неделя, 13 юли 2014 г.

Леон



Леон е на пет. Или на седем (никой не знае, той също). Слабичко ангелче с големи сини очи и загоряло личице, на което русите до бяло вежди и коса изглеждат като подарени.

Леон не знае какво е шоколад, вафла и кюфте. Знае, че миришат хубаво, че са вкусни и че понякога му ги подарява някоя добра баба.

Леон не знае какво е интернет и смартфон. Знае, че през ден минава автобус и всяка сутрин идва микробусът с хляба. Не знае също какво е магазин, защото в селото няма. И за какво служи хладилникът, защото у тях няма такъв.

Леон живее в мултиетническа, мултикултурна и мултилингвистична среда, но не може да говори добре нито български, нито някой от останалите езици, на които се говори у тях и в останалите малцинства, т.е. болшинства в селото.

Леон не разбира нито от религия, нито от господ, но разбира от болка. И с болка ще ги свързва занапред. Съвсем скоро и в пълно съзнание е обрязан, а парите, влезли у тях заради това, отдавна са изпити (не изядени).

Леон не знае какво е да го гушнат или целунат за лека нощ, но знае, че е бреме. Живее повече на улицата или в съседските дворове и само понякога – в къщата, където е пратен.

Леон не знае кой е баща му. Майка му е успяла да еволюира до примитив, непознаващ нито детство, нито нормално семейство и да го зачене, докато си вади хляба, облекчавайки някой потомък на викингите. Черепното й съдържимо е достатъчно да й отвори краката и устата, но не и да й подскаже колко добре биха си живели двамата с детските, паричките за самотна майка и останалите помощи в онази далечна, студена и толерантна държава. Леон знае, че й пречи. Натоварила го е като багаж за майка си, успяла временно да акостира при поредния мъж с поредното отроче в корема.

Леон постоянно го бият. Баба му, заради опропастатената младост на майка му, собствения си смотан живот и защото е още едно гърло за хранене, ако има с какво. Мъжът й, който му е нещо като дядо, защото не е от неговата кръв (не спира дори и от благодарност, че седмица не е изтрезнял с парите от обрязването на Леон). Лелите и вуйчовците му, повечето около неговата възраст, защото е чужд. Децата от всички етноси, защото не е като тях.

Леон не знае какво е детска градина, книжка, играчка. Вероятно няма да разбере и какво е училище, приятел, обич, ласка. Или бъдеще. Играе си собствени игри, защото колкото и да се навърта край другите деца, е като грозното патенце и всички бягат от него.

Леон ходи облечен и обут с каквото е останало у тях на ставане сутрин. Яде, ако има какво да наготвят, ако остане за него или когато съседките го нахранят. Леон носи звънче на врата, за да го намират по-лесно из селото, щом се присетят за него. Любимото му място е пейката на спирката. Маха на всички заминаващи коли и се усмихва с онези големи сини очи, като две питанки. Ще ми донесеш ли пак шоколад? Ще ме вземеш ли с теб?

вторник, 8 юли 2014 г.

Нагоре по стълбата, която води надолу


103-годишната днес проф. Бел Кауфман (пред снимката, на която е с дядо си, писателят Шалом Алейхем) публикува "Нагоре по стълбата, която води надолу" преди почти 50 години. Превеждана, преиздавана, екранизирана, превърнала се в многоседмичен бестселър, култово четиво и част от учебната програма, тя е можело да си остане незабележим разказ от три и половина страници, ако бдителна редактора не усетила потенциала на записките от учителското кошче.

Попадна ми в далечните гимназиални години, незнайно откъде и се превърна в една от книгите с главно К. В нея беше забраненият все още тогава свят, в който децата бяха същите като нас. В нея бяха и учителите, които исках да имам, да си говорим за книги, а не до припадък за "какво е искал да каже авторът", без да се отклоняваме от задължителните за заучаване сборници с литературни анализи на нечии авторитетно мухлясали мозъци. Това можеше да убие желанието за четене и зачатъците на мисъл у всеки.

Тогавашното издание на "Народна младеж" беше от ограничените тиражи на хубавите книги, продавани под щанда. За тях ти трябваше или позната книжарка, или часове опашка и вървяха с поне кило произведения на "правилните" автори. Запечатала се е ярко в съзнанието ми, помня цели глави. Дълги години търсих запазен екземпляр, почти неоткриваема е, въпреки солените цени. Издателство "Еднорог" обаче извърши едно добро дело и я преиздаде.  




Пристрастна съм към старата жълта корица с мис Барет и все още се опитвам да възприема пъстротата на новата (за щастие забавните детински рисунки вътре са запазени като в първото издание). Сега прочетох книгата от позицията на родител, но със същото удоволствие и въздействието беше също толкова силно. 

Дистанцията на времето и километрите не променя нито децата, нито учителите. Навсякъде са еднакви, както лозунгите („Учителят е огледало на училището”), ученическите бисери, преподавателските изцепки и проблемите, които Бел Кауфман поднася с много болка (и за да бъдат по-лесно смилаеми - обилно поръсени с хумор): липса на мотивация и заинтересованост и при двете страни, на индивидуален подход, особено към т.н. трудни деца, слаба комуникация, уравниловка, бюрокрация, бягства от час и формално водени часове, поставяне на дисциплината пред знанията и още много, които резултират в разбити учителски нерви и полуграмотни ученици с почти нулева обща култура. Преди 50 години там и днес тук положението е едно и също.

Млада, симпатична и ентусиазирана да преподава, Силвия Барет се сблъсква с непонятни и комични училищни порядки и букет неуправляеми ученици, апатични, кротки, разсеяни, агресивни, самонадеяни, с бушуващи хормони и блуждаещи мисли. Училището е последното нещо, което ги интересува: 

„Заради преподавателите намразваме предметите.”

„Дайте ми една разумна причина да остана (в училище).”

„Знам, че училището трябва да ни подготви за живота, но досега то не е направило нищо.”

„Никога през живота си не съм прочел нито една книга и няма тепърва да почвам.”

„Използвам само 10% или по-малко от това, което научавам. Жива загуба!”

Преди нея и преди борбата й със системата и опита да опознае всеки от тях. Преди да успее да преобърне представите и характерите им.

Формата на книгата е много интересна. Съставена е основно от части от домашни работи и формуляри, извадки от официалната училищна кореспонденция и от кутията за предложения в класната стая, писма до приятелка и съобщения с бележки между учителите - всичко, трупано в кошчето на мис Силвия Барет. 
Макар и така да изглежда странна и объркана, "Нагоре по стълбата, която води надолу" е много лека и приятна за четене книга, колкото забавна, толкова и мъдра. Бих я препоръчала на всеки, който независимо по каква причина има контакти с деца в крехката училищна възраст.

„Дадох им да напишат през часа съчинение на тема „Моят най-добър приятел” и докато четях тетрадките, чудех се как да ги поправям и какво да поправям. Правописа ли? Препинателните знаци? Неизречената самотност, която се четеше между редовете? Не знам откъде да започна, да се смея ли, да плача ли. Може би и двете.”
 „Моят най-добър приятел е телевизорът и ако нещо се развали не зная какво да правя със себе си.”
 „Не се грижи за каймака – той винаги ще изплува на повърхността. Обезмасленото мляко се нуждае от добри учители.”



„Аз изуставам защото знанията вървят много бързо та да науча всичко. Може ли да вървите по-бавно с четенето?
Пофтаряч”

„Аз заспах в метрото защото цяла нощ стоях да си пиша домашното и когато спря на спирката аз изтичах към вратата за да не закъснея и съм го оставил на седалката”.

„Също давайте по-модерни книги отколкото Одисеята. Трябва да напишат отново Одисеята с повече съвременни събития.” „...не бих я дал и на куче да я чете.”

„Може ли да направите така че тебеширът при писане да не скърца.”

„Най-много ме тревожи това, че те приемат без каквито и да било въпроси всичко, каквото им се преподава, от когото и да е, застанал пред дъската...никак не им идва наум да мислят.”


„Но аз не искам да се откажа, преди да опитам. Мисля си, че учениците заслужават по-добра участ от тази, която имат. Също и учителите.”

„Мисля, че той никога вече няма да бъде същият.
Ето това е. Затова искам да преподавам, ето къде е единственото удовлетворение за труда – да въздействаш, да предизвикаш трайна промяна в живота на детето.”

„„Тези, които умеят, вършат нещо; тези, които не умеят, учат другите” (Б. Шоу, „Човек и свръхчовек”) Както повечето прочути фрази, и тази е вярна наполовина. Тези, които умеят, учат и другите; тези, които не умеят – огорчените, заблудените, неудачниците в други полета на действие – намират в образователната система извинение за положението си или убежище.”
„Може би това е единственият начин да ги запознаеш с трагедията – чрез комедията.
Хуморът е единственото, което ни остава.”

„Аз държа на моето чувство за хумор, което всъщност е чувство за мярка. „Вие виждате нещата от комичната страна, което прави всичко по-лесно”, ми каза един ученик.
Много по-лесно. Как мога да приемам сериозно такива безсмислици като: „Закъснение поради отсъствие”, „Най-добър изоставащ” и „Бланка за съгласие за детски паралич”
„Късно закъснял”,Също и: „Моля, не обръщайте внимание на долуказаното.”, „Неизвинено закъснение – твърди, че се е изгубил при пътуването.”

„Важното е да ги накараш да почувстват страданието на крал Лир, а не дали правят добро или лошо контролно върху Шекспир. Важното е да опознават и да откликват, а не да зазубрят няколко реда от текста.
Аз искам да им посоча пътя към нещо, което винаги ще ги примамва, когато телевизорът е развален, когато филмът е свършил и училищният звънец е избил за последен път.”

„Знае ли Министерството на образованието, че вие позволявате на вашите деца да четат извън училище такива непристойни книги като „Спасителят в ръжта”? Вместо нея трябваше да ги заставите да четат Библията, но те я забраниха.”

„Можете ли да познаете по почерка бял ли съм или черен?
Срамежливият никой”

„Предлагам по-тихи класни стаи, защото много обичам да спя.”

„Но какво да си пожелаеш на ядеца от печената пуйка с човек, способен да поправя грешките в едно любовно писмо?”

„Съотношението между тъпи и будни деца навсякъде е едно и също. А когато децата идват със собствени коли на училище, то и те, и техните родители са склонни да гледат на учителя пренебрежително, само защото няма пари и високо обществено положение.”

лична оценка: 4/5
goodreads rate: 3.92

Издателство Еднорог, 2014 г.
384 стр.
14,90 лв.

Други мнения за книгата: Ради Радев, Аз чета, За книгите днес, Момичетата от града
 


понеделник, 7 юли 2014 г.

Зелени сенки, бял кит

Нетипична като съдържание за Бредбъри, но в типичния негов стил. Имам усещането, че е писал книгата за свое собствено удоволствие и като обяснение в любов към Ирландия и зелените й хълмове, дори към дъжда, който непрекъснато капе по прозорците като будна съвест. И най-вече към хората й, обикновени, човечни, по своему мъдри, които трябва да се четат между редовете, за да ги обикнеш - шофьора на такси, веселата кръчмарска компания, уличните музиканти, дъблинските просяци и други странни птици, забъркващи невероятни и забавни ситуации.

Има доста препратки към "Моби Дик". Писането на сценария по тази книга е съпроводено с ловджийска сватба и погребение в отлежало вино, с много моменти, дълбаещи миналото и душата, сарказъм и хумор - добродушно надсмиване над себе и околните, както и щипка мистика (Нора и нейното имение Гринуд, което има собствено и трудно предвидимо отношение към хората; това е едната от познатите истории, но не мога да открия все още в кой от сборниците му с разкази е публикувана).
Другата е за един много симпатичен лорд и неосъществения пожар в имението му.

"Зелени сенки, бял кит" се чете много леко и би допаднала на всеки почитател на лиричния изказ на Бредбъри.
Удоволствието от четенето се засилваше и от това, че за първи път попадам на книга на "Сиела" с една единствена и почти незабележима грешчица. Пожелавам им да продължават все така. 

„Животът е твърде кратък за поздрави, а вече няма време дори и за свестни сбогувания."

„Първо ме поздравяваш, че съм стар, а сега пък съжаляваш, че нямам жена. Явно не познаваш Ирландия. Да си стар ерген тук е едно от основните занимания! За да се ожениш, ти трябва имот. Затова си траеш, докато господ прибере майка ти и баща ти. Едва тогава, когато имотът е вече твой, си търсиш съпруга. Това е игра на изчакване. Един ден ще се задомя, не бери грижа
- На седемдесет?
Той се дръпна и ме изгледа под вежди.
- Като нищо ще изкарам двайсет години добър брак с някоя свястна жена."

„Жените са четвъртото нещо от Светата троица.”

„В никакъв случай не бива да искаш от един ирландец да говори по същество. Той предпочита дългите, заобиколни приказки. Иначе пиенето присяда в гърлото и денят отива по дяволите.”

„На бузите ми разцъфнаха испански портокали. Дъхът засвири в ноздрите ми като флейта. Краката ми скритом зашаваха, тайнцувайки в неподвижните обувки.
Арфата засвири „Янки Дудъл”.
И аз отново се натъжих.
Защото, ето, мина ми през ума, тя дори не вижда инструмента. Не чува собствената си музика!
Действително, ръцете й сами подскачаха и лудуваха във въздуха, подръпваха и пощипваха струните, като два древни паяка, тъчащи усърдно мрежи, разкъсвани от вятъра и поправяни отново. Бе оставила пръстите си да свирят свободно, без надзор, докато лицето й се обръщаше ту на една страна, ту на друга, сякаш живееше в съседна къща и трябваше само да ги наглежда от време на време, колкото да не направят някоя беля.
Душата ми въздъхна в мен.”

лична оценка:  4.2/5
goodreads rate: 3.79

Издателство Сиела, 2014 г.
280 стр.
14 лв.

Още мнения за книгата: Манол Глишев, Момичетата от града, Аз чета