Експериментът

Виртуалните войни в един сайт и случайно прочетен постинг ме върнаха към този филм.

Много силно направен, един от малкото немски филми, които са ми харесали и бих гледала още поне веднъж (което мисля и да направя след малко).

Базиран е на проведения през 1971 г. Станфордски затворнически експеримент.

Разликата с оригиналната история е, че доброволците са набирани с обяви по улиците и са с различен материален статус, обществено положение, манталитет, професия и възраст.

Препоръчвам го горещо, разтърсващо е да се види докъде може да стигне човек, поставен в необичайна ситуация, извън реалния живот. Доколко може да играе роли и да се вживява в тях, докато се превърне в жестоко, озлобено, немислещо, обезумяло животно. Доколко може да бъде себе си в един друг свят, в наложена му (не избрана от него) роля и при странни обстоятелства, когато разумът е победен от страха и инстинкта за самосъхранение или силата и властта.

Лирично отклонение:
Глупаво е да делиш нещо, което реално не съществува. Грозно е в името на това да обиждаш и да убиваш с думи, да храчиш върху човешките ценности и достойнство. Цинично е да използваш своята или нечия власт, за да покажеш мускули и превъзходство, анонимно или скрит зад маска, в един измислен свят, да отровиш въздуха му - просто заради извратеното си удоволствие ...
И както казва Анди Уорхол, всеки може да има своите 15 минутки слава. Но на каква цена и нужно ли е на всяка цена?

Седмицата на малките неща

Точно една седмица съм без работа и успях да я запълня с много от онези малки неща, за които нямах време, желание или възможност.

Тотално и бързо промених ритъма си на живот. Не знам кога спя или ям. Дори не знам коя дата е и какъв ден е. Знам само, че скоро трябва да съм в София на рок феста, но не знам дали още ми се ходи. Преди евентуалното заминаване има кой да ми напомни да събера малко багаж.

Първите два дни изключих телефоните, насладих се на тишината без тях след почти денонощното им звънене, наплаках се, след което натрупах една камара книги и започнах да чета, да чета ... Телефоните включих, но не отговарям на никого.

Успях най-накрая да си скапя лаптопа и едновременно с това - и едно приятелство, на което много държа(х). Мисля, че беше последният човек, на когото имах доверие.

Предвид импулсивното си напускане на работа, отново без да имам някаква резервна и това, че за пореден път изгубих приятел, зададох във фейса въпрос "Как се нарича човек, който непрекъснато повтаря едни и същи грешки, въпреки ясното съзнание, че ще съжалява след това?" Отговорите варираха между "идиот" и "просто човек". Някъде там, между, съм и аз.
След това си деактивирах профила, спрях да се показвам онлайн и да излизам от нас. Почивам си от света и той - от мен.

Докато събирах тен на терасата, набързо направих две преводчета, пратени ми с мейл. Върнах ги по същия начин и ги отписах като останалите, неплатени вече с месеци. Поне тренировката на езика върви ...

Между другото свърших и няколко дреболии у нас. Сетих се също, че имам цветя, които някога много обичах и че същите се нуждаят спешно от поливане, торене и разсаждане. Забелязах, че спатифилумът и юката ми дори са цъфнали.
Спатифилумът всъщност си цъфти целогодишно, извън правилата. За първи път обаче, откакто го имам от около петнадесет години, има няколко цвята. А юката е особен случай. Имам я също толкова време, подари ми я една германка и беше първото ми скъпо и екзотично цвете. На втората година цъфна. И от двете й стъбла излизаха клонки с бели топки цветове, които се разтваряха постепенно няколко дни. Нещо средно между лилия и кръгъл зюмбюл, с много приятна, но силна миризма. По листата капеше лепкав сок, като смола. Цъфтеше вечер, което е нормално, предвид произхода й от другото полукълбо. Макар и хубава, миризмата беше омайно силна и я изнасяхме да нощува на терасата.
Тръгнах с една снимка да обикалям цветарите и да разпитвам - да не би случайно да е отровна, какво се прави растението по време на цъфтежа, самите цветове и други такива простички въпроси. До един разглеждаха изумени снимката, никой не беше виждал на живо цъфнала юка и ми препоръчваха книжки (по които по-късно се ориентирах), от тях разбрах само, че цъфти много рядко, веднъж на десет години. При мен цъфна отново още на следващата година и отново - и двете стъбла.
След това продължи да расте само на листна маса, точно като огромна царевица. Стигна тавана и преди две години смело нарязах едното стъбло с ножовка на парчета, които заедно с върха засадих. Отрязаните места намазах с овощарска вакса. Всичко се хвана, от старото растение също покараха листенца. Подарявах наред на приятели, а миналата година повторих операцията с другото стъбло - също толкова успешно.

Това е част от първото стъбло, последната, която остана у нас. Цветът е малко по-дребен от онези, които помня от първите цъфтежи. Почти го бях изтървала, премина много бързо и на снимката се виждат поувяхнали цветчета.

По няколко пъти на ден ходя да го помириша и да му се порадвам. Малко нещо е, незначително, но за мен си е събитие. :-)

(Don`t) Say Goodbye

Един приятел казваше, че не обича тази думичка, асоциирал "Довиждане" с раздяла. Само "До ..." или допълваше "... скоро, утре, след малко ..." Винаги му отговарях "До ... когато".
И без "Довиждане" един ден "когато" просто не се случи.
След подобни "До ..." или без думи и обяснения, се разминах с много хора. С някои се изгубихме за дълго (и до сега), с други се срещнахме отново след време. Не беше същото, нямаше я магията, онази спойка, която те кара да говориш с часове, да се смееш, да плачеш, да споделяш сякаш с другото ти АЗ и дори мълчанието да е приятно.

Всичките тези "До ... " са ми много трудни. Простичкото "Чао" е сбогуване без срокове и надежди. Ако нещо ще продължи, то ще бъде и без думи или въпреки думите.

Когато с някого или някъде не ми е комфортно, си тръгвам. Ампутирам мълчаливо, рядко - със "Сбогом". Боли, но за кратко. На път съм да изоставя едно място (поредното в търсене на моето си такова), където споделях много и много премълчах. Причините са както все по-нездравословния въздух там, така и много лични. Срещнах ценни хора и някои от тях са ми много близки и скъпи. Имам усещането, че напоследък това е леко еднопосочно. Все по-рядко говорим, а думите ми - изречени или написани, сякаш не достигат до тях. Затова ще си тръгна, преди да ги изгубя окончателно, докато още не ми нагарча. Ако греша, ако моментно са се затворили в себе си или просто нямат време - ще се намерим отново.

Няма да казвам още нито "Довиждане", нито "Сбогом". Ще си дам малко време да разбера, това ли са точните хора и точното място.

А може би ще намеря точно тук моето местенце ...