неделя, 12 август 2012 г.

Гратис


Няколко месеца често се пипаше, когато никой не го гледа. Това определено не трябваше да е там. Можеше да е нещо съвсем безобидно или много плашещо. Започна да сънува абсурдни видения: как наедрява и ражда рястящия в него брат-близнак или как се превръща в огромен  мазен цирей, който се спуква, когато опитва да мине през вратата. Дните му загорчаха, стана нервен и разсеян. Когато няколко сутрини се събуди и след вариации на погребението си, сподели с близките си.
Естествено, че ще отиде на лекар. Някога, защото още не е готов. И се опитваше да се шегува, че е започнал да се клонира или извънземните са му имплантирали някаква екстра и се чувства прекрасно. Въпреки това успяха да го заведат в кабинета. Хирургът беше лаконичен: операция още следващата седмица. „Абсурд, никога!” и се врътна да излиза. След дълго пазарене и сверяване на личните графици я уговориха за след месец.  
Почувства се обречен и искаше да изживее този месец като за последно. Carpe diem. Само че можеш ли да побереш половин живот в броени дни? Една трета, една четвърт или колкото още нормално се полага? Не знаеше откъде да започне, какво е пропуснал и какво точно иска. Реши да продължи нормално и да отдели малко повече време за най-близките си и за дребни лични удоволствия. Да си позволи едно кратко пътуване до любимо място и постепенно да сложи нещата си в ред. Дали да пише завещание? А да им каже ли как би искал да го изпратят в последния му път? Опитваше се да мисли оптимистично, но беше прекалено уплашен. 
Страхът изяждаше надеждата му. Какъв е шансът да преживее операцията, каква е вероятността да излезе нещо рутинно и доброкачествено или злокачествено, но без разсейки, а ако е със разсейки и изобщо колко още му остава ... Сметките го объркваха, все по-често изтриваха усмивката му и затвяраха черупката му.  Дразнеше го и съчувствието, и умишленото странене от разговори за болестта му и фатален край. Тровеше и себе си, и хората около себе си, но те му прощаваха, окуражаваха го, глезеха го и се опитваха да задушат мълчаливите си притеснения и да не плачат пред него.

Събуди се и още замаян от упойката, напипа превръзката и примижа срещу промъкналия се през щорите слънчев лъч. Жив е. Останалото няма значение, ако и дали бяха някъде назад. Въпросите дойдоха после и оставаха без отговори, всички се радваха колко добре се възстановява. Зачервените им очи го притесняваха, обаче нали тук обещаваха да го изпишат веднага, щом резултатите от биопсията са готови ... Значи още нищо не е ясно.
Една сутрин хирургът се върна след визитацията, потупа го по рамото и се усмихна. Ще му напише епикризата, после може да си ходи и да идва по график само за превръзки и някакви пост изследвания, нищо страшно, рутинни за проследяване били. Толкова време беше мислил за реакцията си, когато научи резултатите и очакваше от себе си в този момент да се усмихва щастливо, да крещи и да прегръща... Не усещаше, че плаче от облекчение. Нещата се развивали добре, отговари докторът набързо на всичките му въпроси и излезе.
Събра си багажа набързо и тръгна към кафенето отсреща да изчака епикризата. Не можеше и минута повече да остане в тази задушаваща го стая или в стерилните коридори. Реши да не се обажда на никого и да се прибере изненадващо с добрата новина. Вървеше и се усмихваше. Дишаше. Живееше. От днес щеше да е като за последно. Правеше планове, за да не пропусне нещо. Пълнеше дните си, многото дни, които му предстояха. Защото всеки от тях е подарък. Гратис. Това беше последното, което си помисли, преди мощната целувка на забързаната след завоя кола да го хвърли на тротоара. Остана там и в неподвижното му око се отрязаваха слънчевите отблясъци по болничните прозорци.

Зад един от тях хирургът за трети път се опитваше да напише епикриза, усукана и разбираема единствено от колегите му. Спестяването на истината все още му беше трудно след толкова години работа, но облекчението, щастливите сълзи и надеждата, която носеше, го оправдаваха. И така, с временно чиста съвест, успяваше да спи.

4 коментара:

  1. Неведоми са пътищата... хм... така де - клишета. Понякога съм се питал дали бих искал да знам или не, но във всеки случай имам намерение да не разбирам точно това си предпочитание :)
    Редактирай го още малко, Точка, ще стане още по-добър.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Принце, имаше няколко финала и този е най-веселият. :) Да си стои така, беше плод на една емоция, която тъкмо ми е набрала като цирей. Надявам се тези дни да се разнесе, вкл. и от паметта ми.
      Иначе и аз предпочитам нищо да не знам предварително, а най-добре - когато му дойде времето, да е от раз - някоя дърво или тухла от високо... А може би саксия с нещо разцъфтяло (но не мушкато) - поне ще е красиво. ;)

      Изтриване
    2. Стискам палци бързо да отмине тази емоция, Точка... а щом стискам палци, значи ще се оправи :)

      Изтриване
    3. Мерси ти. :) Поне засега стискането ти се получи. Концентрацията и акумулирането на добра енергия днес даде резултат. :) Чакам и в идните дни същото.

      Изтриване

Web Statistics