10.10.

Чувствам се гола. Почти. Като есенно дърво с едва крепящи се последни листа. Времето е отвяло назад пъстрия облак от топли и радващи хора, случки, истории и моменти. В най-дълбоките ъгли на съзнанието ми е скрило черно-кафевите сухи бодли и хербарият на спомените услужливо ми ги спестява.

Разглеждането му си е почти мазохизъм.

Заради онова, което не съм изживяла изцяло.

Заради хората, които вече не са същите.

Заради тези, които не искат да се върнат. И онези, които не могат да се върнат.

Есента е нормално състояние, почти красиво в природата. Есента в отношенията ме смразява. 

Синоптиците обаче обещават дълго циганско лято. И слънчево. Още от днес.

Хепи бъртдей ту ми.

За първи път, няколко пъти

Колкото и бедна откъм събития и емоции в личен план да изтече тази година, краят й наистина дойде бързо и неусетно. Ако запомня нещо специално от нея, то ще са единствено няколко случили се за първи път неща, които по различни причини винаги съм мислела, че ще ме подминат.

За първи път ми се случи не аз да търся работа, а тя сама да ме намери и да настоява упорито да я приема. При това не веднъж, а цели два пъти. На много места съм оставяла добро впечатление с направеното, търсили са ме пак за услуги, да се връщам в някоя фирма, да помагам на други да си стъпят на краката, да работят нормално или в първите им стъпки. Донякъде ме е устройвало, защото съм разполагала с времето си и не е било натоварващо, но финансово и като постоянен ангажимент е било изключително несериозно (с изключение на едно връщане за година в бивша фирма, оказало се грешка), нередовно и много временно. Тази година работата беше истинска.

Първото място беше това, за което съм мечтала. Малка фирма, 15-на човека, без администрация и формалности, където още след няколко седмици поех сама всичко и многото работа не ми тежеше, а ме радваше. Не знам до колко се справих със задачата да направя от известен спортист добър бизнесмен. Контактите му с чуждите и наши партньори вече без езиковата бариера се загладиха до степен почти приятелски отношения, разбиране от половин дума и лесно постигане на компромиси в полза и на двете страни; освен това: работещ сайт, истински и организирани складове, планиране и отчитане на производството, работа и експедиции без сътресения. Научих се да говоря бавно, кратко и с по-прости думи, за да се разбираме с шефа и с колегите. Емоционално се чувствах много добре с тях, нямаше спънки вследствие на интелектуални и религиозни различия. Питаха и се вслушваха за каквото не знаят, помагаха ми с каквото знаят. Бяха човечни, ненадути, обикновени хора, бачкащи почти без почивка и почти само за единия хляб. Все още ми липсват.

Това, което ме притесняваше там, беше единствено пътуването и висенето с часове по автогарите, вечно бързайки или чакайки преминаващи автобуси. Цехът се намира в началото на едно село след съседния областен град и предвид идващата зима, която винаги ни изненадва и не успяваме да почистим дори главните пътища, перспективата да вися още по-дълги часове в неотоплени автогари и да тръпна по два пъти дневно дали автобусът ще мине успешно някой опасен участък или дали ще хване паяжини в някое задръстване, никак не ми розовееше. Освен това струвах на шефа колкото двама от работниците му, с пътните - колкото трима и изобщо не съм очаквала щедростта му да продължи вечно.

Преди да започна да пътувам до това село, правих едни огромни технически преводи за голяма фирма, бивш соцмастодонт. Плащаха добре и когато съвсем неочаквано и настоятелно ме помолиха да се присъединя за постоянно към тях, след кратка вътрешна борба приех. Не заради малко по-високата заплата, а единствено защото е на 20-на минути пеша от нас. Знаех къде отивам - в културен затвор, от който всяка секунда могат да те изгонят без обяснение, където всичко се върши маниакално, с излишно строг ред, дисциплина и подчинение, глобява се жестоко за дреболии (нерядко комбинирано с уволнение) и където на всяка крачка се препъваш в бюстове на Маркс и Ленин, които се хилят и от портрети навсякъде, заедно с Путин, съветските льотчики-космонавти и разни други товарищи, които нито познавам, нито ме интересуват.

Мястото е далеч от соцразцвета си, вече храни не хиляди, а стотици хора, но продължава да е един от най-големите и стабилни работодатели и се опитва да гледа не само на изток, а и на запад. Макар да срещам много познати и бивши колеги, за първи път през дългия си трудов стаж се чувствам абсолютно изолирана. През повечето време непрекъснато се чудя какво правя и защо го правя. Което всъщност не е чудно, защото фирмената политика е такава - трябва да си измисляш или крадеш работа и информация, кадърните и устремените го можели, останали чакали да им се каже какво да правят. Имитирането на заетост въобще не ми е сред талантите и никак не мога да съм на нивото на колегите. Които пък са едни уникални, надарени експерти във всичко (служебно и лично), с единственото вярно и неоспоримо мнение по който и да е въпрос. Неформалните контакти в почивките ми куцат здраво. Харесваме абсолютно различни заведения, филми и музика, не гледам ТВ и не мога да съм съпричастна с вълненията по разни риалити формати и сериали, твърдо не съм съгласна със Сътворението и че Библията и трудовете на Дан Браун и Артър Хейли са най-великото писано слово. Опитвах наистина да ги заинтригувам с различни теми, но не се получава, на различни плоскости сме. Обикновено се чудят къф е тоя и кво толкоз е направил (Феликс Баумгартнер) и егати и събитието ("Кюриосити" се приземи успешно на Марс) и изместват бързичко разговора към някой псевдо-ВИП или за разликата в тежестта, строгостта и продължителността на различните пости.

Това е и първото място, където срещам толкова етническа толерантност. Всъщност този въпрос не вълнува никого, приемат го за нещо естествено и не го коментират. Тъй като си говорим на малки, често съкратени имена, ядем едно и също заедно в стола, едва при масовите отпуски за последния Байрям разбрах колко много колеги се казват по друг начин, колко са далече от религията, която се очаква да изповядват и че имената са единственото, което ги свързва с друг етнос.

За първи път тази година изобщо не почивах. На първото място не успях да ползвам отпуск, на второто, като нова, ми беше неудобно. През събраните по няколко почивни дни се налагаше да работя поне в един от тях, целогодишно много интензивно си заработвах и гевезелъците (книгите) нощем. Чаках това дълго празнично мързелуване и още не мога да го усетя, опитвам се да наваксам поне със съня. Дано ни отпуснат и обещаната седмица след Нова година.

За първи път ходих и на мотосъбори и след тях мнението ми за нахалните и неразумно фучащи по осевата линия вече не е толкова неласкаво. Видях същото като на обикновени концерти - весели и пиещи най-вече бира хора, дошли заради любимата музика. Благодарна съм на търновския мото клуб Bad Company, който направи възможни поредните ми срещи не само с приятели, но и с Удо Диркшнайдер и Джо Лин Търнър - единствените, които ми се случиха през тази година. Малко, но качествено. Пожелавам им освен всичко най-добро в личен план, да продължават в същия дух и през 2013-та.

В останалото време годината беше "Чета, следователно съществувам", както казва Николай Фенерски. За първи (но не и единствен) път обаче изпитвах неистово желание да върша грозни и непристойни неща с книги. Не просто да ги разкарам, подарявайки или продавайки ги. Няколко ме изнервиха и отвратиха до степен за кратки периоди да намразя четенето. До една бяха горещо препоръчвани и чак олигавени от хвалби, включително от хора, за които почти бях сигурна, че сме на една вълна. В резултат на това вече почти не чета ревюта (вместо това задължително повече откъси от книгата), епизодично прочетените приемам само като информация какво ново е излязло, максимално се въздържам от публични мнения и коментари и купувам или лично проверени автори, или подсказаното единствено от моите преценки, вкус, интуиция. Подходът се оказа успешен.

Съвсем в края на годината, вчера, преживях и първата си катастрофа. Разминавало ми се е няколко пъти на косъм и в кратките мигове пред очите ми се е превъртала лента с минали и само хубави мигове и по няколко тъпи въпроса-притеснения за времето след мен. Този път само осъзнах, че наистина ще ни ударят и единственото, което си помислих е, че ще съм добре - има още подаръци за даване и получаване, има още празници и дни напред - ще оцелея.

Разсеян младеж отне предимството на таксито, в което бях (с колан) и се натресе здраво в моята врата. Изкриви я доста, едва я отвориха, блокира и колелото, но нямаше нито жертви, нито дори леко контузени, което е най-важното. Уплахата минава и се забравя.

На всички пожелавам релаксиращо, пълно само с положителни емоции допразнуване и обилни дози здраве и късмет догодина (много са необходими понякога).

Следкупонно

Аз съм пушач, заклет и дългогодишен. С уточнението, че пуша само когато и където може, без това да ме изнервя. Отказвала съм ги няколко пъти с повод и без, за различни периоди и ще го направя окончателно единствено и само ако го налага риск за здравето ми.

Защото аз съм и човек, който много мрази да му дават наклон, да го слагат в рамки, да му отнемат избора и да му налагат норми и убеждения. Нищо не се получава, ако нямам вътрешна потребност или нагласа да ги приема. Идеята, че поскъпването на цигарите или забраната за пушене на закрито ще ни накарат да се ограничим или спрем окончателно, е смешна. Нито един от познатите ми не пуши по-малко заради това, с изключение на заблуждаващите се с електронни цигари, наивно вярващи, че са лапнали нещо безвредно и евтино. Останалите сутрин и при всяка удобна възможност се опитват да се напушат с целодневната си доза.

Начинът, по който държавата се опитва да се грижи за здравето ни, е леко изнервящ. На фона на скъпите лекарства и платени прегледи при специалисти (поради ограничения брой направления) и на боклуците по рафтовете в хранителните магазини, поученията на Б.Б., че след 22 часа всеки нормален и работещ човек си бил в леглото и нямало нужда да му се разрешава да дими из заведенията, са нелепи и смешни. Вероятно следващото, на което ще иска да ни свикне, е точен график на интимния живот и ходенето по голяма нужда.

Снощи за първи път след забраната седях в заведения. Отклонявах различни поводи, използвах възможността за масичките на открито до последно, защото идеята да не пуша вътре (дори и при добра вентилация) изобщо не ми допадаше. Отрепетирала съм това нееднократно в Словения и Италия, когато поне половината от присъстващите на служебния обяд или вечеря се изнасят периодично навън за по цигара, а след края всички поемат по улицата, димейки. Грозно и тъпо беше. Идеята със зали за пушачи (добре вентилирани) и непушачи ме устройваше напълно. И не само мен. Това беше възможност за личен избор къде и как да загубиш няколко часа.

Този път обаче нямаше как да откажа, поводът беше служебен купон и като първи такъв, не исках да се цепя от колектива. Всъщност служебен купон е много силно казано. Средно 800+ човека се делят освен на производства, също и на вражески лагери и нашата групичка от два отдела е между всички и ничия (и аз още повече в нея). Все пак, след мрънкания за непоносимост и дата, прецеждане на поканените и още хиляди капризи, се събрахме 20 и няколко човека. В петък обаче шефът заяви, че не искал да ни гледа, да си пускаме отпуски и да не му се влачим в съботата (втора или трета работна поред), защото никой не вършел нищо и без това. Което си е съвсем вярно за всички съботи, когато се отработват поредни почивни дни - почин, изцяло непознат в по-белите държави. Това съвсем намали бройката ни, понеже повечето пътуващи от 40-60 км. колеги отказаха да го направят само заради едното ядене и пиене.

Малко, но качествени, се успокоявахме една част. Другата обаче не спря да мрънка. Предната нощ са осъмнали на купона на две от производствата в ресторант тип соцмастодонт, с жива кръчмарска музика, място, известно най-вече с циганските сватби, отбелязването на сюнети и абитуриентски балове. Изборът на възможно най-читавото ресторантче, не по моя идея, никак не им допадна. Уютно по домашно му, интересно обзаведено, с прилични цени, много добра кухня, също жива музика, но само от един човек с органична непоносимост към простотията и в частност - към чалгата. Категорично се възпротивих на опита да го сменим - обясних, че имам голям проблем с блеещите певачки и гюбеците, с преобладаващите звуци и най-вече със селянията, пълнеща огромните хамбари. И че всяко друго заведение ще намали още и без това рехавата бройка.

Първоначално идеята да пушим на стълбите отвън ми беше доста странна. Празнувала съм много пъти там, ходила съм и без поводи и само веднъж, на една Нова година, когато масите бяха удвоени, по малките часове леко се задими. Иначе не се усещаше когато пушат и на масата ти, не съм се прибирала вмирисана на дим или кухня. Имат перфектна вентилация. Разпоредбите обаче са си разпоредби, въпреки нея.

Напразно обяснявах, че купонът не е в разрешеното пушене, те и без това имат тренинг от офиса. Нито в упоритото седене пред чашите и чиниите. Отказаха да си направим томбола, викторина или други изненади, отказаха караоке и да танцуват. Не спряха да мърморят и ако мърдаха от местата си, беше само за цигара навън и до тоалетната. Накрая заявиха, че следващия път трябва да отидем на по-посещавано място и се изнесоха към нощните клубове, както тук наричат чалготеките и където някъде се пушело вътре. Няколко човека обаче си изкарахме чудесно, потанцувахме, попяхме, посмяхме се. И покрай това изпуших само 2 цигари, без които спокойно можех да мина. Това е личен повод за гордост, който нямаше да се случи покрай скуката с вкиснатите колеги, ако не беше забраната.

За десерт с две колежки отидохме да инспектираме новия рок клуб. Освен, че все още е нов, че имаше групи, това е и единственото читаво място за вечерни забавления, работещо в момента тук и съответно - беше повече от претъпкано. По нищо не личи, че до съвсем неотдавна тук се намираше една от меките на поп-фолка. Общо взето беше трудно, но не и невъзможно да се намери място за още една чаша и два крака. Много интимно-музикално ... Представих си вечерта преди забраната за пушене на закрито. Имам грозен спомен от концерта на Удо в зала "Христо Ботев", когато ми прилоша от блъсканицата, упоритото пушене и липсата на въздух. Познавам голяма част от присъстващите снощи, все пушачи и само идеята на какво би заприличал малкия претъпкан клуб, окадяван едновременно и постоянно, ми се видя апокалиптична. Никой обаче не се чувстваше по-зле, излизайки навън в паузите, градусът на настроението беше достатъчно висок.

До вчера бях изнервена от ината на президента да наложи вето, ако с промени в Закона за туризма забраната отпадне поне след 22 часа. Съчувствах дълбоко на падащите обороти (няколко познати дори затвориха), на съкратения персонал, пратен и в без това пренаселените бюра по труда. Днес обаче вече мисля по друг начин. След като се прибрах невмирисана, със свежа глава, въпреки поетите градуси и непрепушила до степен да не си позная гласа и след като повечето не загинаха, пушейки по-малко и това изобщо не се отрази на настроението им, определено одобрявам забраната. Подкрепям отмяната й, частична или пълна, единствено ако вентилацията е толкова перфектна, че осигурява чист въздух за абсолютно всички. Иначе трябва да димим навън. И преди колегите пушачи да започнат да ме замерват усилено с камъни, нека се опитат да проумеят, че така наистина е по-добре.

БиПоПоЕлГ*

През ноември направих едно продължително проветряване на блога и разкарах около 1/5 от писанията в него, заради които предполагам, че гугъл непрекъснато засилваше насам заблудени душици в търсене на различни 18+ отговори.

Сега вече ми препраща почти само сериозни търсения, повечето от които не само пак нямат никаква връзка с останалото в блога, но са и толкова нелепи и абсурдни (болднатите думички с автентичен правопис; тези за червена точка са последните остатъци от времето на хигиенизация), че разбудиха отдавна спящите ми музи, за да сътворят следната

*битова поезия с порно елементи по гугъл

бременна от брат си,

който пращаше смс обаждания и изведнъж спря,

се чуди къде ли правят usivane na devstvenost.

ще трябва да помисли после

как да отвлече шотландски лорд,

как да се справи с темерут като него

и дали ще има квалитетно ебане.

не знае защо странджанките й лепнат на скарата,

нито каква религия изпълняват туареги.

свирка си онази песен на грузински филм - ай ай я,

докато опитва как се разтегля тесен бански

и твори класификация на пръдня.

брат й пак пропусна потпис на биурото по труда,

правейки снимки в деня на свинята.

изпаднал от каруцата на бога,

си припява една pesen kazvashta se neshto ulica,

и размишлява върху избелването на ракия,

как точно се прави магнитен лагер

и „защото тя има музикална вагина,

dokato pravim sex mi pada

или защото прекалявам

с noditsko porno sas babi4ki и s evnux”.

после се замисля има ли изовщо

лубов или само платена такава

и каде да намери

магазин за миризлива стръв за сом

и че никак не знае

какъв вид алигатор трябва да се носи при раждане.

(малоумието на някои докопали клавиатурата същества и шестдневните работни седмици в бигбрадъровоподобна среда ми идват леко в повече ...)

Ода за простака

Българският простак е двуног, обикновено преживен бозайник, с различни пол, възраст, височина и тегло и с висока численост в близост до луксозните „Неоплан”-и. Трудно е да не бъде забелязан и разпознат.

Когато си купува билет, задължително коментира, че струвал „майка си и баща си”, „кво ме направИ ти, бе?”, „бе аз тЕя пари/мангизи/кинти не ги кОпам”, „нещо отстъпчици?” и така, докато зад гърба му се натрупа стабилна опашка, зад която пък вече се подава предницата на автобуса. Ако случайно последният не е успял да пристигне в това време или се бави 5-10 мин. някъде по 300-500-километровото трасе, простакът започва да пуфти колко са некадърни всички в България, да изявява желание да уважи отвсякъде нечии роднини от женски пол, като едновременно с това (прави опити да) говори високо по телефона, да дъвче дъвка и да пуши точно там, където има най-много хора. Фасът, дъвката и храчката си размазва на метър от коша или от вратата на автобуса (издишвайки вътре дим).

Българският простак продължава с желанието за уважаване и след като се качи – по повод на филма, на спирането в следващия град, на друсането от дупките, на седалката си и т.н. и заявява това си желание звучно и образно. Мястото на българския простак никога не е неговото. Макар номерът му да е ясно изписан на билета, простакът винаги сяда там, където на него му харесва (обикновено точно в другия край). Веднъж закотвил се, не позволява по никакъв начин да бъде обезпокоен и разместен. Макар да е платил само за 1 бр. място, удобно се изтяга и спи и на двете или заема съседното с багаж. Неговото удобство е по-важно от неудобството на останалите.

Веднага след потеглянето на автобуса простакът започва да шумоли с чипсове, кроасани и други видове джънк фууд и се тъпче дълго, звучно и обилно, като току-що изписан пациент от дебелариума на д-р Емилова. Смукателният му рефлекс е силно развит, в резултат на което около него се разнася често пукане на бутилки с минерална вода. Празните такива, както и всички опаковки от по-горното, се набутват в мрежичката пред седалката – като скъп спомен за следващите пътници. Като още по-скъп спомен им оставя размазана на видно място посивяла дъвка.

Българският простак има изтънчен музикален вкус и държи да го демонстрира пред всички, надувайки кръшни ритми/рап/техно/хаус на личната си джаджа. През три седалки негов колега прави същото, но с друг стил, а шофьорът е пуснал радио или филм. Какафонията е толкова кошмарна, че не й устояват дори и тапи за уши, принципно предназначени за работа на многотонна преса.

Българският простак има изключително развити бели дробове и гласни струни, които правят изтънчената му и открита душевност достояние на всички пътуващи (дори те да се опитват да се съсредоточат в нещо друго). Споделя мъдростите си, урежда по телефона семейните си скандали, служебните си проблеми, бъбри с приятели, досажда на съседа. Чуждоговорящите българи са тихи и кротки пътници. Българскиговорящите простаци – не. Задължително показват къде са расли/живеят (на смЬетка е, ниЙ смИ в пУнИделЬник, не моА му сЪ извинА, ШИ му сЪ помолА, ай да ходимЕ) и всеки, говорещ по друг начин, е долен плебс.

Българският простак има мазоли на ухото. Ако не хърка, говори по телефона. С часове. Гледай си работата, няма да се прибера повече у нас, кво прайш, мило, напрайх четри автовоза, оня плати ли капаро, пиши тоа код, после ши го изпрата, липсваш ми, пиши до министерството, чакам мейл, отвори сайта, ши пусна тънки цени, ония в агенцията, сега излизаме от града, ма нали ши мъ чакаш, иди купи батерия, аз на оня му казах, тоя обадили се, сега пиша програмата, довечера къде ... така с часове и хорово. Пътува и работи простакът, особено ако е на държавна работа и всички трябва да чуят. Или ако внася нещо. Ако се връща от друга държава. Може да се хвали с часове със слушалка на ухото или на съседа си за европейските/американските прелести, да обясни компетентно и дълго за гари, летища, полети, как се стига до някаква уличка в Ница, село до Милано, градче в Германия ... Но не може да се сети къде се намира тоА град Благоевград. И все още бърка Сливен и Свиленград.

Ако бях автобусен шофьор, бих ги сваляла на всеки километър край банкета. Благословени са българските простаци, че не ги возя аз. Благословени са и тези, на които им е спестено ежедневното пътуване с такива.

Беззаглавномузикално

Снощи на едно мило събиране за пореден път бодеше един важен не само за подобни мероприятия въпрос, който тлееше няколко часа и ескалира бурно и следполунощно, а именно: що е то нормална музика?

Това:

това:

или това:

Понеже съм на вълна Съскинд&Грийн и видимо бях най-трезва, съвсем спокойно разсъдих, че за разлика от скоростта на светлината, която е неизменна и независима от отправния обект на сравнение, в този и в много други случаи спорове ще има винаги и всеки ще е прав за себе си, изхождайки от своите промили, погълнати литри, пълнеж на черепната кухина и прочие подробности. Приемайки за себе си като верен отговор предизвикалият масови протести снощи №3 (на който съвсем м/у другото в едно друго време и на едно друго място се кефеха на живо 90% от спорещите), пожелах на компанията да върви около там, където е била, преди да поеме първите си глътки въздух на този свят, пуснах им един мил поздрав, който вероятно е разтопил душите им:

и още след първите кръшни тактове таксито вече ме отнасяше у нас, където спокойно и обилно се насладих на нормална музика (не разбирам защо 2 бр. съседи имат оплаквания днес - ще им мине бързо, предполагам).

Та наслаждавайки се, открих, че през миналия век Клаус Майне е завършил успешно курсове по сценично поведение при Лили Иванова. :D

П.П. Лоша и нетърпима съм, знам. Временно е - преуморена съм физически, претоварена от ежедневни служебни дебилщини и счупена емоционално. Но както пишело на пръстена на цар Соломон: и това ще мине.

Попътно

Всеки ден попадам в друго измерение. Някакво място, което до скоро не знаех, че съществува на картата, изпаднало в пълно безвремие. Някакви хора, сякаш от преди век-два, които се опитват с нет и модерни машини да завържат топли производствени връзки с цивилизования свят.

Ужасно е, когато едва пишещи, четящи и говорещи на български се мислят за велики бизнесмени. Голяма гордост е, че с дипломата от наш ВУЗ (даже и с по две) могат да извършват елементарни аритметични действия в таблиците на екзету, обаче още не могат като мен да работят бързо и добре на вьорда или да пращат пощата на нета. По-сложните думи ми се налага да ги потретвам, за да ме разберат. Сложна дума е и порода, защото там кучетата имат джинс. Ако не беше тъжно, щеше да е смешно.

Ще ми се наложи принудително да науча чужд език, който всъщност е почти официален и да си сменя музикалните пристрастия към онези за масата. Само звъненето на моите телефони внася твърда метална нотка сред игривите и протяжни мелодии, които ме облъчват целодневно. Тъпкано ми се връща за всичките пропуснати съседски сериали.

Сутрин излизам и не знам кога и дали ще се прибера. Съобщенията, че автобусът се е счупил някъде по пътя и е с неизвестно разписание, каляват нервите и духа. Връщам се малко преди "Сънчо" и до час-два след него вече съм гушнала здраво Морфей.

А вие през това време се скъсвате да пишете и ми е много трудно да изчитам всичко. Имам огромно желание да разкажа тук за две много хубави книги - с едната се приспивам, а другата ме утешава по пътя. След месец-два може и да се случи при тези темпове на четене и липса на време.

От 2,5 до 4 часа всеки ден ми минават във висене по места, които е срамно да се наричат автогари и в друсане в автобуси. Зяпам странните птици, които ги населяват, чета, пия някаква оцветена топла вода, набедена за кафе, питам се за чий *** ми е всичко това или се любувам на пейзажа навън. Скучен, еднообразен, до болка познат. Дори в поставените тук-там знаци и табели няма нищо забавно и креативно, както е в по-белите държави.

Показвам си колекцията тук, дано някои отговорни другари я видят и приложат, за да освежат малко слалома през ями и кратери, който официално се води пътуване по главни и първокласни пътища.

Обзор на новините

Днес не само ми остана време да се наспя човешки (напоследък ми е дефицитно), но и да попрегледам по-подробно новините, които накратко ще обобщя.

1. Във връзка с усложнената зимна обстановка областният управител обяви бедствено положение: "за 24 часа се забранява влизането, пребиваването и движението на територията на областта. МВР съобщи, че в района вече закъсват и високопроходимите пожарни и скоро ще могат да пътуват само верижни машини. От сряда затварят всички училища в областта." Време беше, вместо да се чудят къде да настаняват децата от селата, учещи тук и как да приберат учителките от селата. Пътищата са непроходими не само защото непрекъснато вали и навява, а и защото едната фирма, която трябва да ги почиства, както всяка година, вече е свършила парите, полагащи за почистване до края на м. декември. Кметът дружески, без забележки, мрънкане и въпроси й отпуснал днес известен брой хилядарки.

Същият този кмет два часа след заповедта на областния управител отказа да обяви бедствено положение в града, защото липсвали предпоставки. Може и да липсват наистина, да не се намираме в центъра на областта, а на някоя друга планета като Трафалмадор. Или човекът да има проблеми със зрението (или с чашките), щом градът му се вижда проходим. Пишейки това, поглеждам непрекъснато дали междувременно не е отменил и заповедта на РИО за ваканцията в града. Той е велик, той може всичко и дори вярва твърдо в това.

2. Следващите две новини са пример за това, какво не трябва да произвеждат журналистическите факултети. За първата се чудя дали българският език е майчин на автора/авторката и дали някога е чувал/а за словоред. Втората може да прочете тук и да научите също, че зад щанда в бакалията стои бакалийка, не търговка, продавачка и т.н.

3. Групите със странни имена са ми слабост и днес колекцията ми се обогати с още една: Brown Тoilet Paper. Докато търсех по-слушаема песен от тази с хубавото, звучно и тематично свързано име, попаднах на една картинка:

Фирмата предлага хартийки в удивителни цветове, дори и черни: "Best choice for daily use or party events (?!?)" ... Разни хора с разни задници, имащи своите разни естетическите вкусове и желания...

Едно само ме чопли цял следобед: как ще разбере ползващият тази, кафевичката, че вече е готов и няма нужда повече да се забърсва? С помирисване вероятно ...

4. Това не е новина, а отново чуденка. Гледам си новата печка и се опитвам да разбера кой е адресатът на този мултилингвистичен бисер:

Клуб на темерута

През дългите години размотаване къде ли не в нета, служебно и за удоволствие, попадах на страхотни хора (с част от които виртуалното приятелство се превърна и в реално). Техният брой обаче е съвсем незначителен спрямо количеството идиоти, неграмотни, празни или душевно нечистоплътни хора, в които непрекъснато катастрофирам. Което от своя страна оряза съвсем местата, където имам желание да се появявам.

Особено ме дразни една категория хора, за които силно се съмнявам дали имат личен живот. Това е постоянното присъствие във форуми и социални мрежи, особено засилено в работно време - най-умните, знаещите и компетентните по всички въпроси. Всяко мнение, различно от тяхното, е от пренебрежително маловажно до изключително тъпо. Аргументите им обикновено са встрани от темата и включват мъдри заключения за партийните пристрастия, външността, възрастта, броя на мозъчните гънки и сексуалната ориентация на инакомислещите. И понеже е изключително лесно виртуално да се обзаведеш с приятелите и познатите на приятелите и познатите си и да имаш регистрации в N бр. посещавани и от тях сайтове, честите срещи с тези титани на мисълта идват леко в повече (нетът е огромно място, но не чак толкова). Не са за пренебрегване и случайните такива, както и непрекъснато ръсещите всевъзможни безмислици, демонстрирайки активен социален живот.

Притеснително ми се вижда, че общуването, срещите и общите спомени са все повече виртуални и все по-малко - реални. Лексиконче на седмокласничка във фейса, въпрос: "Изброй Х незабравими преживявания с мен", 2/3 от отговорите: "Те повечето са тук; освен в нета не помня други." И това далеч не е само при децата, много по-лесно и бързо е да размениш няколко емотиконки; да се успокоиш, че някой е добре, щом е онлайн (а дали?); да се скатаеш, ако друг не ти е приятен или в момента изобщо не ти е до него. Непрекъснато никнат нови подобия на социални мрежи и активното участие къде ли не започва да се счита за престиж.

Много е възможно да разсъждавам в грешна посока, да съм прекалено асоциална, надута, с особено чувство за хумор, много ниска търпимост и неправилни разбирания, но ги приемам първо като начин за усърдно пилеене на време и после като нещо полезно, приятно и даващо възможност за срещи с приятели и интересни хора. И ограничаването само с последното е трудно, дори невъзможно. Не съм интернет-злопаметна и почти ми избледняха камарата диагнози, които получих; 150-те софийски момци, които една противничка на епилацията щеше да праща да пребият мен (до смърт) и децата ми; шокът от твърдата вяра на млад човек, че ангелите, молитвите, хомеопатията и прочие шитни лекували, а лекарствата - убивали ... Има и още, изтрито от времето и все от случайни и непознати заблудени душици, интересът ми към които клони към минус безкрайност. Трудно ще ми е обаче да забравя как същото това (беш)е харесвано и гласно или мълчаливо одобрявано от хора, с които (уж) взаимно се харесва(х)ме. Затова отстрелях и фейса (временно) - коментира се и се лайква прекалено на едро и често - без грам мисъл и рядко някой чете кой какво точно е написал/споделил. Съвсем честно - за момента не ми липсва и ми е много спокойно, макар да го намирах за най-оживеното и доста по-смислено от останалите място.

Тези дни приятелка, принципно разумна и зряла жена, ме агитира усилено да си направя профил в нов и безумно интересен сайт, пълна алтернатива на фейса. Въпреки катастрофалния ми опит с другата алтернатива - Нетлог, реших поне да го погледна (което не става без регистрация). Не ми позволи да напиша, че живея в Марианската падина, Танганайка или друго екзотично местенце, ограничи ме и с говоримите езици. Но пък имаше избор между каравана и наколно жилище, към които прибавих и любимото си самопредставяне за такива случаи: късна пенсионерска възраст, неграмотна, зла, плешива, висока 130 см и с тегло малко над 100 кг.

И зачаках да дойдат и другите приятели (както и техните приятели и познати, верижката навсякъде е една и съща). За да се обзаведа с някой случаен, трябваше първо: да си сложа снимка вместо невинната калинка и второ: да попълня една камара лексикончета с малоумни въпроси (за да ме оглеждали, сякаш съм кон за продан и за да мога да оглеждам и аз). Или да играя още по-малоумни игри. За 3 дни не се появи позната физиономия, но всяка вечер получавах съобщение колко огледа съм минала и кой ме е харесал, за да си станем по-така. "От това би могло да излезе нещо красиво. Интересуваш ли се и ти?" Не, естествено! Най-упорит се оказа някакъв мургавелко от Судан - да се чуди човек по калинки ли си пада, по извратени контакти или мисли да учи български, за да си комуникираме най-евентуално.

По-дълго не успях да вирея там. Не мисля и да експериментирам с други новости или да се напъвам да вървя срещу себе си на вече познатите места. Извън блоговете (от време на време), поради липса на проветрено пространство, където човек може спокойно да се "види" и да си побъбри с приятели, без риск да катастрофира в раздаващи акъл навлеци и случайни мерещи п*шките си идиоти, ще посещавам неопределено дълго единствено Клуба на виртуалния темерут. Местата в него са неограничени и не се изискват членски карти.

Постстудова дисторция

Много пъти съм споделяла, че мястото ми е във Финландия - на една ръка разстояние от Дядо Коледа, където бебетата ги кърмят с мляко и метъл (или може би само с второто) и поради това местната чалгия е на светлинни години далеч от огън момичета, лесли каручки, шопски салатки, палатки и подобни оди за предметите от ежедневието (извинявам се, но изобщо не съм в час с новите хитове в жанра). Едно нещо ме спира и това е студът, който няма да мога да понеса. Ненавременната му поява тези дни ми обърка навиците. Не мога да чета на шезлонга на терасата, четири книги на различен етап кротко си чакат по-добри времена, а аз, с почти вледенени крайници се ограмотявам и информирам в нета, от което замръзва и погледът ми:

daedalusonline.eu иска да ме убеди с проучването си, че съм някакъв нов вид домашно животно (в оборудван с интернет обор) и съответно отглеждам не деца, а добитък:

А може би авторът на проучването е бил замръзнал като мен, но над рамената. Или пък преводачът. Има и още един вариант: термините да са се изкривили и променили от студа и семействата сега да са стопанства.

Което е много възможно, след като кучетата вече са котки или обратното, или едното и другото под прикритие:

Откакто паднаха температурите, нищо вече не е същото. Презервативът стана мръсна дума, както и невинният глагол, изразяващ облекчаване по малка нужда, т.е. пишкам.

Ако искате културно и нежно да изявите подобна нужда и вътрешни напъни, трябва да използвате по-невинното и много изразително чуркам. Гугъл го възприема, дори още на четвъртата му буква вади и други забавни и изключително цензурни резултати.

Qui quaerit, reperit*

*Който си го търси, си го намира.

Имам змейска заръка за петъчно четиво. На Змей нищо не се отказва, тази седмица петъкът е в сряда, а и отдавна не съм споделяла какви сърбежи водят хората в блога.
И докато чакам Ностро и Ламот да напишат съчинения по летните бисери, ще помогна с картинки на имащите зор от последната седмица. С повече не мога, губя и малкото дар слово, което имам, когато ги чета.

Само една кифла с име на цвете може да покаже цици със знаме, напъвайки се за оригиналност и атрактивност. Вече ме е гнус да показвам тази снимка ...

За прасета на плажа в Бяла не съм чувала никога, само за такива на Бахамите. И съм била след прасета на бургаския плаж навръх Спирита. Дано съм помогнала - Бяла, Бургас, Бахамите ... все едно и също, все с Б започват и все на морето.

Технологията на миене на стъкла с гърди е изключително проста, подходяща за всеки и търпи импровизации. Резултатът от работата почти не се влияе от обема и еластичността на оръдията на труда.

Още не мога да направя goli snimki na kom6iikiте, защото моите имат много плътни пердета, а и си лягат с кокошките преди мръкнало. Но навръх 3-ти март успях с бельото на едната. Ако някой има желание сам да й прави актова сесия, ще му дам адреса.

10х!

Днес трябва да отбележа едно скромно лично постижение. Изненадващо и за мен самата, този блог успя да просъществува цяла година. През това време изпод пръстите ми излизаха такива неописуеми глупости, че чак е чудно как естественият отбор ме е допуснал до компютър (цитат от най-любимата ми и много подробна виртуална неанонимна диагноза).

Преди този блог по около десетина месеца (едновременно и поотделно) съществуваха два други, на някакви полуслучайни места в мрежата. Изтрих ги заради нездравословната атмосфера. Запазила съм част от написаното, но вече е някак самотно и осакатено – няма ги коментарите, хората, емоциите и усещанията. Останали са само случайно подредени думи, навързали мисли за някакви позабравени ситуации.

Преди година по същото време писах: „ А може би ще намеря точно тук моето местенце ...” Намерих го, намерих и вас. И именно заради вас блогът все още го има:

· * заради хората, които чета: интересни, забавни, свежи, разсмиващи, поучаващи, човъркащи мислите, разчувстващи, разтърсващи – един шарен свят, в който често намирам хапчето си за оптимизъм и настроение, много полезна информация или някого, с когото в даден момент гледаме в една посока.

· * заради хората, които се отбивате тук, мълчаливо или не, от време на време или редовно. (Някои спряха и никак не им се сърдя – не всеки има мазохизъм в излишък.)

Благодаря ви!

Днес трябваше да напиша нещо много умно, забавно или тържествено. Епизодичните ми и трудно управляеми мозъчни проблясъци обаче са в съвсем други измерения напоследък. Освен това поради заетост и още причини спазвам интернет-хигиена или поне се старая присъствието ми да е сведено до санитарния минимум. И в това време предпочитам да ви чета, да ви се радвам и да ви осмислям (по-често мълчаливо), вместо да затвърждавам горната диагноза, ръсейки глупости тук или в коментари.

Затова ще ви благодаря само с музика, този път не от обичайните ми джангъри, а от филми. Предварително се извинявам, ако разбиращите от кино и музика получат гърчове, но това е положението. Въпросните филми са от онези, нелъснатите и некоментираните, за човечността и малките неща, които правят света около нас смислен, шарен и слънчев. Случващото се в тях е неизнасилено и чувствата - неизсмукани от нечии пръсти, образите са реални, а хуморът и тъгата – истински. И въпреки смъртта в тях, след края не ми нагарча, а ми е светло. С такива филми си лекувам силното гадене – не сутрешното, а след консумация на много прехвалени нелепости. Не знам колко е дълъг черният списък, не искам да си причинявам съставянето му, но начело в него непоклатимо си виси The Fighter.

Много чувствено изсвиреният инструментал на една вечна песен е от филма Swing. (Да не се бърка със Swingers от същата 2002-ра година, който е силно препоръчителен единствено за кандидат-суингъри, за да вкусят от драмата, преди да им се случи реално.)

Изпълнението на много забавните Gogol Bordello е част от участието им в Everything Is Illuminated. (Това е официалният клип на песента, който няма нищо общо с филма, но е с най-добрия възможен звук.)

Установих, че независимо за какво пиша, гугъл продължава да праща тук хора с всякакви сърбежи и странни (понякога до безумие) желания и въпроси. Този път няма да им отделям повече внимание, освен с една картинка, на която има кратка представителна извадка (от последните три месеца) на мъдростите и мозъчните полюции с впечатляващ правопис .