачки са почти част от семейството; подават ти, без да питат, цигарите на касата; кимат към съседния салам или паста, ако избраните не са съвсем пресни; водят те почти за ръчичка до търсената стока, независимо дали ще ти извади очите или е набутана в ъгъла на някой стелаж и предупреждават, ако някой от семейството вече е минал и е купил хляб или сладолед.

В населените места, оправдаващи името си голям и цивилизован град (не само нарочени за такива), има по няколко магазина на различни големи вериги. Уважавам ги, особено когато конкуренцията им на цени и качество е изцяло в полза на потребителите. На по-човешките места това обикновено (но не винаги) се случва. Понеже живея почти на четирибуквието на географията, положението тук е малко по-различно. Снощи започнах да пиша по няколко добри (и не толкова) думи за тукашните рехави представители на чужди вериги, благите спомени за повечето от тях ме приспаха и се отказах. От българските има само една и тя като хидра поглъща всеки добре разработен квартален магазин. Табелите й са нацвъкани из целия град и при липсата на алтернатива наоколо се пазарува това, което предлага тя. Обаче заедно с конкуренцията са убити и всякакви напъни за атрактивни цени, качество и разнообразие на стоките - с малки изключения са световно неизвестни и съмнителни, дори при елементарни неща като мляко, сирене и дамски превръзки.

В края на миналата година хидрата не подмина и денонощния ни магазин. Много благословии отнесоха по време на едномесечното му преустройство. Точно тогава жесток грип натръшка мъжкото мнозинство у нас и съответно нямаше кой да обикаля из квартала да търси хляб, та се наложи едната вечер, куцайки със счупен пръст, да правя питка. Магазинът вече е лъснат и работи, но не го харесвам и пазарувам от там по принуда и само най-спешното. Останалото е от Билла, най-свястното възможно от наличните тук. Не искам тепърва да свиквам с нови и странни марки храни и санитарни продукти. Имам си любими, изпитани и си държа на тях.

Представете си трима мъже от различен калибър, които вечер и нощем са непрекъснато пред хладилника (и дори не им личи!). Цялото това предисловие беше заради тях. Снощи примираха за нещо сладичко, но не плодове. Всичко беше изядено - приготвено, купено, резерви ... освен някакви бисквити за торта. С дълбока въздишка се заех да забъркам нещо бързичко. Оказа се трудна работа - имах само чаша мляко, няколко яйца, половин чаша захар - нито за крем-карамел, нито за крем или мляко с ориз. Съответно хубавичкият ни нов магазин вече беше затворил - няма продукти, няма шоколад, сладолед, бонбони или пастичка за такива спешни случаи, няма го доброто старо време, когато денонощно можеше да се пазарува само на няколко крачки.


Без рецепта и с малко фантазия преди полунощ се получи следното съчинение:

Докато фурната загряваше, нарязах на филийки (около сантиметър) няколко обелени круши. Намазах хубаво с маргарин една къдрава форма за кекс (с масло щеше да е по-добре, но нямах) и подредих ветрилообразно на дъното част от тях, поръсени обилно с орехи на едри парчета. Половината чаша захар допълних с мед и разбих на пяна с 3 яйца, добавих лъжичка сода, разтворена в две с кисело мляко, ванилия и чаена чаша брашно. Половината от това изсипах във формата, наредих останалите круши, ръснах канела и пак орехи и покрих с останалата смес. Пекох го около половин час на 180-200 градуса и вентилатор и когато изстина, го обърнах.

Получи се много леко и приятно на вкус нещо, достатъчно сладко, напомнящо меденки, сочно и меко от крушите. Така изглеждаше в момента на опитването - още недоизстинало съвсем, а сутринта намерих останало само едно мижаво парченце. :)

петък, 6 януари 2012 г.

Рипорт

В края на миналата година показах на един приятел-блогър, когото много уважавам, какво съм писала в гудрийдс за „Игра на въображението” на Джоузеф Хелър (интелигентен коктейл от личности, епохи и събития, който ми тръгна леко изнервящо и мъчително, след което не исках да свършва). Беше ми поръчал ревюта за всичките му книги и се чудех дали между празниците, трапезите, късметите, равносметките и пожеланията и на още някого ще му се четат точно моите впечатления и то точно за тази чудесна, макар и малко странна книга. Оставих ги да си отлежават заедно с няколко други и вероятно така и ще си останат.

Причината беше, че той ми отговори същото, което мислех и аз: напоследък стана малко наситено с ревюта на книги и извън специализираните блогове. Не че в това има нещо лошо, радващо е, но темата май вълнува само шепа четящи и започва да става скучно-уморителна. Като че ли почти не се споделя друго, сякаш хората вече нямат за какво да пишат. Или не искат. Признавам си, че при мен е така – в личен план ми се случват твърде обикновени, безинтересни и нескандални неща, които не заслужават нито нечие внимание, нито труда ми да ги обличам в красиви думи или да ги излъсквам, докато станат забавни. А да отчитам присъствие тук, изсмуквайки от пръстите си чисто теоретичен оптимизъм и изкуствена веселост, гарнирани с притчи, мантри и картинки, просто не е моята стихия. Творческият запек е за предпочитане пред творческата диария.

По тази причина мислех да си кротувам в някой ъгъл за неустановено дълго време – докато музите и музовете ми се разхибернират. Обаче Ностро, на когото (почти) нищо не мога да откажа (понеже ми е полуастрален близнак), ме е посочил вчера с пръст да се наредя в някаква щафета/верижка.
=> Съвсем бърз и импровизиран читателски дневник за 2011-та:

Според статистиката на гудрийдс съм прочела около 33 000 страници, т.е. средно няма и по 100 дневно. Приемам го като съвсем относителна и нищо незначеща цифра, защото има книги, които се гълтат за час-два, други – за една нощ и трети, от които по 20 или 50 страници на ден идват множко. Имаше първи, втори и трети прочит, открития и разочарования, нови и любими имена, някои с по едно, други – с по няколко заглавия. Катастрофирах в най-некадърния превод, на който съм попадала в последните години, при това на много любим автор, който обаче се оказа с някогашна номинация от издателството си за наградата „Кръстан Дянков”. За щастие си е останал само с номинацията. Спрях изобщо да купувам от друго издателство – чашата преля с една чудесна, но мърляшки недогледана книга, пълна с грешки и двусмислици, плюеща на труда и на автора, и на преводача. Бих простила донякъде, ако си бяха направили труда да отговорят на културно възмутените ми имейли. Продължава си неписаното правило почти масово и безхаберно да се издават книги, без да минат през редактор и коректор, макар всяка да е накичена с имената на поне двама такива. А може и да са минали, но редакторите и коректорите да не са разбрали, спейки или сърфирайки из нета. Знае ли човек ...

Понеже изчетените книги са много, не съм ги снимала, няма да ги има и като списък. Ще изброя по памет само авторите, които не ми оставиха гаден вкус и които ще продължавам да чета: Албер Камю, Алън Силитоу, Артър Кларк, Арчибалд Кронин, Бил Брайсън, Борис Виан, Васил Георгиев, Весел Цанков, Госини&Семпе, Греъм Грийн, Гюнтер Грас, Джак Керуак, Джеръм К. Джеръм, Джеръм Селинджър, Джон Стайнбек, Джордж Оруел, Джоузеф Хелър, Дмитрий Глуховски, Евгений Замятин, Ивайло Петров, Иън Макюън, Карел Чапек, Карлос Мария Домингес, Ким Монзо, Клифърд Саймък, Кристофър Прийст, Кърт Вонегът, Майкъл Ондатджи, Олдъс Хъксли, Павел Горковски, Патрик Зюскинд, Рей Бредбъри, Робърт Хайнлайн, Робърт Шекли, Ромен Гари, Станислав Лем, Стивън Кинг, Съмърсет Моъм, Теодор Щорм, Труман Капоти, Уди Алън, Уилям Голдинг, Уилям Сароян, Филип К. Дик, Филип Рот, Харпър Ли, Хауърд Лъвкрафт, Хенри Милър, Хърбърт Уелс, Чарлз Буковски, Zотов + тези от следващата снимка.

В момента довършвам започнатото в края на 2011-та, все така бавно и на порции. И не защото книгите са скучни, трудни или неразбираеми, напротив. Удължавам си удоволствието, а и те не са точно от тези, които се гълтат за една нощ или докато се лашкаш нанякъде в обществения транспорт. Малко по-различна е само „Лайла”. Макар Пърсиг да си я харесва повече от мотоциклета, на мен Федър ми идва в повече, когато прекалено се отнесе из безкрайните си кутийки с листчета, където е записвал философските си проблясъци за качеството и нравствеността и периодично го зарязвам. Губят ми се сарказмът, леко циничният хумор и интимността, с която в първата книга разсъждава и споделя най-съкровените си мисли. Пътешествието с яхтата няма нищо общо с онези негови шътóкуа (пътуващи сказки за обучение), на които свежда системата, университета и всяка възможна житейска ситуация до нещо съвсем простичко и разбираемо - един мотоциклет (който всеки може да проектира върху себе си, защото всъщност е неговото АЗ) и неговата поддръжка. Толкова елементарно и вярно, че понякога е като удар с чук. Продължавам с надеждата и „Лайла” да ми хареса толкова (с първата 1/3 не се получи).


Освен да дочета горните книги, през изминалата година не ми останаха време или пари за още няколко неща:
- Да изгълтам всичко от Хелър и Вонегът (успях като пчеличка да събера всичките им издавани у нас заглавия и на част от тях продължавам да се радвам все още само на кориците).
- Да намеря „Тенекиеният барабан” и „Да люспиш лука” на Гюнтер Грас на български и поне едната - в оригинал.
- Да си купя минимум по една книга на Етгар Керет и Милорад Павич.
- Да прочета Библията (за n-та поредна година си остава само добро намерение).
- Да направя втори опит с Пратчет. Най-учтиво настоявам феновете му да се въздържат от коментари, хвалби и препоръки. Опитах преди време с най-неподходящия Дядо Прас, не се разбрахме изобщо и си остана да чака по-добри времена. И те ще дойдат, вече знам кое да му чета.

Преди това обаче, освен един списък за купуване, ме чакат няколко други книги, които определено са ми по-важни и по-интересни - това е последният остатък от плануваното и непрочетено миналата година, с който стартирам тази:


Няма да предавам поименно щафетата, за да няма пропуснати обидени или недоволни нарочени. Който има време и желание, нека сподели – по-важното от количеството книги, жанра и авторите им е това, че ги е прочел.
Web Statistics