понеделник, 26 март 2012 г.

Когато Господ беше заек

"Когато Господ беше заек" е късно написаният, но много успешен дебют на Сара Уинман.  Веднага след излизането му в Англия е продаден в над 20 страни. У нас се появи в средата на този месец благодарение на издателство "Ентусиаст", с оригиналната си корица и в чудесния превод на Мариана Христова, който включва и много бележки под линия за дребни наглед неща, които човек, живял извън времето и местата в романа, трудно би могъл да разбере.

"Когато Господ беше заек" са няколко живота, разказани през погледа на Ел(и) като малко дете в Англия и години след това - пак там и в Ню Йорк. Ели е странно, особено дете с нетрадиционно и голямо семейство. На 4 годинки заявява в църквата, че Бог е нелепа грешка от непланирана бременност и я наказват. След което тя започва да мисли, че Бог обича всички други, би обичал дори и акото, ако е живо, само нея - не. И скъсва окончателно с него. На една Коледа получава от брат си голям белгийски заек и го кръщава Господ. Той й говори понякога и се превръща в неин приятел, довереник и съветник. С негова помощ тя се сбогува с детството си. Той става едно от най-скъпите й същества, с които има телепатична връзка.
Другите такива са брат й Джо и Джени Пени, единствената й приятелка на нейната възраст.
Брат й е този, който от най-ранните й години намира време за нея, докато баща й изживява болезнено оправдаването на виновен в началото на адвокатската си кариера, а майка й е прекалено вглъбена в себе си и мъката по внезапно загиналите си родители. Брат й я учи, възпитава я и я разбира дори без думи. Пак той е този, който усеща и дълги години носи тежестта на тайната й, че е изнасилена от възрастния им съсед, когото мисли за приятел. Тя го боготвори и когато случайно и по нещадящ детската психика начин научава тайната му, че е гей, я опазва, като продължава да го обича и подкрепя.
Джени е също странна, симпатична, самотна, аутсайдер - въпреки талантите си, разнасяна от град на град от шантавата си майка, заета с поредния си нов мъж и хобитата си (гледане на карти таро или ходене на погребения). Цялата любов, на която е способна, дава на Ели и за първи път в живота си получава същото от нея и семейството й. Става част от него, докато един ден не изчезва внезапно и за дълго от живота им.
В различни периоди от живота си Ели губи за известно време брат си и Джени поради драматични и тъжни събития (ще ги премълча), но само физически. Връзката между тях е много силна, интуитивна и макар и бавно и трудно, успява да си ги върне.

Към странното и весело семейство през годините се присъединяват още:
* лелята Нанси (сестра на баща й)  - залязваща филмова звезда, тайно влюбена в снаха си;
* Майкъл, голямата ученическа любов на брат й - обикалящ нефтените залежи по света с баща си, преживял отвличане от терористи, отрязали едното му ухо и завърнал се при тях след години, малко преди рухването на кулите-близнаци на 11.09.2001 г.;
* Алан от селото край морето, където се преместват - скоро излязъл от затвора, на когото баща й подава ръка и го назначава за шофьор в семейния им пансион;
* Артър, с когото Ели се запознава в гората и го кани в пансиона и малко след него - и платоничната му приятелка Джинджър, имитаторка на Шърли Беси. Двамата лекуват разбитите си старчески сърца и самотата си в спомени за отминалите години в шоу бизнеса и с радостите и болките на семейството.

"Когато Господ беше заек" е книга за любовта във всичките й форми, за детството и израстването, за семейството, приятелството и самотата. Тя засяга и много важни, но неприятни за дискутиране и избягвани теми - изнасилването, насилието над жени и деца, цената на премълчаването, болката и самотата, когато си различен, аутсайдер и остарял.

Сара Уинман разказва много увлекателно, без да изпада в многословие, с изключително образен и точен език, кратки изречения и чудесни словесни попадения. Интимните сцени и тези с насилие са само загатнати, но въпреки това оставят тягостно усещане. Разсъжденията през очите на децата са по-малко наивни и повече - затрогващи, мили и мъдри.  

Въпреки чудатостите в нея, това е една много топла, човешка и истинска книга, забавна и весела, тъжна и жестока. Книга, в която няма нито една излишна дума, която хваща за гърлото и влиза под кожата. Влюбих се в нея, смях се с глас и плаках (последното, ако изобщо ми се е случвало, сигурно е било много, много отдавна).

събота, 24 март 2012 г.

Попътно

Всеки ден попадам в друго измерение. Някакво място, което до скоро не знаех, че съществува на картата, изпаднало в пълно безвремие. Някакви хора, сякаш от преди век-два, които се опитват с нет и модерни машини да завържат топли производствени връзки с цивилизования свят.
Ужасно е, когато едва пишещи, четящи и говорещи на български се мислят за велики бизнесмени. Голяма гордост е, че с дипломата от наш ВУЗ (даже и с по две) могат да извършват елементарни аритметични действия в таблиците на екзету, обаче още не могат като мен да работят бързо и добре на вьорда или да пращат пощата на нета. По-сложните думи ми се налага да ги потретвам, за да ме разберат. Сложна дума е и порода, защото там кучетата имат джинс. Ако не беше тъжно, щеше да е смешно.
Ще ми се наложи принудително да науча чужд език, който всъщност е почти официален и да си сменя музикалните пристрастия към онези за масата. Само звъненето на моите телефони внася твърда метална нотка сред игривите и протяжни мелодии, които ме облъчват целодневно. Тъпкано ми се връща за всичките пропуснати съседски сериали.

Сутрин излизам и не знам кога и дали ще се прибера. Съобщенията, че автобусът се е счупил някъде по пътя и е с неизвестно разписание, каляват нервите и духа. Връщам се малко преди "Сънчо" и до час-два след него вече съм гушнала здраво Морфей.
А вие през това време се скъсвате да пишете и ми е много трудно да изчитам всичко. Имам огромно желание да разкажа тук за две много хубави книги - с едната се приспивам, а другата ме утешава по пътя. След месец-два може и да се случи при тези темпове на четене и липса на време.
От 2,5 до 4 часа всеки ден ми минават във висене по места, които е срамно да се наричат автогари и в друсане в автобуси. Зяпам странните птици, които ги населяват, чета, пия някаква оцветена топла вода, набедена за кафе, питам се за чий *** ми е всичко това или се любувам на пейзажа навън. Скучен, еднообразен, до болка познат. Дори в поставените тук-там знаци и табели няма нищо забавно и креативно, както е в по-белите държави.
Показвам си колекцията тук, дано някои отговорни другари я видят и приложат, за да освежат малко слалома през ями и кратери, който официално се води пътуване по главни и първокласни пътища.








вторник, 6 март 2012 г.

Среща

Резкият, ясен звук, нахлул през прозореца, я разсъни по-бързо от кафето. Онзи звук, който винаги разравяше мравуняка в главата й и хиляди гадинки плъзваха по нея, изправяйки всеки косъм. Звукът, който стягаше тялото й със студени, лепкави пипала, които проникваха през порите на кожата й и парализираха движенията и дишането й.

Усили музиката, за да не го чува и скована от ужас, бавно надникна зад пердето. Звукът идваше тъкмо от нейния двор, както се опасяваше. След 10 минути трябваше да тръгва за работа. Не беше в състояние да измисли някаква причина, за да оправдае отсъствието си. Не можеше нито да звънне на шефа си и да му каже истината, нито на 112, на приятели или съседи – както при всеки такъв случай още от ученическите й години, щяха да я помислят за побъркана. Не вярваха на страховете й, не ги разбираха и съчувствено се смееха. Някои дори й се ядосваха малко, когато идваха и не намираха нищо. Съветваха я да си потърси лекар и да се отърве от тези внушения и фобии.

Звукът отново нахлу през прозореца. Трябваше да се пребори сама. Огледа се и грабна единственото подходящо средство за защита – точилката. Излезе навън с вдървени крака и прецени разстоянието до колата си, паркирана на улицата. В средата на пътечката я чакаше онази твар, източникът на нейния ужас. Двете странични, изпъкнали, несъразмерно големи очи я гледаха втренчено над лъщящата от слънцето кожа. Виждаше как се тресат гушата и светлият й корем. Стори й се, че потропва нервно с ципестия си крак, готвейки се за атака и си представи как цялата е обляна в гадна лепкава слуз, която пълни устата й, задушава я и сковава крайниците й. Направи една крачка, готова да размаха точилката в отчаян опит за защита и стисна очи с погнуса.

Когато ги отвори, жабката изквака за последен път, врътна се равнодушно и с два скока излезе на улицата.

четвъртък, 1 март 2012 г.

(***)*

*Всъщност заглавието е "Happy Satan Марта", но като неблогоугодно няма шанс да виси по-горе.

За мартеничките бях чела какво ли не, включително че са фалически знак и най-завоалирания образ на половото единство. И няколко много различни легенди за произхода им. Тази вечер се разтърсих за истината и я открих - шарените кончéта се оказаха с доста демоничен и вещерски оттенък и трябва да бъдат анатемосани, забранени, изгорени и т.н.

"... ако успеем да намерим в тях символика, която да ни води към молитва, а не към оргия, мога да ги оправдая и да ги нося с радост"

"Защо да не бъдем Сол и Светлина за Света ? Защо не махнем всички езически празници и да заживеем като християните описани в Библията ... със същия морал и ценностна система, със същито упование в Бога ?????!!!!!!"

"анатема!!!!!!!!анатема на мартениците!!!!!това е езическо нещо!!!!!!проклети да са!не трябва да се носят мартеници."

"значи аз смятам че е изключително езическо да се слагат мартеници защото се вярвало че ще донесат "здраве и късмет" по голяма тъпотия от това не съм чувал.аз лично не нося мартеници смятам че са гавра с Бога и Божията благодат."


И още много такива веселяшки мисли има в същата тема. Включително и декларация от възмутени родители относно училищните занимания на дъщеря им. Ще я цитирам със съкращения, защото тълкуванията на легенди и стихотворения, както и други мисли в нея, заслужават редовни консултации със специалист, изписващ цветни рецепти за аптеката.


"ДЕКЛАРАЦИЯ

От ХХХ и YYY, родители на ZZZ,
уч. в Iа клас при СОУ „Кирил и Методий”-гр.Бургас

Да послужи пред когото е нужно.

Аз, в ролята си на родител, декларирам, че дъщеря ми ZZZ няма да изработва или носи мартеници, поради християнските убеждения, които нашето семейство има.

Християнската вяра, базирайки се на Библейските учения, изрично забранява магьосничеството и суеверието.

.......

Според стихотворението „Баба Марта бързала”, което е поместено в Читанката за II клас, мартениците, които Баба Марта вързала помагат „на гората – да листят листата. И да дойдат всичките: щъркелите, птичките, първия певец ... а пък на дечицата върза на ръчицата мартеници чудни със ресни червени, да са ранобудни, да растат засмени.” А коя е Баба Марта и какво наистина представляват мартениците?

„Приказката за Баба Марта

Живяла Марта със своите братя далеч в планината. Те носели едно име - Сечко. Само че единият наричали Малък Сечко, а другият - Голям Сечко. От високата планина те виждали и чували всичко, каквото става по земята. Усмихвала ли се Марта, погалвала и гадинки, и тревички. Стопляла с благата си усмивка, блестяло слънцето, прелитали весело птичките.
Веднъж една млада пъргава невеста подкарала овчиците си в планината, когато топлото слънчице огряло, птичките се обадили, та из тревица стоката си да попасе.
- Не извеждай, булка, ваклушите на паша, рано е! Скоро Сечко си отиде - думал й свекърът.
Преживял е много той и мъдро може да поучи. По слънцето познавал старецът кога ветрове ще завеят, по месецът разбирал кога дъжд ще завали, кога град ще бие, кога зла зима ще вилнее.
- Кърпикожусите цъфтят сега, снахо - топло й напомнил старецът. - Това е цвете лъжовно, не прецъфти ли, не му вярвай, кожухчето не сваляй!
- Е, тейко, какво ще ми стори Марта? Тя е жена и зло на жена не може да направи - казала снахата и подбрала овцете и козите нагоре към планината.
Дочула Марта тези думи и тежка мъка й домъчняла. Нищо че е жена, и тя може да покори слънцето като братята си, и тя има сила бури и хали да посее, и тя знае кога слънчев благодат да прати. Какво от това, че жена й думат!
Не минало много. Тъмни облаци надвиснали над планината. Ветрове безмилостно забрулили напъпилата гора, леден сняг зашибал, захванала люта зима. Сковала се земята, замлъкнали птиците, секнал ромонът на ручея.
Младата овчарка така и не се върнала вече. Тя останала вкаменена заедно с овчиците горе в планината.
Така останал обичаят да се правят мартеници от червена и бяла вълна, за да радостна Баба Марта и да носи само добрини на хората.”

Първо, Баба Марта е мит, не историческа личност, въпреки, че на децата се представя като такава. Второ, тя е представена (поне от приказката така става ясно) като жена със свръхестествени способности, които обаче в един момент използва за отнемане на човешки живот – и това тя прави (абсолютно неоснователно). А дали мартениците наистина играят ролята на умилостивение пред Баба Марта или имат друго предназначение? Следващите наколко цитата ме карат да се замисля още повече:
..........
„Според предание, дошло от древността, мартениците носят здраве, щастие и дълголетие. Старите българи вярвали, че в природата съществува някаква зла сила, наричана "лошотия", която също се събуждала през пролетта, а в народните вярвания 1 март бележи началото на пролетта. На мартениците се приписвала магическата сила да предпазва от "лошотията" , най-вече от болести и уроки. Свалят се чак тогава, когато се види първият щъркел и се закачват на разцъфнало или зелено дръвче.
Някои от обичаите на 1 март, свързани с изгонването на злите сили, включват палене на огън и изгаряне на сметта на двора, а след това всички прескачат жаравата.
Разпространен е и гадателският обичай за избиране на ден. От 1 до 22 март всеки си намисля един определен ден от този период и по него съди каква ще е годината - ако е слънчев, ще е успешна, ако вали и времето е лошо - ще има трудности.” (Интернет)

„Старинният обичай изисквал бялата вълна за мартениците да се събере от пасищата на стадата, където кичури овча вълна са останали по храсталаците. Така вълната е "поела" магическа сила от природата и от звездите. После част от вълната се оцветява в червено. И накрая бабата изприда и пресуква заедно бяла и червена нишка. Докато ги преде и усуква, тя изрича обредни заклинания. Вярвало се е, че преди да се залови с направата на мартеници, жената не бива да е пипала огъня в домашното огнище, за да има мартеницата магическа сила. Първоначално мартениците служели за амулет, който предпазва от злосторни духове, болести или урочасване от "лоши очи".” (Из статия „Баба Марта се посреща с мартеници” - БНР)
............

Мартеницата не е никак безобидна, както изглежда на пръв поглед. Тя всъщност представлява т.нар. “бяла магия”, т.е. магия за добро или за разваляне на “черна магия”. Обричането, наричането, заклинанията, които се ползват при изработването й са недопустими практики от гледна точка на християнската вяра.

Съобразявайки се с горните цитати, се надявам да проявите разбиране и толерантност към верските ни убеждения, гарантирани от Конституцията на Р България – чл. 37.
Родителите определят вярата на своите деца … цитат от конститицията или закона

………….. г.
С уважение,
Гр. Бургас

ХХХ, YYY"


Чувствам се много щастлива, че нито моите родители ми налагаха (или определяха, ако спазвам термините) вяра като горната, нито аз - на децата си. Току-виж утре някой такъв изперкал кукундрел заискал да се забрани и Сънчо, защото е представен от филмчетата като същество с почти неясен пол и произход и със свръхестествени способности. Съвсем небезобидно, както изглежда на пръв поглед, защото всъщност с пръчката си ръси т.нар. “бяла магия”, т.е. магия за добро. Да ви напомня на някого?




Web Statistics