вторник, 10 октомври 2017 г.

10.10.

Чувствам се гола. Почти. Като есенно дърво с едва крепящи се последни листа. Времето е отвяло назад пъстрия облак от топли и радващи хора, случки, истории и моменти. В най-дълбоките ъгли на съзнанието ми е скрило черно-кафевите сухи бодли и хербарият на спомените услужливо ми ги спестява.

Разглеждането му си е почти мазохизъм.
Заради онова, което не съм изживяла изцяло.
Заради хората, които вече не са същите.
Заради тези, които не искат да се върнат. И онези, които не могат да се върнат.

Есента е нормално състояние, почти красиво в природата. Есента в отношенията ме смразява. 

Синоптиците обаче обещават дълго циганско лято. И слънчево. Още от днес.
Хепи бъртдей ту ми.