Дрън-дрън

Уважаеми г-н Бареков,

Навярно Ви е кристално ясно, че между едно дете и една медия разликата е огромна. Едното се създава предимно с любов, расте и поумнява бавно. За другото трябват най-вече връзки, протекции и пари. И ако за едно тригодишно дете е нормално да не познава буквите и да върши щуротии, за една медия на същата възраст са недопустими нито редовните правописни, фактологически и стилистични грешки, нито подобни глупости, особено на сериозни теми:

От името на всички, които все още имат нерви да ви четат:  моля, назначавайте си списващите само след жесток тест за грамотност и обща култура, а назначените понаглеждайте по-честичко какво употребяват. За да бъдете наистина запазената марка в новините, не въздух под налягане.

След голям напън намирисва силно

Никога не съм ходила в Кюстендил и единствените ми познати от там са прословутите им сливи и череши, които обожавам. Като луканката и те отдавна са само нарицателни, без гарантиран произход и затова градът ми оставаше някак си извън периферията. До тази вечер. 

Принципно съм много толерантен човек и нямам нищо против инакомислещите и страннодържащите се, стига да не ми натрапват агресивно своите сексуални, религиозни и житейски възгледи. Един налудничаво, та чак плашещо гледащ отец взе да ми идва в повече напоследък с напъните си да вкара религията в училищата и с мъдростите и заканите, които ръси навсякъде по темата. Радостта ми, че се намери читав зам.-министър, който да го постави на мястото му, беше помрачена от кметски напъни, най-вероятно за слава и оригиналност.

Нелепо беше, когато по различни невесели поводи (земетресения, пожари, наводнения, болни известни личности и т.н.) мастити политици и не малко кметове викаха оня отгоре на помощ и разчитаха на милостта му. Но още по-нелепо е решението на кюстендилския кмет да подари на всички първолаци от общината в понеделник по едно православно букварче. За чий *** им е на хлапетата да учат ненужни думи като ангел, светец, литургия, тайнство, свето причастие, изповед, е съвсем друга и много дълга тема.

Г-н Паунов като кмет би трябвало да знае, че живеем в светска държава и че християнската религия в България никак не е нито официална, нито задължителна, а само традиционна. То си го пише и в чл.13 ал.3 от Конституцията. Вярата и религията са личен избор и г-н кметът няма никакво право да ги натрапва на никого.

В кюстендилско според миналогодишното преброяване като православни са се самоопределили 87,55 % и като други - 12,45 %. На "другите" първолаци какво ли ще подари г-н кметът? Да им пробута Джийзъс&Ко някак не върви, да ги остави без подарък е конфузно ... Да му мисли всъщност той, като си е сложил таралеж в гащите.

Не напразно общинският съвет съвсем прясно му е забранил да харчи еднолично и без тяхно решение големи суми. За всеки от 490-те очаквани първолаци (ако теоретично няма от "другите") той е изръсил по 13,00 лв. (справка - горния линк; продължавам да съм втрещена от цената, защото толкова читави и не вредни за психиката книги се продават дори и за по-малко) или общо 6370 лв. от парите на данъкоплатците.

При около 150 прогнозни учебни дни до 4-ти клас през 2012/2013-та и 2,60 лв. сегашна цена на дневния купон за храна в тамошните училища, с тези хвърлени на вятъра пари г-н кметът можеше да вкара в класните стаи за (още) една учебна година поне 16 деца. От онези, другите, някои от които искат да учат, но обикновено родителите им не могат да си позволят образователния разкош. Топлата храна всеки ден би била доста добра стръв и макар и леко, би снижила процента на традиционната неграмотност в тази група и нерадостните перспективи пред хора, не можещи да четат и да се подписват.

Тези пари биха вдигнали за известно време и анемичния дневен порцион в тамошния Дом за деца, лишени от родителски грижи. Биха послужили и за още благородни и смислени каузи, ако имаше кой да разсъждава, вместо да се напъва с неясна цел. Гнило, миризливо и лицемерно е.

---------------------------------

* Всички новини и цифри, които не съм утежнила с линкове, могат да бъдат проверени в много източници в нета; необходимо е само правилно боравене с гугъл.

** Тъй като не спя в блога, много моля да бъдат спестени всякакви коментари, възхваляващи и агитиращи за ценностите и морала, които уж ни дава религията и от които децата ни ще бъдат лишени, щом не я изучават в училище. Без значение кой си е почесвал клавиатурата, ще бъдат изтрити в първата свободна секунда, в която успея да се появя тук, естествено - без отговор. Не обичам цензурата, но темата + ограничените ми време и търпение, ме предразполагат към такава.

Хубави почивни дни на тези, които ще си почиват, на останалите - спорни. :)

Сексът и религията

Радко ми се случва да искам да препоръчам книга още след първите една-две прочетени глави, но последните, на които попадам, са точно такива. Едната е "Пулсът на слънцето" на Боб Бърман (съжалявам, че свърши), а другата е "Сексът и религията" на Даг Ойстейн Ендсьо, норвежки професор по изследване на религията и изявен адвокат, борещ се за човешките права. От малкото щастливци в света сме, които могат да се радват на тази чудесна книга, при това с добър превод, която е най-значимото световно изследване в тази област (а не роман, както пише на последната страница). 

Съдържанието й е много извън добре познатите ни двойни религиозни стандарти и ненужните, лицемерни правила за по-добър живот (предимно в оня свят), за възвисяване и спасяване на душата. Авторът е изследвал задълбочено и сравнил отношението на няколко по-големи религии към секса в традиционната му форма (единствената, позволяваща възпроизводство) и останалите й творчески вариации, кога и кое е поощрявано, охулвано, наказвано и заклеймявано в отношенията между хората, в мислите или плътските контакти. Поне за мен някои факти и подробности са нови. Ако цялата тази намеса в една толкова привична и необходима човешка дейност, каквито са храненето и сънят, нямаше толкова трагично и глупаво влияние върху физическото и психическо състояние на много хора (в името на нещо имагинерно и ненужно), щеше да бъде забавна.

Джон Келог е известен не само като откривател корнфлейкса и фъстъченото масло. Като адвентист е бил силно обсебен от идеята, че мастурбацията (с която младежите са опознавали себе си и е била най-невинното творческо решение за запазване на целомъдрието и избягване на предбрачен/извънбрачен секс) води до лудост и епилепсия. И не само предлага лечение със своя специално обогатен с добавки корнфлейкс, но и открива спасителните решения - натъркване на интимните части на момичетата с карболова киселина и обрязване на момчетата - задължително във възраст, в която травмата и болката трайно ще ги шокират и излекуват.
Години след него нищо не се е променило. Клинтън незабавно уволнява под натиска на праведни християни своя съветничка, която дръзва в интервю не само да подкрепи часовете по полова просвета като истински такива (а не само като заклеймяващи извънсемейните закачки), но и да предложи големичките деца да бъдат стимулирани да мастурбират като превантивна мярка против ранни контакти, водещи предимно до бременност и заразяване с ППЗ.

Смешни са напъните на различните религии, опитващи се да наложат правилните място, време, партньор и дори телесни отвори за интимни контакти. Естествено, за жените те са императивни, докато за мъжете има повече свободи и завоалирани условия, които ги спасяват от наказания и им осигуряват блажен живот на оня свят. Те са избирателно непорочни.

В наше време някои религиозни правила звучат нелепо. Евангелистките балове на целомъдрието, на които само момичета (естествено) обещават да се пазят чисти; настояването на ултраортодоксалните евреи за отделни мъжки и женски автобуси и при липса на такива, ако жената откаже да седне на задните места - свободата да бъде линчувана; опозоряването на девойка, състоящо се в незакрити от хиджаба ръце, лице или глезен и предпочитана смърт (по-често убийства на честта от семейството, отколкото самоубийства) пред възможността да остане мома след такова "опозоряване"; пребиването на жената с камъни за прелюбодействие, независимо дали е желано или е било изнасилване; забраненото от закона, но препоръчвано от индуизма "сати", при което вдовицата трябва, волно или неволно, да легне на кладата при мъртвия си съпруг; ранните бракове, в които родителите изтъргуват взаимно малките си деца, за да опазят целомъдрието им до момента на зрелост ...
Много от тези случаи се приемат с мълчаливо безразличие (или по-скоро одобрение и съгласие) от управляващите, защото така било редно от векове и така повелява религията. Индийският Върховен съд отменя чак през 2010-та ограниченията за съжителстващи без брак непълнолетни и секса между тях и то само защото Кришна бил живял точно така с Рада ...

Ако донякъде е приемливо, че безбрачното съжителство противоречи на нечии морални норми (евентуално възможното случайно докосване или поглед на публично място са нещо много различно и съвсем не толкова опасно), то пълното въздържание от секс, дори и семеен, вече е плашещо.

Катарите, живели в земите на днешна Южна Франция, са смятали, че плътските желания оковават душата и й пречат да бъде свободна и спасена. Материалното и удоволствията били изкушения, създадени от Сатаната и чрез прераждането той наказвал неправедните, като ги връщал пак при тях. Само съвършените катари били спасявани от това. За целта те не само не правели секс, но и отказвали да се хранят с продукти на секса - яйца, месо и мляко, само с плодове и зеленчуци, защото не вярвали, че те се получават също след някаква форма на секс, т.е. след опрашване.

Шейкърите, възникнали в Англия и опитали по-късно (и безуспешно) да залеят Америка, били още по-праволинейни. Никакъв секс, дори за създаване на поколение, защото омърсява душата и тялото. Логично сектата им не може да расте на семеен принцип и поради трудно набирани последователи (не мога да не си помисля, че името им идва от мозък, разбъркан на нектар в шейкъра), броят им е силно намалял.

На будистките монахини (не знаех, че имало такива) не само абсолютно са забранени сексът и бракът (за разлика от монасите, за които може, но това ги смъква на по-ниско ниво), но също и използването на краставици, лук и репички, както и старателното миене, за удоволствие. Тези забрани включват и плуване срещу течението (?!).

Учуди ме високият процент в последните години на родени без брак деца у нас и в Грузия (наближаващ 50) срещу около 5% в Гърция, 20% в Румъния и около 30% в САЩ. Със сигурност родителите им нито са прекалено разпасани в интимния си живот, нито са върли последователи на отричащия семейството Иисус. Просто са по-свободни в избора си и са надскочили смело традицията и невярното дългогодишно схващане, че един подпис означава семейство и съответно и го циментира.

За мен продължава да си остава неразбираемо отричането от елементарни, необходими, приятни ежедневни неща в името на нещо имагинерно като въображем бог или светъл задгробен живот. В днешния най-горещ летен ден не мога да пропусна и споменатия в книгата Свети Антон(ий), един от първите известни християнски отшелници, чиято пещера все още може да се види край манастирите, които е основал в неземно красивите скали на Метеора. Той до толкова пазел душата си от всякакви съблазни, че не само забранявал достъпа на всякакви жени и женски животни в манастирите, но и десетилетия наред не се къпел и дори не стъпвал във вода, ако не му се наложи да премине през нея. Мда, религията определено учи на добродетели ...

За съжаление типично по нашенски интересното съдържание е с кофти техническото изпълнение. За пореден път се питам какво правят редакторите и коректорите в едно издателство и дали изобщо виждат книгите, в които фигурират имената им. Ще спестя този въпрос на конкретното издателство, защото нито едно до момента не ми е отговорило.
Странният на места словоред е поносим, но бележките под линия са абсолютно недоразумение. Или не отговарят на номерацията си, или нямат връзка с текста, или ако има такава, те се намират чак след няколко страници. Тъй като част от тях са за добре познати на всеки средноинтелигентен човек думички, четенето на иначе много добре поднесената и интересна информация не е постоянно изнервяне.

И а, да - книгата си има и човек, оформил художествено корицата. За 5 мин. успях да оформя и аз три други варианта, използвайки неговия почин - нищо по-творческо от разместване на полетата на оригиналната корица и също така без да се престаравам да се придържам към оригиналните нюанси. Получиха се доста сполучливи.
Та - търся си издателство, в което да правя не само кориците, но и да поправям грешките и недоразуменията, при това срещу хонорар само за едната дейност.

Гратис

Няколко месеца често се пипаше, когато никой не го гледа. Това определено не трябваше да е там. Можеше да е нещо съвсем безобидно или много плашещо. Започна да сънува абсурдни видения: как наедрява и ражда рястящия в него брат-близнак или как се превръща в огромен  мазен цирей, който се спуква, когато опитва да мине през вратата. Дните му загорчаха, стана нервен и разсеян. Когато няколко сутрини се събуди и след вариации на погребението си, сподели с близките си.

Естествено, че ще отиде на лекар. Някога, защото още не е готов. И се опитваше да се шегува, че е започнал да се клонира или извънземните са му имплантирали някаква екстра и се чувства прекрасно. Въпреки това успяха да го заведат в кабинета. Хирургът беше лаконичен: операция още следващата седмица. „Абсурд, никога!” и се врътна да излиза. След дълго пазарене и сверяване на личните графици я уговориха за след месец.  

Почувства се обречен и искаше да изживее този месец като за последно. Carpe diem. Само че можеш ли да побереш половин живот в броени дни? Една трета, една четвърт или колкото още нормално се полага? Не знаеше откъде да започне, какво е пропуснал и какво точно иска. Реши да продължи нормално и да отдели малко повече време за най-близките си и за дребни лични удоволствия. Да си позволи едно кратко пътуване до любимо място и постепенно да сложи нещата си в ред. Дали да пише завещание? А да им каже ли как би искал да го изпратят в последния му път? Опитваше се да мисли оптимистично, но беше прекалено уплашен. 

Страхът изяждаше надеждата му. Какъв е шансът да преживее операцията, каква е вероятността да излезе нещо рутинно и доброкачествено или злокачествено, но без разсейки, а ако е със разсейки и изобщо колко още му остава ... Сметките го объркваха, все по-често изтриваха усмивката му и затвяраха черупката му.  Дразнеше го и съчувствието, и умишленото странене от разговори за болестта му и фатален край. Тровеше и себе си, и хората около себе си, но те му прощаваха, окуражаваха го, глезеха го и се опитваха да задушат мълчаливите си притеснения и да не плачат пред него.

Събуди се и още замаян от упойката, напипа превръзката и примижа срещу промъкналия се през щорите слънчев лъч. Жив е. Останалото няма значение, ако и дали бяха някъде назад. Въпросите дойдоха после и оставаха без отговори, всички се радваха колко добре се възстановява. Зачервените им очи го притесняваха, обаче нали тук обещаваха да го изпишат веднага, щом резултатите от биопсията са готови ... Значи още нищо не е ясно.

Една сутрин хирургът се върна след визитацията, потупа го по рамото и се усмихна. Ще му напише епикризата, после може да си ходи и да идва по график само за превръзки и някакви пост изследвания, нищо страшно, рутинни за проследяване били. Толкова време беше мислил за реакцията си, когато научи резултатите и очакваше от себе си в този момент да се усмихва щастливо, да крещи и да прегръща... Не усещаше, че плаче от облекчение. Нещата се развивали добре, отговари докторът набързо на всичките му въпроси и излезе.

Събра си багажа набързо и тръгна към кафенето отсреща да изчака епикризата. Не можеше и минута повече да остане в тази задушаваща го стая или в стерилните коридори. Реши да не се обажда на никого и да се прибере изненадващо с добрата новина. Вървеше и се усмихваше. Дишаше. Живееше. От днес щеше да е като за последно. Правеше планове, за да не пропусне нещо. Пълнеше дните си, многото дни, които му предстояха. Защото всеки от тях е подарък. Гратис. Това беше последното, което си помисли, преди мощната целувка на забързаната след завоя кола да го хвърли на тротоара. Остана там и в неподвижното му око се отрязаваха слънчевите отблясъци по болничните прозорци.

Зад един от тях хирургът за трети път се опитваше да напише епикриза, усукана и разбираема единствено от колегите му. Спестяването на истината все още му беше трудно след толкова години работа, но облекчението, щастливите сълзи и надеждата, която носеше, го оправдаваха. И така, с временно чиста съвест, успяваше да спи.

Epic Fail

Ако не сте родители на ученици, все някога сте чували от близки или познати за истерията при завършването на някоя образователна степен и сте щастливци, че не сте усетили отблизо неприятния й, вонящ дъх.

Златни дрънкулки, битова електроника, екскурзия/почивка (и каквото още се сетите) за класната. Надпреварата е страшна, мозъчната диария на родителите-активисти, ръсещи идеи, е силно притеснителна, а исканите суми понякога - доста сериозни за хора, каращи на заплата.

Така и не разбрах целта на заниманието. Да обзаведем госпожата с нещо желано (тактично се подпитва далеч преди това какво да е)? Мне, май да й благодарим. Не е ясно особено за какво извън това, че си е вършила (може би) работата и то в работно време. Нещо, за което си е взимала заплатата, без да регистрира някакви главозамайващи и масови резултати при питомците си. Така благодарим още от детската градина и продължаваме през няколко години. Усмихваме до сълзи госпожата и учим децата си, че нещата в този живот стават с подаръци, така трябва. Правим ги материалисти.

Всякакви изгъзици бях виждала и чувала покрай благодаренето, но тази вечер съм просто без думи. На гърба на иначе скромните отпред тениски (само с емблемата на училището), с които са били пременени всички четвъртокласници на последния си учебен ден, се мъдри ето това недоразумение:

Не знам с какво материално е бил придружен този безумен жест на подмазване. Това не е уважение, не! И не знам също кой има нужда от специализирано лечение: който го е измислил, който си е дал снимката, който го е позволил или който ще го носи или ще позволи евентуалното му носене. Грозно, кичозно, несмилаемо, антивъзпитателно ... с две думи: невероятно тъпо.

***

когато се страхуваш да говориш, защото с всяка дума стъпваш по тънък лед

когато вече не искаш да говориш

когато вървиш срещу себе си, само за да оцелееш

когато вече нямаш сили и желание да караш другите  да се чувстват специални, осъзнавайки че ти не си същото за никого

когато искаш да си необходим, ценен, значим, желан, изобщо нещо, а се оказваш нищо

когато имаш нужда само от няколко добри думи, а вместо тях получаваш забележки, упреци и чисто теоретични съвети как да дойдеш на себе си

когато нищо не се случва

когато губиш хората около себе си

когато оставаш извън и встрани

когато искаш поне веднъж за някого да си единствен, скъп, най-важен ..., а винаги си само фон, пълнеж и между другото

когато ти се цупят, защото не можеш да купиш маратонки, струващи колкото храната за две седмици или тока за месец

когато ти се радват, само ако изпълняваш капризи и желания и си яхнал същата вълна

когато се измориш да се чувстваш непрекъснато длъжен, отговорен и виновен

когато няма кой да те прегърне

когато забравиш кога са били последните „благодаря”, „извинявай”, „липсваш”

когато ги няма толкова нужните приятелско рамо и светлинка някъде напред

когато още много подобни неща ...

Какво остава? Покривът на блока, мостът, въжето, хапчетата? Не. Макар животът да е кофа с лайна пред вентилатор, както казва неведнъж Вонегът, е само един. Няма репетиция, няма поправка, трябва да се живее. Защото понякога има и хубави и светли моменти. В останалите е сълзи, сополи, самотно мълчание в ъгъла, опит за размисъл, стискане на зъби, I will survive ... за пореден път.

Не ви се четат подобни неща, нали? И на тези, които ме разбира(ха)т – също. Само че това ми боде от известно време. Много съм далеч от общозначими проблеми и събития. Дори си мисля, че не ме интересуват изобщо. Когато се срутва малкият вътрешен свят, големият навън е без значение. 

За книги и музика съм си забранила да пиша тук, понеже нищо не разбирам и имам твърде особен вкус. Останалото или е много лично, или едва ли някой ще го прочете или коментира. Плюс физическата ми невъзможност да отделям нужното време. Не мога да симулирам присъствие заради самото присъствие.  

С три думи – блогът се обезмисли.

Беше последното място, в което се опитвах да кажа нещо понякога. Ще го оставя още няколко дни (докато издиря бутона за изтриване, днес не успях), който прочел – прочел.  

Сега отивам да се порадвам отблизо на Джо Лин Търнър. Ще изпее и моята песен, с която ви пожелавам всичко най-най. Обещавам да минавам тихомълком да ви чета, когато имам възможност.

Ода за простака

Българският простак е двуног, обикновено преживен бозайник, с различни пол, възраст, височина и тегло и с висока численост в близост до луксозните „Неоплан”-и. Трудно е да не бъде забелязан и разпознат.

Когато си купува билет, задължително коментира, че струвал „майка си и баща си”, „кво ме направИ ти, бе?”, „бе аз тЕя пари/мангизи/кинти не ги кОпам”, „нещо отстъпчици?” и така, докато зад гърба му се натрупа стабилна опашка, зад която пък вече се подава предницата на автобуса. Ако случайно последният не е успял да пристигне в това време или се бави 5-10 мин. някъде по 300-500-километровото трасе, простакът започва да пуфти колко са некадърни всички в България, да изявява желание да уважи отвсякъде нечии роднини от женски пол, като едновременно с това (прави опити да) говори високо по телефона, да дъвче дъвка и да пуши точно там, където има най-много хора. Фасът, дъвката и храчката си размазва на метър от коша или от вратата на автобуса (издишвайки вътре дим).

Българският простак продължава с желанието за уважаване и след като се качи – по повод на филма, на спирането в следващия град, на друсането от дупките, на седалката си и т.н. и заявява това си желание звучно и образно. Мястото на българския простак никога не е неговото. Макар номерът му да е ясно изписан на билета, простакът винаги сяда там, където на него му харесва (обикновено точно в другия край). Веднъж закотвил се, не позволява по никакъв начин да бъде обезпокоен и разместен. Макар да е платил само за 1 бр. място, удобно се изтяга и спи и на двете или заема съседното с багаж. Неговото удобство е по-важно от неудобството на останалите.

Веднага след потеглянето на автобуса простакът започва да шумоли с чипсове, кроасани и други видове джънк фууд и се тъпче дълго, звучно и обилно, като току-що изписан пациент от дебелариума на д-р Емилова. Смукателният му рефлекс е силно развит, в резултат на което около него се разнася често пукане на бутилки с минерална вода. Празните такива, както и всички опаковки от по-горното, се набутват в мрежичката пред седалката – като скъп спомен за следващите пътници. Като още по-скъп спомен им оставя размазана на видно място посивяла дъвка.

Българският простак има изтънчен музикален вкус и държи да го демонстрира пред всички, надувайки кръшни ритми/рап/техно/хаус на личната си джаджа. През три седалки негов колега прави същото, но с друг стил, а шофьорът е пуснал радио или филм. Какафонията е толкова кошмарна, че не й устояват дори и тапи за уши, принципно предназначени за работа на многотонна преса.

Българският простак има изключително развити бели дробове и гласни струни, които правят изтънчената му и открита душевност достояние на всички пътуващи (дори те да се опитват да се съсредоточат в нещо друго). Споделя мъдростите си, урежда по телефона семейните си скандали, служебните си проблеми, бъбри с приятели, досажда на съседа. Чуждоговорящите българи са тихи и кротки пътници. Българскиговорящите простаци – не. Задължително показват къде са расли/живеят (на смЬетка е, ниЙ смИ в пУнИделЬник, не моА му сЪ извинА, ШИ му сЪ помолА, ай да ходимЕ) и всеки, говорещ по друг начин, е долен плебс.

Българският простак има мазоли на ухото. Ако не хърка, говори по телефона. С часове. Гледай си работата, няма да се прибера повече у нас, кво прайш, мило, напрайх четри автовоза, оня плати ли капаро, пиши тоа код, после ши го изпрата, липсваш ми, пиши до министерството, чакам мейл, отвори сайта, ши пусна тънки цени, ония в агенцията, сега излизаме от града, ма нали ши мъ чакаш, иди купи батерия, аз на оня му казах, тоя обадили се, сега пиша програмата, довечера къде ... така с часове и хорово. Пътува и работи простакът, особено ако е на държавна работа и всички трябва да чуят. Или ако внася нещо. Ако се връща от друга държава. Може да се хвали с часове със слушалка на ухото или на съседа си за европейските/американските прелести, да обясни компетентно и дълго за гари, летища, полети, как се стига до някаква уличка в Ница, село до Милано, градче в Германия ... Но не може да се сети къде се намира тоА град Благоевград. И все още бърка Сливен и Свиленград.

Ако бях автобусен шофьор, бих ги сваляла на всеки километър край банкета. Благословени са българските простаци, че не ги возя аз. Благословени са и тези, на които им е спестено ежедневното пътуване с такива.