Букварче

Букварчето е книжка, в която по-любопитните дечица понякога откриват познати неща, но независимо от това, заедно с останалите жадно поглъщат страница след страница. Всяка следваща отваря ново прозорче, надгражда знанията им и след последната те се чувстват малко по-пораснали и нетърпеливи за следващото букварче или друга интересна книжка.

Децата растат физически и интелектуално в права пропорционалност на купчинката букварчета. Всъщност една част от тях окончателно зарязват на даден етап от живота си подобни скучновати четива и се отдават изцяло на жадно и ненаситно поглъщане на всевъзможни ТВ- и хартиени бози. Но те не стоят на едно място и не спират своето развитие, дори напротив. Гордо и до пресъхване на устата (респ. схващане на пръстите или повреда на клавиатурата) могат да черпят с глътки от бозата и да цитират останалите източници на своята информираност - сайтове (по дифолт с кафяво-жълто ухание), в които основните теми са прелюбопитни подробности от ежедневието на разни ВИП-персони, било то и световно неизвестни, както и сензации, силно влияещи върху начина им на живот, открити/доказани от екип учени вчера. Утре в същите сайтове друг екип открива/доказва тъкмо обратното, но това е без значение. Мисленето и задаването на въпроси не са приоритет.

За разлика от тях, една друга групичка пораснали дечица, спохождани (нерядко и обсебени) от делюзии, понякога се питат някакви неща, но търсят отговорите в единственото букварче, побрало цялата тяхна истина, с размерите на тухла четворка и подвързано с черна кожа. Предполагам, че и тяхното питане е до време, след което си живуркат с удобното убеждение, че причината за всичко е само една и че малкият свят вътре в тях, както и големият около тях, са някаква прищявка свише и каквото се случва, е резултат единствено на нечии капризи, бесове или благоволение.

Трезвомислещите дечица, наред с другите любими книжки, продължават с интерес и постоянство да гълтат букварче след букварче в търсене на нови отворени прозорчета и на отговори на въпросите си.
Когато последните започнат да се появяват настойчиво, макар и с различна честота и да звучат така:
* какъв е произходът на законите, управляващи природата?
* имат ли тези закони изключения, т.е. случват ли се чудеса?
* само един възможен избор на тези закони ли съществува?

или леко по-отвлечено:
* реалността на златната рибка в сферичен аквариум ли е правилната или тяхната?
* съществува ли масата, когато излязат от стаята и не могат да я видят и защо е реално съществуването на разни неща (частици), които също не виждат?
* колко голямо и сложно трябва да бъде нещо, за да се държи като вълна или защо не може хипопотамът да мине като вълна през пръчките на клетката си в зоопарка?
* защо големите неща слушат Нютон и (ако не са прекалили с алкохола) стигат от т. А до т. В по права линия, а съвсем малките неща се движат по техни си, привидно хаотични и вероятностни траектории?
и за всякакви други подобни мистерии,

спокойно могат да отворят новото букварче, прясно издание на "Бард".

То е мечтата на читателя: твърди корици, лъскави страници в достатъчно и недотягащо количество и с едър шрифт, побрали полезна и интересна информация (на много прилична за естеството си цена), споделена увлекателно, на достъпен език, без нужда от гугълски подсказки и богато илюстрирана с цветни картинки.

Не го подминавайте! :-)


П.П.1 Гледната точка на списание "Българска наука"

П.П.2 Длъжна съм да предупредя за съпътстващите рискове - възможно е да оплескате нещо друго, дори няколко неща, докато му се отдавате с радост, както се случи при мен. Вчера попрепекох едни сърми, днес - сладкиш (за утре още не знам). За късмет само приятно, без да наподобяват по цвят и мирис една чернилка, с която мога да рисувам графити по гаражите пред входа.

Легална проституция

Аз не бих нарекла по друг начин предложението за работа, което получих (в пощата си от абонамент в специализиран сайт), за вас - не знам:

СТАНИ МОДЕЛ ВЪВ ВИДЕО-ЧАТ! ЗАБАВЛЯВАЙ СЕ И ПЕЧЕЛИ ДОБРЕ!

Описание

Набират се млади и комуникативни хора за модели в Интернет видео-чат.

Видео-чатът е бързо развиваща се развлекателна индустрия в световната мрежа. Вие разговаряте пред камерата с потребители от цял свят. Целта е да задържите вниманието им по-дълго. Всяка минута, прекарана в личен разговор с даден потребител, ви носи сигурен доход.

НАШИТЕ УСЛОВИЯ:

- Да сте завършили средно образование
- Да умеете и обичате да разговаряте на различни теми
- Да ползвате английски език за писмена комуникация

НИЕ ПРЕДЛАГАМЕ:

- Отлично заплащане
- Обучение
- Гъвкаво работно време, подходящо за студенти и работещи на друго място
- Приятна обстановка сред млади хора
- Пълна дискретност

Какво представлява видео-чатът?

Вие седите пред камерата и разговаряте с клиенти от цял свят. Всеки клиент вижда модела на своя компютър. Вие не виждате клиентите, а само следите техните реплики и разговаряте с тях, пишейки в чата. Когато някой от клиентите хареса модела, той може да плати. Тогава той единствен получава правото да вижда модела и да разговаря с него. Това се нарича “private chat. Моделът получава заплащане за всяка минута в private.

В какво се състои работата?

Вашата цел е да разговаряте с клиентите, да се забававлявате, да флиртувате. Тогава неминуемо вие ще привлечете повече клиенти, които ще станат редовни посетители във вашия чат, а защо не и виртуални приятели.

Какво е заплащането?

То зависи от отработеното време и от професионализма на моделите. Калкулира се на минута в платен чат и се заплаща по 1.00 лв за всяка. Няма ограничения и всичко зависи от вашия чар и артистичност !


Как става заплащането?

Парите се изплащат всяка седмица. Вие можете да видите колко сте заработили във всеки един момент като влезете в системата с вашия акаунт.

Очакваме да ни пишете и да изпратите вашите CV-та !
Пълна дискретност

Изисквания към кандидата

Образование: Средно

Езикови познания:

Английски език

Трудов опит:

Без професионален опит

Ние предлагаме

Вид заетост:

Непълен работен ден

Срок на заетост:

Почасова

Договор:

Трудов безсрочен

Ниво в йерархията:

Студенти/Стажанти, Неквалифициран персонал, Средно управленско ниво, Висше управленско ниво

Трудово възнаграждение:

От 1000 до 2000 лева на месец

Категория:

Забавление
Обществени услуги
Услуги
Услуги за домакинството/ Услуги по телефона

Ниво:

Без професионален опит

Населено място:

Гр. Благоевград, Гр. Бургас, Гр. Варна, Гр. Велико Търново, Гр. Видин, Гр. Враца, Гр. Габрово, Гр. Добрич, Гр. Кърджали, Гр. Кюстендил, Гр. Ловеч, Гр. Монтана, Гр. Пазарджик, Гр. Перник, Гр. Плевен, Гр. Пловдив, Гр. Разград, Гр. Русе, Гр. Силистра, Гр. Сливен, Гр. Смолян, Гр. София, Гр. Стара Загора, Гр. Търговище, Гр. Хасково, Гр. Шумен, Гр. Ямбол

Адрес:

Дата:

15.Януари.2012

Емайл:

inri_13@abv.bg

Организация:

ЕТ"Деси-Десислава Стоянова"

Организация:

Фирма/Организация Директно търсеща служители

П.П. интересно, че не искат снимка в цял ръст ...
И още, Е ли е въпросната Деси сводник или не?

Среднощни съчинения

Почти до входа ни имаше денонощен магазин. Тип малък супермаркет, много добре подреден и винаги зареден с разнообразни стоки от много и неслучайни марки. Случвало се е доста пъти късно вечер да прескачаме за дреболии. Беше от онзи тип квартални магазини, в който винаги усмихнатите продавачки са почти част от семейството; подават ти, без да питат, цигарите на касата; кимат към съседния салам или паста, ако избраните не са съвсем пресни; водят те почти за ръчичка до търсената стока, независимо дали ще ти извади очите или е набутана в ъгъла на някой стелаж и предупреждават, ако някой от семейството вече е минал и е купил хляб или сладолед.

В населените места, оправдаващи името си голям и цивилизован град (не само нарочени за такива), има по няколко магазина на различни големи вериги. Уважавам ги, особено когато конкуренцията им на цени и качество е изцяло в полза на потребителите. На по-човешките места това обикновено (но не винаги) се случва. Понеже живея почти на четирибуквието на географията, положението тук е малко по-различно. Снощи започнах да пиша по няколко добри (и не толкова) думи за тукашните рехави представители на чужди вериги, благите спомени за повечето от тях ме приспаха и се отказах. От българските има само една и тя като хидра поглъща всеки добре разработен квартален магазин. Табелите й са нацвъкани из целия град и при липсата на алтернатива наоколо се пазарува това, което предлага тя. Обаче заедно с конкуренцията са убити и всякакви напъни за атрактивни цени, качество и разнообразие на стоките - с малки изключения са световно неизвестни и съмнителни, дори при елементарни неща като мляко, сирене и дамски превръзки.

В края на миналата година хидрата не подмина и денонощния ни магазин. Много благословии отнесоха по време на едномесечното му преустройство. Точно тогава жесток грип натръшка мъжкото мнозинство у нас и съответно нямаше кой да обикаля из квартала да търси хляб, та се наложи едната вечер, куцайки със счупен пръст, да правя питка. Магазинът вече е лъснат и работи, но не го харесвам и пазарувам от там по принуда и само най-спешното. Останалото е от Билла, най-свястното възможно от наличните тук. Не искам тепърва да свиквам с нови и странни марки храни и санитарни продукти. Имам си любими, изпитани и си държа на тях.

Представете си трима мъже от различен калибър, които вечер и нощем са непрекъснато пред хладилника (и дори не им личи!). Цялото това предисловие беше заради тях. Снощи примираха за нещо сладичко, но не плодове. Всичко беше изядено - приготвено, купено, резерви ... освен някакви бисквити за торта. С дълбока въздишка се заех да забъркам нещо бързичко. Оказа се трудна работа - имах само чаша мляко, няколко яйца, половин чаша захар - нито за крем-карамел, нито за крем или мляко с ориз. Съответно хубавичкият ни нов магазин вече беше затворил - няма продукти, няма шоколад, сладолед, бонбони или пастичка за такива спешни случаи, няма го доброто старо време, когато денонощно можеше да се пазарува само на няколко крачки.


Без рецепта и с малко фантазия преди полунощ се получи следното съчинение:

Докато фурната загряваше, нарязах на филийки (около сантиметър) няколко обелени круши. Намазах хубаво с маргарин една къдрава форма за кекс (с масло щеше да е по-добре, но нямах) и подредих ветрилообразно на дъното част от тях, поръсени обилно с орехи на едри парчета. Половината чаша захар допълних с мед и разбих на пяна с 3 яйца, добавих лъжичка сода, разтворена в две с кисело мляко, ванилия и чаена чаша брашно. Половината от това изсипах във формата, наредих останалите круши, ръснах канела и пак орехи и покрих с останалата смес. Пекох го около половин час на 180-200 градуса и вентилатор и когато изстина, го обърнах.

Получи се много леко и приятно на вкус нещо, достатъчно сладко, напомнящо меденки, сочно и меко от крушите. Така изглеждаше в момента на опитването - още недоизстинало съвсем, а сутринта намерих останало само едно мижаво парченце. :)

Рипорт

В края на миналата година показах на един приятел-блогър, когото много уважавам, какво съм писала в гудрийдс за „Игра на въображението” на Джоузеф Хелър (интелигентен коктейл от личности, епохи и събития, който ми тръгна леко изнервящо и мъчително, след което не исках да свършва). Беше ми поръчал ревюта за всичките му книги и се чудех дали между празниците, трапезите, късметите, равносметките и пожеланията и на още някого ще му се четат точно моите впечатления и то точно за тази чудесна, макар и малко странна книга. Оставих ги да си отлежават заедно с няколко други и вероятно така и ще си останат.

Причината беше, че той ми отговори същото, което мислех и аз: напоследък стана малко наситено с ревюта на книги и извън специализираните блогове. Не че в това има нещо лошо, радващо е, но темата май вълнува само шепа четящи и започва да става скучно-уморителна. Като че ли почти не се споделя друго, сякаш хората вече нямат за какво да пишат. Или не искат. Признавам си, че при мен е така – в личен план ми се случват твърде обикновени, безинтересни и нескандални неща, които не заслужават нито нечие внимание, нито труда ми да ги обличам в красиви думи или да ги излъсквам, докато станат забавни. А да отчитам присъствие тук, изсмуквайки от пръстите си чисто теоретичен оптимизъм и изкуствена веселост, гарнирани с притчи, мантри и картинки, просто не е моята стихия. Творческият запек е за предпочитане пред творческата диария.

По тази причина мислех да си кротувам в някой ъгъл за неустановено дълго време – докато музите и музовете ми се разхибернират. Обаче Ностро, на когото (почти) нищо не мога да откажа (понеже ми е полуастрален близнак), ме е посочил вчера с пръст да се наредя в някаква щафета/верижка.
=> Съвсем бърз и импровизиран читателски дневник за 2011-та:

Според статистиката на гудрийдс съм прочела около 33 000 страници, т.е. средно няма и по 100 дневно. Приемам го като съвсем относителна и нищо незначеща цифра, защото има книги, които се гълтат за час-два, други – за една нощ и трети, от които по 20 или 50 страници на ден идват множко. Имаше първи, втори и трети прочит, открития и разочарования, нови и любими имена, някои с по едно, други – с по няколко заглавия. Катастрофирах в най-некадърния превод, на който съм попадала в последните години, при това на много любим автор, който обаче се оказа с някогашна номинация от издателството си за наградата „Кръстан Дянков”. За щастие си е останал само с номинацията. Спрях изобщо да купувам от друго издателство – чашата преля с една чудесна, но мърляшки недогледана книга, пълна с грешки и двусмислици, плюеща на труда и на автора, и на преводача. Бих простила донякъде, ако си бяха направили труда да отговорят на културно възмутените ми имейли. Продължава си неписаното правило почти масово и безхаберно да се издават книги, без да минат през редактор и коректор, макар всяка да е накичена с имената на поне двама такива. А може и да са минали, но редакторите и коректорите да не са разбрали, спейки или сърфирайки из нета. Знае ли човек ...

Понеже изчетените книги са много, не съм ги снимала, няма да ги има и като списък. Ще изброя по памет само авторите, които не ми оставиха гаден вкус и които ще продължавам да чета: Албер Камю, Алън Силитоу, Артър Кларк, Арчибалд Кронин, Бил Брайсън, Борис Виан, Васил Георгиев, Весел Цанков, Госини&Семпе, Греъм Грийн, Гюнтер Грас, Джак Керуак, Джеръм К. Джеръм, Джеръм Селинджър, Джон Стайнбек, Джордж Оруел, Джоузеф Хелър, Дмитрий Глуховски, Евгений Замятин, Ивайло Петров, Иън Макюън, Карел Чапек, Карлос Мария Домингес, Ким Монзо, Клифърд Саймък, Кристофър Прийст, Кърт Вонегът, Майкъл Ондатджи, Олдъс Хъксли, Павел Горковски, Патрик Зюскинд, Рей Бредбъри, Робърт Хайнлайн, Робърт Шекли, Ромен Гари, Станислав Лем, Стивън Кинг, Съмърсет Моъм, Теодор Щорм, Труман Капоти, Уди Алън, Уилям Голдинг, Уилям Сароян, Филип К. Дик, Филип Рот, Харпър Ли, Хауърд Лъвкрафт, Хенри Милър, Хърбърт Уелс, Чарлз Буковски, Zотов + тези от следващата снимка.

В момента довършвам започнатото в края на 2011-та, все така бавно и на порции. И не защото книгите са скучни, трудни или неразбираеми, напротив. Удължавам си удоволствието, а и те не са точно от тези, които се гълтат за една нощ или докато се лашкаш нанякъде в обществения транспорт. Малко по-различна е само „Лайла”. Макар Пърсиг да си я харесва повече от мотоциклета, на мен Федър ми идва в повече, когато прекалено се отнесе из безкрайните си кутийки с листчета, където е записвал философските си проблясъци за качеството и нравствеността и периодично го зарязвам. Губят ми се сарказмът, леко циничният хумор и интимността, с която в първата книга разсъждава и споделя най-съкровените си мисли. Пътешествието с яхтата няма нищо общо с онези негови шътóкуа (пътуващи сказки за обучение), на които свежда системата, университета и всяка възможна житейска ситуация до нещо съвсем простичко и разбираемо - един мотоциклет (който всеки може да проектира върху себе си, защото всъщност е неговото АЗ) и неговата поддръжка. Толкова елементарно и вярно, че понякога е като удар с чук. Продължавам с надеждата и „Лайла” да ми хареса толкова (с първата 1/3 не се получи).

Освен да дочета горните книги, през изминалата година не ми останаха време или пари за още няколко неща:
- Да изгълтам всичко от Хелър и Вонегът (успях като пчеличка да събера всичките им издавани у нас заглавия и на част от тях продължавам да се радвам все още само на кориците).
- Да намеря „Тенекиеният барабан” и „Да люспиш лука” на Гюнтер Грас на български и поне едната - в оригинал.
- Да си купя минимум по една книга на Етгар Керет и Милорад Павич.
- Да прочета Библията (за n-та поредна година си остава само добро намерение).
- Да направя втори опит с Пратчет. Най-учтиво настоявам феновете му да се въздържат от коментари, хвалби и препоръки. Опитах преди време с най-неподходящия Дядо Прас, не се разбрахме изобщо и си остана да чака по-добри времена. И те ще дойдат, вече знам кое да му чета.

Преди това обаче, освен един списък за купуване, ме чакат няколко други книги, които определено са ми по-важни и по-интересни - това е последният остатък от плануваното и непрочетено миналата година, с който стартирам тази:

Няма да предавам поименно щафетата, за да няма пропуснати обидени или недоволни нарочени. Който има време и желание, нека сподели – по-важното от количеството книги, жанра и авторите им е това, че ги е прочел.

От чувала

Когато бях много малка, за известно време вярвах, че мечтите на всички добри и послушни дечица са материализирани в чувала на Дядо Мраз (а останалите ги взимал дядо Торбалан, който живееше в едни къщички по покривите на блоковете, оказали се по-късно част от асансьорните шахти). Добрият човечец се вясваше по Нова година заедно с отпуснатата свише порция банани, портокали и мандарини по магазините. При децата ми той вече се наричаше Дядо Коледа и започна да идва седмица по-рано (без цитрусите, които вече се намираха целогодишно) и в детската градина и яслите ги караха да се снимат до някаква гротескна негова имитация.

Не помня при тях, при мен или изобщо при някого да са се появили нервни кризи или психични отклонения след проблясъка, че няма старец белобради в ни една от познатите ни форми и че подаръците идват от сърцата и джобовете на добри хора.

Като Зори, която обича да задава много въпроси и има особено приятния навик да ни зарибява с малко известни книги и автори (за което и за подаръците - голямо мерси). Единият от въпросите й беше за книжните ни открития тази година и с първото си бъркане в чувала ми осигури едно такова:

Същината на нещата е оголена в 30 кратки разказа. Всеки от тях съдържа една или няколко житейски ситуации, каквито (или подобни) всеки е чувал или изживял. Толкова прости и обикновени, че първосигнално могат да бъдат отминати и забравени. Но Ким Монзó е успял да ги превърне в интересни и запомнящи се истории. Заглавията на някои нямат нищо общо със съдържанието, други са нов прочит на приказки - за пораснали деца, на трети краят шамаросва. Ежедневието в тях е небанално, комично, лирично, цинично, стряскащо и преразказано с много тънък хумор, ирония и няколко щипки абсурд и сюрреализъм.
Много свежа и трудна за обясняване и цитиране книга - трябва да бъде прочетена.


И второто бъркане в чувала на Зори е точно в целта. Вонегът ми е много силна тръпка. Който е прочел поне няколко негови книги, ще ме разбере. Не само една или две, защото въпреки повтарящите се понякога герои, събития и теми, той умее да бъде увличащ и почти гениален по много различни начини.
За първи път си позволям да споделя публично впечатления за нещо прочетено. Каквото и да кажа или напиша за него, ще е слабо - той е голям. Много голям.

"Съдби, по-лоши от смъртта" вероятно не е най-добрата му книга, но със сигурност е една от тези с най-силен личен елемент. Многото автобиографични моменти в нея са посветени на събитията и личностите, повлияли силно на формирането му като човек и автор - войните, депресиите (икономически и лични), смъртта, голямото му семейство, приятели, музиканти, писатели и много безименни хора. В разказите за повечето от тях, чиито мечти, възгледи и манталитет се разминават с общоприетите или са неподходящи за съответния исторически момент и поради това те остават бедни, самотни, неизвестни, неразбрани и неполучили заслужената си слава, се доловя тъга. С горчивина и типичните за него хумор и цинизъм продължава разсъжденията си от други книги за безмислието на войните и пораженията след тях, за изтъняващия морал на политиците, променените и почти липсващи ценности, за бъдещето на планетата, която сме на път да унищожим сами.

"Какви други съдби, по-лоши от смъртта бих могъл да посоча? Може би живот без петрол?
В мелодрамите отпреди век често се твърди, че загубата на девствеността преди свещените окови на брака е съдба, по-лоша от смъртта… Мисля си, че бих умрял по-скоро в името на девствеността, отколкото в името на петрола. Струва ми се някак по-литературно.

Много е важно какъв шеф ще си избереш, чии мечти ще превръщаш в действителност.

И днес си оставаме луди. Защото приемаме съвсем спокойно въздушните нападения над цивилното население на градове и села, независимо дали сме ги обявили предварително или не, независимо дали сме обявили война или не. Дори нещо повече — ние се гордеем с тях, възприемаме ги като символ на национална гордост, по подобие на Камбаната на свободата.

Може би появата на планетата Земя е предварително програмирана, а крайната цел на програмата е да пръснем тази планета на хиляди късчета. Може би ние сме оръдието, чрез което Природата е в състояние да създава нови галактики.
Ако ние успеем да обезлюдим тази планета, Майката-природа положително ще я върне към живот. Всичко, което ще й трябва за поредното лукаво намигане, са няколко милиона години.

Има ли в историята голяма група човешки същества, която да не се бори с всички средства за правото си на живот? Има. Войниците. "По-добре смърт, отколкото безчестие" е мотото на няколко значителни военни формации по време на Гражданската война, при това и от двете страни.

В допълнение ще кажа, че поне аз не съм чувал за враг, който иска да ни третира така, както ние третираме американските индианци.

Аз обаче смятам, че безкритичното уважение към древните мислители е нещо доста опасно и ще ви кажа защо. Защото всички те, почти без изключение, са били убедени привърженици на тезата, че жените, бедните и представителите на малцинствата имат място на тази земя, само за да работят до изтощение, да бъдат верни слуги на мъжете от бялата раса, които единствени имат право да вземат важни решения и да бъдат лидери на останалите.

Един факт си остава непроменен: жените не са привърженици на неморалните технологии в степента, в която ги обожават мъжете. Това очевидно е резултат от някакви хормонални недъзи. Вероятно по тази причина в демонстрациите срещу всякакви оръжия за унищожение участват много повече жени, отколкото мъже и на всичкото отгоре, водят и децата си.

Подобно на своите деди-пуритани, аз също мисля, че Бог е непознаваем и следователно не можем да Му служим. По тази причина всички ние трябва да служим на своето общество, чиито нужди са съвсем видими и познаваеми.
Това, което не мога да понасям в церемониалните проповеди, е изхвърлянето от страна на повечето оратори, които твърдят, че вярата в божествеността на Исус е път към ПОБЕДАТА.

Какво е смъртта? Липса на живот. И винаги ще бъде именно това. Смъртта е нищо. Защо тогава вдигаме толкова шум около нея?"

От разни други чувалчета имам няколко симпатични дреболийки с привкус на битовизми. Най-много се ядосвам на една форма за кекс. Отдавна си мечтаех за такава, но честите й проби започнаха да влизат в остър конфликт с размера на дънките ми.
Големия чувал си го напълних сама. Спънах се в едни пари (понякога спъването е щастливо и без да троши пръстите на краката), част от които мислех, че няма да видя никога. Типично по кифленски пренебрегнах факта, че това са единствените ми джобни за неустановен период и си ги изхарчих егоистично и с чиста съвест за няколко часа: фризьор, няколко споделени питиета, заменили планирания масаж и двайсетина книги. Живот и здраве, догодина може и да ви досаждам с впечатления за някои от тях. Вонегът обаче (на когото най-накрая успях да събера абсолютно всичко, издавано у нас) ще пропусна със сигурност - обясних по-горе защо. По същата причина и Ричард Докинс, малко и слаби са ми думите за тях.


Весели и релаксиращи празници ви пожелавам, с които да посрещнете една здрава, шарена, успешна и наситена само с положителни емоции година. :)

Разни

Известно време използвах за посланията в коледните и новогодишните картички и за късметите в баницата думички, изрязани от вестници. Получаваше се доста забавно и оригинално. Тази година обаче ми липсва материал. Като част от антикризисните мерки и в интерес на здравата психика, забраних да се дават пари за жълти парцали, независимо как са озаглавени, както и да се носят у нас.

Имах идея вместо това да използвам думичките, с които гугъл праща в блога случайни читатели, но както е видно по-долу от старателното ми подреждане, те не са най-подходящите за празничните цели, а по-скоро - за вогонско-еротична поезия. В този жанр вече имам сполучлив опит, а вдъхновението (от болднатите бисери) беше толкова голямо, че реших да направя най-накрая и първите си стъпки в писане на хайку. Творенията са по всички правила и разказват за няколко скучни зимни вечери на индивид с неустановен пол и с нежна, чувствителна, самотна и търсеща душа. В случай, че пожънат някакъв минимален успех, бих продължила с хайкуването, ако ли не - ще се върна към добрата стара вогонска лирика.

***

Набих кифла

и бистря ракията

в мъжки монолог.

***

Tursq si porno,

виртуални шамари

и малко любов.

***

Чоплене в носа

на порнограВски филми

с веян паламуд.

Някои от нещата, търсени в блога, изумяват с правопис или съдържание, а за повечето дори не съм писала. Едноминутният им анализ показа две радостни тенденции. Първо: Никола Тесла и свързаното с него са достоен конкурент на всичко онова, което изисква червена точка или 18+. Време беше. И второ: тук надничат хора с много разнообразни интереси и проблеми: от правописа и това, как да си избистрят ракията или да си закалят глинения гювеДЖ с мас, през чуденките за домовете за психично болни, кой е измислил търкалянето с парна енергия или откъде да си купят картини на български автори (ако правилно съм разчела шльокавицата), до абсолютно сериозните и оправдани тревоги (възможно ли е да се появят гъбички след садо-мазо) и вълнения (за мишниците на Джулия Робъртс, тънката талия след изваждане на ребра и колко пръстИ има хипопотамът). За съжаление всички търсят отговорите и решенията на грешното място.

***

Понеже в последно време рядко успявам да съчетая свободната техника с нормален нет и муза за писане, ще използвам момента да споделя още две свои вълнения (в прав текст, тормозът с хайку приключи по-горе).

1. Ползвам джимейл дълги години и почти не получавам спам. Имаше едно изключение - два месеца някаква девойка настояваше да си станем много близки и за по-убедително ми изпращаше редовно две снимки: една по монокини, които подчертаваха големите й, хубави ... очи и още една романтична, на която нежно гушкаше голям плюшен Мечо (ех, Лили-Пипи, къде си?). Не знам защо се отказа точно в момента, когато бях решила да я препоръчам на неангажираната част от блог-обществото.
В abv.bg имам един много активен мейл (и още два, които някога ми трябваха служебно, а сега си седят почти девствени). С него имам регистрации в два форума. Получавам понякога златни рибки от хора, с които месеци, че и години нищо не сме си казвали. И тъй като не препращам на м-найсет човека техните тантри, мантри, молитви и заклинания, златните рибки изчезват, преди да са ме направили красива, щастлива, успешна, богата, обичана и каквото още пише, никога не съм го изчитала до края. Освен това получавам и различни бюлетини (повечето за книги), информации за проекти и покани за изложения и конференции (остатъчна професионална деформация). Всички изброени имат мейла ми след изрично упоменаване, че е само за обратна връзка и няма да бъде видим никъде.
Най-голямата част, задръстваща пощата ми обаче, са безкрайно количество предложения за далавери на половин цена (и по-малко), шаренийки от "Бон апети", ръчно изработени неустоми сладкиши, бутикови шах и табла, идеи и указания за ферми за охлюви и още какво ли не. Общото между тях е, че всички са взели мейла ми от публичното пространство.

Предвид това, къде съм го дала, мога ли да направя логичния извод, че въпросното публично пространство в широк смисъл е (не)волно и (без)користно изтърван списък с клиенти на някой от сайтовете?

2. Етично и редно ли е касиерките в пощите да зарибяват пенсионери в работно време и на работното си място?
Заедно с пенсиите избирателно им раздават и пликче с ваучер и листовка. Похвална е психологическата им прозорливост къде ще проработи зарибявката, но не са отчели възможността, че пликчето ще мине за съвет и разяснение и през някоя неверница като мен със силна и нелечима алергия към предлагани по подобен начин стоки и услуги. Това беше недостатъчен аргумент и се наложи гугъл да го подсили. Обаче в случая и той се оказа безсилен - успя само да ми каже, че фирмата от листовката е със седалище в София, че сайтът й е безполезен и че подобни случки има из цялата страна.
Според картинките и текста, нещото, кръстено "магнитен колан от чиста вълна" може да се носи по цялото тяло и лекува почти всяка болест, за която бихте се сетили. Естествено, няма пенсионер поне с няколко болежки. Та това чудо на чудесата, тази панацея, се предлага на щастливците безплатно. Тоест почти безплатно - само срещу приложения ваучер за 129 лв. и след заплащане на доставката от 20 лв. Дългогодишният ми опит с куриерски и пощенски услуги не помни нещо толкова леко и миниатюрно да е било доставяно за такава сума. Освен това всички предлагани в нета подобни магнитни колани струват 50-60 лв. принципно, но за добри клиенти и по празниците в момента вървят за по-малко от половината. Така че съвсем вероятно 20-те лева са цената на придобивката + доставката й.

Същата фирма продава по време на рекламни срещи с почерпка в скъпарски заведения или на безплатни екскурзии (рекламирани основно с листовки в пощенските кутии и аптеките и най-често до Котел или Жеравна) и други качествени стоки от чиста вълна, разкошни и на изключително достъпни цени - едно одеалце струва скромните 250 лв. Твърдят, че са произведени в Германия. Германия обаче отдавна е изнесла леката си промишленост на ишлеме, най-вече из бившите соцстрани и плаща жълти стотинки за ушиване на дрешка или направата на чифт обувки (така работят повечето фирми по света, продаващи известни марки). От няколко години не се плаща и мито за немските стоки. Ако изключим възможността някой да взима клиентите си за канарчета, то остава единствено високата цена на материала да влияе върху крайната такава. Сега се питам колко пъти е остригано златното руно, за да се топли някой с такова одеалце.

Дивисадеро

Жалко е, че Майкъл Ондатджи е познат у нас само с "Английският пациент" (едно чудесно ревю на Стоян) и "Дивисадеро". Останалата огромна част от творчеството на този литературен феномен - писател, поет и сценарист, все още не е преведена. Неговият произход (роден е в Шри Ланка, в семейството на холандка и индиец) и преплитането на различни културни влияния (по-късно живее и учи в Англия и Канада) са една от основните предпоставки за иновативната му форма на писане - нелинеен, пречупен през времето и пространството сюжет, различни истории с почти невидима обща нишка и проза като поезия. Пише много увлекателно, рисува с думи красивите си картини и много живите, пълнокръвни герои с почти невероятни съдби.


Трудно е след "Английският пациент" да се напише нещо също толкова добро. "Дивисадеро" леко й отстъпва, явявайки се и нейна реплика в определени моменти - войната, опустошенията и мизерията; физически и психически наранени хора, губещи се в сенките на миналото си.

"Дивисадеро" (улица в Сан Франциско, някога разделяла града от полетата) идва от испанската дума за "разделям". Или от друга, означаваща "взирам се отдалеч". Улицата е метафора, никой от героите не живее на нея. Но те непрекъснато се взират и търсят тези, с които са разделени, водени от непосилната си любов (синовна, братска, греховна, първа, последна, съпружеска или приятелска). Натрапчиво разпознават себе си или изгубените си близки в хората около себе си и се крият зад тях. Или намират убежище в изкуството. Това, физическата близост, породената от духовната (или обратното) и Анна обединяват трите съвсем отделни на пръв поглед истории:

В малко градче в Северна Калифорния почти едновременно умират две родилки, а малко по-късно едно семейство е убито жестоко във фермата си. Така един самотник заживява с две дъщери - Анна и Клеър и с Куп, осиротялото момченце на съседите си. Именно то е като майка и учител на момичетата, преводач между тях и баща им, живеещ в свой собствен свят и с работата си.

"Понякога баща ни ни прегръщаше, като всеки баща. Стига да успеем да го хванем в онази ничия земя между умората и съня, когато не е съвсем на себе си ... Да вдишвам аромата от плътта на възрастен мъж ми се струваше грях, но и красота; във всеки случай - и привилегия ... Тогава - обграден от своите две момичета - той обгръщаше всяко с по една ръка. Наблюдавах трептенето на клепача му, потръпването на кожата, което издаваше колко е уморен. Сякаш бе потънал на дъното на реката и го теглеха с въже към някое друго място. Тогава и аз заспивах, потапях се най-близко до пластовете, в които е той. Мисля, че баща, който ти позволява това, трябва да те закриля до края на дните ти."

И когато неизбежната близост между Анна и Куп се случва, бащината любов ескалира до един кратък миг на жестокост, след който никой от четиримата вече не е същият. Семейството остава болезнен спомен от миналото.

Втората история е години след това, когато са пръснати по света и все още не знаят нищо един за друг. Куп е единак, виртуоз на покер. Клеър е асистент на адвокат и при едно проучване в Тахо двамата се срещат случайно. И още преди да успеят да се осъзнаят и нарадват, той е пребит глупаво и почти до смърт, а тя спасява, каквото е останало от него. Само че той я възприема като Анна.
В това време самата Анна е във Франция, ровейки из архивите на много известен писател и заживява с музикант, който го е познавал като дете.

Последната, най-хубавата и запомняща се част от книгата, е за живота на този писател - Люсиен Сегюра. За самотата, която е негов почти неизменен спътник, за простите неща, които го радват - часовниците, природата и да помогне на някого, за смъртите, славата, телесните и душевните му рани, за едно трудно и дълго приятелство, осъзнато в любов, на която войната не оставя много време и възможности.

Случващато се през годините е преплетено из страниците и разказано от различни хора. Всяка от историите би могла да съществува и самостоятелно, със свой край - ако авторът беше друг. Дали би спечелил някой: историята или читателите, е трудно да се прецени.

П.П. Зори, можеш да прибавиш и това към онзи безкрайно дълъг книжно-коледен мейл. ;)