Ставам необичайно рано за неработна събота. Слънчево ми е едно такова и някак празнично. Докато пия кафе, не регистрирам никакви знамена по околните тераси. Все пак днес не е Трети март, че да се пъчим какви патриоти сме (най-вече на маса, но това са незначителни подробности). От околните няколко училища странно не се дочува нито врява, нито фанфарна музика. Решавам, че съм закъсняла и всички са се изнесли към центъра. Който всъщност е на десетина минути пеша и всякакви прояви достигат звуково у нас.
Покрай
идеята да се смеся с празничната тълпа решавам да свърша и нещо
полезно. Симпатичните малки улични библиотеки са ми стара мечта. В някои
от по-белите (и вероятно по-културни) държави дори си имат указател.
Ясно е, че у нас ще виреят трудно, дори никак. Книгите ще отидат или за
подпалки, или при хора, които няма да им се радват и да ги четат, а ще
си ги приберат просто така, защото са аванта.
 | |
| улични библиотеки със свободен достъп |
Когато BookCrossing направи плахите си стъпки и в нашия замиращ и закостенял град, бях много щастлива, че все пак има будни хора и това също е начин да прочетеш търсена книга или да оставиш твоите да намерят читателите си. Събрах днес приготвените за целта и тръгнах през пустите, неукрасени и тихи училища към BookCrossing зоните, разположени в центъра, на стотина метра една от друга. Книгата, която отдавна дебна, е обявена все още като налична и в трите.
Спирка първа - библиотеката. При предното ми ходене на стелажчето отпред скучаеха две самотни книжки и извадиха още, след като се оказа, че моята я няма, но пък имало други, които никой не търсел. Днес стелажчето го нямаше, зад стъклото на заключената врата самотен си стоеше само плакатът. Принципно събота е работен ден за библиотеката, но защо трябва и днес, в деня на българската просвета, култура и писменост точно те да отварят?! Хайде сега...
Спирка втора - пред театъра. Там никога не съм засичала и следи от инициативата, дори плакат няма. И на днешния празник - също. Заключени врати, малкото свободно от масите на денонощния клуб място отпред е заето от сергии за сребърна бижутерия и баби, продаващи хартиени знаменца. Продължавам.
Спирка трета - много вървежно кафе на централна пешеходна улица. Както винаги, е претъпкано с майки, малки деца, които се чудят какво да правят в блъсканицата и как да се разпищят, за да ги изведат от там, хора, седнали да видят свят и светът тях да види. Абсолютно нетактично спирам устрема на една сервитьорка, сладка блондинка с празна табла.
Къде ви е буккросинг зоната, питам.
Куе?!?
Повтарям по-високо и по-ясно, може пък да имам трудности с изказа.
Ни въ ръзбиръм, ни знам дажи квой туй, ни съм чувълъ...
И ме гледа с едни невинни, големи, учудени очи, сякаш питам къде копаят фосили или къде са си скрили андронния колайдер...
Място, където се оставят и намират книги, обявено е навсякъде ... започвам плахо да обяснявам по възможно най-елементарния начин.
Пффффф ми тъй къжети, илати да ви гу пукажъ!
Води ме до вратата и ми сочи с пръст скромно стелажче, на което се мъдрят разпилени куп флаери и една единствена нечитаема книга на английски, тип учебник. Оставих моите набързо и ловко, без да смущавам кипящия в заведението живот и се изнесох.
На тротоара прибират тонколоните от празничното мероприятие, което нито чух, нито видях по време на дългата ми разходка. Мирише на скара и дюнери. Жената в цветарския магазин се учуди, че си купувам цвете просто така, за вазата. Книжарниците пустеят, заведенията преливат. Облаци от букети, партийни знаменца (дори днес!) и балони - апотеоз на кича. Мъже по анцузи, шорти или прицвъкнали шкембенца и паласки в костюми, ученици в униформи и с отегчени физиономии, влачени в тълпата деца, омазани със сладолед, ръсещи пуканки... И невероятно количество нелепо изглеждащи жени, в бойните окраски на тежък вечерен грим и тоалети между бални и битпазарски, с платинета, вафли, кичури и други коафьорски изкуства в косите, пълен кич. Правя разлика между поддържаната и леко гримирана жена и крещящо, гротескно наплесканата. И за пореден път се убеждавам, че при нас дрехите и физиономията в сигнална окраска са почитан начин да те забележат и да покажеш статус и ниво. Докато навън това го правят само рускините и българките и си личат от километри.
Сетих за фризьорката ми. Сутринта минах да изпием по едно кафе и да си побъбрим, във време, когато обикновено скучае и чака първите клиенти. Днес беше в нервна криза и едва успя да ми отдели време за две изречения. Бяха я обсадили няколко нежни и крехки девойки, върху чиито глави плетеше сложни козунаци, кули и букли. Те нервничеха, защото бързали за маникюр, педикюр и гримьор. След всичките разкрасителни процедури за Голямата нощ от свежестта и младостта им няма да има и помен, но коя съм аз, че да им давам наклон?!
Препълни ми се душата днес с кич и кОлтура, чак прелива.
Честит празник!
