Мръсна хаванска трилогия

Ако сте гнусливи и чувствителни на масата, в леглото, в разговорите и в отношенията си, дори не докосвайте тази книга. Защото зад лъскавата завеса на пурите и рома, на чувствените и сговорчиви мулатки и омайните карибски нощи ще затънете дълбоко в телесни течности и смрад, мазилката и стените ще се ронят в леглото ви, ще газите лайна в коридора и плъхове – в стаята си, ще се чукате и ще ви чукат на всяка крачка, ще отслабвате по 18 кг месечно, ще искате да продадете и себе си за една вечеря или парче сапун, ще делите обща тоалетна с още 50 човека, ще се облекчавате в хартийка, ще я хвърляте от покрива върху отсрещния блок и ще гледате отгоре как уличните кучета закусват с още топлия мозък на съседа ви, направил сам крачката към по-добрия свят.

 

Очакват ви не хорър сцени, родени от нечий болен мозък. Очаква ви Куба през 1994/95 г. - задушавана от мизерия, лозунги, правила и цензура, нечистоплътна и неистово гладна, с остър дефицит на стоки и лична свобода. „Всичко е в криза – идеите, кесиите, настоящето. За бъдещето да не говорим.”

Красивите и възвишени думи не виреят там, където оцеляването е единствената мечта. Проститутките, крайбрежният Малекон и гладът нямат нужда от тях, а от циничния, похотлив, груб и болезнено искрен език на Гутиерес. И от него самия – обикновен, самотен, но не и примирен. На кръстопътя между полудяването и самоубийството избира да оцелее, като спре да се взима насериозно. Иска от живота съвсем малко, за да е щастлив: бутилка ром, приятел, много секс. Също и да се научи да се надсмива на себе си. Винаги, дори когато му отрежат топките.

В неравна борба

„В неравна борба” (1936) е първият от поредицата Калифорнийски романи на Джон Стайнбек, последван от „За мишките и хората” (1937) и „Гроздовете на гнева” (1938). През 2001 г. е преиздаден е у нас от „Диамант” по превода на Н. Антов от 1947 г. за Библиотека „Знаменити романи”.

Преводът, макар и неосъвременен (останали са някои странни сега думички като "клонове" вместо "клони"), е чудесен - за разлика от корицата на Studio MTStyle, в която няма никакъв стил. Абсолютно неадекватният й кич подсказва любовна идилия между съблазнителна девица и загорял, загладен фермер. Романът обаче, както и другите два от трилогията, е за обречеността на малкия, обикновен човек, смазан от Голямата депресия. Като тематика е по-близък до наградения с Пулицър „Гроздовете на гнева”, но му липсват елементите на семейна сага. Пътуващите селскостопански работници тук се борят не само с трудностите на живота, а и за промяна на статуквото, за социално и икономическо равенство. Вдъхновен е от истински събития - стачката на 900 берачи на ябълки в Калифорния. Стайнбек ни я показва през очите на Джим Нолан, разочарован млад мъж, загубил семейството си в битката за оцеляване. В търсене на себереализация, разбиране и цел, той се присъединява към комунистите. Целият роман е центриран върху бързото му съзряване и трансформацията от отчаяние през мълчалив лоялен последовател до вдъхновяващ лидер на масите.

Разказът за тези десетина дни не е комунистическа пропаганда или провокация към борба за общото благо. Стайнбек акцентира върху нечовешките отношения между хората и е честен и към двете страни, показвайки, че действат дълбоко погрешно в тази война. Би трябвало да симпатизираме и съчувстваме на работниците, но тяхната борба срещу системата за по-високи заплати е почти стадна реакция, провокирана от силно неетичните и безскрупулни методи на партията (пропаганда, ескалираща в насилие в моменти на безизходица). Стачниците са показани не като героични победители, а по-скоро като отчаяни и безнадеждни мъже, готови да се огънат пред първата заплаха или спазъм от глад. Хора, които се надъхват от думи, но се палят истински само от кръв. Макар и организирани, нямат шанс с голи ръце срещу тези, в които е и властта да увеличават печалбите си, режейки надниците, и властта на закона. Всяка стъпка срещу тази власт провокира ответно насилие. Борбата срещу неравенството и откровените бандити е обречена и логично стига до трагичния си край.

Заглавието е инспирирано от речта на Сатаната в "Изгубеният рай" на Джон Милтън.
(That durst dislike his reign, and me preferring,
His utmost power with adverse power oppos'd
In dubious Battel on the Plains of Heav'n,
And shook his throne.)

Имало едно време избори...

"Имало едно време избори..." е книга, която с удоволствие препоръчвам на всички, имащи право на глас. Императивът на понятието "задължителна за прочит" не ми допада, намирам го изпразнено от смисъл, но е пожелателно и да се вмести някъде в учебната програма на последните гимназиални класове.

В нея Жак Сегела, известен като "Рекламистът на Митеран", е събрал 10 истории на предизборни кампании в бившия Източен блок, Русия, Гърция и Австрия, проведени около падането на Желязната завеса. Макар и на тема политика, книгата е невероятно забавна, чете се буквално на един дъх и със широка усмивка. Между веселите моменти прозират и не толкова забавни факти, умишлено скривани или съзнателно незабелязвани от верния електорат - червени лампички, които размислят и които биха ни предпазили от инсинуираната от корицата следизборна ситуация.

Станал известен с многото си успешни кампании, Сегела е търсен от различни политици. Директен е, дори остър с тези, които не му допадат. Отказва нечистоплътните кампании и приема онези, които са в посоката на демокрацията. Където е водеща страстта, е неговата стихия, включва се веднага, работи за каузата и дори финансира рекламните клипове. Загубени приема лично и се учи от своите и на кандидата грешки.

Комични случки не му липсват. Елцин се интересувал колко ще му платят, за да участва в собствения си клип, което сложило светкавично точка на съвместната им работа.

В бившия Източен блок го шокират мизерията и силното желание за промяна, съществуващо паралелно със старите навици (правилното решение е това на вожда, подходящите музика, цветове и мото не са отговарящите на новата ситуация, а на държавния култ и отмиращата идеология).

Страстта е тази, която го довежда и в България. От предното му идване нищо не се е променило, сякаш тези 30 години изобщо не са съществували. Всеки град си има цвят, София е жълта, като с чернодробна криза, навсякъде е запуснато, неприветливо, уеднаквено. Странно е и първото му впечатление от Ж. Желев, което много бързо се променя (вж. цитатите по-долу).

И малко цитати (много е трудно да се подберат, цялата книга си заслужава):

„Съдържанието е равностойно на незначителността на кампанията: „Вашите проблеми“, се заявява на половината от афишите. „Моите решения“, отвръща в хор другата половина. Автор на тази баналност е американска агенция. Можехме да го предположим, защото рядко един кандидат се превръща по такъв начин в прах за пране.” 
(Мелина Меркури, ранената звезда)

„На срещата на високо равнище в Александропулос грехът още присъства. Този път Живков, министър-председател на България, загуби дар слово.”

„Можеш да имаш зад гърба си четири хиляди години история. Достатъчни са сто и петнадесет сантиметра изкусителна гръд, която виси като Дамоклев меч над главата на властника, за да бъде развълнувана обществеността.”

„Преди да ръководи страната, първата роля на един държавник е да управлява мечтите си. Горко на този, който разруши легендата му. Превърнал се отново в простосмъртен, той убива у себе си създателя.” 

(Папандреу, разглезеното татенце)

"Човекът е странно животно, готов е да си пролее кръвта за независимостта си, но не и да пожертва един час в неделя, за да отиде да гласува за нея."

„По определение една кампания е единна и неотчуждима. Кой продукт би имал идеята да се кичи с рекламните козове на друг? ...(Хайнекен да подпява „Мъжете знаят защо!”) Политиците не притежават подобна почтеност. Те с удоволствие превръщат рекламата, която е по поръчка, в конфекция.” 
(Йозеф Антал, Унгария)

„При самата дума „българин” се сещаш за чадър, в най-лошия случай – за атентат срещу папата.”

„Широките му къдрави и сивеещи бакенбарди го правят да прилича на театрален слуга.  Физика на замечтан селянин, мълчаливост на horseguard, прическа на клоун. Първата ми реакция е да се усъмня. Как този щурак би могъл един ден да бъде президент? Но когато Желев заговори, у него сякаш се запалва пламъче, което се разпалва с думите, докато ви възпламени.

... От всички нови държавни глави, изникнали от случайностите в опозицията, Желев, въпреки външните белези, е може би най-мъдрият.”

„Ние сме създали един жалък свят: той е готов на всякаква солидарност, на всякакво партньорство, стига държавникът, който моли за тях, да знае как да се показва по телевизията.

Поради липсата на медийна харизма, България е бедният роднина на Изтока.”

„Дребният философ с глава на клоун стана първият президент на свободна България. Успя без нито един изстрел! ... Измамният наивник беше успял да разчупи предубежденията със своята кадифена революция. ...Желев беше без репутация, без чуждестранна помощ, без признание на Великите сили, но се бореше за няколко идеи, които ни изглеждат наивни поради очевидността си: свободата, собствеността, труда.”

„Подобно на децата, демокрациите плачат при раждането си.” 
(Ж. Желев, измамният наивник)

„Наистина, всеки може да бъде държавен глава: подофицер (Амин Дада), пианист (Падаревски), електротехник (Лех Валенса), драматург (Вацлав Хавел), даже търговец на фъстъци (Джими Картър) или актьор (Роналд Рейгън). Но тази най-стара професия на светаедин ден ще бъде оставена на професионалистите.” 
(А. Собчак, надеждата)

„...рекламата е като като християнско милосърдие, трябва първо да го приложиш към себе си. Да мислиш, че можеш да управляваш без да общуваш, е суета. Животът е много кратък, за да гласуваш за тъгата.” 
(Л. Валенса, родоначалникът)

„Впрочем, да управляваш днес означава да чуваш мърморенията на народа, преди да са се превърнали във викове.”

„Познавам достатъчно добре властниците, за да зная, че у всеки от тях дреме по един убиец. Какъвто и да е хуманизмът им, те трябва да бъдат способни, по подобие на големите мениджъри и когато обстоятелствата го налагат, да покажат зъбите си и да разкъсат дори и верните си привърженици. Държавните интереси не признават душевни настроения.” 
(В. Хавел, неопетненият)

„Тази държава на Крез е последната блажена земя. Но внимавайте, опасност! Там царува един консерватизъм на ръба на расизма, няколко идеи нацизъм и добра доза егоизъм. Животът е обикновен, малко провинциален, културен без интелектуализъм, заможен без парадиране. За разлика от швейцарците, австрийците са бивши бедняци, а не новобогаташи. А това им помага да приемат за президент един социалист, докато сърцето им бие надясно, в посока на портфейла. Нормално, това е страна на старци.”

„Какъв отвратителен импулс подтиква хората да следват в расисткия им делириум разните там Льо Пеновци или Хайдеровци? Няма страна, която да не притежава дежурния си “фашага”, чието влияние непрекъснато нараства. А колко съучастнически медии се поддават на играта му! Наистина, в републиката всеки има право да изразява идеите си. Но тези, които насочват обществеността, имат задължението да не правят от тези хора звезди. Уви, фашистката воня повишава зрителския интерес и продава вестниците. Но на каква цена за демокрацията!” 
(Враницки, непоклатимият)

„И така, в една демокрация няма какво да се спечели чрез осмиване на най-добрите служители. Политическата класа би трябвало да спре клането, преди да се самоунищожи. Който афишира вятър, жъне бури.”

„Трябва да се общува, но по-лошото от това да не се прави реклама е, когато се прави прекалено много реклама. ...Човек банализира имиджа си, ако взима думата при всеки повод. Избирателят ви прощава всички слабости с изключение на тази, че вече не го учудвате. Политиката боледува от прекалени приказки и прекален фалш.”

„Популизмът е ускорител за изборите, но спирачка за правителствата.”

„Очите му ми се усмихнаха с бръчиците на неръждаемия каубой:
- Най-щастливият ми ден е утрешният.
Какъв по-добър урок по младост е да добавиш живот към годините си, отколкото години – към живота си!” 
(А утре?)

---------------

Бях убедена, че това е единствената книга, която така ме е погълнала и ме забавлява, че дори не се дразня от повтарящи се груби грешки (ат като пълен член в м.р., съвсем обикновено и като притежателно местоимение в ж.р. вместо ѝ/й).

Обаче стигнах до Австрия и там кашата беше пълна. В немския език има едни гласни  - умлаути, с особено изписване (с две точки), които някои шрифтове си заместват с произволни знаци при печат. Тъй като по-нататък ги има в няколко текста на мото на кампания, предполагам, че посочената като "стилов редактор и коректор" госпожа е пропуснала тези страници. Получили са се някакви странни и непроизносими партийни наименования: Социалдемократическата партия (SPÖ) е Spц, Австрийската народна партия (ÖVP) е Цvp, Партия на свободата на Австрия (FPÖ) е Fpц.

Аз си ги прочетох, имам стабилен тренинг от служебните мейли, но е важен принципът - всеки да си върши съвестно работата (което в родното книгоиздаване все още е проблем).

Психология на убеждаването

Макар че корицата й буквално крещи "Или ме пропусни, или ме наритай в някой ъгъл!", книгата на Чалдини се оказа много полезно и приятно четиво, което незаслужено съм подминавала няколко години. Тук трябва да благодаря на един от малкото си четящи колеги, успял да ме зариби за десетина минути и на следващия ден буквално да я напъха в ръцете ми.

Това е първата, късно написана книга на Роберт Чалдини, последвана от "Да! 50 тайни от науката за убеждаването" (предполагам с есенцията от тази, преработена и допълнена в съавторство с Ноа Голдстайн и Стив Мартин) - и двете издадени у нас от Изток-Запад.

Противно на първоначалните внушения от заглавието и кичозното лого "Библиотека Бизнес", съдържанието няма нищо общо нито със скучноват учебник (макар че успешно може да се използва за тази цел), нито със селф-хелп мъдрости от типа "Какво/как да ..., за да...". Робърт Чалдини сам е ставал много пъти жертва на въздействащи събеседници и това е една от причините да се заеме с множество изследвания по темата. Събира резултатите в тази книга, която обяснява начините за извличане на съгласие, как да ги използваме, разпознаваме и как да им се противопоставяме. 

Методите на убеждаване се изучават при някои професии, част от тях се прилагат и несъзнателно. Могат да се наблюдават в различни ситуации - пробутване на скъпа стока в магазина или ненужна такава на домашно парти и при продажби от врата на врата; предизвикване на съчувствие при събиране на дарения и искане на заем или услуга; печелене на съдействие, признание и подчинение при разпити в полицията или на военнопленници; в рекламите и при сключване на сделки. 

Освен принципите и начините за убеждаване Чалдини разглежда и автоматичните ни реакции, стереотипи и представи, факти и суеверия, навици и асоциации, които ни влияят в ежедневието: неудобството при отказ и готовността за помощ; първосигналното харесване/нехаресване на някого/нещо заради определено качество или защото така е прието; взаимоотношенията и промяната им при определени ситуации (в семейството, в група с различни характери или етническа принадлежност); последващото възприемане на компромисите и взетите решения като оправдани и единствено правилни; влиянието на мнението на околните върху личния избор и на определени черти на кандидатите (пол, възраст, външност, име) върху гласуващите на избори или при интервю за работа.

Книгата е представена много добре, вкл. с картинки в това клипче:

Цитати от нея заедно с биографична бележка за Робърт Чалдини могат да се прочетат тук, един забавен откъс - в блога на weasell и друг, по-дълъг и по-сериозен - в блога на Mythack.

Един от интересните примери, свързани с промяната на поведението под външно влияние, е експериментът на проф. Стенли Милграм (Yale University, 1961 г.). Много напомня на проведения 10 години по-късно Станфордски затворнически експеримент и изследва каква е готовността на зрели и разумни хора, поставени в непривична обстановка, да направят почти всичко по заповед на някакъв авторитет или поставено като задача от имащия власт. Феноменът на огромния процент Авраамови последователи (готови да убият и сина си по заповед свише), подчиняващи се с ропот или без, води до "отрезвяващи изводи по отношение на способността на друга форма на власт - правителството - която може да доведе до страховити нива на послушание сред обикновените граждани ... и за несъмнената сила на авторитета и властта да контролират нашето поведение."

Сляпото подчинение на авторитета и силата на йерархията са особено опасни и в област, която с различна честота ни касае пряко - медицината. 12% от изписаните с рецепти медикаменти и 10% процента от всички инфаркти в американските болници са плод на лекарска грешка, неоспорена навреме нито от пациенти, нито по-ниско стоящия медицински персонал - единствено защото всички спират да мислят след решението на авторитета. Колкото смешно, толкова и тъжно звучи случаят с ректалния ухобол.  Съкратеното предписване на капки в болното дясно ухо като R ear (отзад) вместо Right ear резултира в безполезни капки в ануса на пациента, който като дежурната сестра приема това за съвсем нормално лекарско решение. 

***
В това последно издание на книгата си авторът е включил в края на всяка глава писма от читатели. Според него те са важна обратна връзка, показваща "колко често в ежедневието си ставаме жертва на силата на влиянието". С изключение на писмото в блога на weasell обаче останалите са като изсмукани от пръстите, кръпка в тази хубава книга. По стил и съдържание приличат на рекламите на перилни и почистващи препарати и дамски превръзки. Нереално е хора, които четат книги, да пишат така елементарно и наивно.

Другото дразнещо нещо е предната корица - в биещи се цветове (ярко червени букви върху бледозелен фон на точки, имитиращ текстура на кожа), грозна, безлична, с пльоснато в средата лого - снимка на лъскаво левче с бодящо бял фон... И ученик в първите часове по Информационни технологии би избрал други шрифтове и би направил нещо по-смилаемо и стилно като дизайн. 

корици на американски издания

 

корици на руски издания

Да! 50 тайни от науката за убеждаването

- See more at: http://iztok-zapad.eu/books/author_books/%D0%A0%D0%BE%D0%B1%D1%8A%D1%80%D1%82%20%D0%A7%D0%B0%D0%BB%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B8/141#sthash.W0SYbvLm.dpuf

Да! 50 тайни от науката за убеждаването

- See more at: http://iztok-zapad.eu/books/author_books/%D0%A0%D0%BE%D0%B1%D1%8A%D1%80%D1%82%20%D0%A7%D0%B0%D0%BB%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B8/141#sthash.W0SYbvLm.dpuf

Да! 50 тайни от науката за убеждаването

- See more at: http://iztok-zapad.eu/books/author_books/%D0%A0%D0%BE%D0%B1%D1%8A%D1%80%D1%82%20%D0%A7%D0%B0%D0%BB%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B8/141#sthash.W0SYbvLm.dpuf

Човекът, който обичаше кучетата

„Човекът, който обичаше кучетата” е от онези гигантски не само като обем книги, които ме размечтават за няколко около 50-часови денонощия, напълно лишени от ангажименти и разсейващи фактори, в които да се отдам изцяло на удоволствието от четенето.

Романът не предполага да е и не е развлекателна и лесно смилаема книжка, но Падура успява да поднесе сухата история и зловещите й моменти колкото безпристрастно, толкова и увлекателно. Някои от главите въпреки това са трудни за четене. Нормално е една биография (а тук са две) да включва предимно факти, но тъй като това не е чисто исторически четиво, буквално задръстените с имена, организации и събития поредни страници, особено посветените на Испания в първата част, са доста стряскащи. Благодарна съм на Венцеслав Николов не само за чудесния превод, но и за огромното количество много изчерпателни бележки под чертата, без които голяма част от съдържанието, извън познатите на всички партии, войни, революции, вождове и лидери, Оруел, Хемингуей и Дос Пасос, би останало неразбираемо, непознато и нечетимо. Особено радващо лично за мен е, че цялото това огромно количество допълнителна информация е точно под чертата на всяка страница, а не в края на книгата – непрекъснатото разгръщане е изнервящо и разсейващо, така и не мога да разбера защо някои издателства предпочитат да наринат всички бележки чак преди задната корица.

„Човекът, който обичаше кучетата” е действителен роман за „опорочената най-велика утопия”, в който през различни периоди от време и на различни континенти се преплитат три сюжетни линии: биографиите на Лев Давидович Троцки и на неговия убиец Рамон Меркадер и историята на кубинеца Иван. Общото между тримата е любовта им към кучетата (и по-специално към руските хрътки борзой) и неизлечимият отпечатък, който оставя в живота им една идеология, попаднала в неподходящи ръце и извратена от нездрави мозъци. Ролята на Падура е на безпристрастен наблюдател, разкриващ задълбочено героите си, различните гледни точки за събитията и много, включително и неизвестни факти, оформяйки ги художествено и завършвайки ги като роман с образа на кубинеца. Всъщност Иван е съвсем реален, на негово място със същия успех можеше да бъде и всеки човек от народа на която и да е от другите братски и приятелски страни, затънали в мизерия, подчинение и вечна вяра в красивото и светло соц-бъдеще.

Оставих недочетена „Архипелаг Гулаг” заради тази книга. Двете почти ми наредиха пъзела на едно съвсем не толкова далечно минало – времето на излъганите илюзии и задушаващ оптимизъм, на послушанието и вождизма, на сивата еднаквост и голямото нямане (на елементарни стоки и свободи, на ток и храна, на избор и право на собствено мнение). Това време не трябва да се забравя, защото някъде все още тече...

----------------
Жанет-45 продължават да са единственото издателство, от което човек може да си купи книга, без риск в даден момент от четенето й да го обземе неистово желание да върши непристойни неща с нея. Винаги изненадват с корици и съдържание, преводите са на ниво, както и техническото изпълнение (здравина, отпечатване, осезаема работа на редактор и коректор, липса на грешки). Това, което правят, е силно пожелателно за всички останали техни колеги.
Не им правя реклама, отдавна нямат нужда от такава. Благодаря им.

Благодаря (отново) и на хората, които ме изненадаха и ощастливиха с тази книга. 
Те си знаят. ;)

Не четете книги!

Не четете книги, животът е твърде кратък, за да го пропилявате. И без това не можете да изконсумирате всичко написано и издадено. Ако все пак сте любопитни за какво се разказва в тях, гледайте каквото е филмирано. Защо е необходимо да се борите с половин/цяла страница, за да разберете цвета на небето/морето, след като секунден поглед към екрана ви изяснява веднага цялата метеоситуация? Или да разгръщате с часове, за да се докопате до душевните и физически сърбежи на героите? Ами няма нужда, движенията и лицата от екрана ще ви кажат веднага всичко. Абсолютно е достатъчно за общата ви култура, това даже и гимназистите го знаят и прилагат в часовете си по литература. Напоследък е актуално книгите да се пишат след/по филмите, така че ще водите читанките с една обиколка. Даже с две – можете да сравнявате няколко екранизации, а колко книги се пишат повече от веднъж?

Не четете книги, те водят до социална изолация и душевен дискомфорт. Рискувате да научите нещо извън общоприетото инфо и да скапете отношенията си с баба си/свекърва си, като й обяснявате безполезността на магнитните наколенки и космодиска. Или колежките да ви отрежат тотално, ако ги посъветвате да спрат да тъпчат децата си с хомеопатични отварки и драженца, а себе си – с тревогите и надеждите, предписани от астролозите. И изобщо рискувате да се вземете за нещо повече от другите и да мълчите като пукал във всяка една компания, извисени над простолюдието и блудкавите му разговори. Зарежете книгите, животът е в социалните мрежи сред умните статуси и цитатчета. Или на някое афтърче с дълбокосмислените анализи кой колко пил, ял, еб... и т.н. Всеки лев, който сте дали за книга, вместо за бира с цаца/картофки или малка водка с приятели, ви отдалечава на светлинни години от активния, реален и пълноценен живот сред хората.

Не четете книги, те убиват зелените дробове на планетата ни. Хиляди дръвчета умират, за да се издават никому ненужни четива. Бъдете социално активни, пуснете зелена петиция, създайте ФБ страница, заливайте всички с антикниги-хаштагове, спасете Земята! В това начинание и дупетатите ни ще ви подкрепят.

Не четете книги, вашите идоли и известните хора у нас (известни най-вече с това, че са известни) също не го правят. Те само раздават книжки в кампании, внимателно хващайки ги от правилната страна за пред фотографите. Ако искате да станете известни като тях, стойте далеч от книгите. Може да се изкушите понякога и да разгърнете онова четиво за съпругата и любовницата, което НиЛо така горещо препоръчва в медиите на съперницата си, но не прекалявайте с дозата. Колкото по-малко, толкова по-добре. Нито една прочетена през живота ви книга автоматично ви прави идол на подрастващите и ви гарантира собствено ТВ предаване, в което да драскате по стените великите си мисли със забит в задника маркер.

Не четете книги...

И замириса на море

Съдейки по термометъра, тази година истинската пролет настъпи след краткото лято. Объркването в сезоните обаче изобщо не влияе на графиците за отпуска (на когото е останала) и на плановете за почивка (който може да си я позволи). Все по-силно замирисва на море и въображението се задръства от потни бирени чаши и варена в гранясало олио цаца. Това последното - за бургазлии, за варненци - трицона, а за всички, за които ден година храни, замирисва най-вече на пари. 

Прекарала съм повече от половината си живот на метри от плажа, предимно при цаците и за кратко при трицоните. Достатъчно дълго време, за да усетя и сладостите, и горчилките на морето. Никога не съм разбирала как някой може да почива (т.е. да релаксира пълноценно) на море и да дава луди пари за ежедневно и целодневно пържене на слънце, гарнирано с полегнали в интимна близост най-различни телеса и класическата комбинация от гореспоменатите рибченца (кило сурови за няма и левче, но сервирани покрай пясъка по десетина броя за към три лева) + Бургаско (наливно), което от десетина години си е гола хасковска вóда. 

За обикновените морски жители лятото е сезонът, в който изведнъж се превръщат в най-милите роднини и приятели, които трябва да бъдат посетени за ден-два, разтягащи се до седмица (поне). Това е времето, в което те се опитват да свикнат с шепите пясък в коридора, вечно студения бойлер, с различния (и често трудно поносим) манталитет на скъпите гости, с прескачането на тела, за да се доберат до леглото си, с редовната опашка пред собствената им тоалетна, с шумните и сякаш вечно будни тълпи някъде навън ("Аз съм на почивка, плюс т`ва си плащам и ш`си прая к`вот` си щъ!"). В крайна сметка няколко месеца годишно им се налага да се чувстват като гости у дома си.

Има обаче една друга порода, за която тези месеци са златна мина. Опитват се за всичко да събират такси и най-вече да продават и непродаваемото, завардили всеки свободен сантиметър: семки и джанки във фунийка, варена царевица, компоти и каквото още даде градинката (или оня отгоре), ковьорчета и мильота, плетени на една кука... всичко, включително залъка хляб и покрива над главата на драгия турист. От всяка масичка, чадърче, стайче, керемидка валят левчета. Има всичко, за всеки джоб и вкус, понеже напливът е (бил) голям. Нищо, че излъганият веднъж няма да повтори. Обслужването е не в името на удобството на почиващите, а мазно или нахално обгрижване с едничката цел изпразване на портмонетата и картите им.

С безумната идея за бързи удари и ударченца бяха застроени разностилово всяка педя и градинка покрай морето. Хората се здрависват от терасите на две сгради, под тях се гуши заведенийце или магазинче, а връхлитащите музики и миризми се дуелират за сетивата им.

Паралелно с шедьоврите на новия архитектурен гений (голяма част от които изобщо не отварят врати), продължават успешно да се котират както уютните семейни хотелчета (които често са стаичка-две в съседство на хъркащо бабенце, допълващо си пенсийката), така и реновираните (и не толкова) хотели, ведомствени почивни станции и бунгала от соца, накичени с гръмки имена. За клиентски ориентирано поведение и ол инклузив често само са чували, без да се задълбочават в същината на понятията. Но претенциите на всички предлагащи се са огромни.

Рядко ми се налага да прибягвам до услугите им - за среща уикендно с приятели или покрай феста в Каварна. Случвало се е от вратата на обявената за просторна стая да падаме направо на леглата и да ползваме общ санитарен възел с непознатите съседи. Спалнята се е оказвала разтегателен архивен диван, а апартаментът - бунгало с широкичък коридор. Случвали са се и нормални и доста приятни хотели. Понеже е за вечер или две, са ми напълно достатъчни удобното легло с чисти чаршафи и възможността за душ и топла вода по всяко време. Същината на нещата е в течащия купон.

Със същата нагласа подходих и тези дни. Симпатично изглеждащо на снимките хотелче, прилично като цени, леко извън Каварна, където човек да си отспи на шума на прибоя, далеч от алармата на разпяващи компании, измъчвани от безсъние или недостиг на бутилки. Не сме платили предварително, но нали сме скъпи гости, ще ни дадат едната от току-що приготвените за такива случаи резервни стаи. Колко дължим ли? Ами ... две по ... Тъкмо да си отворя устата, че толкова е спането в хотел три звезди, а този е една, а и в сайта им съвсем не пише толкова, проблясва някакъв спомен, че прясно приготвената ни резервна стая всъщност била в другия сектор и затова с десетачка по-евтина. Няма адресни карти, регистрации, касови бележки и прочие досадни подробности.

Добираме се по сумрачни лабиринти до въпросната стая. Натрапчивата миризма на отдавна нечистена скара се е просмукала здраво и на третия етаж. Вълмата прах по пода и слоят прах по тъмните мебели говорят за дълга необитаемост. Но пък има две изглеждащи чисти легла, разпадаща се дограма, еко тераса с растяща в пукнатините трева, масичка, столче (обещаното второ така и не се произведе), морето се вижда... Колко малко му трябва на човек, за да е щастлив и доволен! Освен това не бързаме ли, ами той, концертът, скоро ще започне ... Оставяме сака и потегляме към стадиона.

По малките часове с фенерчето на телефона някак прекосяваме правилно съвсем тъмните лабиринти и дори успяваме да си отключим (десетина минути по-късно някъде около нас нямат този късмет). Толкова съм свежа и заредена с музика, че не ми се спи изобщо. Адски студено е за разходка край морето, така че: горещ душ и книжка на нощна лампа до идването на Сънчо. Тук вече не познах. Нощна лампа  - тц. Само пукнатини по стените. И онази миризма на непочистена скара, уплътнена с нюанс на отдавна несменяна мазнина във фритюрника.

Докато се опитваме напразно да изцедим поне струйка хладка вода, започна да премигва и единствената светлинка в стаята, висяща на косъм. Водата си църцори все все така ледена. Тогава разбирам защо в банята с размерите на кучешка колибка няма нито една закачалка за хавлии и защо от завеската за душа са оставили само няколко халкички. Ами гостите в този хотел просто не се къпят. Толкова е просто! Кой каквото свърши в морето, доподмива се в оставения до тоалетната чиния леген и край на хигиенните проблеми.

За по-безопасно гасим лампата-светофар, изкъпваме се с пакет мокри кърпички и заспиваме след дълги молитви да не би изпод иначе удобните матраци да наизскачат дървеници и да се дрогират с мазния уханен въздух.

Сутринта се надигам с мъка, колкото да установя, че скарата и фритюрника  не са ни изоставили. Целите ми ръце са в сърбящи червени пъпки. Имам имунитет към морските комари, но не и към останалите хапещи гадини. Опитвам се да позная какви точно са споделяли леглото ми, докато се влачим на закуска. Всичките 40-50 човека сме концертни и недоспали. Закуската, култовото компле, се точи два пъти по-бавно от нас. Чак после ми светна, че е от немощ. Шунка и кашкавал с дебелината и размерите на цигарена хартийка, три маслинки, сбръчкани до размерите на едро грахово зърно, яйце, лъжичка масълце и мармалад, по резенче домат и гъбеста краставичка. Хляб и прозрачни шварц кафе и мляко - почти без ограничение. В края на краищата никой не е дошъл там нито да се къпе, нито да се наяжда сутрин или да ползва друго, включено в цената. Дошъл да нощува, т.е. да си дремне (ако може) между двата концерта. За къпане си има море, а за наяждане -  скари пред стадиона. Почти се просълзих от прозренията си и за секунда исках да  благодаря с метани за оказаната ни чест да обитаваме за малко ето тази прелест:

Умъртвих този си порив с разходка до плажа пред хотела. Т.е. до подобието на плаж. Съседната лъскава сграда си е насипала десет квадрата с пясък, покрила го е със шезлонги и е направила каменна пътечка до водата. Закъснелите да се пекат по терасите си. Или на тревата. Спретнали са и чуден открит бар, в който един много приятен младеж прави истинско кафе и фрешове, вкусни и поднесени с усмивка. 

Връщането към реалността на двайсетина крачки зад бара е трудно, но наложително. Прибираме сака и връщаме ключа. Почти са обидени, че не оставаме още една вечер. Няма как, работа. Да заповядаме когато имаме отпуска за по-дълго. Принципно е все пълно, групи, чужденци, ама все ще се намери една стаичка да ни приютят. Ще ... Мерси, чао и весело изкарване.

И на вас чао и успех с групите и чужденците извън дните на феста. Дано ви се получи. Щото аз втори път съм мерси. Пъпки мога да си спечеля и другаде, даже с отстъпка.

Търся си доброволец

... който да свърши нещо вместо мен. Нищо непосилно или незаконно, трябва само да прочете една книга и да ми я обясни после така, както би го направил пред отбор юнаци и юначки от някое нашенско риалити. 

Книгата не е обикновена и случайна, а е българският кандидат за Нобелова награда (която както сигурно и децата знаят, се връчва на писател, независимо от коя държава, който е създал най-забележителния литературен труд с висши идеали). Издадена е миналата година. В това интервю с единствения човек, имащ право да предлага наши писатели за престижната награда, са изброените кандидатите през последните години (името на автора й не е сред тях). За тази година името е само едно - на най-достойния, но няма право да го посочи. По най-елементарната логика следва то да е името на човека, сътворил тази книга.

В Кафене.бг има едно много прехласнато и възвишено нейно ревю, единственото налично в мрежата. Моля да го прочетете цялото и с максимално внимание. В скоби ще добавя, че след него ме човъркат следните неща: дали кафенето не е взело да се разминава с място за изкуство и култура или авторката: а) не е чела, за каквото е писала; б) е пила/пушила нещо, преди да пише и кога най-сетне ще престана да чета сайтове с платени ревюта на книги?

Но стига лирични отклонения, ето го и литературният шедьовър: цък!  Най-долу има и линк към е-книгата.

Честно си признавам, опитах се да я прочета сама, колкото и да ми е кът свободното време и едва да го разкъсвам между Pale Blue Dot на Сейгън, Пръстът на Галилей на Аткинс и още минимум десетина започнати заглавия художествена литература. Въпреки ужасната комбинация от бели букви + черен фон + ситен шрифт, положих усилия за няколко страници, дори я попрелистих до края, в случай че нещо не си пасваме с началото й. Емиииии... всичко си има: Голям взрив, енергии, квантови работи разни, аури, безкрайно количество научни доказателства и примери, силното рамо на Холографската вселена, извънтелесни преживявания, много, ужасно много наука (авторът е физик с голям опит все пак...) Обаче се препънах. Тъкмо се бях успокоила тези дни, че след Парадокс-а на Ал-Халили що-годе съм се пообразовала и хоп - попаднах на някакви странни частици с още по-странни свойства, които при движението си губят част от знанието си и огромния си информационен потенциал. В този момент ме зашлеви аналогията с паметта на водата и край, изключих, не мога да прочета или асимилирам нито ред повече, от никоя книга. 

Много моля затова (за да не се чувствам неука и тъжна и защото ми се чете, чете ...) някой да се жертва заради мен, да прочете този велик труд и да ме направи съпричастна и близка с номинацията за Нобел (а защо не и награда?!). Ако може, нека доброволецът е физик или поне със стабилни такива познания, за да се плъзне по-лесно и безболезнено в авторовото мислене. 

Искам да го помоля също да бъде смел и мъжествен и да не се отказва и огъва още при първия си досег с науката и силата на доказателствата в тази творба: