неделя, 3 май 2015 г.

Всички папагали говорят - Пол Боулс


(Travels: Collected Writings, 1950-1993)

Пол Боулс е от породата изчезнали пътешественици, които не просто пътуват, а опознават света встрани от баналните туристически забележителности, чрез бита на обикновените хора. Предпочита тяхната компания, храна и обичаи пред светския лукс и скучното присъствие на европейци и американци, потапя се в изчезващата култура, манталитет и история на посетените страни, привързва се по своему и прекарва в тях по-голямата част от живота си, пътувайки или обитавайки собствен дом.

"Всички папагали говорят" събира впечатленията му от Европа, Африка, Азия и Южна Америка. Това не са просто пътеписи, а обяснение в любов към природата, навиците и обичаите на местните, за които разказва много увлекателно и с чувство за хумор. Езикът му е лек и образен, можеш да видиш, чуеш, усетиш, помиришеш и вкусиш. Ценен е и погледът му отвътре към историята, религиозните порядки, културата и икономическата ситуация в посетените страни. 

Освен като съдържание, книгата е удоволствие и във всяко друго отношение - находчиво заглавие (взаимствано от един от най-забавните разкази), корица, превод, техническо изпълнение, липса на грешки, осезаемо присъствие на редактор и коректор. "Прозорец" са единствените, които успешно конкурират "Жанет 45" на върха на личната ми класация за "Перфектното издателство, с чиито книги никога не можеш да сбъркаш".

Надявам се точно те да издадат и други от многобройните му произведения, защото за съжаление Пол Боулс е познат у нас само с "Чай в пустинята" (част от чудесната колекция "Америка 20" на "Парадокс"), по която Бертолучи снима The Sheltering Sky. Оставил е голямо литературно и музикално наследство. Артистичният му живот започва като композитор и не спира да твори до края на живота си.


сряда, 29 април 2015 г.

Morton Rhue - Die Welle

Миналата събота, в единствения ми свободен следобед в Хановер, успях да си подаря екземпляр от дълго издирваната Die Welle
Такива моменти по време на командировка са по-редки и от появата на бяла лястовичка и този път съзнателно и старателно бях предвидила в програмата и няколко часа за събиране на впечатления, различни от лудницата, умората, нервите и напрежението на изложенията. Личният ми план включваше освен издирване на тази книга и нещо в оригинал на Гюнтер Грас, още студиото на Скорпиънс, родната къща на Хана Аренд (по-точно паметната плоча на оживена търговска улица, защото само това е останало), разходка в парка и с лодка по езерото, в краен случай - поне кафе на бреговете му. Отделно разпитвах и местните за интересни места извън баналните туристически забележителности.
Когато обаче си с колеги, които или ги тресе МОЛовият синдром, или не им се гледат разни локви и камънаци, всички планове се обезсмислят. Успях между трескавото пазаруване и сладоледа да вместя единствено търсенето на книжарница. Книжарниците там, по спомени от предишни кратки набези, са разкош и радост за окото. Много заглавия, огромни щандове отвън, ред, уют, изобилие, въздух и светлина вътре. Места за четене и ненатрапчиво присъствие на достатъчно на брой учтиви и усмихнати книжари. Въпреки това немците (или поне каквото е останалото от тях в този град), също както шляещите се по улици и магазини тук, почти нямат представа къде може да има такъв безинтересен търговски обект и видимо не се притесняват от това. Вдигаха рамене и работещите буквално на метри от една книжарница (вкл. един натурален немски чичко, който месеше, пържеше и печеше почти на открито понички и брецели (гевречета), спираше и с набрашнени ръце обслужваше клиентите, прибираше пари,  връщаше ресто, след което продължаваше с тестото, без да се мие - гледка, която ме втрещи като нетипична за стерилната и подредена Германия). 

Колегите ми отпуснаха десетина минути и така и не стигнах до Гюнтер Грас. Любезният младеж на касата след дълго ровене ме осведоми, че книгата не е издавана в последните години и няма смисъл да обикалям да я търся, вместо това да гледам филма. Искрено учудена попитах възможно ли е заглавие от задължителната учебна програма да е неоткриваемо. Последва широка усмивка и упътване от кой етаж и лавица точно да си взема леко съкратеното ученическо издание.

Die Welle ("Вълната") има дълга история. През 1967 г. Рон Джонс, преподавател по история в гимназия в Пало Алто, провежда след филм за Холокоста психологическия експеримент  The Third Wave с ученици от 10-ти клас, с който иска да им покаже колко е лесно всеки да бъде манипулиран и собствената му воля да бъде подчинена на правилата на едно движение или общество до степен не само да не протестира срещу нередните му действия и събития, но и да преследва всеки, който не иска да принадлежи към общността или поради определени белези не може да бъде част от нея. Урокът е за възникването на нацизма, Хитлерюгенд и опасността да се възродят отново. За седмица експериментът излиза от контрол след побой на съученик от еврейски произход и масиран натиск върху отцепниците и инакомислещите. През 1972 г. Рон Джонс описва впечатленията си в кратка статия „The Third Wave“, а година по-късно и в книгата „No Substitute for Madness: A Teacher, His Kids, and the Lessons of Real Life“
През 1981 г. излиза и филмът за този ескперимент, The Wave на Александър Грашов. По неговия сценарий Мортън Руе (псевдоним на американския писател Тод Щрасер, заигравка с френкия превод на името му) пише през 1981 г. роман, издаден три години по-късно в Германия като Die Welle, който е основа на немския римейк на филма от 2008 г. 

Книгата е част от задължителната учебна програма в Германия и Австрия (8.-10. клас), често заедно с немската й екранизация; в много училища се правят и театрални постановки. И макар да е в раздела класика, обяснимо е желанието тя да стигне до максимален брой хора, за да обясни и напомня един твърде чувствителен момент от историята им.  
Проблемите и въпросите, които засяга, преминават държавните граници и са все още актуални. Автокрацията е жива и лесно осъществима. Следващият фюрер дреме в нас или в човека до нас. Идеалното ново общество е примамливо и за идеалистите, и за аутсайдерите. Всички са равни, подчинени на правилата, еднакво добри, конкуренцията отпада. "Сила чрез дисциплина. Сила чрез общност. Сила чрез действие." Дисциплината и правилата обезличават личността, превръщат я в машина, сляпо подчинена на своя фюрер. Радостта и удовлетворението от принадлежността към обществото се размиват в страха от неизпълнението, неподчинението и репресиите поради различие от масата.
Много бих искала подобни книги да се изучават и в нашите училища, както и тази да бъде преведена на български и прочетена и осмислена от повече хора. Тогава някои партии, идеи и хора няма да изглеждат толкова примамливи, логични и разумни.

неделя, 1 март 2015 г.

Тънкости на приготвянето

Признавам си, че не дочетох тази книга. Единствено защото в последните двайсетина страници са истинските кулинарни рецепти, а аз не ям и не понасям визуално повечето от изброеното в тях (охлюви, речна и язовирна риба, раци, рибена чорба, гълъби, глиган, жабешки бутчета).

Останалите страници обаче са това, което отдавна чакам да ми се случи: книга от български автор, по-точно - от авторка, която да обсеби изцяло вниманието ми, да зарежа всичко заради нея и да ме кара да искам още и още... Десетте кратки разказа са събрали лични, дочути и доизмислени истории и градски легенди, забавни, еротични, философски, сюрреалистични, в които кратко и ненатрапчиво е вмъкнато приготвянето на някое ястие. Интересното и вълнуващото в книгата обаче са ситуациите, водещи до "готварските" убийства, до кулинарния акт и интерпретирането им от авторката. А тя го прави майсторски, със стегнат и свеж стил, много хумор и живи, запомнящи се персонажи.
Между историите няма слаба, скучна или особено открояваща се, всички са чудесно написани. И все пак, личните ми предпочитания клонят към епичните битки във "Възкресенията на един амур", нежните, много влажни и мускулести твари от "Сюрреализмът на охлюва", имащи всички качества да са най-блестящите любовници във Вселената, че и отвъд, пикантните истории от миналото във "Въдворяване на покварените" и "Тънкости на приготвянето" и живителната, подмладяваща сила на една (почти само) сексуална връзка във финалния "Нежен лов".


Още от Деница Дилова може да се прочете тук

петък, 16 януари 2015 г.

Селективност на славата

Снощи бях на симфоничен концерт с филмови мелодии, вероятно най-нелепият от всички, които съм посетила. Още не знам кое ме изнерви повече - дали липсата на наистина качествена музика (може би кадърният ни иначе диригент е пропуснал точно филмите с такава и е подбрал напълно случайно с гугъл неизвестни имена с невпечатляващи композиции, както и абсолютен комерс, който пък пълни залите) или присъствието на вездесъщия кич "Титаник". Всяка дума и звук от това сладникаво кино-недоразумение ме докарва до тиха лудост, както и незаслужената му слава. 
По някаква прищявка на съдбата историята точно на този кораб е споходена от необясним кинематографичен късмет, трамплин към славата и известността. Със своите 1 503 жертви и 704 оцелели обаче потъването на "Титаник" не е най-голямата, най-трагичната или нелепа морска катастрофа по никакви критерии, дори като съотношение загинали към спасени. Печалният трофей в мирно време принадлежи на филипинския ферибот Doña Paz (4 386 загинали и само 24 оцелели).

Най-голямата морска катастрофа ще отбележи на 30.01.2015 г. тъжната си 70-годишнина. За съжаление първоначално около потапянето на "Вилхелм Густлов" се пази политически коректно мълчание, след това остава и извън полезрението на холивудските машини за слава. 

Извън различните и нееднозначни публикации по-сериозно внимание й обръща само Гюнтер Грас с "Рачешката". Той обаче, макар и Нобелов лауреат, е само почти гений, малко труден за масово четене и асимилиране и доста труден за филмиране (и до невъзможност, ако се търси резултат във вид на сладникав, лесно смилаем, сърцераздирателен шедьовър), както се видя от "Тенекиеният барабан".

Грас разравя историята задълбочено, правдиво, безпристрастно и по много интересен начин, вплитайки в нея събитията около убийството на самия Вилхелм Густлов, лидер на Националсоциалистическата партия в Швейцария, застрелян у дома си през 1936 г. от евреина Давид Франкфуртер, истерията на съпартийците му и сблъсъка на наратора, журналист със скромна кариера, със собствения му, иначе кротък и ученолюбив син, градящ в нета нов въображаем райх върху трагедията с кораба.
Книгата засяга няколко доста болезнени теми, много е ценна и все още може да се намери на цената на 3-4 кафета. Непривикналите с автора могат да я пробват и тук, а тук има интервю с него от преводачи на "Рачешката", основно с въпроси на Александър Андреев, направил чудесния превод на български.

Катастрофата с "Вилхелм Густлов" e в резултат на местоположението му на грешното място и в грешното време, в съчетание с човешки недомислия, сляпо следване на устави и заповеди.
Корабът носи името на убития висш партиен функционер. Бил е гордостта на немския флот, построен през 1939 г. първоначално за круизи и ваканции на трудолюбивите арийци в екзотични кътчета в Норвегия, Италия и Португалия. Този лукс е част от програмата на Хитлер, наречена "Сила чрез радост", която включва още народния автомобил и народния радиоприемник. Малко след началото на войната е пребоядисан и служи като болница, а по-късно е закотвен в пристанището на Гдиня (Готенхафен) и превърнат в щаб на елитната 2-ра подводничарска дивизия. 

По целия път на всяка война цивилното население е най-потърпевшо от разрушенията, изтезанията, убийствата, глада, изнасилванията и всички останали безумия, резултат от нечии висши цели. В началото на 1945-а идва ред на обикновените германци, предимно жени, деца и възрастни (т.е. всеки, който не е изпратен на фронта), да търсят своето спасение в бягство. Настъпващата руска армия си отмъщава за трите години терор и изстъпления. Журналисти от неутрални държави успяват за заснемат потресаващи събития в духа на политиката на другаря Сталин, подгонили отчаяни германци към залива, Гдиня и Данциг (Гданск). Единственият път за спасение е с кораби.
Официалните нареждания са били само 20% от пространството в корабите да се заема от бежанци (и то ако остане такова), останалото е за войници и техника. Има обаче и изключения. Никой не знае точно колко човека са се качили по време на операцията за евакуация "Ханибал" на борда на конструирания да превозва 1 465 пътници и екипаж от 417 души "Вилхелм Густлоф". Той е препълнен с бежанци, по неофициални данни - над 10 000, в един момент спират да ги регистрират при качване. Близо 9 000 са били цивилни, от които 5 000 деца, 173 души екипаж, 162  ранени военнослужещи на вермахта, 373 жени-военнослужещи (всъщност флотски помощнички - ученички в униформи), 918 матроси и офицери (все още на етап обучение).

На 30 януари "Вилхелм Густлоф" отплава от Гдиня не само претоварен с огромен брой хора на борда си, но и с маскировъчна боя и без необходимите стандартни обозначения, че превозва бежанци. Германските власти подценяват потенциалната опасност от съветски подводници в района и за никого не е притеснително, че в конвоя му по различни причини накрая остава eдинствено торпедоносеца Löwe (Льове). На борда на "Вилхелм Густлоф" има общо 5 (пет) капитани и помощник-капитани, които са намерили най-подходящото време да си мерят... опита, знанията и авторитета. Единият спор е дали да плават по задължителния за избягване на мини зиг-заг-маршрут. Приема се поради липса на гориво плаване по права линия. Другият спор е относно светлините и сигнализацията на кораба, който в крайна сметка продължава в пълен мрак.    

По това време, на около 30 км. от брега, корабът е засечен от руската подводница S-13 с капитан Александър Маринеско - роден в Одеса, много противоречива личност, опитен подводничар, възхваляван и тотално отричан. Находката идва в много подходящ за него момент. Заради алкохолен делириум и оргии във Финландия закъснява за курса и отчаяно се нуждае от трофей, за да не бъде разжалван или убит за държавна измяна. Поради липсата на обозначения за бежански кораб и тъмнината на палубите не може да прецени ясно целта си и я определя като голям военен транспортен кораб, каквито има нареждане задължително да унищожава. Колебае се дали да атакува (поради плитките на това място води - около 50 м). Прави го наводно, след сложна маневра. Пуска четири торпеда, три от които попадат директно в целта. Първото - в плувния басейн, където спящите на дюшеци на пода флотски помощнички нямат никакъв шанс срещу шрапнелите от начупени плочки и нахлуващата вода. Направените пробойни са достатъчни и корабът потъва за 50 мин. Едва 550 души са спасени с лодките, между които естествено и петимата капитани. Останалите около 9 400 - 9 620 (според различни източници) намират смъртта си в ледените води на Балтийско море при -18 градуса температура на въздуха. Освен малко техника, много вероятно е "Вилхелм Густлоф" да е превозвал и ограбените от Кехлибарената стая съкровища, които потъват заедно с него.
Десет дни по-късно Маринеско потапя още един кораб, "Генерал Штойбен", с 3 000 души на борда, а три месеца след това буквално разполовява "Гоя" със 7 000 души на борда. Връща се от войната почти герой, малко след това попада в ГУЛАГ заради направена дребна услуга на приятел. Умира през 1963 г.  година като работник в автомобилен завод и със съзнанието, че е отнел 20 000 невинни човешки живота. Реабилитиран е чак през 1990 г.

Тук може да се изгледа цялото филмче на National Geographic за "Вилхелм Густлоф" (около 47 минути, първата половина е за историята му и разкази на очевидци). Следващият клип с леко подвеждащото заглавие съдържа само частта с потапянето.



Web Statistics