огледалото е това, което заобикалям повече от хладилника и бездомните кучета
И така, мине се, не мине година, пак е 10.10. и ред на свещичките (да е жив и здрав, който ги е измислил като цифрички) и тортата.
Честит рожден ден, Ностро! Бъди здрав и много щастлив! :D
Песента е учебник по структурализъм и енциклопедия на паратекстуалността. Тя е иконичен знак на самата себе си и ключ към скритите значения на понятията и нелинейните душевни търсения на лирическия герой.
Можем да се опитаме да подходим предпазливо, отмествайки няколко пласта по-навътре в идейния корпус, към който ни предизвиква самия лирически герой и да се докоснем до амбивалентността като средство за игра със света и с битието покрай тях. Начинът за преодоляването й, както и на безкрайната им обратимост, е директен, знаков - един трагически неразрешим релативизъм, излизащ от духа на поетическата традиция за кръговрата на живота и съкращаващ я до полет – потъване – нов, свободен, експлицитно формулиран и мотивиран полет.
Терминологичният апарат е унифициран от тривиалности и самопонятности в тясното пространство на емпирията. Творбата е един вид хармония на парадоксите, докосването до която е също полюсно, защото предизвиква мистични и реалистични асоциации, но няма значение, че са разнопосочни, те лежат на една права.
*****
Това по-горе са абсолютни глупости и свободни съчинения. По-точно компилация от няколко рецензии на книги, на които попаднах случайно и които (като един пълен илитерат според последната ми виртуална диагноза) естествено не разбрах. Но въпреки, че от тези продукти на нечий умствен труд изобщо не ми стана ясно за какво иде реч в книгите, дали трябва да ги прочета и с какво ще ме обогатят, някои пасажи ми станаха особено любими и ме вдъхновяват. Звучат много умно, макар и мъгляво, пълни са с интересни чужди думички и най-важното са универсални. Спокойно мога да ги лепна на всяка книга, филм или песен.
Исках всъщност да обясня колко обичам тази песен. Много пъти съм имала желание да я пея, сериозно или на шега и често съм успявала (на четири, шест, осем и повече очи и уши). А на днешния ден си е просто задължителна – няма да съм аз, ако не подразня с нея, без да си пожелавам да ми се случи наистина.
Отдавна вече не въздишам „Ах, защо не се ожених за Пища Хуфнагел” (11:14), нито си мисля като в една друга песничка, „че е цяло чудо как в този брак останах жив(а)”. Оцелях - въпреки квалифицираното мъжко мнозинство у нас и споровете за чорапите, пастата за зъби, тоалетната, телевизора, футбола и разни други навици, въпреки полувойните относно покупки, сметки, пари, възпитанието на децата и въпреки и напук на честото присъствие на Първата съпруга (т.е. свеки). И другите изненадващо оцеляха покрай и с мен, дори установявам, че с вариращи радост и спокойствие продължават да ме търпят, колкото и да съм крива, проклета, приличаща на себе си и палеща на четвърт.
Денят щеше да е още по-щастлив и съвършен, ако го бяхме отбелязали (не „отпразнували”, много отдавна беше случката, за да е все още празник) както миналата година на това райско местенце:
... или в Бургас, където още вчера се събраха много поводи, или на площада в Каварна с Rhino Bucket:
Поради лошото време и още ред прозаични причини ще ми се наложи да го вместя в тихата си, кротка и идилична тридневна лежаща стачка, по време на която пак ще трябва да се мъча с книжките с много шарени картинки. Нямало пълно щастие, казват ...
П.П. Ако случайно намине някой именник – честит Гергьовден! :-)
Помниш ли когато нямаше мобилни телефони (или бяха все още рядък лукс), колко влудяващо беше при случайните раздели, докато се доберем някъде до апарат или дойде време за следващия разговор? Помниш ли как можехме да говорим за всичко и времето никога не ни стигаше? И всички онези неща, които правехме заедно, местата, на които бяхме и непрекъснатите планове? Помниш ли, че говорехме, дълго и много и мислехме в множествено число? Импулсивните бягства от всичко около нас, което ни разваля идилията? Моментите на уединение в нашия свят, които успявахме да си откраднем от многото приятели, случки и шарени емоции? Помниш ли как можеше да чуеш шума на морето, да вдишаш гората, да пиеш вода от рекичката и да ми уловиш светулки?
А помниш ли една дълга разходка по пустите улици някога през едно лято? В горещата нощ звездите се стапяха сред многото луни на лампите и светлините на витрините. И когато пред едната въздишах леко театрално по греховно скъпо бельо, помниш ли какво ми каза през смях? „Кажи на колегите си да ти съберат в касичка пари за него – и без това те ще го виждат непрекъснато, очертано под дрехите ти, не аз.”
Тогава го приех за закачка. А тя някак неусетно се превърна в бодяща истина. Колегите (приятелите, близките) не само виждаха повече какво нося и гадаеха за другото. Те забелязваха. Те ме слушаха повече и чуваха какво казвам. Ти започна да се превръщаш в едно тихо присъствие, по навик. Сам си го избра. Както и да ме възприемаш аналогично. Като кафето сутрин, изпито набързо – вече не усещаш дали горчи или е сладко. Като удобното ти местенце на дивана, което си е винаги там. Като закачалката в ъгъла, на която заедно с якето си оставяш да виси и това, което ти е скапало деня.
Знаеш ли, че ми се счупи нокът? А по коя песен съм луднала сега? Знаеш ли какво чета? За какво мечтая, какво сънувам, от кое ме боли, на какво се усмихвам и кое ме разплаква? Знаеш ли кога се чувствам в безтегловност, кога летя надолу по пързалката и кога се усещам с криле? Не знаеш. Отдавна не знаеш, защото даденостите не те интересуват, те са ясни. Това го знаят различни други хора, успели да разбият черупката, в която неволно ме затвори. Ти нищо не знаеш и нищо не искаш. Ние вече означава две почти успоредни съществувания.
Забелязваш ли, че ти пиша почти само в минало време и колко малко „сега” има? И че няма нито едно изречение, съдържащо „ще” или многоточие?
Написах ти неизпратено писмо.
Unspoken words - so many unspoken words
They cannot lie to me anymore
Unspoken words - words so full of meaning
They cannot lie, they're from inside
 |
| Злокобните скали. Снимки: Интернет |
На децата не им остава друго, освен да висят пред компютрите, да играят карти в нечие мазе или да скитат по улиците, горите и баирите. Това не са единствените опасни скали наоколо.
Love isn't finding a perfect person.
It's seeing an imperfect person perfectly!
Любовта не може да се изобрази, както дървото... или морето, или като друга загадка. Тя е очите, с които гледаме. Тя е грешникът в светеца. Тя е светлината вътре в боята на художника.
Изи Голдкис, „The Million Dollar Hotel”
Тя е в усмивката сутрин, защото някой съществува или в болката и празнотата от всяка минута без него, в споделената цигара след секс или в гушването насън, в още хиляди дребни жестове и моменти. Тя е състояние и усещане, неподлежащи на дефиниране, поне не ясно и кратко такова. Просто съществува в нас и около нас – първа, поредна, последна, неосъзната, разтърсваща, зряла, непозволена, бурна, тиха, споделена, несподелена ...
Аналите мълчат за това, кога хората са започнали да я осъзнават. Но откакто има писменост, се опитват да я облекат в думи, пестиливо или разточително и с различен успех. Едно сполучливо, кратко и нелепнещо от сладост попадение има тук:
Най-важното на този свят
е допирът на твоята и моята ръка,
по-важно е от покрива, от хляба, от виното
и винаги ще е така —
защото покривът ненужен е след края на нощта
и хлябът ни добър е само ден,
но твоето докосване и твоят глас
завинаги ще пеят в мен.
Любовта или я има, или я няма. Не е по часови график и по календар, нито само в интимната вечеря, плюшените играчки, червените сърчица и специалното бельо един ден в годината. Идващият Св. Валентин за едни е хубав повод за по-специални моменти с човека до тях, за други е ден, в който протоколно и по задължение отчитат присъствие и внимание.
На същия ден се почита и виното. Аз не го обичам, годишно ми се събират няколко чаши по специални поводи, но уважавам ценителите му, както и повода за веселие.
