събота, 29 декември 2012 г.

За първи път, няколко пъти

Колкото и бедна откъм събития и емоции в личен план да изтече тази година, краят й наистина дойде бързо и неусетно. Ако запомня нещо специално от нея, то ще са единствено няколко случили се за първи път неща, които по различни причини винаги съм мислела, че ще ме подминат.

За първи път ми се случи не аз да търся работа, а тя сама да ме намери и да настоява упорито да я приема. При това не веднъж, а цели два пъти. На много места съм оставяла добро впечатление с направеното, търсили са ме пак за услуги, да се връщам в някоя фирма, да помагам на други да си стъпят на краката, да работят нормално или в първите им стъпки. Донякъде ме е устройвало, защото съм разполагала с времето си и не е било натоварващо, но финансово и като постоянен ангажимент е било изключително несериозно (с изключение на едно връщане за година в бивша фирма, оказало се грешка), нередовно и много временно. Тази година работата беше истинска.
Първото място беше това, за което съм мечтала. Малка фирма, 15-на човека, без администрация и формалности, където още след няколко седмици поех сама всичко и многото работа не ми тежеше, а ме радваше. Не знам до колко се справих със задачата да направя от известен спортист добър бизнесмен. Контактите му с чуждите и наши партньори вече без езиковата бариера се загладиха до степен почти приятелски отношения, разбиране от половин дума и лесно постигане на компромиси в полза и на двете страни; освен това: работещ сайт, истински и организирани складове, планиране и отчитане на производството, работа и експедиции без сътресения. Научих се да говоря бавно, кратко и с по-прости думи, за да се разбираме с шефа и с колегите. Емоционално се чувствах много добре с тях, нямаше спънки вследствие на интелектуални и религиозни различия. Питаха и се вслушваха за каквото не знаят, помагаха ми с каквото знаят. Бяха човечни, ненадути, обикновени хора, бачкащи почти без почивка и почти само за единия хляб. Все още ми липсват.
Това, което ме притесняваше там, беше единствено пътуването и висенето с часове по автогарите, вечно бързайки или чакайки преминаващи автобуси. Цехът се намира в началото на едно село след съседния областен град и предвид идващата зима, която винаги ни изненадва и не успяваме да почистим дори главните пътища, перспективата да вися още по-дълги часове в неотоплени автогари и да тръпна по два пъти дневно дали автобусът ще мине успешно някой опасен участък или дали ще хване паяжини в някое задръстване, никак не ми розовееше. Освен това струвах на шефа колкото двама от работниците му, с пътните - колкото трима и изобщо не съм очаквала щедростта му да продължи вечно.

Преди да започна да пътувам до това село, правих едни огромни технически преводи за голяма фирма, бивш соцмастодонт. Плащаха добре и когато съвсем неочаквано и настоятелно ме помолиха да се присъединя за постоянно към тях, след кратка вътрешна борба приех. Не заради малко по-високата заплата, а единствено защото е на 20-на минути пеша от нас. Знаех къде отивам - в културен затвор, от който всяка секунда могат да те изгонят без обяснение, където всичко се върши маниакално, с излишно строг ред, дисциплина и подчинение, глобява се жестоко за дреболии (нерядко комбинирано с уволнение) и където на всяка крачка се препъваш в бюстове на Маркс и Ленин, които се хилят и от портрети навсякъде, заедно с Путин, съветските льотчики-космонавти и разни други товарищи, които нито познавам, нито ме интересуват.
Мястото е далеч от соцразцвета си, вече храни не хиляди, а стотици хора, но продължава да е един от най-големите и стабилни работодатели и се опитва да гледа не само на изток, а и на запад. Макар да срещам много познати и бивши колеги, за първи път през дългия си трудов стаж се чувствам абсолютно изолирана. През повечето време непрекъснато се чудя какво правя и защо го правя. Което всъщност не е чудно, защото фирмената политика е такава - трябва да си измисляш или крадеш работа и информация, кадърните и устремените го можели, останали чакали да им се каже какво да правят. Имитирането на заетост въобще не ми е сред талантите и никак не мога да съм на нивото на колегите. Които пък са едни уникални, надарени експерти във всичко (служебно и лично), с единственото вярно и неоспоримо мнение по който и да е въпрос. Неформалните контакти в почивките ми куцат здраво. Харесваме абсолютно различни заведения, филми и музика, не гледам ТВ и не мога да съм съпричастна с вълненията по разни риалити формати и сериали, твърдо не съм съгласна със Сътворението и че Библията и трудовете на Дан Браун и Артър Хейли са най-великото писано слово. Опитвах наистина да ги заинтригувам с различни теми, но не се получава, на различни плоскости сме. Обикновено се чудят къф е тоя и кво толкоз е направил (Феликс Баумгартнер) и егати и събитието ("Кюриосити" се приземи успешно на Марс) и изместват бързичко разговора към някой псевдо-ВИП или за разликата в тежестта, строгостта и продължителността на различните пости.
Това е и първото място, където срещам толкова етническа толерантност. Всъщност този въпрос не вълнува никого, приемат го за нещо естествено и не го коментират. Тъй като си говорим на малки, често съкратени имена, ядем едно и също заедно в стола, едва при масовите отпуски за последния Байрям разбрах колко много колеги се казват по друг начин, колко са далече от религията, която се очаква да изповядват и че имената са единственото, което ги свързва с друг етнос.

За първи път тази година изобщо не почивах. На първото място не успях да ползвам отпуск, на второто, като нова, ми беше неудобно. През събраните по няколко почивни дни се налагаше да работя поне в един от тях, целогодишно много интензивно си заработвах и гевезелъците (книгите) нощем. Чаках това дълго празнично мързелуване и още не мога да го усетя, опитвам се да наваксам поне със съня. Дано ни отпуснат и обещаната седмица след Нова година.


За първи път ходих и на мотосъбори и след тях мнението ми за нахалните и неразумно фучащи по осевата линия вече не е толкова неласкаво. Видях същото като на обикновени концерти - весели и пиещи най-вече бира хора, дошли заради любимата музика. Благодарна съм на търновския мото клуб Bad Company, който направи възможни поредните ми срещи не само с приятели, но и с Удо Диркшнайдер и Джо Лин Търнър - единствените, които ми се случиха през тази година. Малко, но качествено. Пожелавам им освен всичко най-добро в личен план, да продължават в същия дух и през 2013-та.


В останалото време годината беше "Чета, следователно съществувам", както казва Николай Фенерски. За първи (но не и единствен) път обаче изпитвах неистово желание да върша грозни и непристойни неща с книги. Не просто да ги разкарам, подарявайки или продавайки ги. Няколко ме изнервиха и отвратиха до степен за кратки периоди да намразя четенето. До една бяха горещо препоръчвани и чак олигавени от хвалби, включително от хора, за които почти бях сигурна, че сме на една вълна. В резултат на това вече почти не чета ревюта (вместо това задължително повече откъси от книгата), епизодично прочетените приемам само като информация какво ново е излязло, максимално се въздържам от публични мнения и коментари и купувам или лично проверени автори, или подсказаното единствено от моите преценки, вкус, интуиция. Подходът се оказа успешен.


Съвсем в края на годината, вчера, преживях и първата си катастрофа. Разминавало ми се е няколко пъти на косъм и в кратките мигове пред очите ми се е превъртала лента с минали и само хубави мигове и по няколко тъпи въпроса-притеснения за времето след мен. Този път само осъзнах, че наистина ще ни ударят и единственото, което си помислих е, че ще съм добре - има още подаръци за даване и получаване, има още празници и дни напред - ще оцелея.
Разсеян младеж отне предимството на таксито, в което бях (с колан) и се натресе здраво в моята врата. Изкриви я доста, едва я отвориха, блокира и колелото, но нямаше нито жертви, нито дори леко контузени, което е най-важното. Уплахата минава и се забравя.


На всички пожелавам релаксиращо, пълно само с положителни емоции допразнуване и обилни дози здраве и късмет догодина (много са необходими понякога).


неделя, 16 декември 2012 г.

Следкупонно

Аз съм пушач, заклет и дългогодишен. С уточнението, че пуша само когато и където може, без това да ме изнервя. Отказвала съм ги няколко пъти с повод и без, за различни периоди и ще го направя окончателно единствено и само ако го налага риск за здравето ми.
Защото аз съм и човек, който много мрази да му дават наклон, да го слагат в рамки, да му отнемат избора и да му налагат норми и убеждения. Нищо не се получава, ако нямам вътрешна потребност или нагласа да ги приема. Идеята, че поскъпването на цигарите или забраната за пушене на закрито ще ни накарат да се ограничим или спрем окончателно, е смешна. Нито един от познатите ми не пуши по-малко заради това, с изключение на заблуждаващите се с електронни цигари, наивно вярващи, че са лапнали нещо безвредно и евтино. Останалите сутрин и при всяка удобна възможност се опитват да се напушат с целодневната си доза.
Начинът, по който държавата се опитва да се грижи за здравето ни, е леко изнервящ. На фона на скъпите лекарства и платени прегледи при специалисти (поради ограничения брой направления) и на боклуците по рафтовете в хранителните магазини, поученията на Б.Б., че след 22 часа всеки нормален и работещ човек си бил в леглото и нямало нужда да му се разрешава да дими из заведенията, са нелепи и смешни. Вероятно следващото, на което ще иска да ни свикне, е точен график на интимния живот и ходенето по голяма нужда.

Снощи за първи път след забраната седях в заведения. Отклонявах различни поводи, използвах възможността за масичките на открито до последно, защото идеята да не пуша вътре (дори и при добра вентилация) изобщо не ми допадаше. Отрепетирала съм това нееднократно в Словения и Италия, когато поне половината от присъстващите на служебния обяд или вечеря се изнасят периодично навън за по цигара, а след края всички поемат по улицата, димейки. Грозно и тъпо беше. Идеята със зали за пушачи (добре вентилирани) и непушачи ме устройваше напълно. И не само мен. Това беше възможност за личен избор къде и как да загубиш няколко часа.
Този път обаче нямаше как да откажа, поводът беше служебен купон и като първи такъв, не исках да се цепя от колектива. Всъщност служебен купон е много силно казано. Средно 800+ човека се делят освен на производства, също и на вражески лагери и нашата групичка от два отдела е между всички и ничия (и аз още повече в нея). Все пак, след мрънкания за непоносимост и дата, прецеждане на поканените и още хиляди капризи, се събрахме 20 и няколко човека. В петък обаче шефът заяви, че не искал да ни гледа, да си пускаме отпуски и да не му се влачим в съботата (втора или трета работна поред), защото никой не вършел нищо и без това. Което си е съвсем вярно за всички съботи, когато се отработват поредни почивни дни - почин, изцяло непознат в по-белите държави. Това съвсем намали бройката ни, понеже повечето пътуващи от 40-60 км. колеги отказаха да го направят само заради едното ядене и пиене.

Малко, но качествени, се успокоявахме една част. Другата обаче не спря да мрънка. Предната нощ са осъмнали на купона на две от производствата в ресторант тип соцмастодонт, с жива кръчмарска музика, място, известно най-вече с циганските сватби, отбелязването на сюнети и абитуриентски балове. Изборът на възможно най-читавото ресторантче, не по моя идея, никак не им допадна. Уютно по домашно му, интересно обзаведено, с прилични цени, много добра кухня, също жива музика, но само от един човек с органична непоносимост към простотията и в частност - към чалгата. Категорично се възпротивих на опита да го сменим - обясних, че имам голям проблем с блеещите певачки и гюбеците, с преобладаващите звуци и най-вече със селянията, пълнеща огромните хамбари. И че всяко друго заведение ще намали още и без това рехавата бройка.
Първоначално идеята да пушим на стълбите отвън ми беше доста странна. Празнувала съм много пъти там, ходила съм и без поводи и само веднъж, на една Нова година, когато масите бяха удвоени, по малките часове леко се задими. Иначе не се усещаше когато пушат и на масата ти, не съм се прибирала вмирисана на дим или кухня. Имат перфектна вентилация. Разпоредбите обаче са си разпоредби, въпреки нея.

Напразно обяснявах, че купонът не е в разрешеното пушене, те и без това имат тренинг от офиса. Нито в упоритото седене пред чашите и чиниите. Отказаха да си направим томбола, викторина или други изненади, отказаха караоке и да танцуват. Не спряха да мърморят и ако мърдаха от местата си, беше само за цигара навън и до тоалетната. Накрая заявиха, че следващия път трябва да отидем на по-посещавано място и се изнесоха към нощните клубове, както тук наричат чалготеките и където някъде се пушело вътре. Няколко човека обаче си изкарахме чудесно, потанцувахме, попяхме, посмяхме се. И покрай това изпуших само 2 цигари, без които спокойно можех да мина. Това е личен повод за гордост, който нямаше да се случи покрай скуката с вкиснатите колеги, ако не беше забраната.

За десерт с две колежки отидохме да инспектираме новия рок клуб. Освен, че все още е нов, че имаше групи, това е и единственото читаво място за вечерни забавления, работещо в момента тук и съответно - беше повече от претъпкано. По нищо не личи, че до съвсем неотдавна тук се намираше една от меките на поп-фолка. Общо взето беше трудно, но не и невъзможно да се намери място за още една чаша и два крака. Много интимно-музикално ... Представих си вечерта преди забраната за пушене на закрито. Имам грозен спомен от концерта на Удо в зала "Христо Ботев", когато ми прилоша от блъсканицата, упоритото пушене и липсата на въздух. Познавам голяма част от присъстващите снощи, все пушачи и само идеята на какво би заприличал малкия претъпкан клуб, окадяван едновременно и постоянно, ми се видя апокалиптична. Никой обаче не се чувстваше по-зле, излизайки навън в паузите, градусът на настроението беше достатъчно висок.

До вчера бях изнервена от ината на президента да наложи вето, ако с промени в Закона за туризма забраната отпадне поне след 22 часа. Съчувствах дълбоко на падащите обороти (няколко познати дори затвориха), на съкратения персонал, пратен и в без това пренаселените бюра по труда. Днес обаче вече мисля по друг начин. След като се прибрах невмирисана, със свежа глава, въпреки поетите градуси и непрепушила до степен да не си позная гласа и след като повечето не загинаха, пушейки по-малко и това изобщо не се отрази на настроението им, определено одобрявам забраната. Подкрепям отмяната й, частична или пълна, единствено ако вентилацията е толкова перфектна, че осигурява чист въздух за абсолютно всички. Иначе трябва да димим навън. И преди колегите пушачи да започнат да ме замерват усилено с камъни, нека се опитат да проумеят, че така наистина е по-добре.

петък, 14 декември 2012 г.

Свършекът на света

Днес се навършват 40 години от смъртта на Ангел Каралийчев - сладкодумният разказвач на приказки, бащата на Ането и Тошко Африкански, споменът от детството ни, любимецът на малки и големи, макар книгите му да са (или поне бяха) част от толкова мразената задължителна за прочит през лятната ваканция литература.

Името му вероятно говори много на доста хора, но въпреки това, без да искам да обидя някого: тук има повече информация кой е бил Каралийчев и какво толкова е направил - евентуално ако нечия памет изневерява (защото по повод на една друга годишнина съвсем скоро се оказа, че забележително количество депутати, ученици и младежи не свързват "Моторни песни" с нищо. Или почти с нищо.)


И тъй като след седмица е голямото събитие, по което изтрещя половината свят, кой от страх, кой от напъни да печели от този страх, нека си спомним за Ангел Каралийчев с нещо тематично:


Свършекът на света

Хитър Петър имал един овен и много си го обичал. На съседите си той казвал:
— Този овен съм го обрекъл на вас. Когато склопя очи, вие ще се съберете у дома, ще го изпечете, ще си похапнете и ще кажете две-три хубави думи за мене.
Но Хитър Петровите съседи — кръчмарят и селският чорбаджия, искали час по-скоро да изядат овена. Те отишли при попа и го попитали как да склонят хитреца, че да тегли ножа на овена.
— Тази работа оставете на мене! — рекъл попът, наложил си калимявката и отишъл при Хитър Петра.
— Какво има, дядо попе? — попитал Хитър Петър.
— Лошо, Петре, лошо! — въздъхнал попът. — Вече е дошъл свършекът на света. Утре не, а в други ден ще настъпи краят. Остава ни само един ден живот.
Хитър Петър се почесал по врата и попитал:
— Ти откъде научи тази грозна новина?
— В книгите пише. Нали вярваш в книгите?
— Вярвам — отговорил Хитър Петър. — Ами сега какво ще правим?
— Нищо — отвърнал попът. — Ще се съберем утре на приятелско угощение, за да прекараме весело последния ден от живота си. От нас виното, а от тебе овена, може ли?
— Може, дядо попе, само че тая работа трябва да стане на някое затулено и тихо място. Хайде да направим веселбата долу в ливадите, където тече бистрата река. И още едно: утре всички трябва да си облечем най-новите дрехи, за да ни бъде още по-весело.
— Винаги съм те смятал за умен човек! — похвалил попът Хитър Петра и си тръгнал.


На другата сутрин рано четиримата веселбари — пременени като за сватба — нагазили в ливадите край реката. Наклали на бърза ръка огън и свършили с овена. Разгорещили се, докато го одерат и набучат на шиш. Попът рекъл:
— Ти, Петре, ще останеш тука и ще въртиш шиша над огъня, докато се изпече хубаво овенът, а пък ние с приятелите ще се изкъпем в реката, преди да почнем угощението.
И като се разсъблекли, попът, кръчмарят и селският чорбаджия се бухнали в прохладната вода. А Хитър Петър най-напред завъртял набучения овен над огъня, сетне сграбил дрехите на тримата и ги хвърлил в пламъците. По едно време пристигнали окъпаните и потърсили дрехите си.
— Петре — започнали да викат, — къде си дянал дрехите?
— Изгорих ги — отвърнал спокойно Хитър Петър.
— А бе, ти луд ли си? Утре как ще се покажем голи пред хората.
— Не съм луд — отвърнал Хитър Петър. — Но аз си помислих тъй: утре настъпва свършекът на света. Щом като няма да живеят, защо им са дрехи на моите приятели? А и дядо поп често казва в проповедите си, че на този свят всички са дошли голи и голи трябва да го напуснат.

събота, 8 декември 2012 г.

БиПоПоЕлГ*



През ноември направих едно продължително проветряване на блога и разкарах около 1/5 от писанията в него, заради които предполагам, че гугъл непрекъснато засилваше насам заблудени душици в търсене на различни 18+ отговори.

Сега вече ми препраща почти само сериозни търсения, повечето от които не само пак нямат никаква връзка с останалото в блога, но са и толкова нелепи и абсурдни (болднатите думички с автентичен правопис; тези за червена точка са последните остатъци от времето на хигиенизация), че разбудиха отдавна спящите ми музи, за да сътворят следната


*битова поезия с порно елементи по гугъл

бременна от брат си,
който пращаше смс обаждания и изведнъж спря,
се чуди къде ли правят usivane na devstvenost.
ще трябва да помисли после
как да отвлече шотландски лорд,
как да се справи с темерут като него
и дали ще има квалитетно ебане.

не знае защо странджанките й лепнат на скарата,
нито каква религия изпълняват туареги.
свирка си онази песен на грузински филм - ай ай я,
докато опитва как се разтегля тесен бански
и твори класификация на пръдня.


брат й пак пропусна потпис на биурото по труда,
правейки снимки в деня на свинята.

изпаднал от каруцата на бога,
си припява една pesen kazvashta se neshto ulica,
и размишлява върху избелването на ракия,
как точно се прави магнитен лагер
и „защото тя има музикална вагина,
dokato pravim sex mi pada
или защото прекалявам
с noditsko porno sas babi4ki и s evnux”.

после се замисля има ли изовщо
лубов или само платена такава
и каде да намери
магазин за миризлива стръв за сом

и че никак не знае
какъв вид алигатор трябва да се носи при раждане.




(малоумието на някои докопали клавиатурата същества и шестдневните работни седмици в бигбрадъровоподобна среда ми идват леко в повече ...)

сряда, 5 декември 2012 г.

Wishlist




Моят (не само) коледен списък с желания е изключително кратък и тривиален:

1.  здраве – без него нищо няма нито смисъл, нито случване
2.  книги – хубави и преведени

Имам вероятно стотина, стари и нови, които си чакат реда за четене, натъпкани на всяко свободно местенце. И повечето вероятно ще ми допаднат, защото съм ги подбирала. С удоволствие бих разчистила обаче един рафт за пожелателния списък с книги по-долу, някои нови, други – вече брадясали, които ми се иска да видя преведени в нашите книжарници. Вероятно не само на мен.
(Предпочитам да са преведени – заради специфичния стил на автора или заради материята. Не толкова защото няма да се справя, макар и по-бавно, в оригинал. Служебно (често - и извънработно) ми се налага да се боря с различни чужди езици или с хора, които си мислят, че ги владеят. И макар понякога да ми се случва и да мисля или да сънувам не на български език, все още не мога да почувствам нито един друг като роден, да усетя всичките му нюанси и най-вече - всяка чужда реч свързвам с работа. Затова искам, гледайки филм или четейки книга, да потъна изцяло в тях, без да се замислям за думички, правилно слушане и разбиране и т.н. Естествено, това предполага да бъдат и с добър превод (обратното предизвиква смях или образува нерви), но за щастие в армията преводачи има и много кадърни, притежаващи повече качества от едното владеене на някакъв език и почти прилична грамотност.)

Пожелателният списък започва с всичко на Бредбъри, все още неиздавано и непревеждано у нас и особено последната му книга - The Book And The Butterfly и Let's All Kill Constance, без която трилогията, включваща още чудесните Смъртта е занимание самотно и Гробище за лунатици е някак незавършена.


Още: последните две съвсем скоро публикувани книги на един друг голям мъж. Letters е колекция от личната кореспонденция на Вонегът в продължение на 60 години, голяма част от която не е публикувана никъде преди това и е в стила на останалите му произведения, пропита със специфичните му хумор и мъдрост. We Are What We Pretend To Be: The First and Last Works съдържа абсолютно първата му новела - Basic Training, написана през 1940 г., за да бъде продадена под псевдонима Марк Харви, но така и не вижда бял свят. Когато умира през 2007 г., оставя недовършена новелата If God Were Alive Today. В книгата се включва със спомени за баща си и коментари за двете новели (повече за тях – тук) и дъщеря му Нанси.



И последната от тази групичка, която години наред нито едно издателство не е забелязало, макар авторът й вече да не е неизвестен - Everything Is Illuminated, първата книга на Джонатан Сафран Фоер. Филмът ми остави дълбок отпечатък, не спирам да го препоръчвам, както и страхотните Гогол Бордело.  И понеже това е Фоер, няма шанс книжният вариант да разочарова.




Има една друга група книги, като цяло слабо застъпена (вероятно поради по-ограничения брой читатели) и въпреки това трябва да се рови, за да се открият истинските свещи в мрака сред тоновете хартия с претенции. Личен фаворит в тази група ми е издателство „Изток-Запад”, макар че с художествената им литература нещо не успяхме да се разберем. :) Пожелавам им да продължават все така да ни радват. Много се надявам точно те да са планирали (или да планират) някоя от следващите книги, преди да им посегне едно друго правещо се на велико и единствено издателство, което година и половина съвсем успешно бойкотирам. (Там напоследък май са заети основно с млади (и не толкова) родни автори (и не съвсем). Ако сменят посоката, тогава вече ще ми се наложи да чета в оригинал. :))

Радвам се, че доживях да държа в ръцете си Вселена от нищотона Лорънс Краус. Блестящият ум, който провокативно отговаря на някои вечни въпроси в нея, във Fear of Physics обяснява по много забавен и достъпен начин, с анекдоти и разбираеми примери от ежедневието света на физиката – от врящата вода до авангардни изследвания в наблюдаемите границите на Вселената. В Atom: A Single Oxygen Atom's Journey from the Big Bang to Life on Earth...and Beyond представя историята на материята и историята на космоса от гледна точка на един атом кислород. Негова е също и уникалната биография на може би най-известния физик от втората половина на ХХ век, Ричард Файнман - Quantum Man: Richard Feynman's Life in Science, в която научите постижения и проекти са съчетани със забавни и интересни моменти от живота му.



От Ричард Файнман може би трябва да се изчете всичко, но за по-широката публика достъпни и по-интересни според мен ще са автобиографичните Surely You're Joking, Mr. Feynman! (Adventures of a Curious Character) и What Do You Care What Other People Think?: Further Adventures of a Curious Character (последната му книга, докато се бори с рака), The Pleasure of Finding Things Out: The Best Short Works of Richard P. Feynman – чудесна колекция от интервюта, лекции и статии, QED: The Strange Theory of Light and Matter, Classic Feynman: All the Adventures of a Curious Character и Six Easy Pieces: Essentials of Physics Explained by Its Most Brilliant Teacher. (анотации на книгите – тук)



Strange Beauty е книга за един красив ум, предрекъл съществуването на кварка и дал името му, който по много достъпен и увлекателен начин може да обясни връзката между простото и сложното, между същия този кварк и ягуара (като пакет от кварки) – Мъри Гел-Ман (и който тези дни ме очарова тъкмо с това).
Отзиви за книгата – тук.



Никола Тесла е следващият в списъка на гениите. Книгата на Павел Горковски е може би най-правдивият и пълен материал за него, на който съм попадала. Цялата истина, извън мистериите и спекулациите, би трябвало да бъде обаче в неговите автобиографични бележки:



Брайън Кокс е много харизматичен и любимец на онази част от нежната половина от човечеството, която знае кой е. Симпатичен ми е много, но не заради усмивката или момчешката му физиономия, а заради начина, по който обяснява – разбираемо, достъпно и запомнящо се - и най-сложните неща. ВВС поредиците му са издадени и като книги:


Повече от тях обаче ме вълнува The Quantum Universe: Everything that can happen does happen! в съавторство с Дж. Форшоу. Все още не е преведена, но има ревю на български.

 
Една книга, която някога се е появяла непреведена в „Хеликон”: From Galileo to Gell-Mann - антология, събрала отговорите на над сто от най-блестящите умове защо са посветили живота си на науката и кое ги е мотивирало да се занимават с нещо, при което неуспехът е експоненциално по-вероятен резултат от успеха.  



И случайна находка: Why Does the World Exist?: An Existential Detective Story. Вървейки по стъпките на Кристофър Хитчинс, Роджър Пенроуз и Стивън Хокинг, Джим Холт се опитва в увлекателен разказ, включвайки хумор и автобиографични моменти, да даде отговор на въпроси от рода на „Защо има нещо, а не нищо и защо има свят от нищо?”. 
Авторът ми е напълно непознат дори и като име и не мога да предположа до колко книгата ще е равностойна и кореспондираща като информация с тази на Краус.
Ревю на книгата и интервю с Джим Холт за нея.


За десерт – Кристофър Хитчънс (или Хитчинс), когото по форумите и сайтовете за заблудени душици наричат „най-разюздания атеист”. За него може да се говори много и всеки суперлатив би бил слаб. Лично мнение в лирично отклонение: адски нелепо, дори гнусно, е заедно с неговата посмъртна награда за мир, такава да получат и лейди гарга и недоклатените руски пусита (без извинение)!

Едно птиченце ми изчурулика, че вече е преведена и се подготвя за печат емблематичната му God Is Not Great (How Religion Poisons Everything), но бих желала да видя на български и тези две книги, които биха отворили доста сърца и умове:




Web Statistics