Инструкция номер 16

Вчера ни напусна Дончо Цончев.

Поклон пред паметта му!

Обичам една част от "Дневникът на един геолог", в която простичко е казал много неща - Инструкция номер 16:

Трябваше да пътуваме за една седмица. Подреждането на багажа по куфарите отне много по-малко време, отколкото попълването на петнайсетте листа с инструкции за децата. Майка им написа четливо и окачи из цялата къща строги забрани, полезни съвети и добри пожелания — за времето, докато ни няма.

Колата за аерогарата още не беше дошла и реших да изчета всичко.

След което реших да се проявя и аз, като написах лист номер шестнайсет.

Ето по-важните от неговите точки:

1. Когато лягате вечер, събличайте си горните дрехи.

2. Преди да заспите, гасете лампите.

3. През цялото време, докато спите, дишайте! Това правете и когато сте будни.

4. Ако почувствате жажда, пийте вода или сокове, или компот — въобще нещо течно.

5. Когато огладнеете много, потърсете начин да хапнете нещо.

6. Ако се наложи да изминете някакво разстояние, местете си краката. (Няма фатално значение дали тръгвате първо с левия или пък с десния крак, тук може да проявите свобода на личния порив.)

7. Ако искате да кажете някому нещо, служете си с думите, които знаете.

8. За по-дълги разстояния можете да вземете автобуси — те се движат по шосетата и по улиците — големи, обикновено червени, на колелета.

9. За още по-дълги разстояния ползувайте влак — той се нахожда на жп гарите. По-подробно обяснение за него има в „Рибен буквар“ на д-р Петър Берон. Вижте.

10. Ако случайно ви напуши смях, кискайте се. но умерено.

11. При случай на дъжд (водни капки от небето), гледайте да сте на сухо.

12. В първите свободни часове прочетете още веднъж целия „Рибен буквар“ на д-р Петър Берон.

13. Когато излизате от къщи, обувайте си обувки според сезона.

14. Затваряйте вратата!

15. Не газете тревата!

16. Не плюйте по пода!

17. Нито по тавана!

18. Нито пък по стените!

19. И по кьошетата не плюйте.

20. Когато се наложи да се храните, първо дъвчете, а после гълтайте.

21. Четете вестниците от горе до долу и отляво надясно!

22. Не разговаряйте с непознати.

23. Ако срещнете познат, говорете му непрекъснато. (Питайте го как е и какво прави.)

24. На зелената салата слагайте олио и оцет.

25. Доматите ще познаете по това, че са по-червени от краставиците, колкото и дълги да са те.

26. Не забравяйте, че ягодите са по-вкусни, когато са зрели!

27. Важно! Когато палите клечка кибрит, главичката на тази клечка на всяка цена трябва да е на другия край на клечката, тоест на този край, който не сте стиснали между пръстите си. Главичката на клечката трябва да се съприкоснови (и то чрез средно силен удар) с драскалото, а не с широката страна на кутийката, където има рисунка на чудовище и полезни съвети заедно с номера на Българския държавен стандарт (мисля, че беше 1103–72, но това трябва да се провери официално), с броя на клечките в цифри, обикновено 48–50, и цената от четири стотинки.

28. Четете книги, но не всякакви! Първо прочетете кои книги хвалят по вестниците и започнете от тях. Така удоволствието ще остане за после.

29. Не се уригвайте! На нищо!

30. Мислете само позволени неща! Внимавайте много с това, тъй като веднъж помисленото, макар и случайно, не може никога вече да се отмисли!

31. Търсете надлежни и подробни инструкции за каквото и да е. Иначе ще развиете вашата личност неправилно.

32. И не забравяйте, че телевизията мисли вместо вас!

Оставам ваш собствен родител, който си е накапал ризата с олио и оцет, а това според родителката ви е достатъчно, за да развали не само предстоящото пътуване, но и в с и ч к о.

Послепис: Мили мои дечица, не обръщайте сериозно внимание на инструкции и съвети дори когато те са дадени от собствените ви родители.

По-после пис: А думи като „всичко“, „нищо“, „винаги“, „никога“ и други подобни не са реални никога и за нищо.

Още по-после пис: Но ето — трябват.

Най-после пис: От мен запомнете само едно, деца мои. Живейте както искате и както можете. Дори и нереално, ако това ви прави удоволствие. Но на всяка цена живейте така, че да трябвате.

(от любимата Читанка)

Потресаващо!

Поредният шедьовър!

Супертриото Маринов-Русев-Евтимов успя да ощастливи и хлебарите, при това с цели две песни: едната е посветена на хляб "Добруджа", a другата - на хляб "Финес".

Клип, на който да се насладим, все още няма, защото и костюмите на балета, показани на горната картинка (която е от тук), още не са готови. Има някакви малки идейни спорове, дали да не се направи и втори вариант на клипа, в който половината да са облечени като франзели, а останалите - като земелки.

В процес на обсъждане е и дали ще им бъде удобно да танцуват с такива чехлички. Изпратих им ги в знак на добра воля, като идея - подарък и дори ще потърся откъде точно съм ги намерила преди години, ако тържествено обещаят, че това ще е последното им безумно съвместно творение.

Златна Добруджа
(аудиовариант може да се чуе тук.)

Когато хлябът на полето зрее
с една надежда и с една мечта,
Земята в своята люлка го люлее
и с много обич го дарява тя.

Когато хлябът златен се завръща
при хората - работни и добри,
започват празници във всяка къща
и грее той над хиляди софри.

Припев:
Златна Добруджа те ражда с Божията чест.
Златна Добруджа те меси с белите ръце.
Златна Добруджа е хлябът в този земен рай.
Златна Добруджа е в твоето сърце.

Отнесоха го и горките хлебари, защото детската мечта на В.М. била да стане именно такъв, както сам си признава в края на тази статия.

Но комент, както се казва.

Късметлийската ми седмица

Обичам, когато ми се заредят такива дни - пълни с малки, хубави и неочаквани случки и жестове. Толкова малки, че не си заслужава да се споменават, но пък носещи много хубаво настроение и приятни емоции.
Късметът рядко ме навестява и затова не правя опити да спонсорирам тотото или подобните, собственост на г-н Божков. Повечето неща се случват след много труд и усилия, подаръците са рядкост. Тази седмица може и да съм му помогнала малко на късмета, поработвайки за него, но в повечето случаи сам се натискаше да ми се усмихне.

В понеделник ме намери една приятелка, с която от 3-годишна възраст до първите ми студенстски години бяхме неразделни. После тя се затри някъде из Италия и разбирахме какво се случва една с друга от разговори между майките ни или брат ми и сестра й. Намери ме във ФБ, тъкмо когато бях на път да си деактивирам отново акаунта. Спираше ме само това, че е единственото място, където се събираме компанията от гимназията, пръсната из всички европейски държави.
Сега всяка свободна минута сме там и не можем да се наприказваме - половин живот, при това - по-съзнателната му част, не се побира в няколко думи. Координираме си и едновременното скорошно прибиране в Бургас.

Във вторник ми се обадиха с оферта за работа. Не съм я търсила, намерили ме от познати. Звучеше доста примамливо и като нещо, което ще ми хареса, а и предлагаше доста свободно време и възможност да я комбинирам с работа на още едно място, за което чакам потвърждение.

Та тръгнах днес за интервю и да си поговорим. Идва таксито, правоуправлявано от опушен субект от малцинствата, налапал цигара. Първата ми мисъл беше, че е крайно време късметът да ме е напуснал. Зачудих се дали да звънна и да предупредя, че чакам следващо такси и поради това закъснявам за срещата или да изтърпя неизвестно количество време (поради разкопките из града и неустановените маршрути) облъчването с ухания и върла чалга. В този момент човекът хвърли цигарата и се извини. Качих се и изненада - колата чиста, ухае приятно. Той - видимо често посещаващ банята, с приятен парфюм, говори на много правилен български и (радост за ушите ми) - слуша Радио 1 Рок.
За работата ми дадоха достатъчно дълъг срок да помисля. Ако все така ми върви, може да се появи отнякъде и нещо по-добро.

Вчера най-накрая събрах сили да отида до бившата си работа, която напуснах съвсем импулсивно за 15 мин. Поканиха ме с писмо да си получа документите и заплатата. Подозирах, че последното е само примамка, за да ги посетя и да се наслушам каква съм ... (ще спестя милите думички). Била съм свидетел няколко пъти на подобни сцени. За късмет улучих в офиса само подходящите хора, приключих за десетина минути, през които водихме много приятен разговор. И ми платиха изненадващо всичко. (Благодаря за което!) Това означава първо едно: че утре вечер ще слушам в Каварна ето това:

А ако късметът ми продължава да работи и до края на седмицата и се уредя с транспорт, в неделя ще мога пак там да се насладя и на това:

Стискам си палци. :-)

Образователно-музикални бодежи

Снощи бях на концерт на Епизод. Имах нужда да попея точно с тях след усещанията ми на петъчната опашка. Искам да пиша за тази група от известно време, откакто с Катрин водихме дълга дискусия, по-точно се въртяхме в кръг, защото и двете имахме свое мнение по въпроса и нито едната не искаше да приеме доводите на другата.

Но преди това една друга история.

В края на учебната година госпожата ни събра, за да прочетем и подпишем характеристиките на децата си - едно нововъдение, за което също мисля да отделя специално време. По-интересният момент на срещата обаче бяха тестовете за външно оценяване.
На този по български език едната от задачите е да се направи сбит преразказ на "Серафим" от Йовков, като пряката реч се трансформира в непряка.

Към края на разказа Еню и Серафим водят кратък диалог за спането на течение, който е преразказан много любопитно от децата. Дали защото се изучава в началото на учебната година, дали защото не им е обяснена остарялата падежна форма на Еню - Еня (а ако им е обяснена, не са запомнили, защото е отдавна неизползваема в езика ни), дали защото са били стресирани от писмения изпит или главите им са били пълни не с каквото трябва, дали защото подобни текстове са безинтересни, не ги вълнуват и не предизвикват мислене у тях , но децата масово се объркват колко са героите, кой на кого духа и защо.

Еня на Еню, Еня на Серафим или пък Павлина на някого от двамата, защото й трябват пари. В преразказите се намират всякакви чифтосвания и то - "в бара" или "в онова заведение", само не и в кафенето.
Размисли буди въпросът: защо момичета и момчета в 6-ти клас асоциират думичката не с вятъра, а с друго?
Впрочем търсачката на гугъл прави същото - показва 252 000 резултата, от които едва на третата страница има една препратка към Български тълковен речник и още някой духа свещички. В челните резултати духат и поемат друго.

Госпожата се изчервява, разказвайки това. И моли много настоятелно да си прочетат книгите за 7-ми клас. И предвид идващата догодина много важна за тях матура, падналият се тази година световно неизвестен разказ "Вида" и резултатите от преразказа на Серафим - да намерим време и да им разясним бита, речника и терминологията от онези години, ще изучават възрожденска литература.

Пожелателно и почти неизпълнимо. Защото те не четат книги, най-малкото такива - далечно и чуждо им е (следователно - и безинтересно), първо като начин на живот и второ - утежнено от много неразбираеми, остарели думи. Спъват се в текста и отказват да четат. Понякога изчитат само главите или епизодите, които ще се учат в клас. Така "Под игото" се съкращава до десетина-петнадесет странички. Обясненията у дома не помагат особено. Децата живеят в друг свят и друго време.

Точно тази литература обаче (чужда, скучна или безинтересна) трябва да стигне до тях. Не само защото е класика, а и за да им помогне да доразберат и научат историята ни.
Имам впечатления върху два учебника по история за 6-ти клас - на "Просвета" и "Булвест". Периодът, обхванат в тях, е много важен, но е написан за ниво студенти, с неразбираеми и зле обяснени за тяхната възраст термини. Необходими са много обяснения, много книги, за да стигнат до съзнанието им. Отделно събитията са пренаписани. А историята трябва да се знае и помни такава, каквато е била. Големият ми син случи на учител, който наричаше нещата с истинските им имена. При малкия госпожата беше прекалено тактична и се придържаше стриктно към споменатото на едно единствено място в учебника османско присъствие. Във всички други уроци за този немаловажен период от историята ни се разказва за освободителни движения, въстания, Освобождението на България, но без да се упоменава срещу кого и от какво. Много удобно ...


Тук вече искам да обясня защо обичам Епизод.
Има други български групи, чиято музика харесвам и слушам повече. Има и такива, слушането и излъчването на които трябва да бъде забранено със закон (на прима виста - икебани, съчки, Любовите цветя до леглото), защото увреждат слуха и психиката.

Обичам Епизод заради това, което правят.
По стечение на обстоятелствата живея в относително голям град, някога носител на гордия българския дух. Сега българска реч по улиците се чува толкова, колкото и чуждата (дори и по-малко). Понякога в магазините е трудно да се разбереш с продавачките. Може би затова години наред не мога да свикна и да го усетя като моя град.
Тук, като в онази хубава стара песен на Тангра, просто няма какво да се случи. От време на време може да се отиде на театър или изложба. Другите малки събития, много радващи музикалните ми пристрастия, са гостуванията всяка събота на различни групи (по-малко или повече известни) в рок клуба. За някои съм като абонирана.

Епизод са едни от тях. Не съм броила колко пъти съм ги слушала на живо, в различни клубове и винаги са събирали много хора. Думите не стигат, за да се предадат атмосферата и усещанията. Има хора на всякаква възраст и което е радващо - много младежи. И точно те знаят от-до текстовете на всички песни.

Епизод правят нещо велико, което нито един учител по литература не е успял - поднасят написаното от българските класици и историята ни по много приятен начин на публиката, които с музиката стигат до душите на хората. И те ги разбират, научават ги. Това е начин, различен от сухото поднасяне в училище и му е само в помощ. Реакциите на публиката, пееща за Паисий, Кочо, Батак, Левски, Ботев и опълченците на Шипка, е разтърсваща. За съжаление всички автори не могат да бъдат изпяти, дори и само изучаваните в училище.

Обвиняват ги в показен патриотизъм и търсене на евтина популярност, с което категорично не съм съгласна. Виждала съм в клуба възрастни и деца да плачат на "Батак" и "Кочо". Същите деца, които в училище се назорваха да ги учат почти с отвращение и не ги разбраха.

Епизод заслужават само адмирации и подкрепа за уроците по българска история и литература, които изнасят.

И още една песен, която изпълниха снощи. Днес трябва да уважим един велик и достоен българин.

Размисли на опашката (някъде из България)

Всеки ден тази седмица минавам покрай входа на полицията - непревземаем е. Подстъпите са завардени от нервна, шумна и меко казано - съмнително изглеждаща и ухаеща тълпа. Днес е петък и по думи на препатили - трябва да е празно в късния горещ следобед. Да, ама не. Цветно, шарено, многолюдно. Като в "Листопад" или някоя от другите облъчващи бози от екрана. Ще се чака, няма как. Списък имало. Не че някой ми обяснява това - освен полицаят, сложен там да въдворява ред и да служи за цедка, друг не говори български. Виждам, че си разнасят въпросния списък, обаче не им разбирам нищо от езика. Не се записвам, дължината му е отчайваща. Чакам си просто леко встрани, потропвам с крак, хващам аграрен тен на ръкавки и пуша много. В сравнение с другото, цигарите ухаят страхотно.

И изведнъж щастието ми се усмихва. Виждам познат, цивилен, някакъв шеф там. Човекът вече е влизал четири-пет пъти откъдето трябва, за да услужи и за да не генерира повече напрежение, ме прекарва през някакви други входове отзад и през цялата сграда. Отнасят се с разбиране и той, и постовите - инак трябва да се изнеса на палатка отпред, докато ми дойде заветният ред да вляза. Тълпата чакащи това и правела - нощувала там.

И ето ме пред гишето. Ура! Още малко и новите, хубави, лъскави български документи за самоличност ще са в ръцете ми. Тук се чува малко повече българска реч - от жените зад гишетата. Докато чакам пред мен да получат червените паспорти на половин многодетно село, гледам как други си оправят прическите, посмачкани от кърпите за глави и се приготвят за снимка.

Идва и моят ред. След минута и нещо и два подписа съм готова. Кичозно-грозна лична карта и червен паспорт, който вътре е изцяло нашарен с картинки, свързани с историята и културата ни, които да ме накарат да се почувствам горда, че съм българка. На метри от мен си подават документите за същите такива паспорти. Обаче с преводач, защото жената зад гишето говори само български. Ми нормално, в България живеем все пак, официален език е.

Излизам горда навън, но само от това, че успях и няма да чакам повече. Инак и два пъти по-претъпкан с картинки паспорт да ми бяха дали, нямаше да помогне да се родят други чувства в мен. Защото повечето чакащи за същия такъв паспорт също се нуждаят от преводач и също стават българи (от време на време, при необходимост).

Горчев и Мисакян нещо са се объркали, когато са писали "Оттука започва България". Днес определено не започва. По-скоро с тълпата наоколо, завзела сякаш целия център, съм като на Капалъ Чарши. По главната, срещу една лъскава банка, между сергийката за антикварни книги и цветното пазарче, е разпъната огромна шатра за килоти и сутиени. Южно производство, всичко по 1-2 лв. Красота ...

Турнето на Пайнер щяло да ни подмине за пореден път. Браво за което - и без него ориенталската атмосфера ми идва в повече.

Интимни размисли

Снощи слушах ТВ предаване за нелегалната проституция при манекенки, моделки и миски.

(извадки от предаването)

Жени Калканджиева каза: "Сексът е прелюдия към любовта, той е нещо много лично."
Че не е повод за запознаство, знам от малка. Но все си мислех, че трябва да върви след любовта или поне паралелно с нея.
Може би живея в друг свят и друго време ...

Чалгария

Минималната заплата у нас все още е 240 лв. Линията на бедността, която беше закована на 211 лв от 01.01.2010, на практика е паднала на 186,15 лв. Месечната (минимална) издръжка на четиричленно семейство през март е била 1 956 лв (по 489 лв/човек). В същото време общият доход на член от семейството е (едва) приблизително 310 лв. Средната работна заплата у нас, която остава най-ниската не само в Европейския съюз, но и на Балканите, формира почти 160 лв от него. Около 90-95 лв е частта от пенсии, остатъкът трябва да се събере от доходи от самостоятелна заетост и от социално осигуряване и социални помощи (който получава всичките изброени обаче). До тук аритметиката на оцеляването изобщо не излиза. За някои.

На други не само им излиза, ами чак и прелива. За разлика от простолюдието, Вреслава получава 20 000 лв месечно. След проверките на НАП става ясно, че годишният й доход от хонорари е над 50 000 лв, което я задължава да се регистрира по ДДС. Скромно декларира само 86 000 лв, което х 6 500 лв минимум на участие означава едва 13 участия годишно - абсурд за нейния размах на прима в момента. Та вместо да будят у някого подобни съмнения и да й вгорчават живота с досадни данъчни подробности, я минали на скромна твърда заплата.

Нямаше изобщо да надничам в канчето на подопечната на г-н М. Димитров (Пайнера), ако не ме беше шамаросала следната прясна вчерашна новина: Между 150 000 и 250 000 българи живеят с доходи до 150 лв. на месец - под линията на бедността! Която пък трябва да гарантира задоволяването на т. нар. "минимални жизнени потребности", тоест храна. Близо 50 000 пропускат по едно ядене на ден.

Не споделят как оцеляват. Може би на фотосинтеза, вегетирайки от светлината на родните звезди. Хвала на такива хора, хвала на такава държава. И амин!