неделя, 20 март 2016 г.

John Grisham - The Tumor


Всеки е губил поне по един близък, роднина, приятел, познат, страдал от рак или тумор. И ако не познава лично, то поне веднъж е срещал в новини, книги и филми хора с болестта на Алцхаймер. 
Страданията, мъките и дискомфорта на болните и хората около тях са трудно описуеми и могат да бъдат истински разбрани и усетени само когато станат част от нечие ежедневие; също и от лекарите и учените, опитващи се да победят дълъг списък с болести.

Никой не е застрахован, че утре някоя от диагнозите в този списък няма да бъде и негова. Или на човек, когото обича. Милиони хора всяка година година могат да получат още много години нормален живот, без да се подлагат на многократни болезнени и с различно ниска успеваемост операции и терапии. Алтернативата е в пъти по-евтина, по-кратка, по-безболезнена и щадяща пациента и не е елемент нито от научната фантастика, нито от нечие божествено или алтернативно-хомеопатично-холистично-псевдонаучно чудо. Лечението с фокусиран ултразвук е технология от реалния живот, която в момента се изследва като потенциално лечение за повече от 50 болести (в САЩ вече е одобрено прилагането й при няколко заболявания, включително рак на простатата).
Лечението на мозъчни тумори и други видове рак с този метод обаче засега си остава концепция за бъдещето. Изследванията на употребата на фокусиран ултразвук върху мозъка и някои части на тялото все още са в ранен етап. Освен че се нуждаят от финансиране и широка обществена подкрепа, те трябва да преодолеят и различни бюрократични пречки, спорове със застрахователни компании и т.н.

Авторът на бестселъри Джон Гришъм дава своя принос в тази благородна кауза. The Tumor, която той определя като най-важната книга, която е писал някога, разказва историята на 35-годишния Пол. Веднъж в наши дни, когато идеалният му и здравословен живот е разтърсен от внезапно появилата се глиома (особено агресивна злокачествена форма на рак/мозъчен тумор, последвана от смърт на пациента, обикновено до година след поставяне на диагнозата). И втори път, в близко бъдеще - каквато би била след 10 години, когато лечението с фокусиран ултразвук е вече обичайно и широко приложимо.

Гришъм е член на Focused Ultrasound Foundation, която прилага този метод в борбата с различни заболявания. В The Tumor са описани три реални случая от практиката на тази неправителствена организация - връщане към нормалния живот на пациенти с Алцхаймер и два вида рак.
Книгата се разпространява безплатно и така Гришъм цели да помогне на учените да постигнат широко обществено обсъждане, подкрепа и финансиране на този метод, за да се превърне по-бързо от потенциално в обичайно лечение.
Може да бъде изтеглена от тук.


неделя, 3 май 2015 г.

Всички папагали говорят - Пол Боулс


(Travels: Collected Writings, 1950-1993)

Пол Боулс е от породата изчезнали пътешественици, които не просто пътуват, а опознават света встрани от баналните туристически забележителности, чрез бита на обикновените хора. Предпочита тяхната компания, храна и обичаи пред светския лукс и скучното присъствие на европейци и американци, потапя се в изчезващата култура, манталитет и история на посетените страни, привързва се по своему и прекарва в тях по-голямата част от живота си, пътувайки или обитавайки собствен дом.

"Всички папагали говорят" събира впечатленията му от Европа, Африка, Азия и Южна Америка. Това не са просто пътеписи, а обяснение в любов към природата, навиците и обичаите на местните, за които разказва много увлекателно и с чувство за хумор. Езикът му е лек и образен, можеш да видиш, чуеш, усетиш, помиришеш и вкусиш. Ценен е и погледът му отвътре към историята, религиозните порядки, културата и икономическата ситуация в посетените страни. 

Освен като съдържание, книгата е удоволствие и във всяко друго отношение - находчиво заглавие (взаимствано от един от най-забавните разкази), корица, превод, техническо изпълнение, липса на грешки, осезаемо присъствие на редактор и коректор. "Прозорец" са единствените, които успешно конкурират "Жанет 45" на върха на личната ми класация за "Перфектното издателство, с чиито книги никога не можеш да сбъркаш".

Надявам се точно те да издадат и други от многобройните му произведения, защото за съжаление Пол Боулс е познат у нас само с "Чай в пустинята" (част от чудесната колекция "Америка 20" на "Парадокс"), по която Бертолучи снима The Sheltering Sky. Оставил е голямо литературно и музикално наследство. Артистичният му живот започва като композитор и не спира да твори до края на живота си.


сряда, 29 април 2015 г.

Morton Rhue - Die Welle

Миналата събота, в единствения ми свободен следобед в Хановер, успях да си подаря екземпляр от дълго издирваната Die Welle
Такива моменти по време на командировка са по-редки и от появата на бяла лястовичка и този път съзнателно и старателно бях предвидила в програмата и няколко часа за събиране на впечатления, различни от лудницата, умората, нервите и напрежението на изложенията. Личният ми план включваше освен издирване на тази книга и нещо в оригинал на Гюнтер Грас, още студиото на Скорпиънс, родната къща на Хана Аренд (по-точно паметната плоча на оживена търговска улица, защото само това е останало), разходка в парка и с лодка по езерото, в краен случай - поне кафе на бреговете му. Отделно разпитвах и местните за интересни места извън баналните туристически забележителности.
Когато обаче си с колеги, които или ги тресе МОЛовият синдром, или не им се гледат разни локви и камънаци, всички планове се обезсмислят. Успях между трескавото пазаруване и сладоледа да вместя единствено търсенето на книжарница. Книжарниците там, по спомени от предишни кратки набези, са разкош и радост за окото. Много заглавия, огромни щандове отвън, ред, уют, изобилие, въздух и светлина вътре. Места за четене и ненатрапчиво присъствие на достатъчно на брой учтиви и усмихнати книжари. Въпреки това немците (или поне каквото е останалото от тях в този град), също както шляещите се по улици и магазини тук, почти нямат представа къде може да има такъв безинтересен търговски обект и видимо не се притесняват от това. Вдигаха рамене и работещите буквално на метри от една книжарница (вкл. един натурален немски чичко, който месеше, пържеше и печеше почти на открито понички и брецели (гевречета), спираше и с набрашнени ръце обслужваше клиентите, прибираше пари,  връщаше ресто, след което продължаваше с тестото, без да се мие - гледка, която ме втрещи като нетипична за стерилната и подредена Германия). 

Колегите ми отпуснаха десетина минути и така и не стигнах до Гюнтер Грас. Любезният младеж на касата след дълго ровене ме осведоми, че книгата не е издавана в последните години и няма смисъл да обикалям да я търся, вместо това да гледам филма. Искрено учудена попитах възможно ли е заглавие от задължителната учебна програма да е неоткриваемо. Последва широка усмивка и упътване от кой етаж и лавица точно да си взема леко съкратеното ученическо издание.

Die Welle ("Вълната") има дълга история. През 1967 г. Рон Джонс, преподавател по история в гимназия в Пало Алто, провежда след филм за Холокоста психологическия експеримент  The Third Wave с ученици от 10-ти клас, с който иска да им покаже колко е лесно всеки да бъде манипулиран и собствената му воля да бъде подчинена на правилата на едно движение или общество до степен не само да не протестира срещу нередните му действия и събития, но и да преследва всеки, който не иска да принадлежи към общността или поради определени белези не може да бъде част от нея. Урокът е за възникването на нацизма, Хитлерюгенд и опасността да се възродят отново. За седмица експериментът излиза от контрол след побой на съученик от еврейски произход и масиран натиск върху отцепниците и инакомислещите. През 1972 г. Рон Джонс описва впечатленията си в кратка статия „The Third Wave“, а година по-късно и в книгата „No Substitute for Madness: A Teacher, His Kids, and the Lessons of Real Life“
През 1981 г. излиза и филмът за този ескперимент, The Wave на Александър Грашов. По неговия сценарий Мортън Руе (псевдоним на американския писател Тод Щрасер, заигравка с френкия превод на името му) пише през 1981 г. роман, издаден три години по-късно в Германия като Die Welle, който е основа на немския римейк на филма от 2008 г. 

Книгата е част от задължителната учебна програма в Германия и Австрия (8.-10. клас), често заедно с немската й екранизация; в много училища се правят и театрални постановки. И макар да е в раздела класика, обяснимо е желанието тя да стигне до максимален брой хора, за да обясни и напомня един твърде чувствителен момент от историята им.  
Проблемите и въпросите, които засяга, преминават държавните граници и са все още актуални. Автокрацията е жива и лесно осъществима. Следващият фюрер дреме в нас или в човека до нас. Идеалното ново общество е примамливо и за идеалистите, и за аутсайдерите. Всички са равни, подчинени на правилата, еднакво добри, конкуренцията отпада. "Сила чрез дисциплина. Сила чрез общност. Сила чрез действие." Дисциплината и правилата обезличават личността, превръщат я в машина, сляпо подчинена на своя фюрер. Радостта и удовлетворението от принадлежността към обществото се размиват в страха от неизпълнението, неподчинението и репресиите поради различие от масата.
Много бих искала подобни книги да се изучават и в нашите училища, както и тази да бъде преведена на български и прочетена и осмислена от повече хора. Тогава някои партии, идеи и хора няма да изглеждат толкова примамливи, логични и разумни.

неделя, 1 март 2015 г.

Тънкости на приготвянето

Признавам си, че не дочетох тази книга. Единствено защото в последните двайсетина страници са истинските кулинарни рецепти, а аз не ям и не понасям визуално повечето от изброеното в тях (охлюви, речна и язовирна риба, раци, рибена чорба, гълъби, глиган, жабешки бутчета).

Останалите страници обаче са това, което отдавна чакам да ми се случи: книга от български автор, по-точно - от авторка, която да обсеби изцяло вниманието ми, да зарежа всичко заради нея и да ме кара да искам още и още... Десетте кратки разказа са събрали лични, дочути и доизмислени истории и градски легенди, забавни, еротични, философски, сюрреалистични, в които кратко и ненатрапчиво е вмъкнато приготвянето на някое ястие. Интересното и вълнуващото в книгата обаче са ситуациите, водещи до "готварските" убийства, до кулинарния акт и интерпретирането им от авторката. А тя го прави майсторски, със стегнат и свеж стил, много хумор и живи, запомнящи се персонажи.
Между историите няма слаба, скучна или особено открояваща се, всички са чудесно написани. И все пак, личните ми предпочитания клонят към епичните битки във "Възкресенията на един амур", нежните, много влажни и мускулести твари от "Сюрреализмът на охлюва", имащи всички качества да са най-блестящите любовници във Вселената, че и отвъд, пикантните истории от миналото във "Въдворяване на покварените" и "Тънкости на приготвянето" и живителната, подмладяваща сила на една (почти само) сексуална връзка във финалния "Нежен лов".


Още от Деница Дилова може да се прочете тук

петък, 16 януари 2015 г.

Селективност на славата

Снощи бях на симфоничен концерт с филмови мелодии, вероятно най-нелепият от всички, които съм посетила. Още не знам кое ме изнерви повече - дали липсата на наистина качествена музика (може би кадърният ни иначе диригент е пропуснал точно филмите с такава и е подбрал напълно случайно с гугъл неизвестни имена с невпечатляващи композиции, както и абсолютен комерс, който пък пълни залите) или присъствието на вездесъщия кич "Титаник". Всяка дума и звук от това сладникаво кино-недоразумение ме докарва до тиха лудост, както и незаслужената му слава. 
По някаква прищявка на съдбата историята точно на този кораб е споходена от необясним кинематографичен късмет, трамплин към славата и известността. Със своите 1 503 жертви и 704 оцелели обаче потъването на "Титаник" не е най-голямата, най-трагичната или нелепа морска катастрофа по никакви критерии, дори като съотношение загинали към спасени. Печалният трофей в мирно време принадлежи на филипинския ферибот Doña Paz (4 386 загинали и само 24 оцелели).

Най-голямата морска катастрофа ще отбележи на 30.01.2015 г. тъжната си 70-годишнина. За съжаление първоначално около потапянето на "Вилхелм Густлов" се пази политически коректно мълчание, след това остава и извън полезрението на холивудските машини за слава. 

Извън различните и нееднозначни публикации по-сериозно внимание й обръща само Гюнтер Грас с "Рачешката". Той обаче, макар и Нобелов лауреат, е само почти гений, малко труден за масово четене и асимилиране и доста труден за филмиране (и до невъзможност, ако се търси резултат във вид на сладникав, лесно смилаем, сърцераздирателен шедьовър), както се видя от "Тенекиеният барабан".

Грас разравя историята задълбочено, правдиво, безпристрастно и по много интересен начин, вплитайки в нея събитията около убийството на самия Вилхелм Густлов, лидер на Националсоциалистическата партия в Швейцария, застрелян у дома си през 1936 г. от евреина Давид Франкфуртер, истерията на съпартийците му и сблъсъка на наратора, журналист със скромна кариера, със собствения му, иначе кротък и ученолюбив син, градящ в нета нов въображаем райх върху трагедията с кораба.
Книгата засяга няколко доста болезнени теми, много е ценна и все още може да се намери на цената на 3-4 кафета. Непривикналите с автора могат да я пробват и тук, а тук има интервю с него от преводачи на "Рачешката", основно с въпроси на Александър Андреев, направил чудесния превод на български.

Катастрофата с "Вилхелм Густлов" e в резултат на местоположението му на грешното място и в грешното време, в съчетание с човешки недомислия, сляпо следване на устави и заповеди.
Корабът носи името на убития висш партиен функционер. Бил е гордостта на немския флот, построен през 1939 г. първоначално за круизи и ваканции на трудолюбивите арийци в екзотични кътчета в Норвегия, Италия и Португалия. Този лукс е част от програмата на Хитлер, наречена "Сила чрез радост", която включва още народния автомобил и народния радиоприемник. Малко след началото на войната е пребоядисан и служи като болница, а по-късно е закотвен в пристанището на Гдиня (Готенхафен) и превърнат в щаб на елитната 2-ра подводничарска дивизия. 

По целия път на всяка война цивилното население е най-потърпевшо от разрушенията, изтезанията, убийствата, глада, изнасилванията и всички останали безумия, резултат от нечии висши цели. В началото на 1945-а идва ред на обикновените германци, предимно жени, деца и възрастни (т.е. всеки, който не е изпратен на фронта), да търсят своето спасение в бягство. Настъпващата руска армия си отмъщава за трите години терор и изстъпления. Журналисти от неутрални държави успяват за заснемат потресаващи събития в духа на политиката на другаря Сталин, подгонили отчаяни германци към залива, Гдиня и Данциг (Гданск). Единственият път за спасение е с кораби.
Официалните нареждания са били само 20% от пространството в корабите да се заема от бежанци (и то ако остане такова), останалото е за войници и техника. Има обаче и изключения. Никой не знае точно колко човека са се качили по време на операцията за евакуация "Ханибал" на борда на конструирания да превозва 1 465 пътници и екипаж от 417 души "Вилхелм Густлоф". Той е препълнен с бежанци, по неофициални данни - над 10 000, в един момент спират да ги регистрират при качване. Близо 9 000 са били цивилни, от които 5 000 деца, 173 души екипаж, 162  ранени военнослужещи на вермахта, 373 жени-военнослужещи (всъщност флотски помощнички - ученички в униформи), 918 матроси и офицери (все още на етап обучение).

На 30 януари "Вилхелм Густлоф" отплава от Гдиня не само претоварен с огромен брой хора на борда си, но и с маскировъчна боя и без необходимите стандартни обозначения, че превозва бежанци. Германските власти подценяват потенциалната опасност от съветски подводници в района и за никого не е притеснително, че в конвоя му по различни причини накрая остава eдинствено торпедоносеца Löwe (Льове). На борда на "Вилхелм Густлоф" има общо 5 (пет) капитани и помощник-капитани, които са намерили най-подходящото време да си мерят... опита, знанията и авторитета. Единият спор е дали да плават по задължителния за избягване на мини зиг-заг-маршрут. Приема се поради липса на гориво плаване по права линия. Другият спор е относно светлините и сигнализацията на кораба, който в крайна сметка продължава в пълен мрак.    

По това време, на около 30 км. от брега, корабът е засечен от руската подводница S-13 с капитан Александър Маринеско - роден в Одеса, много противоречива личност, опитен подводничар, възхваляван и тотално отричан. Находката идва в много подходящ за него момент. Заради алкохолен делириум и оргии във Финландия закъснява за курса и отчаяно се нуждае от трофей, за да не бъде разжалван или убит за държавна измяна. Поради липсата на обозначения за бежански кораб и тъмнината на палубите не може да прецени ясно целта си и я определя като голям военен транспортен кораб, каквито има нареждане задължително да унищожава. Колебае се дали да атакува (поради плитките на това място води - около 50 м). Прави го наводно, след сложна маневра. Пуска четири торпеда, три от които попадат директно в целта. Първото - в плувния басейн, където спящите на дюшеци на пода флотски помощнички нямат никакъв шанс срещу шрапнелите от начупени плочки и нахлуващата вода. Направените пробойни са достатъчни и корабът потъва за 50 мин. Едва 550 души са спасени с лодките, между които естествено и петимата капитани. Останалите около 9 400 - 9 620 (според различни източници) намират смъртта си в ледените води на Балтийско море при -18 градуса температура на въздуха. Освен малко техника, много вероятно е "Вилхелм Густлоф" да е превозвал и ограбените от Кехлибарената стая съкровища, които потъват заедно с него.
Десет дни по-късно Маринеско потапя още един кораб, "Генерал Штойбен", с 3 000 души на борда, а три месеца след това буквално разполовява "Гоя" със 7 000 души на борда. Връща се от войната почти герой, малко след това попада в ГУЛАГ заради направена дребна услуга на приятел. Умира през 1963 г.  година като работник в автомобилен завод и със съзнанието, че е отнел 20 000 невинни човешки живота. Реабилитиран е чак през 1990 г.

Тук може да се изгледа цялото филмче на National Geographic за "Вилхелм Густлоф" (около 47 минути, първата половина е за историята му и разкази на очевидци). Следващият клип с леко подвеждащото заглавие съдържа само частта с потапянето.



събота, 20 декември 2014 г.

Преди да падне нощта - Рейналдо Аренас



"Аз казвам своята истина, също като евреин, пострадал от расизма или руснак, преминал през ГУЛАГ, или което и да е друго човешко същество, способно да види нещата такива, каквито са; крещя, следователно съществувам."
Посмъртно издадената автобиография на Рейналдо Аренас, "Преди да падне нощта", е поредният бисер от Кубинската поредица на "Жанет 45", шокиращ и смущаващ вик за свобода.
Книгата е откровен поглед към един много болезнен период от историята на Острова, Кастро като позьор и диктатор, мизерията и неистовия глад, изолацията и вечната мечта за бягство от рая на революцията, убийствения труд в името на безсмислени и непостижими цели, смазващия духа и личността нов ред, произвола на привилегированите и военната дисциплина, жените и хомосексуалните като хора втора ръка и животни, унищожаването на кубинската култура и интелигенция, доносите като национален спорт и метод на оцеляване, дисекция на латиноамериканската литература. Някои от процесите са ни добре познати и от нашето минало, но въпреки това написаното е стряскащо.

Аренас пише с много любов не само за родината си, но и за кубинските мъже. Харесвам и чета с удоволствие авторите, които успяват да вплетат интимните моменти в останалия текст, без да бъдат самоцел или кръпка и колкото и да са честни и разкрепостени, да не прекрачват тънката линия на порнографията. Аренас обаче ги е преекспонирал, както и хомосексуалността. С изключение на последните няколко глави за Америка, в останалите страниците преливат от възбудени (огромни, прекрасни, красиви, лъскави и т.н.) фалоси, големите им топки и жадни, гостоприемни задници. Дори и да са верни спомените му, че на село е било обичайно и съвсем нормално мъжете, включително и женените, да правят по-често секс с други мъже, особено с роднини, с дупки в дървета или с животни, отколкото с жени, по-смущаващото е, че според тази автобиография преди половин век в Куба не е имало хетеросексуални мъже. Почти всички са хомо-, едновременно активни и пасивни; тук-там някой е би-. Почти всеки пише поезия, някои и романи и четенето им в тесен кръг задължително се съпровожда със здрав секс. Сексът е основно и денонощно занимание; самият Аренас твърдо се въздържа единствено в затвора, защото това е място за хора без дух и там няма място за екстаз и любов. Но иначе въздухът тежи от похот, всеки непрекъснато търси и се предлага, понякога на цели дузини; рядко приятелят не е и любовник. Всеки е перманентно незадоволен и потентен като кон. Животът в Куба е една непрекъсната хомосексуална оргия...

Едноименният филм на Джулиън Шнабел с Хавиер Бардем (поразително приличащ на Рейналдо Аренас) и Джони Деп набляга точно на тази скандална и според мен – не особено достоверна гледна точка. Книгата е много повече и по-добрата версия. Филмът не е за изпускане, но е в по-голяма степен провокативен, отколкото задълбочен и би било добре да се гледа след прочитането й.

"Сърцето на къщата беше баба ми, която пикаеше права и разговаряше с Господ. Винаги търсеше сметка на него и на Богородица за всички несгоди, които ни дебнеха и ни сполетяваха – за сушата, светкавиците, които подпалваха палмите или убиваха конете; за кравите, умиращи от болести, срещу които не можеше да се направи нищо; за запоите на дядо, който се прибираше и се нахвърляше да я бие. Баба ми имаше по това време единадесет неомъжени дъщери и трима женени синове. С времето дъщерите си намираха временни съпрузи, които ги взимаха със себе си и след няколко месеца, по подобие на майка ми, ги изоставяха... Светът на моето детство беше населен с изоставени жени. Единственият мъж в къщата беше дядо ми. Навремето е бил истински Дон Жуан, но сега беше само един плешив старец. За разлика от баба, той не разговаряше с Бог, а си говореше сам. Понякога вдигаше поглед към небето и изтърсваше някакво проклятие
... Дядо ми имаше своите изблици на гняв; тогава млъкваше – направо онемяваше, изчезваше от къщи и хващаше гората, като изкарваше там цели седмици, спейки под дърветата. Твърдеше, че е атеист и цял живот попържаше Господ на майка, може и само за да стъжни живота на баба, която по всякакъв повод падаше на колене насред полето да измоли някаква божия милост, която така и не я спохождаше."

"След толкова години живот при този режим се бях научил да разбирам как човешкото в човека постепенно се заличава и човешката същност постепенно се похабява в името на оцеляването."

"Да, храбростта е лудост, но изпълнена с величие."

"По заповед на Правителството на плажа можеха да ходят само правоимащите работници, които плащаха месечен профсъюзен членски внос. Обаче не можеха да посещават онзи плаж, който си поискат, а само този, който принадлежеше на профсъюза им. За да ги разделят, бяха построили огромни зидове, които влизаха навътре във водата.
...Не разрешаваха и къпането покрай крайбрежния булевард. Когото хванеха да се къпе там, го арестуваха. Как се живее на остров, без да те пускат до морето? Винаги си бях мислил, че единственото нещо, което ни беше спасило в Куба от пълно безумие, беше възможността да отидеш до морето, да влезеш във водата и да заплуваш."

"Едно от най-тъжните неща на тираниите е, че всичко се взема насериозно и се потъпква чувството за хумор... При Фидел Кастро чувството за хумор започна да се заличава, докато се стигна до неговата забрана. С това кубинският народ загуби една от малкото си възможности за оцеляване. Като му отнеха смеха, отнеха на народа най-дълбокото усещане за нещата. Да, диктатурите са целомъдрени, надути и абсолютно досадни и скучни."

"Отвратен от всички тези хора, които не умееха да са приятели, в моментите, когато най-много имах нужда от тях, написах един малко ироничен образец за писмо и го нарекох Заповед за прекратяване на приятелството. Образецът гласеше следното:
Господине,
Съгласно равносметката по приключване на приятелствата, която правя в края на всяка година въз основа на строго определени правила, Ви съобщавам, че Вашето име е включено в съответния списък.
С уважение,
Рейналдо Аренас"

"Разликата между комунистическата и капиталистическата система е в това, че макар и двете да ти бият шутове в гъза, при комунизма трябва да ръкопляскаш, а при капитализма имаш право да викаш. Дойдох тук, за да викам."

"На Острова бяхме осъдени на мълчание, на остракизъм, на цензура и на затвор. В изгнание – на пренебрежение и на забрава от страна на другите изгнаници. У кубинеца съществува нещо като чувство за унищожение и завист; общо взето, преобладаващото мнозинство не търпи величието, не търпи някой да изпъква и иска да го изравни с плоскостта на всеобщата посредственост. Това е непростимо."

"Изгнаникът е като човек, изгубил своя любим. Затова се самозаблуждава, че във всеки нов образ открива любимото лице... За изгнаника никъде няма място, където да може да живее. Просто то не съществува...В изгнание човек не е нищо повече от призрак, сянка на някой, който никога не постига своята пълна същност. Аз не съществувам, откакто заминах в изгнание. Оттогава започнах да бягам от самия себе си."
лична оценка: 4.3/5
goodreads rate: 4.16

ИК Жанет 45, 2010 г
432 стр.
14.99 лв

Още мнения за книгата: Момичетата от градаКултура

сряда, 17 декември 2014 г.

Дневник на една лоша година - Дж.М. Кутси

„Дневник на една лоша година” е многостранен експеримент на Кутси. Жанрово неопределим, опит за автобиография в обем от два дневника, смес от фикция и мемоари. Изпитание за читателите дали и в каква степен ще го разпознаят там, ако разбира се, имат търпение и налучкат своя си правилен начин да прочетат книгата. Защото това е единственото, които евентуално би затруднило някого в асимилирането на литературното му предизвикателство като форма и съдържание.

"Роман ли? О, не. Вече нямам тази издръжливост. За да пишеш роман, трябва да си като Атлас, да крепиш целия свят върху плещите си и да го държиш там в продължение на месеци и години, докато нещата се избистрят от само себе си." Опровергава се през 2013 г. с The Childhood of Jesus, но при написването на дневниците изглежда изцяло погълнат от идеята да нахвърля само отделни мисли. Резултатът е триптих, в който дори и страниците са разделени визуално в началото на две, а след първите глави – на три.

В горната част е гръбнакът на книгата, есета по различни, най-често глобални теми, в които прави интересни асоциации и сравнения: за политическия живот в Австралия, засяга също Южна Африка, САЩ и Канада, за анархизма и демокрацията, тероризма и Ал Кайда, за затвора в Гуантанамо, бежанските лагери, аборигените и апартейда, за клането на животни и птичия грип, тялото, педофилията, интелигентния дизайн и животът след смъртта, конкуренцията, музиката, литературата, английския език и университетите. 
В средата на страниците един стар, кротък, наивен, меланхоличен и трудно контролиращ мускулите си писател работи по книга. В нея шестима известни автори от различни страни ще споделят "Категорични мнения" за онова, което според тях е сбъркано в този свят и той се опитва да спази кратките срокове за своята част с есетата. В общата пералня на сградата среща красива млада жена. Единственият начин да случи наивната си мечта за една последна любов, каквато е възможна извън и след физическите желания, е да задържи обсебилото го миньонче край себе си с предложение срещу почти нереално високо заплащане „да го разбира интуитивно” и да набира и оформя текстовете му.
В общуването между двамата и взаимното им опознаване образът на Аня се развива от работеща бързо, но без мисъл сексапилна машинописка, цинична и глуповата, типична златотърсачка до чувствена млада жена с неподозирани качества и умствени способности. Писателят започва да се възприема през нейните очи, да осъзнава колко остарели, скучни и резки са мненията му. Съветите й резултират в по-краткия, по-интимен и мек втори дневник, където той споделя за баща си, еротиката, остаряването, целувката, птиците, децата, Бах, Достоевски и съседката, която носи кофа с вода на жабите в пресъхващия в парка поток.

И както това не е точно класически роман, така и любовният триъгълник не е съвсем такъв. След първите глави в двата дневника в дъното на страниците се включва и светът на Аня. Алан, чийто живот тя споделя, е тръгнал от нищото на сиропиталището и си е осигурил охолен и сравнително скучен живот – работа, самообразоване и неистова възбуда, когато други мъже си падат по скъпо платената му, красива домашна кукла. Работата й с писателя обаче е отдалечаване от този й образ и от Алан, тя започва да има мнение, да го изказва и в обсъждането на части от книгата и автора й вижда другата, тъмна страна на алчния, пресметлив и циничен мъж до себе си.

Втората и третата част от страниците са и различните гледни точки за проблемите в една любовна история. Оформени са като бележки под линия, вървят с различно темпо една спрямо друга и спрямо есетата, понякога доминират над тях, но трите нишки остават чудесно вплетени до последната страница. Поведението на двойката, анализите й на книгата и автора и сблъсъкът с него е отговорът, който писателят получава на въпросите и предизвикателствата към света, изразени в есетата му. В едно дълго писмо на Аня са както финалните щрихи на образа й, така и развръзката.

лична оценка: 4/5
goodreads rate: 3.59

ИК Жанет 45, 2011 г.
236 стр.
13.99 лв.

Още мнения за книгата: Дневник, Под моста, Капитал


Web Statistics