Къде са ми детските книжки?

Част от това, което първо ми четеше всеки свободен у нас, след това и аз, сама. Увлекателни и красиво илюстрирани, те ми отвориха нелечим апетит за още и още книги, все повече и по-сериозни.

Първата среща на всяко дете с буквите и знанията, още преди букварчето, е в такива книжки. Полезното, интересното, забавното, красивото и вълшебствата в тях не само развиват любопитството и въображението, но възпитават и вкуса. От детските книжки тръгва личният и понякога дълъг и труден път до любовта към четенето.

И ако сегашните по-големички деца се задъхват в края му, малките ще се препънат още при първите си стъпки. 

Вчера търсих подарък за един сладур в книжарници и в различни сайтове за продажба на книги. Не намерих, защото:

* това, което изобщо е преиздавано, е с еднакво безлични, кичозни и незапомнящи се илюстрации;

* новите книжки са в болшинството си или дебилни и отблъскващи още от заглавието, или с плашещо грозни картинки, или и двете; отделно създават абсолютно погрешна представа дори и за най-елементарни неща.

Сред букета автори има и български, повечето илюстратори също са родни. Не се питам те и издателите имат ли деца, а дали не са прескочили собственото си детство. Иначе не биха натворили това:

... луната яде, животните са божии творения, конете са оранжеви и на точки, а слоновете са сини и с червени бузки в банята и изцяло розово-лилави - навън ... (последното вероятно е ранна подготовка на дечицата за виденията им при бъдещи напушвания).

... динозаврите са само за момчета, но сексуалността е за мутантчета в бебешка възраст и от двата пола, а пък вълшебните феи са плод на греховната любов между Ам-Гъл и Пинокио.

"Жанет-45" са едно от любимите ми издателства на стойностна литература, но със сигурност няма да купя техни книжки за бъдещите ми още незаченати внуци. Защото с оцветяването на кравата може и да не ги направя идиотчета, но опасността останалите три грозотии да им предизвикат трайно нощно напикаване и кошмари е прекалено реална.

Мислех да завърша с призив към отговорните лица да пощадят невинните дечица и още по-невинните дръвчета, но се отказах. Любовта към четенето била вредна за здравето.

Д*пе да ни е яко ...

Политиката и религията са нещата, които ме погнусяват дълбоко и повече от всяка телесна нечистоплътност, а съчетанието от двете ме докарва до тиха лудост. 

Постоянното позоваване на оня отгоре в очакване да помогне при криза, природно бедствие или болен човек е допустимо да се изплъзва неволно от заблуден човечец, но от устата на кметове, министри, президенти etc. звучи нелепо и смешно.

Особено в момент като сегашния. Целуването на ръката на църковния глава пред погледа на всички е жест, който президентът и председателят на НС може би смятат, че е също толкова невинен и протоколен, колкото носенето на кръстче, боядисването на яйчица и паленето на свещички в тълпата по големите празници. Но не е, дълбоко лицемерен е като извършен от псевдовярващи и няма място в светска държава!

Какво ни остава, след като външният ни министър се изцепва: "Нашата вяра е нашият щит, нашата вяра е нашият пристан." и двамата с президента завършват прочувствените си поздравителни слова с "Бог да пази България!"?

Ами нищо друго, освен да се наведем, да се хванем удобно за палците и да чакаме Той хем да ни опази, хем хубавичко да ни оправи.

Новият вид на границите на РБ

Две бобчета щастие

Бях още юноша, когато започнаха да идват първите пратеници на ноемите. Канеха ни в земите си. Години след Дългите лоши дни народът ни все още живееше бедно, изолирано и самотно, опирайки се на Свитъците на Предците. Нямахме какво да дадем на ноемите и по-старите не вярваха в безкористните им намерения. А по-младите и особено децата гледаха със светнали очи топлите им и удобни дрехи, усмихнатите здрави лица и странните бързи машини, които ги докарваха с купища храна. Мъдростта на Свитъците и предпазливостта не можеха да убият мечтите им за Земята на ноемите.

А тази земя беше огромна. Накъдето и да се местеше народът ни в търсене на спокойствие, топлина и малко храна, все до границите й опираше. И ноемите продължаваха найстойчиво да ни канят. Гладът изпиваше силите ни и повечето старци и деца вече се движеха трудно. Ноемите поискаха децата – да спасят поне тях. Ние мълчахме. А да ги излекуват и пак да ни ги върнат? Майките не мислеха дълго.

След време започнаха да ни ги водят. Здрави, нахранени, понапълнели и ... сякаш подменени. Апатично подминаваха роднините си, без сълзи, без усмивки, говореха и ядаха малко, с угаснал поглед и не след дълго изчезваха. Много от нашите тръгваха да ги търсят или да опитат късмета си в онази земя и никой не се връщаше. Стапяхме се бавно, но осезаемо. Гладът и студът помагаха. Надигна се ропот да се спасим при ноемите. Старите искаха да се държим заедно, макар и трудно, но независими. Майките продължаваха да дават децата си, да ги чакат уж излекувани и после да ги губят.

Надеждата за оцеляването ни изтъня съвсем. Земята беше по-гладна и ялова и от нас, борбата за нея изцеждаше и последните ни сили. Сметището на ноемите, макар и огромно, не можеше да изхрани и стопли нас и останалите скитащи народи. Продължавахме да го преравяме на групи и странно, там нямаше войни за територии, само тихо ходещи сенки по някакъв тайнствен и неписан график. Един ден нашите довлачиха с мъка голям вързоп. Човек. За първи път се намираше нещо такова между камарите боклуци. Докато с погнуса от себе си се питали дали да ни нахранят с него или да го разменят срещу дрехи и нещо за стопляне с някоя от другите групички, той простенал тихичко.

Старите извадиха Свитъците, вариха лекове, мазаха нацепената му и гноясала кожа с мехлеми и той се оправи. Постепенно започна да яде и пие сам, после да се разхожда, да излиза с другите да търси храна. Само до сметището отказваше да ходи. Беше вече един от нас и великодушно поемахме реда му. Един ден, дочул шума от машините на ноемите, ни помоли разплакан да не им се доверяваме, защото били гибел, по-сигурна от глада и студа. И ни разказа историята си.

***

Преди сметището бил лекар в Земята на ноемите, уважаван, един от Избраните.

Избраните се появили в края на Дългите лоши дни. Много хора се криели някъде под земята. Дните свършвали, а с тях и храната, и повечето удобства, на които били свикнали. Надигало се недоволство и ставало все по-опасно. Тогава група лекари намерили решение. Показали някакъв чип и обяснили, че всеки, на когото го имплантират, ще се приспособи по-лесно в трудния нов свят, ще стане по-силен, по-ловък и почти вечно млад. И тъй като всички знаели, че ще оцелеят само силните, се събрали много желаещи да покоряват и присвояват онова, което е останало от света  навън.

Вместо да поставят чип обаче, лекарите изрязвали по две бобчета от всеки мозък. Махали амигдалата и заедно с нея – спонтанните и необмислени гневни избилици, загубата на контрол, страха, агресията, стреса, тъгата и депресията, жаждата и глада. Животът започнал да изглежда кротък, спокоен и  достатъчен. Тогава забелязали, че хората разговаряли, но не чувствали и не разпознавали – нито себе си, нито околните. Нямало сълзи и крясъци, но нямало и смях и обич.

С двете бобчета си отивали не само емоциите, но и личностите. И лекарите осъзнали какво страшно и непогрешимо оръжие държат.

Нарекли себе си Избраните. Подбрали група все още без интервенции – Полуизбраните. При добро поведение и вярност и ако им народят здрави Избрани, имало шанс да не станат част от новия народ от разумни сенки без емоции - ноемите. Тези живи роботи построили нов, чистичък и уреден свят. Ходели сити и облечени, работели много, разговаряли смислено и елементарно, спели в общи обори и не различавали нито себе си, нито другите или дните си. Чифтосвали ги по план и сложни схеми.  Децата прибирали още след раждането и Полуизбраните ги отглеждали общо. До 6-7 годишна възраст ги преглеждали, преценявали и разделяли на бъдещи Избрани и нови ноеми.

На Избраните обаче им трябвала свежа кръв – за тях самите и за работна ръка. Да воюват не искали. Ноемите не познавали страха, но и мотивацията и злобата – също. Пълен провал като воини. Затова Избраните се опитвали с коварство да примамят в земята си всеки народ, до който достигали границите им. С повечето, измъчени от глада и студа, успявали. Лекарят, вече остаряващ, все по-трудно намирал сили за тези интервенции и все по-често си спомнял, че някога, преди Дългите лоши дни, се е заклел да помага на хората, а не да ги осакатява. Решил да унищожи по някакъв начин всички Избрани, но не можел сам, а съмишленици не знаел къде да търси. Тогава се предал – отказал да оперира и да учи други да го правят. Молили го, обещавали му, заплашвали го ... Тръгнал да бяга при народите навън, но го хванали. Последното, което помнел, било зверски побой. Вероятно са го мислели за мъртъв и недостоен да мърси като другия боклук земите им и са го изсипали на сметището. Благодари през сълзи, че не сме го изяли. И ни моли да бягаме далеч от тук, защото Избраните сега са побеснели и решени да превърнат всичко живо в ходещи сенки. Боботенето на машините им става все по-силно и по-близко.

***

Неговите сълзи са по лицето ми. Протягам ръка да го успокоя и ... напипвам възглавница. Моето легло. Календарът на стената показва деня след вчера. Моето време. Ощипвам се, усещам болка, после глад. Усмихвам се през сълзи. Целувам нашите в кухнята, пея, навън прегръщам улично куче и му обяснявам колко го обичам. И че моите бобчета са си тук. Две бобчета щастие.

to whom it may concern

колко ли още години
ще са ми нужни, за да узрея?
знам: и това ще мине.
ще се събудя. ще изтрезнея.

и не защото те има
ще бъда себе си, жива.
ще бъда нова, ще се откривам.
ще се усмихвам (отива ми).

ще спра да бягам. ще се отключа,
но без да съм до глупост искрена.
щом вече не болиш, ще се получи -
все някога ... днес още липсваш ...

Антиреклама ІІ

В средата на миналия месец си поръчах полилей от един сайт. Чудих му се десетина дни, защото беше любов от пръв поглед, на прилична цена, освен това обещаваха две години гаранция и безплатна доставка - чудесна перспектива пред идеята да влача кашон по заледените улици.

Звъннаха ми да потвърдя поръчката и както обещаха, ми беше доставен на още следващия ден. Поръчах да се разпечата у нас в присъствието на куриера и преди да му се плати, да се провери дали няма нещо счупено. Вечерта го разгледах и аз. На пръв поглед стъкла и метални части бяха здрави, но при по-внимателно разглеждане се оказа, че мъничка плексигласова част от украсата му е счупена точно през отворчето за монтиране и ъгълчето липсва в кашона. По никакъв начин не може да се залепи и постави отново. Полилеят ще свети и без нея, както и човек ще чува без мекичката част на ушната си мида, но е грозно.

Освен това липсваха гаранционна карта и касова бележка, заменени с хвърчаща стокова разписка без подпис. Получавала съм и други неща без касови бележки (май само сайтовете за книги са изрядни), но за ел. уред се предполага задължително наличие на такава, прикрепена към гаранционната карта.

Описах всичко в един учтив мейл, звъннаха ми веднага след него с уговорката на следващия ден да се обадят отново и да уточним какво точно е счупено. Уточнихме, обещаха да ми изпратят веднага частта. При неколкократното споменаване на касова бележка някак оглушаваха, а за гаранционната карта директно ми отказаха. Нямали обичай да издават такива, нито пък имали бланки. Двегодишната гаранция важала въз основа на стоковата разписка и товарителницата от куриерската фирма. Обичам много да ми разказват приказки, но не точно такива.

След това падна големият сняг, затвориха пътищата, после ги отвориха, но явно не за всички, та реших, че за Коледа няма нищо да получа, а чак в някой от следващите работни дни. Изчаках ги търпеливо, отново нищо. Предновогодишно изпратих нов мейл - няма част, няма касова бележка, та следпразнично ако обичат, да ми върнат парите по куриер, а той да отнесе срещу тях кашона със стоката им. 

След 10 мин. имах отговор с номер на товарителницата и линк за проследяване на пратката. Действително е била изпратена още на 19.12., тогава е предадена за разнасяне в офис Пловдив и следите й се губят. Пристигнала е у нас днес. На куриерска фирма Европът са й трябвали две седмици, за да ми достави нещо на 200 км. Вероятно спешните им пратки обикалят първо за по-пряко Европа и пътищата й, преди да достигнат до получателя си. Та ако искате да забравите какво чакате, ползвайте услугите им.

Това обаче е последният път, в който позволявам нещо да ми се изпраща с тях. Ако някога се наложи отново, изпращачът ще трябва да ползва по-кадърни техни колеги. Имах преди години подобен проблем с един сайт за книги и друга световно неизвестна куриерска фирма и след няколко оплаквания си избрах с кого да ми доставят пратките. След това от сайта предпочетоха същата фирма и за останалите си клиенти, вероятно е имало и други недоволни.

А колкото до фирмата, изпратила полилея - все още се чудя дали да сигнализирам където трябва за некоректните им продажби или да си спестя нерви и разправии с разни служби с неизвестен ефект.

За първи път, няколко пъти

Колкото и бедна откъм събития и емоции в личен план да изтече тази година, краят й наистина дойде бързо и неусетно. Ако запомня нещо специално от нея, то ще са единствено няколко случили се за първи път неща, които по различни причини винаги съм мислела, че ще ме подминат.

За първи път ми се случи не аз да търся работа, а тя сама да ме намери и да настоява упорито да я приема. При това не веднъж, а цели два пъти. На много места съм оставяла добро впечатление с направеното, търсили са ме пак за услуги, да се връщам в някоя фирма, да помагам на други да си стъпят на краката, да работят нормално или в първите им стъпки. Донякъде ме е устройвало, защото съм разполагала с времето си и не е било натоварващо, но финансово и като постоянен ангажимент е било изключително несериозно (с изключение на едно връщане за година в бивша фирма, оказало се грешка), нередовно и много временно. Тази година работата беше истинска.

Първото място беше това, за което съм мечтала. Малка фирма, 15-на човека, без администрация и формалности, където още след няколко седмици поех сама всичко и многото работа не ми тежеше, а ме радваше. Не знам до колко се справих със задачата да направя от известен спортист добър бизнесмен. Контактите му с чуждите и наши партньори вече без езиковата бариера се загладиха до степен почти приятелски отношения, разбиране от половин дума и лесно постигане на компромиси в полза и на двете страни; освен това: работещ сайт, истински и организирани складове, планиране и отчитане на производството, работа и експедиции без сътресения. Научих се да говоря бавно, кратко и с по-прости думи, за да се разбираме с шефа и с колегите. Емоционално се чувствах много добре с тях, нямаше спънки вследствие на интелектуални и религиозни различия. Питаха и се вслушваха за каквото не знаят, помагаха ми с каквото знаят. Бяха човечни, ненадути, обикновени хора, бачкащи почти без почивка и почти само за единия хляб. Все още ми липсват.

Това, което ме притесняваше там, беше единствено пътуването и висенето с часове по автогарите, вечно бързайки или чакайки преминаващи автобуси. Цехът се намира в началото на едно село след съседния областен град и предвид идващата зима, която винаги ни изненадва и не успяваме да почистим дори главните пътища, перспективата да вися още по-дълги часове в неотоплени автогари и да тръпна по два пъти дневно дали автобусът ще мине успешно някой опасен участък или дали ще хване паяжини в някое задръстване, никак не ми розовееше. Освен това струвах на шефа колкото двама от работниците му, с пътните - колкото трима и изобщо не съм очаквала щедростта му да продължи вечно.

Преди да започна да пътувам до това село, правих едни огромни технически преводи за голяма фирма, бивш соцмастодонт. Плащаха добре и когато съвсем неочаквано и настоятелно ме помолиха да се присъединя за постоянно към тях, след кратка вътрешна борба приех. Не заради малко по-високата заплата, а единствено защото е на 20-на минути пеша от нас. Знаех къде отивам - в културен затвор, от който всяка секунда могат да те изгонят без обяснение, където всичко се върши маниакално, с излишно строг ред, дисциплина и подчинение, глобява се жестоко за дреболии (нерядко комбинирано с уволнение) и където на всяка крачка се препъваш в бюстове на Маркс и Ленин, които се хилят и от портрети навсякъде, заедно с Путин, съветските льотчики-космонавти и разни други товарищи, които нито познавам, нито ме интересуват.

Мястото е далеч от соцразцвета си, вече храни не хиляди, а стотици хора, но продължава да е един от най-големите и стабилни работодатели и се опитва да гледа не само на изток, а и на запад. Макар да срещам много познати и бивши колеги, за първи път през дългия си трудов стаж се чувствам абсолютно изолирана. През повечето време непрекъснато се чудя какво правя и защо го правя. Което всъщност не е чудно, защото фирмената политика е такава - трябва да си измисляш или крадеш работа и информация, кадърните и устремените го можели, останали чакали да им се каже какво да правят. Имитирането на заетост въобще не ми е сред талантите и никак не мога да съм на нивото на колегите. Които пък са едни уникални, надарени експерти във всичко (служебно и лично), с единственото вярно и неоспоримо мнение по който и да е въпрос. Неформалните контакти в почивките ми куцат здраво. Харесваме абсолютно различни заведения, филми и музика, не гледам ТВ и не мога да съм съпричастна с вълненията по разни риалити формати и сериали, твърдо не съм съгласна със Сътворението и че Библията и трудовете на Дан Браун и Артър Хейли са най-великото писано слово. Опитвах наистина да ги заинтригувам с различни теми, но не се получава, на различни плоскости сме. Обикновено се чудят къф е тоя и кво толкоз е направил (Феликс Баумгартнер) и егати и събитието ("Кюриосити" се приземи успешно на Марс) и изместват бързичко разговора към някой псевдо-ВИП или за разликата в тежестта, строгостта и продължителността на различните пости.

Това е и първото място, където срещам толкова етническа толерантност. Всъщност този въпрос не вълнува никого, приемат го за нещо естествено и не го коментират. Тъй като си говорим на малки, често съкратени имена, ядем едно и също заедно в стола, едва при масовите отпуски за последния Байрям разбрах колко много колеги се казват по друг начин, колко са далече от религията, която се очаква да изповядват и че имената са единственото, което ги свързва с друг етнос.

За първи път тази година изобщо не почивах. На първото място не успях да ползвам отпуск, на второто, като нова, ми беше неудобно. През събраните по няколко почивни дни се налагаше да работя поне в един от тях, целогодишно много интензивно си заработвах и гевезелъците (книгите) нощем. Чаках това дълго празнично мързелуване и още не мога да го усетя, опитвам се да наваксам поне със съня. Дано ни отпуснат и обещаната седмица след Нова година.

За първи път ходих и на мотосъбори и след тях мнението ми за нахалните и неразумно фучащи по осевата линия вече не е толкова неласкаво. Видях същото като на обикновени концерти - весели и пиещи най-вече бира хора, дошли заради любимата музика. Благодарна съм на търновския мото клуб Bad Company, който направи възможни поредните ми срещи не само с приятели, но и с Удо Диркшнайдер и Джо Лин Търнър - единствените, които ми се случиха през тази година. Малко, но качествено. Пожелавам им освен всичко най-добро в личен план, да продължават в същия дух и през 2013-та.

В останалото време годината беше "Чета, следователно съществувам", както казва Николай Фенерски. За първи (но не и единствен) път обаче изпитвах неистово желание да върша грозни и непристойни неща с книги. Не просто да ги разкарам, подарявайки или продавайки ги. Няколко ме изнервиха и отвратиха до степен за кратки периоди да намразя четенето. До една бяха горещо препоръчвани и чак олигавени от хвалби, включително от хора, за които почти бях сигурна, че сме на една вълна. В резултат на това вече почти не чета ревюта (вместо това задължително повече откъси от книгата), епизодично прочетените приемам само като информация какво ново е излязло, максимално се въздържам от публични мнения и коментари и купувам или лично проверени автори, или подсказаното единствено от моите преценки, вкус, интуиция. Подходът се оказа успешен.

Съвсем в края на годината, вчера, преживях и първата си катастрофа. Разминавало ми се е няколко пъти на косъм и в кратките мигове пред очите ми се е превъртала лента с минали и само хубави мигове и по няколко тъпи въпроса-притеснения за времето след мен. Този път само осъзнах, че наистина ще ни ударят и единственото, което си помислих е, че ще съм добре - има още подаръци за даване и получаване, има още празници и дни напред - ще оцелея.

Разсеян младеж отне предимството на таксито, в което бях (с колан) и се натресе здраво в моята врата. Изкриви я доста, едва я отвориха, блокира и колелото, но нямаше нито жертви, нито дори леко контузени, което е най-важното. Уплахата минава и се забравя.

На всички пожелавам релаксиращо, пълно само с положителни емоции допразнуване и обилни дози здраве и късмет догодина (много са необходими понякога).

Следкупонно

Аз съм пушач, заклет и дългогодишен. С уточнението, че пуша само когато и където може, без това да ме изнервя. Отказвала съм ги няколко пъти с повод и без, за различни периоди и ще го направя окончателно единствено и само ако го налага риск за здравето ми.

Защото аз съм и човек, който много мрази да му дават наклон, да го слагат в рамки, да му отнемат избора и да му налагат норми и убеждения. Нищо не се получава, ако нямам вътрешна потребност или нагласа да ги приема. Идеята, че поскъпването на цигарите или забраната за пушене на закрито ще ни накарат да се ограничим или спрем окончателно, е смешна. Нито един от познатите ми не пуши по-малко заради това, с изключение на заблуждаващите се с електронни цигари, наивно вярващи, че са лапнали нещо безвредно и евтино. Останалите сутрин и при всяка удобна възможност се опитват да се напушат с целодневната си доза.

Начинът, по който държавата се опитва да се грижи за здравето ни, е леко изнервящ. На фона на скъпите лекарства и платени прегледи при специалисти (поради ограничения брой направления) и на боклуците по рафтовете в хранителните магазини, поученията на Б.Б., че след 22 часа всеки нормален и работещ човек си бил в леглото и нямало нужда да му се разрешава да дими из заведенията, са нелепи и смешни. Вероятно следващото, на което ще иска да ни свикне, е точен график на интимния живот и ходенето по голяма нужда.

Снощи за първи път след забраната седях в заведения. Отклонявах различни поводи, използвах възможността за масичките на открито до последно, защото идеята да не пуша вътре (дори и при добра вентилация) изобщо не ми допадаше. Отрепетирала съм това нееднократно в Словения и Италия, когато поне половината от присъстващите на служебния обяд или вечеря се изнасят периодично навън за по цигара, а след края всички поемат по улицата, димейки. Грозно и тъпо беше. Идеята със зали за пушачи (добре вентилирани) и непушачи ме устройваше напълно. И не само мен. Това беше възможност за личен избор къде и как да загубиш няколко часа.

Този път обаче нямаше как да откажа, поводът беше служебен купон и като първи такъв, не исках да се цепя от колектива. Всъщност служебен купон е много силно казано. Средно 800+ човека се делят освен на производства, също и на вражески лагери и нашата групичка от два отдела е между всички и ничия (и аз още повече в нея). Все пак, след мрънкания за непоносимост и дата, прецеждане на поканените и още хиляди капризи, се събрахме 20 и няколко човека. В петък обаче шефът заяви, че не искал да ни гледа, да си пускаме отпуски и да не му се влачим в съботата (втора или трета работна поред), защото никой не вършел нищо и без това. Което си е съвсем вярно за всички съботи, когато се отработват поредни почивни дни - почин, изцяло непознат в по-белите държави. Това съвсем намали бройката ни, понеже повечето пътуващи от 40-60 км. колеги отказаха да го направят само заради едното ядене и пиене.

Малко, но качествени, се успокоявахме една част. Другата обаче не спря да мрънка. Предната нощ са осъмнали на купона на две от производствата в ресторант тип соцмастодонт, с жива кръчмарска музика, място, известно най-вече с циганските сватби, отбелязването на сюнети и абитуриентски балове. Изборът на възможно най-читавото ресторантче, не по моя идея, никак не им допадна. Уютно по домашно му, интересно обзаведено, с прилични цени, много добра кухня, също жива музика, но само от един човек с органична непоносимост към простотията и в частност - към чалгата. Категорично се възпротивих на опита да го сменим - обясних, че имам голям проблем с блеещите певачки и гюбеците, с преобладаващите звуци и най-вече със селянията, пълнеща огромните хамбари. И че всяко друго заведение ще намали още и без това рехавата бройка.

Първоначално идеята да пушим на стълбите отвън ми беше доста странна. Празнувала съм много пъти там, ходила съм и без поводи и само веднъж, на една Нова година, когато масите бяха удвоени, по малките часове леко се задими. Иначе не се усещаше когато пушат и на масата ти, не съм се прибирала вмирисана на дим или кухня. Имат перфектна вентилация. Разпоредбите обаче са си разпоредби, въпреки нея.

Напразно обяснявах, че купонът не е в разрешеното пушене, те и без това имат тренинг от офиса. Нито в упоритото седене пред чашите и чиниите. Отказаха да си направим томбола, викторина или други изненади, отказаха караоке и да танцуват. Не спряха да мърморят и ако мърдаха от местата си, беше само за цигара навън и до тоалетната. Накрая заявиха, че следващия път трябва да отидем на по-посещавано място и се изнесоха към нощните клубове, както тук наричат чалготеките и където някъде се пушело вътре. Няколко човека обаче си изкарахме чудесно, потанцувахме, попяхме, посмяхме се. И покрай това изпуших само 2 цигари, без които спокойно можех да мина. Това е личен повод за гордост, който нямаше да се случи покрай скуката с вкиснатите колеги, ако не беше забраната.

За десерт с две колежки отидохме да инспектираме новия рок клуб. Освен, че все още е нов, че имаше групи, това е и единственото читаво място за вечерни забавления, работещо в момента тук и съответно - беше повече от претъпкано. По нищо не личи, че до съвсем неотдавна тук се намираше една от меките на поп-фолка. Общо взето беше трудно, но не и невъзможно да се намери място за още една чаша и два крака. Много интимно-музикално ... Представих си вечерта преди забраната за пушене на закрито. Имам грозен спомен от концерта на Удо в зала "Христо Ботев", когато ми прилоша от блъсканицата, упоритото пушене и липсата на въздух. Познавам голяма част от присъстващите снощи, все пушачи и само идеята на какво би заприличал малкия претъпкан клуб, окадяван едновременно и постоянно, ми се видя апокалиптична. Никой обаче не се чувстваше по-зле, излизайки навън в паузите, градусът на настроението беше достатъчно висок.

До вчера бях изнервена от ината на президента да наложи вето, ако с промени в Закона за туризма забраната отпадне поне след 22 часа. Съчувствах дълбоко на падащите обороти (няколко познати дори затвориха), на съкратения персонал, пратен и в без това пренаселените бюра по труда. Днес обаче вече мисля по друг начин. След като се прибрах невмирисана, със свежа глава, въпреки поетите градуси и непрепушила до степен да не си позная гласа и след като повечето не загинаха, пушейки по-малко и това изобщо не се отрази на настроението им, определено одобрявам забраната. Подкрепям отмяната й, частична или пълна, единствено ако вентилацията е толкова перфектна, че осигурява чист въздух за абсолютно всички. Иначе трябва да димим навън. И преди колегите пушачи да започнат да ме замерват усилено с камъни, нека се опитат да проумеят, че така наистина е по-добре.