Гратис

Няколко месеца често се пипаше, когато никой не го гледа. Това определено не трябваше да е там. Можеше да е нещо съвсем безобидно или много плашещо. Започна да сънува абсурдни видения: как наедрява и ражда рястящия в него брат-близнак или как се превръща в огромен  мазен цирей, който се спуква, когато опитва да мине през вратата. Дните му загорчаха, стана нервен и разсеян. Когато няколко сутрини се събуди и след вариации на погребението си, сподели с близките си.

Естествено, че ще отиде на лекар. Някога, защото още не е готов. И се опитваше да се шегува, че е започнал да се клонира или извънземните са му имплантирали някаква екстра и се чувства прекрасно. Въпреки това успяха да го заведат в кабинета. Хирургът беше лаконичен: операция още следващата седмица. „Абсурд, никога!” и се врътна да излиза. След дълго пазарене и сверяване на личните графици я уговориха за след месец.  

Почувства се обречен и искаше да изживее този месец като за последно. Carpe diem. Само че можеш ли да побереш половин живот в броени дни? Една трета, една четвърт или колкото още нормално се полага? Не знаеше откъде да започне, какво е пропуснал и какво точно иска. Реши да продължи нормално и да отдели малко повече време за най-близките си и за дребни лични удоволствия. Да си позволи едно кратко пътуване до любимо място и постепенно да сложи нещата си в ред. Дали да пише завещание? А да им каже ли как би искал да го изпратят в последния му път? Опитваше се да мисли оптимистично, но беше прекалено уплашен. 

Страхът изяждаше надеждата му. Какъв е шансът да преживее операцията, каква е вероятността да излезе нещо рутинно и доброкачествено или злокачествено, но без разсейки, а ако е със разсейки и изобщо колко още му остава ... Сметките го объркваха, все по-често изтриваха усмивката му и затвяраха черупката му.  Дразнеше го и съчувствието, и умишленото странене от разговори за болестта му и фатален край. Тровеше и себе си, и хората около себе си, но те му прощаваха, окуражаваха го, глезеха го и се опитваха да задушат мълчаливите си притеснения и да не плачат пред него.

Събуди се и още замаян от упойката, напипа превръзката и примижа срещу промъкналия се през щорите слънчев лъч. Жив е. Останалото няма значение, ако и дали бяха някъде назад. Въпросите дойдоха после и оставаха без отговори, всички се радваха колко добре се възстановява. Зачервените им очи го притесняваха, обаче нали тук обещаваха да го изпишат веднага, щом резултатите от биопсията са готови ... Значи още нищо не е ясно.

Една сутрин хирургът се върна след визитацията, потупа го по рамото и се усмихна. Ще му напише епикризата, после може да си ходи и да идва по график само за превръзки и някакви пост изследвания, нищо страшно, рутинни за проследяване били. Толкова време беше мислил за реакцията си, когато научи резултатите и очакваше от себе си в този момент да се усмихва щастливо, да крещи и да прегръща... Не усещаше, че плаче от облекчение. Нещата се развивали добре, отговари докторът набързо на всичките му въпроси и излезе.

Събра си багажа набързо и тръгна към кафенето отсреща да изчака епикризата. Не можеше и минута повече да остане в тази задушаваща го стая или в стерилните коридори. Реши да не се обажда на никого и да се прибере изненадващо с добрата новина. Вървеше и се усмихваше. Дишаше. Живееше. От днес щеше да е като за последно. Правеше планове, за да не пропусне нещо. Пълнеше дните си, многото дни, които му предстояха. Защото всеки от тях е подарък. Гратис. Това беше последното, което си помисли, преди мощната целувка на забързаната след завоя кола да го хвърли на тротоара. Остана там и в неподвижното му око се отрязаваха слънчевите отблясъци по болничните прозорци.

Зад един от тях хирургът за трети път се опитваше да напише епикриза, усукана и разбираема единствено от колегите му. Спестяването на истината все още му беше трудно след толкова години работа, но облекчението, щастливите сълзи и надеждата, която носеше, го оправдаваха. И така, с временно чиста съвест, успяваше да спи.

Epic Fail

Ако не сте родители на ученици, все някога сте чували от близки или познати за истерията при завършването на някоя образователна степен и сте щастливци, че не сте усетили отблизо неприятния й, вонящ дъх.

Златни дрънкулки, битова електроника, екскурзия/почивка (и каквото още се сетите) за класната. Надпреварата е страшна, мозъчната диария на родителите-активисти, ръсещи идеи, е силно притеснителна, а исканите суми понякога - доста сериозни за хора, каращи на заплата.

Така и не разбрах целта на заниманието. Да обзаведем госпожата с нещо желано (тактично се подпитва далеч преди това какво да е)? Мне, май да й благодарим. Не е ясно особено за какво извън това, че си е вършила (може би) работата и то в работно време. Нещо, за което си е взимала заплатата, без да регистрира някакви главозамайващи и масови резултати при питомците си. Така благодарим още от детската градина и продължаваме през няколко години. Усмихваме до сълзи госпожата и учим децата си, че нещата в този живот стават с подаръци, така трябва. Правим ги материалисти.

Всякакви изгъзици бях виждала и чувала покрай благодаренето, но тази вечер съм просто без думи. На гърба на иначе скромните отпред тениски (само с емблемата на училището), с които са били пременени всички четвъртокласници на последния си учебен ден, се мъдри ето това недоразумение:

Не знам с какво материално е бил придружен този безумен жест на подмазване. Това не е уважение, не! И не знам също кой има нужда от специализирано лечение: който го е измислил, който си е дал снимката, който го е позволил или който ще го носи или ще позволи евентуалното му носене. Грозно, кичозно, несмилаемо, антивъзпитателно ... с две думи: невероятно тъпо.

***

когато се страхуваш да говориш, защото с всяка дума стъпваш по тънък лед

когато вече не искаш да говориш

когато вървиш срещу себе си, само за да оцелееш

когато вече нямаш сили и желание да караш другите  да се чувстват специални, осъзнавайки че ти не си същото за никого

когато искаш да си необходим, ценен, значим, желан, изобщо нещо, а се оказваш нищо

когато имаш нужда само от няколко добри думи, а вместо тях получаваш забележки, упреци и чисто теоретични съвети как да дойдеш на себе си

когато нищо не се случва

когато губиш хората около себе си

когато оставаш извън и встрани

когато искаш поне веднъж за някого да си единствен, скъп, най-важен ..., а винаги си само фон, пълнеж и между другото

когато ти се цупят, защото не можеш да купиш маратонки, струващи колкото храната за две седмици или тока за месец

когато ти се радват, само ако изпълняваш капризи и желания и си яхнал същата вълна

когато се измориш да се чувстваш непрекъснато длъжен, отговорен и виновен

когато няма кой да те прегърне

когато забравиш кога са били последните „благодаря”, „извинявай”, „липсваш”

когато ги няма толкова нужните приятелско рамо и светлинка някъде напред

когато още много подобни неща ...

Какво остава? Покривът на блока, мостът, въжето, хапчетата? Не. Макар животът да е кофа с лайна пред вентилатор, както казва неведнъж Вонегът, е само един. Няма репетиция, няма поправка, трябва да се живее. Защото понякога има и хубави и светли моменти. В останалите е сълзи, сополи, самотно мълчание в ъгъла, опит за размисъл, стискане на зъби, I will survive ... за пореден път.

Не ви се четат подобни неща, нали? И на тези, които ме разбира(ха)т – също. Само че това ми боде от известно време. Много съм далеч от общозначими проблеми и събития. Дори си мисля, че не ме интересуват изобщо. Когато се срутва малкият вътрешен свят, големият навън е без значение. 

За книги и музика съм си забранила да пиша тук, понеже нищо не разбирам и имам твърде особен вкус. Останалото или е много лично, или едва ли някой ще го прочете или коментира. Плюс физическата ми невъзможност да отделям нужното време. Не мога да симулирам присъствие заради самото присъствие.  

С три думи – блогът се обезмисли.

Беше последното място, в което се опитвах да кажа нещо понякога. Ще го оставя още няколко дни (докато издиря бутона за изтриване, днес не успях), който прочел – прочел.  

Сега отивам да се порадвам отблизо на Джо Лин Търнър. Ще изпее и моята песен, с която ви пожелавам всичко най-най. Обещавам да минавам тихомълком да ви чета, когато имам възможност.

Ода за простака

Българският простак е двуног, обикновено преживен бозайник, с различни пол, възраст, височина и тегло и с висока численост в близост до луксозните „Неоплан”-и. Трудно е да не бъде забелязан и разпознат.

Когато си купува билет, задължително коментира, че струвал „майка си и баща си”, „кво ме направИ ти, бе?”, „бе аз тЕя пари/мангизи/кинти не ги кОпам”, „нещо отстъпчици?” и така, докато зад гърба му се натрупа стабилна опашка, зад която пък вече се подава предницата на автобуса. Ако случайно последният не е успял да пристигне в това време или се бави 5-10 мин. някъде по 300-500-километровото трасе, простакът започва да пуфти колко са некадърни всички в България, да изявява желание да уважи отвсякъде нечии роднини от женски пол, като едновременно с това (прави опити да) говори високо по телефона, да дъвче дъвка и да пуши точно там, където има най-много хора. Фасът, дъвката и храчката си размазва на метър от коша или от вратата на автобуса (издишвайки вътре дим).

Българският простак продължава с желанието за уважаване и след като се качи – по повод на филма, на спирането в следващия град, на друсането от дупките, на седалката си и т.н. и заявява това си желание звучно и образно. Мястото на българския простак никога не е неговото. Макар номерът му да е ясно изписан на билета, простакът винаги сяда там, където на него му харесва (обикновено точно в другия край). Веднъж закотвил се, не позволява по никакъв начин да бъде обезпокоен и разместен. Макар да е платил само за 1 бр. място, удобно се изтяга и спи и на двете или заема съседното с багаж. Неговото удобство е по-важно от неудобството на останалите.

Веднага след потеглянето на автобуса простакът започва да шумоли с чипсове, кроасани и други видове джънк фууд и се тъпче дълго, звучно и обилно, като току-що изписан пациент от дебелариума на д-р Емилова. Смукателният му рефлекс е силно развит, в резултат на което около него се разнася често пукане на бутилки с минерална вода. Празните такива, както и всички опаковки от по-горното, се набутват в мрежичката пред седалката – като скъп спомен за следващите пътници. Като още по-скъп спомен им оставя размазана на видно място посивяла дъвка.

Българският простак има изтънчен музикален вкус и държи да го демонстрира пред всички, надувайки кръшни ритми/рап/техно/хаус на личната си джаджа. През три седалки негов колега прави същото, но с друг стил, а шофьорът е пуснал радио или филм. Какафонията е толкова кошмарна, че не й устояват дори и тапи за уши, принципно предназначени за работа на многотонна преса.

Българският простак има изключително развити бели дробове и гласни струни, които правят изтънчената му и открита душевност достояние на всички пътуващи (дори те да се опитват да се съсредоточат в нещо друго). Споделя мъдростите си, урежда по телефона семейните си скандали, служебните си проблеми, бъбри с приятели, досажда на съседа. Чуждоговорящите българи са тихи и кротки пътници. Българскиговорящите простаци – не. Задължително показват къде са расли/живеят (на смЬетка е, ниЙ смИ в пУнИделЬник, не моА му сЪ извинА, ШИ му сЪ помолА, ай да ходимЕ) и всеки, говорещ по друг начин, е долен плебс.

Българският простак има мазоли на ухото. Ако не хърка, говори по телефона. С часове. Гледай си работата, няма да се прибера повече у нас, кво прайш, мило, напрайх четри автовоза, оня плати ли капаро, пиши тоа код, после ши го изпрата, липсваш ми, пиши до министерството, чакам мейл, отвори сайта, ши пусна тънки цени, ония в агенцията, сега излизаме от града, ма нали ши мъ чакаш, иди купи батерия, аз на оня му казах, тоя обадили се, сега пиша програмата, довечера къде ... така с часове и хорово. Пътува и работи простакът, особено ако е на държавна работа и всички трябва да чуят. Или ако внася нещо. Ако се връща от друга държава. Може да се хвали с часове със слушалка на ухото или на съседа си за европейските/американските прелести, да обясни компетентно и дълго за гари, летища, полети, как се стига до някаква уличка в Ница, село до Милано, градче в Германия ... Но не може да се сети къде се намира тоА град Благоевград. И все още бърка Сливен и Свиленград.

Ако бях автобусен шофьор, бих ги сваляла на всеки километър край банкета. Благословени са българските простаци, че не ги возя аз. Благословени са и тези, на които им е спестено ежедневното пътуване с такива.

Беззаглавномузикално

Снощи на едно мило събиране за пореден път бодеше един важен не само за подобни мероприятия въпрос, който тлееше няколко часа и ескалира бурно и следполунощно, а именно: що е то нормална музика?

Това:

това:

или това:

Понеже съм на вълна Съскинд&Грийн и видимо бях най-трезва, съвсем спокойно разсъдих, че за разлика от скоростта на светлината, която е неизменна и независима от отправния обект на сравнение, в този и в много други случаи спорове ще има винаги и всеки ще е прав за себе си, изхождайки от своите промили, погълнати литри, пълнеж на черепната кухина и прочие подробности. Приемайки за себе си като верен отговор предизвикалият масови протести снощи №3 (на който съвсем м/у другото в едно друго време и на едно друго място се кефеха на живо 90% от спорещите), пожелах на компанията да върви около там, където е била, преди да поеме първите си глътки въздух на този свят, пуснах им един мил поздрав, който вероятно е разтопил душите им:

и още след първите кръшни тактове таксито вече ме отнасяше у нас, където спокойно и обилно се насладих на нормална музика (не разбирам защо 2 бр. съседи имат оплаквания днес - ще им мине бързо, предполагам).

Та наслаждавайки се, открих, че през миналия век Клаус Майне е завършил успешно курсове по сценично поведение при Лили Иванова. :D

П.П. Лоша и нетърпима съм, знам. Временно е - преуморена съм физически, претоварена от ежедневни служебни дебилщини и счупена емоционално. Но както пишело на пръстена на цар Соломон: и това ще мине.

Миднайт лолипоп

До вчера се чудех как изненадващо бързо успях да се пъхна в любимите си дънки, които от края на миналото лято гледах с неистово желание, а те отвръщаха на тежките ми въздишки с мълчаливо очакване на облегалката на един стол. Причината е в предозирането на секса. На същия този бял секс. Благодарение на Максим Маткин открих, че всъщност го практикувам редовно, дори в различни варианти.

Обедният ми сеанс не е традиционно пред хладилника или в банята, а пред чантата ми и после - пред офиса (да се чете: почти на полето, преди табелата на незнайно село някъде на края на света). Гризейки единствената алтернатива - почти еднаквия всеки ден сандвич, в главата ми се редуват маси, масички, рафтове от хладилници и магазини, продукти, сладки и солени изкушения и до петата хапка вече съм получила многократен вкусов оргазъм, успешно убиващ досадата от еднообразието.

Останалите сеанси, които Маткин е пропуснал, са с голям интензитет и неустановени ритъм, продължителност и място на провеждане. Понякога се случват на улицата, понякога - в нета, но най-често - някъде у нас. Пред рафтовете на секцията или заровена във всевъзможни шкафчета и шкафове, където почти в безпорядък и в безтематичност са натъпкани книги. Гледам едни, сещам се за други, въздишам по трети ... Мислено ги пренареждам на все още нереализираните секцийки, които си конструирах още миналото лято, допълвам ги с нови, разкарвам нелюбимите, пресявам заглавия, умувам кое си струва, правя си списъци в какъв ред да ги чета, мечтая си за физическата възможност да се отдам на повече от тях и накрая грабвам първата или най-удобно разположената по-тъничка за автобуса. Обикновено изборът е удачен и ми доставя душевен оргазъм (публично се извинявам на пътуващите с мен за това, че понякога се хиля с глас, нарушавайки задушевното споделяне на СV-та между напълно непознати или тихичкото им похъркване). Ненаситна съм и честичко въздишам и по по-дебелите, които кротко си седят на изчакване и така спасяват рамото ми от увисване почти до ханша. Така и не разбрах защо и без книга една дамска чанта обикновено тежи така, сякаш къта вътре поне две гирички...

Тези, с които общуваме по-рядко или никак, могат да споделят как и къде точно го практикуват. За няколко човека знам със сигурност - признавали са си нееднократно из блоговете, във ФБ или на бира. Между тях има и безсрамници, любители предимно на публичните сеанси. :D Зори и Ламот го правят най-редовно в книжарница или пред някой антиквар. Тотито си подсилва усещанията пред витрините с книжки, инвентаризирайки мазохистично портмонето си. При Фроги се намесва и задължението, почти като съпружески елемент. 

Като най-скромна и кротка, Ел се е отдала на редовни домашни заигравки, освежавайки ги периодично със залитания към брадъровата й библиотека. Тушков пък вероятно няма никакво време за себе си, зает в осигуряването на материал за нашите сеанси.

Има обаче един човек, който безапелационно печели приза за най-активно практикуване на този бял секс - всъщност навсякъде и непрекъснато - в книжарници, пред антиквари, в нета, на работа и най-вече у тях (имам усещането, че живее в разтегателен апартамент). С постоянната си липса на време за четене и безсрамните количества книги, които непрекъснато купува, вероятно никога не излиза от състоянието на множествен оргазъм (както и да се нарича това при мъжете). Поради липса на идея за подходящ приз, мислех да го заменя с пирамидка от ланшни компоти пред втасване, увенчана отгоре с половината ми пакетче дъвки "Орбит". Преди малко обаче открих подходящата награда под формата на тази великолепна близалка и тя съвсем заслужено отива при Ностро. :Р

За Максим Маткин и началото на книгата можете да прочетете тук. Ако трябва да я опиша с едно изречение, то ще бъде: очарователен, свеж и завлядаващ дебют, изненадващо добра съвременна европейска проза. 

Дневникът му съдържа няколко запомнящи се нощи и дните около тях. Всеки от хронологично подредените разкази е като изострящо апетита предястие, но бързото им консумиране не носи досадната тежест на преяждането. За разполагащите с време книгата се изчита на един дъх. 

Героите му са с подобни на никове имена, изразяващи същността им и неговите асоциации за тях (Истеричката, Плачещия лебед, Исусчо, Шведката, Парижанката, бившата ...) Те са някаква колкото земна, толкова и чудновата смесица от хора, забъркващи се непрекъснато в абсурдни, тъжни или смешни ситуации. Всеки е със своите странности, празноти, болки, любови, депресии, срещи, раздели и постоянни настройки на чакрите. Максим Маткин си ги припомня и преживява с много ирония и чувство за хумор. 

В различни моменти от тази книга всеки би могъл да познае себе си или да открие своята истина. Находките и мъдростите са толкова много, че би трябвало да я цитирам почти цялата. И макар основната тема, отношенията му с жените и жаждата му да бъде споделено и силно обичан, да се губи на пръв поглед в изобилните и откровени сексуални сцени, книгата балансира успешно по тънкия ръб между порнография и еротика, като усещането за последната е много по-силно. Неизбежните за такова четиво цинизми не доминират, не дразнят и са съвсем лесно смилаеми. 

Много радваща, смела и свежа книга, която все още е на промоция в сайта на "Колибри".

Пешо

Стояха един срещу друг на парченцето припек между блоковете и магазина. Върху телата им неизброими катове дрехи се биеха стилово и цветово и разказваха за вкусовете на предишните си собственици в едни по-добри и отминали времена. Топлеха ги, криеха ги от вятъра и света, оставяйки за евентуалните любопитни погледи само две уморени лица без възраст и етнос. Обсебени един от друг и забравили за всичко наоколо, тихичко си говореха, подпрени на колелата си. Големите кошове над гумите на нейното и закрепената за неговото количка бяха пълни с грижливо нагънати кашони. Усмихваха се и асфалтът под краката им блестеше на слънцето, греещо сякаш от очите им.

Събраха рехавото съдържание на джобовете си и мъжът плахо пристъпи в магазина. Управителката, с все още апетитно тяло и позавяхваща хубост, тунингована със скъпи младежки дрешки, килограм златни дрънкулки и половин – грим, беше строила продавачките до касите и ги навикваше за някакви криво подредени кутийки и самотна хартийка на пода между стелажите. Обичаше да ги кара да треперят и да демонстрира властта си над тях – полагаше се й заслужено след няколкото часа ласки месечно, които отпускаше на куцичкия и гърбав собственик, давайки му измамното успокоение, че е нормален и желан мъж. Тъкмо се канеше да предупреди мърлите, че при следващия лошо подреден рафт ще бъдат изгонени моментално и видя мъжа.

-  Разкарай се, затворено е!

Мъжът смутено оглеждаше двете бабички, които старателно избираха торбички с картофи и ровеха за по-евтино мляко.

-   Аз ... ако може ... само ... за хляб и една голяма бира, набързичко ...

- А бе колко пъти трябва да ти повтарям, ти малоумен ли си или какво?! – изригна управителката. – Аман от дрипльовци и въшльовци, само влизат да цапат тука и да крадат. Измитай се веднага, да не отнесеш и друго, преди да дойде полицията!

Мъжът, забил поглед в обувките си, стискаше юмруци в джобовете си и със задавена гордост прошепна:

-  Не съм крал никога ... Само бира и хляб искам, повече обещавам да влизам тук. Ето ...

Докато вадеше шепата монети, управителката го изблъска грубо и с неподозирана сила навън, псувайки грозно. Мъжът залитна, монетите се разпиляха по плочките, а главата му издрънча в металната каса на вратата. Свлече се до стената. Жената, чакаща го с колелата, изпищя, пусна ги на тротоара и се затича към него. Управителката изтръска гнусливо ръцете си, погледна още по-гнусливо капките кръв до входа и се разкрещя истерично на момчето от охраната, че не си гледа работата и пуска такива, дето на хора не приличат, да й вмирисват, цапат и грабят магазина. Нейния магазин!

Привлечен от крясъците й, собственикът излезе от склада. Заситни с късите си крачета към мъжа навън, изслушвайки историята в движение. Замахна с лъсната си обувка да го изрита далеч от входа и се вцепени, загледан в лицето му.

-   Пешо, брат, ти ли си това? Какво е станало с теб? Аз сега ... ще викна линейка, ти само чакай тука. – Вадеше смачкани банкноти от джобовете си и пелтечейки, ги тъпчеше в ръцете му.

Влезе в магазина и минавайки покрай управителката, процеди през зъби:

- Кучка! Грабвай си чантичката веднага и да те няма! И да не забравиш да ми оставиш ключовете за нас и за колата върху бюрото!

Докато викаше линейка по телефона, пълнеше безразборно една торба от рафтовете. Отнесе я при мъжа отвън.

- Вземи, Пеше, да си хапнеш. Боже, как си стигнал до тук? Най-умният в класа беше, колко пъти си ми помагал ... И само ти ме имаше за човек и ме защитаваше от другите момчета, дето ми викаха, че съм урод и ме биеха ... Ти само се дръж сега, да те види докторът ... после аз ще те взема тука, в магазина, да го чистиш и да броиш, като носят стоката отзад в склада, заплата някаква ще ти давам и ще те храня ... ще се оправиш пак ... Пеше, слушаш ли ме?

Но Пешо не го чуваше, отпуснат в ласкавите ръце на жената и потъващ в очите й.