вторник, 31 август 2010 г.

Терапия

- за всички, чакащи с часове за преглед при специалист и споменаващи наум и гласно всякакви роднини от женски пол на здравната реформа, Здравната каса и прочие здравни недоразумения,

- за всички, искащи да наритат някого там или поне да строшат нещо,

- за спешно нуждаещите се от преглед и лечение, изпаднали в безсилен гняв,

- както и за онези, които все още наивно вярват, че не живеят нито в Мангалия, нито в Булгаристан и все още имат поне равни права и не са недолюбвано малцинство,

МЗ се е погрижило за успокояваща антистрес терапия от ново поколение, окачвайки по стените весели картинки (виж по-долу). Проверих днес, действа безотказно. В момента се усмихвам дебилно и щастливо (осъзнала, че колкото и да ме правят на идиот, когато ме налегнат здравни нужди, има къде-къде по-големи от мен такива) и си повтарям наум: "Помощ, здравеопазват ме!"




За европейските дупета (shit в чинията)

Влизала съм в магазини на почти всички големи вериги, още преди да построят такива и у нас. От чисто хранителни до такива като Уолмарт, с идеята да продават "от хляб до гардероб". Затова и отбягвам част от тукашните. Пени маркет ме загубиха като клиент в Италия и не съм пазарувала още в откритите преди няколко месеца два техни магазина. При наличието на магазини от други вериги и ниската покупателна способност беше излишно да бъдат цели два, точно от този тип, с опаковки на едро. Дори Била се сви и имаше намерение да съди преди време Общината заради грешни прогнози.
Печалбите или загубите на търговските вериги не ме вълнуват изобщо, интересува ме какво ни предлагат и може ли то да се яде/пие без риск за здравето. В последното силно се съмнявам. В търсене на качествен течен препарат за пране седнах тази сутрин да прегледам рекламните брошури от местните магазини. Попаднах на интересни неща.

Деликатесен продукт (нещо като сирене, но не от мляко)

от Пени Маркет - промоция тази седмица - 3.19 лв/кг





Сирене - пак от там, следваща промоция. Дори да е лайт, дори да е на промоция, не може цената му за килограм да е почти същата, като на деликатесния продукт. Защото щом пише сирене, трябва да е от истинско мляко и да отговаря на БДС. Ако не е от мляко, според стандарта се кръщава например "нещо си деликатесно". (На снимката не се вижда синият правоъгълник с бял надпис БДС. Ако го няма и отстрани по кутията, значи съдържанието й трябва да носи друго име, не сирене. А ако го има, значи това сирене толкова е и сирене по БДС, т.е. от мляко, при тази цена.)

С голяма радост бе посрещнат този стандарт, остава и да бъде спазван. На вкус не знам как са двата продукта, но на външен вид и цена са почти еднакви, което ме кара силно да се усъмня в наличието на истинско мляко във втория.
Щом стандартът е държавен, означава, че е задължително да бъде спазван, както и да бъде оказван непрекъснат контрол от съответните органи, за да ни гарантира, че не ядем боклуци. Тук такова нещо не забелязвам. Как да вярвам на стандарта тогава? Или на проверяващите органи? Или на магазините от европейска верига, продаващи съмнителна стока?

Пак там се продават и продукти с марката "Стара планина", тоест отговарящи на някакви стандарти - само утвърдени. Обаче не държавни, а препоръчителни. Според министър Найденов качеството "ще се следи от обора до масата", а не само в лабораториите". И още: "Няма да можем да сложим по един ветеринарен инспектор на всеки щанд, т.е. разчитаме и като цяло производителите са задължени, те подписват декларация, че спазват самоконтрол. " Още малко и да, точно така ще правят. Българин и отговорност + самоконтрол?!? Та това си е оксиморон. Логото се купува от Асоциацията на месопреработвателите (АМБ) срещу 120 лева годишна такса и след това е Божа работа какво се случва. Според Кирил Вътев, председател на АМБ, само "12 месопреработвателни предприятия от общо над 400 функциониращи у нас са закупили до момента утвърдения стандарт „Стара планина” за производство на качествени месни продукти".

От предлаганото по магазините с тази марка не видях на нито една фирма, на която имам доверие от години; има само на тези, от които НЕ купувам - заради гадния вкус и съмнителни субстанции вътре. Как сега ще убедят клиент като мен, че стоката им вече е качествена, освен с цената? В нея не би трябвало да има консерванти, соеви продукти, картофени продукти, нишестета, фибри, механично обезкостено месо. За това се разчита на самоконтрола, няма как да задължиш някого да спазва нещо препоръчително и да му търсиш отговорност за това. Гадният вкус (едва ли ще бъде променен) и рискът при покупката си остават пак за потребителя.

На фона shit-а, с който родните производители засипват търговската мрежа, не можах да разбера истерията, която европейските "дупета" породиха и защо трябваше да бъдат иззети от складовете. В момента продължават да се продават в Кауфланд, Метро (и в магазините Аро с тяхната марка), както и в Пени маркет. Тези "дупенца" са точно от там, в момента на цена 4,69 лв/кг. Ако не са тези опаковки, много българи с години няма да могат да помиришат луканков салам и ще я карат на кренвирши по 2 лв/кг и кайма пак около тази цена. Докато на утвърдените (препоръчителни) стандарти не се сложи едно БДС отпред (а това ще отнеме години), никога няма да сме сигурни какво ядем. Не че БДС у нас го гарантира, видно е от сиренето по-горе. На някои господа им се видя обидно да ядем крайчетата на саламите. Крайчета или резенчета, те са части от същите тези салами, които ядат в Германия. А стриктния германец едва ли би слагал съмнителни продукти вътре.

Та така, господа - преди да отнемете и следващата радост на народа (след шкембе чорбата и ракията), помислете си дали в момента хората имат доходи, позволяващи им и нормална храна в чинията, различна от shit.



неделя, 29 август 2010 г.

Ивановските скални манастири

За спонтанния ми днешен туризъм има няколко причини. Идеята отлежава от миналата пролет. Тогава ходих до едно много мистично място, от тези, спиращите дъха - скалните пещери и манастири в Метеора. Обещах си да посетя и нашите подобни местенца, за първи или пореден път и да се убедя, че са също толкова красиви, магични и заслужаващи известност. Тъй като днес се очертаваше мързелив, прохладен, но ветровит ден (не ставаше за миене на прозорци), идеята за разходка започна да се избистря. Задушавам се тук, не мога да свикна вече толкова години и използвам всяка свободна минута за бягство. Трябва да попитам мама къде точно ми е хвърлила пъпа - дали на бургаския плаж или по пътищата, второто май е по-вероятно.

Някъде в процеса на избистряне legrandelf ме насочи към клипчетата, които уж трябва да промотират красотите на България пред света, но резултатът е по-зле и от реклама на долнопробна битова химия. И тъй като скоро бях на Мадарските скали, наред беше следващото подобно място - Ивановските скални манастири. Трябваше да убедя себе си за пореден път, че истински стойностното и красивото е останало отново извън рекламата, но се пази, поддържа и показва с гордост. Да, ама не.

Трябваха ми точно 5 минути, за да се приготвя - справка в нета къде точно отивам и работно време, фотоапарат, дънки и удобни затворени обувки (последното е задължително). Няма да ви преразказвам история, защото я има тук, тук или тук, друго нямаше кой да ми разкаже или разясни дори на место. Ще споделя какво видях като един обикновен турист и то съвсем не беше онова, лъскавото, което представят в нета.

-------------------

Мястото може да се намери само по усет и с много фантазия. След отбивките от главния път за Русе няма никакви табели и само по слънцето човек може да се ориентира и да разбере, че е хванал грешната посока в селата Щръклево или Красен. След кратки обърквания и връщания, следвайки гледката, стигаме до с. Иваново. Там - ново връщане, защото табелката към манастирите е в началото му, но в обратната на нашата посока. След посочените около 4 км явно сме близо:

Нищо не потвърждава обаче това, освен скрита в храсталаците табела "Природен резерват Русенски Лом". Заключен портал вляво, изоставено заведение, самотна кола и никакви хора. Продължаваме смело напред по пуст тесен път с лампи и напълно затревен тротоар, сякаш водещ към края на света и след около два - три км стигаме за втори път до ето такова табло:

Отново абсолютно нищо неинформиращо (освен за това как се пропиляват европейските пари - предвид резултатите от изпълнението на този ФАР-ски проект). Срещу него се мъдри химическа тоалетна (естествено без чешма отвън до нея) и дежурните сергийки за сувенирчета. Дочуват се гласове, дори многоезична реч. Само това подсказва, че сме на точното място. Нещо като вход или портал не се вижда, не е ясно как и кога се разбира, че работното им време е свършило. Обслужващ персонал - никакъв.

Поглеждам нагоре, откъдето идват гласовете и разбирам колко високо е обетованата чиновническа земя тук - чак при тераската с простряното по родному пране:





















А пътят до там е страшен, но славен - разкривени и изпочупени стъпала, с парапети, крепящи се на нищото или изобщо липсващи (това е от работата по проекта може би)
















След леко покачване на адреналина достигаме първата скална пещера, очевидно сега действащ параклис. Табели с обяснение какво е, защо е - няма. Само стрелки - наляво Панорамната скала, вдясно - Скалната църква.











Надничаме в църквата (при тераската с прострените работи). Скучаещо чиче ни поглежда абсолютно равнодушно над кръглите очилца и едва след въпроса ни къде се плаща за вход, равнодушно издекламира: "4 лв тук, за пенсионери, деца и студенти - левче". Последното е излишно, защото видимо не спадаме към нито едната от трите групи. И пак млъква като експонат.

На въпросите ни, защо не си намерят малко спонсори и не укажат пътя малко по-добре (защото мястото плаче за пари и се намира много трудно), отговаря само с повдигане на рамене. Няма обяснения, да не говорим за беседа на друг език за чужденците, които не спират да прииждат. И входна такса няма, ако не си будала като нас и не проявиш любопитство към стенописите. А те си заслужават, доколкото са запазени по стените и тавана:







Има и запазени надписи. Такива се срещат и из останалите пещери и параклиси по пътя към Панорамната скала, но се губят съвсем по нашенски между увековечените имена, инициали и градове на посетилите мястото преди нас, плюс навсякъде - пластмасови вилички, смачкани хартийки, носни кърпички, фасове, боклуци.









































Дотолкова са оставили следи, че не съм сигурна дали видяното в едната пещера огнище е съвременно или отпреди векове.
























































































Движим се сред отчайващо безхаберие и запуснатост. Стенописите, пещерите, околните скали са напукани или грозно нацепени, сякаш при следващата ти стъпка ще се срутят с трясък. На Мадарските скали поне са си направили труда да извикат алпинисти и са ги укрепили. А тук изглежда колкото изоставено, толкова и страшно.

Стигаме до панорамната скала и гледката от там към гърба на Скалната църква, отсрещните скали с множество такива църкви (вероятно част от някогашния комплекс, кой да ти обясни?) компенсира всичко. Красиво, величествено и надолу - малко страшничко.
































































































При поглеждане надолу може да ти се завие свят. Вятърът е издухал нечия сламена шапка и няма смелчага да слезе да я прибере.






Скалите са много интересни, някои приличат на мек пясъчник и следите по тях са като от дълбано с пръсти (вижда се на снимките на някои от пещерите). На други места са надупчени и приличат на различни сортове швейцарско сирене:

























Цветът им също не е еднакъв - от пясъчножълто до скучносиво. Почти навсякъде има различни на цвят лишеи, от които камънаците приличат на мозайки или безразборно напръскани с боя:
























Ако случайно сте имали търпението да стигнете дотук (което е малко вероятно), още малко мрън-мрън за финал. По цялата почти 130 км отсечка, водеща през Русе до Румъния и Европа, няма нито една бензиностанция от голяма верига, нито прилично изглеждащо заведение, където човек да се подкрепи, освежи и да отиде до тоалетна. Само съмнителни такива, с вид на долнопробна селска кръчма. Е, понякога нуждата не прощава и не може да се стиска. Мъжете са лесни, спират до първата срещната нива и им олеква. Понеже недолюбвам химическите тоалетни, прескочих тази на манастирите и се наложи да спираме по пътя. След дълго колебание избрах някакви бараки в псевдобитов стил на голям паркинг. Реших да комбинирам с кафе и сладолед. Изборът беше между двайсетина в два фризера, а кафето ... по-гадно не съм пила никога през живота си. Тоалетната ме остави безмълвна - някъде отзад и отвън, почти без врати, миризлива, с жълто-покафенели метални клекала. Поне течаща вода и тоалетна хартия имаше.

Ако за яденето и пиенето недоволствам като лигла, то тоалетната изобщо не е каприз. Защото и в двете посоки колоните автомобили не спираха. Сякаш цял Букурещ се прибираше от нашето море, още доста полски, чешки, словашки и немски коли. И ако ние можем да си стискаме до у дома, чужденците не могат. При предлаганата крайпътна мизерия ще изберат съседната нива.


Не искаме обаче другите държави освен преносно, също и буквално да препикават България, нали?

петък, 27 август 2010 г.

Kill the Pain

"Искаш ли да промениш начина, по който другите се отнасят към теб, първо промени начина, по който самият ти се отнасяш към себе си. Не се ли научиш да се обичаш искрено, докрай, няма как да бъдеш обичан. След като достигнеш този етап обаче, бъди признателен за всеки бодил, който другите може би ще хвърлят по теб. Това е знак, че скоро ще вървиш под дъжд от рози."

"Веднъж направиш ли първата стъпка, нека всичко следва естествения си ход, а останалото ще се нареди само. Не се носи по течението. Самият ти бъди течение."

Шамс от Тебриз



Чувствам се много добре, дори чудесно и се обичам. Започнах да се радвам на все повече малки неща около мен. Смея се, без да се замислям с колко пласта грим ще крия после бръчките. Ям шоколад и сладолед, без да смятам коя калория точно къде ще ми се лепне.

Установих, че съм ампутирала от себе си големи парчета от различни вчера. Не ми липсват и не проявявам мазохизъм да се връщам там. Не ми пука дали точно на някого му пука за мен, дали ме понася(т) или съм му(им) безразлична. Изведнъж открих, че много неща и хора вече не ме интересуват, не ги забелязвам и не ме изнервят. Не ми е празно. Не очаквам нищо. Много повече и по-често се усмихвам, отколкото плача. Не ме боли.

Синът ми каза, че в последните дни съм неузнаваемо добра. Не, не съм добра, същата проклетия съм си, съвсем малко по-бодлива, много по-цинична и непривично спокойна. Като преродена съм, вероятно така се чувства човек след катарзис. Нямам идея за причината, може би е защото жегите намаляха. Или защото спрях да се замислям. Или може би е от ударната доза филми и книги.
(Едно замисляне-изключение: защо вече произвеждат етажерки и секции не за подреждане на книги, а според различните големини на плазмите и с място само за джунджурийки? За да не ги трупам в кашони, мога да мина на този спасителен и практичен вариант.)

А, да - преди десетина часа, съвсем случайно и съвсем неочаквано, на рамото ми кацна едно птиченце. Ще споделя съвсем малко засега, за да не се подплаши и да отлети. Оказа се, че и в затънтения прованс е възможно да се случи желаното дълги години чудо. Да се появи човек с размах, желание и възможности да развива бизнес с бъдеще тук, без намерение да изцежда хората за една минимална заплата. Шансът да срещне точно теб с този човек и да успееш да го впечатлиш, без да имаш връзки, вуйчовци, братовчеди и прочие рода на подходящите места - само с познанията си в неговата област и с това, че чудесно си говорите на един и същ език, на неговия.
Възможно е, защото човекът е чужденец, не нашенски гащник. Докато всичко потръгне, ще се изсипе много работа, още от понеделник - тичане по инстанции и преводи. Това не ме плаши, по-притеснително е да не го побългари системата през това време и накрая плодовете от труда ми да ги бере някой със стабилен гръб (или с по-голямо деколте и по-дълги крака).
Шансът идва веднъж. Ако ми избяга поради гореописаната причина, дебилно-спокойно и с минимум съжаление ще му помахам за довиждане, защото това не е болка за умиране. Има и по-важни неща.





П.П. От една седмица целият Blood Of The Nations тръгва сутрин още преди кафемашината, много тонизиращо и зареждащо ми действа. А Kill the Pain (само тя е с различно звучене от този албум) ми е станала направо краста, слушам я поне по десетина пъти на ден.

сряда, 25 август 2010 г.

Изненадка

Днес ми се обадиха, че ме проучвали за една работа. И тъй като тя е свързана с много висене в нета, решили хората да проверят какви ги върша там. Естествено, няма как да знаят разните никове, под които е вероятно да имам регистрации и тръгнали по лесния път - с името ми. Попаднали на няколко регистрации, с които си купувам книги и други дреболийки онлайн, на закрити профили - също (червени точки за мен дотук) и общо взето, не успели да съберат никакви други сведения. От ФБ не могли да се докопат до никакво инфо за душевните и физическите ми бодежи и сърбежи, защото профилът ми бил "недостъпен за външни лица". Ми много ясно, че ще е такъв.

Това, което ги е изненадало, изненада и мен не-по-малко. Попитаха ме, дали имам склонност в работно време да използвам сайтове за запознанства и чатове, защото съм с активен профил в един такъв сайт. Изхилих се възможно най-културно, вместо да ги пратя да си ходят там, откъдето са излезли като малки, успокоих ги, че съм много далеч от подобни глупости и възпитано им затворих телефона.
Погледнах въпросния сайт и да, прави са били хорицата - двете ми имена, град, дата на раждане - всичко съвпада. Не само едно куче се казва Шаро, знам. Имам една адашка, но тя не живее тук, освен това е прекалено заета да показва големите си ... очи на възможно повече места.

Регистрацията ми (която отричам категорично да съм правила, все още не страдам от деменция) е от две години и половина и съм активна в последните пет дни. Интересна работа. Понервих се, посмях се и реших да махна това безумие. Оказа се много лесно - пробвах с пощите си и прие тази в abv.bg, на която получих линк за възстановяване на забравена парола. Влязох, поразгледах - снимки няма, дейност или изцепки - също, няколко служебни писъмца и рекламки и толкова. Но се водя активна в последните 5 дни ...

В личните ми данни фигурираше точно толкова, колкото и в регистрацията ми в abv.bg - две имена, град и дата на раждане. Това е поща, която ползвам много рядко, но периодично проверявам. Деактивирах въпросния явно мой профил и сега тръпна в очакване, къде от abv.bg ще ми направят автоматично друг. Желателно е първо да ме попитат дали ми допада местенцето, защото:
първо - отдавна ми е минало времето за сайтове за запознанства
второ - ако търся нещо странично, няма да го правя точно с името си, нито пък в нета , тъпо е и
трето: най-малкото ще си търся и ще се предлагам в сайт, където полът се отбелязва с момиченце / момченце.

понеделник, 23 август 2010 г.

Гушки

Това не е еротично четиво, а опит за кулинарно такова. Досега не съм писала, но винаги има първи път. :-)

Искам да уточня, че съм самоук готвач - по усет, от гледане и на вкус, когато нещо ми хареса. Често импровизирам, рецепти чета рядко или питам - ако сама не мога да позная някоя съставка, пропорция или кое след кое следва. В повечето случаи успявам почти като при оригинала, понякога се получава нещо съвсем различно. Все още не ми се е налагало да хвърлям или сама да се мъча с творението си. :-) В едно далечно време плетях и плетките "хващах" по същия начин - гледайки дрехата. Не обичам рецепти в грамове, кантарчето ми така си стои прибрано в шкафа. Предпочитам по-практични мерни единици (чаша, лъжица).

Първите студентски години се оказаха голяма школа. Често трябваше от нищо да се сготви нещо. Учеха се и чужди езици, всички от езикови гимназии бяхме освободени. Явно съм била много по-бяла и добра от сега, защото докато учех колегите и се опитвах да им задържа вниманието върху граматиката и превода, същевременно и готвех за цялата дружина. После поумнях и когато се събирахме в квартирата ми на денонощни карти, да правим курсови работи или да чертаем, въвеждах дежурства на котлона и на мивката - дори и за кафето. На добри колеги случих, къде по усет, къде с питане - справяха се. И мъжки чорапи как се перат питаха, и за други дребни битовизми. Още си спомнят с благодарност за онези времена.

Отплеснах се. Та намерението ми вчера беше за съвсем обикновени пълнени чушки с кайма или мусака. Свеки го провали. Тя се е заела с благородната мисия да произвежда в количества, стигащи за изхранването на половин Африка. В това няма нищо лошо, защото си уплътвяна времето през голяма част от годината и стои далеч от сериалите ... и от мен. Обаче често бърка гладуващите с нашия хладилник. В момента е сезонът на яйцата и на някакви късни тиквички. Колкото и да ги обичам, дори и на мен ми омръзнаха във всички варианти. И никой от входа вече не иска да му подарявам.

Не обичам да хвърлям и реших да ги пробутам под формата на гушки. Имам известни подозрения относно етимологията на името, няма нищо общо с еротично-романтичното си звучене. Общо взето, това е нещо, напълнено с друго нещо. Лятото го правя често, комбинирайки в голяма тава още с домати, патладжани, картофи. Вчера се ограничих само до чушките по две причини. Първо, трябваше да се оползотворят въпросните тиквички. Освен това трябваше да се получи с минимални усилия - сутринта си изгорих ръцете на тостера, дясната е в плачевно състояние. Явно филийките са били с повече пълнеж и за да го затворя, стиснах не където трябва. Борейки се после със зеленчуците, бях почти като онзи еднорък готвач от вица, който правел кюфтета и пълнел чушки.

Тиквичките нарязах напречно на парчета, малко по-ниски от ръба на тавата и ги издълбах с лъжичка. Може да се издълбаят и цели, по дължина, но така е по-бързо и лесно. Част от сърцевината (това вдясно) се скълцва на ситно за пълнежа, останалата може да се прибере за крем-супа.

Пълнежът е стандартен - кайма, ориз, лук, морковче, домат, сол и подправки на вкус. Сложих само черен пипер, чубрица и магданоз. От последната си работа станах много предпазлива с ароматите. Жената, която ни готвеше, се опитваше да докара вкуса на всяко ядене с огромни парчета хрупащ несварен лук и пълна шепа абсолютно еднакви подправки, от всичко налично.

Леко запържих ориза (за да не става кашкав), лука и каймата и задуших с малко вода, докато оризът набъбне. На око разделих пълнежа. Едната част - за чушките (става и евентуално за картофи и домати). Другата част добавих към задушената сърцевина на тиквичките, заедно с няколко няразани скилидки чесън и копър. Те се слагат и на пълнени патладжани.

След това ги наредих плътно в тавата. За да не прегори пълнежът, върху тиквичките винаги слагам парче домат. Залях ги до половината с вода, посолих и във фурната. Тъй като зеленчуците се опичат за различно време, около час в началото - завити с фолио.



Следва задължителният сос. Могат да се ядат и направо или с кисело мляко, но сосът е нещото, заради което като малко злоядо детенце проядох пълнени чушки и без което не вървят и сега у нас. Не знам как се казва, прави се като гъста варена застройка от кофичка кисело мляко, 2 яйца, 3 с.л. брашно, бульона от печенето, сол и черен пипер.

С тази огромна тава и днес поне няма да ми се наложи да се въртя край печката. И без това ръката ми има нужда от почивка. Да се мие и чисти с ръкавици е поносимо, но готвенето е истински кошмар.

неделя, 22 август 2010 г.

No Communication

Жена обяснява на мъжа си какъв подарък иска за рожденния си ден:
- Скъпи, искам нещо малко, заоблено и да вдига 100 за 3 сек. Чу ли ме?
Мъжът кима в знак на съгласие и доволен й поднася ...

Това е само виц, но с много истина в него.

Не говорим (поради липса на време или желание) с колеги, приятели, деца, любими, близки ... Ако говорим, не се слушаме. Ако се слушаме, не се чуваме. Или чуваме, както във вица, избирателно - само това, което ни е удобно. На малките деца им е присъщо и простено, но нас, възрастните - не. Изгуби ли се комуникацията, всичко отива по дяволите - връзки, приятелства, отношения ...



Някои неща могат да се изразят и без думи. Но не всички, само със жестове и гадаенето им не се получава. Остават недоразбрани или криворазбрани мисли и голямата вероятност да направиш грешка, да надцениш ситуацията или да пропуснеш да изживееш нещо. Мълчанието е сила и говори повече, но само понякога. Когато ти се крещи ... А истината остава някъде в неказаните думи.

Днес се замислих, че има дни, в които пиша повече думи (напоследък само тук), отколкото казвам на глас. Това ме плаши, но вината не е в мен. Комуникацията е двустранен процес.





П.П. Знам, че ви се четат весели и забавни неща. Понякога обаче има нужда и от малко мрън-мрън. Не е от възрастта и не е ПМС.

събота, 21 август 2010 г.

Ех, кмете, кмете ...

Защо ни причиняваш това? Хвалех те, че няколко години поред ни спасяваш от облъчването на пайнерските кифли, Славчотрифоновите глупости и всички емоции, съпътстващи великите им турнета. Дори си затварях очите за това, че си превърнал града в лунен пейзаж. Ромски събор не успя да ни организираш, обаче с другата цигания грешка нямаш. Защо трябваше единственият концерт на Мустафа Сандал да е точно тук, при това безплатен и в работен ден следващата седмица, та да няма как човек да се изнесе другаде? Нямам нищо против междукултулния обмен, той може и да е голяма звезда в южната ни съседка, нека си го слушат. Пял бил с Ерос Рамацоти. Изявата му тук със съпорт Десислава ("най-популярната и сексапилна българска певица" - ха ха ха!) обаче мирише на всичко друго, само не и на култура. Изглежда в БНТ имат доста пари в излишък, щом спонсорират мероприятието.
Те се навеждат удобно и по навик, кмете. Ами ти защо? Не ти ли стига, че по улиците чуваме родна реч по-рядко от чужда? Че в магазините понякога е трудно да се разбереш с продавачките? Че покрай новите документи за самоличност в момента сме под обсада? Защо ни го причиняваш?

Иди, кмете, при Кметъла и се понаучи малко. Какво се прави за доброто на един град, бил той и мъничък и как се организира фест може и да не успееш да разбереш, но поне за безплатните концерти на площада и стадиона попий нещичко. Ако Over the Rainbow например са ти свръх сили, с Любэ можеше да опиташ. Или с Ария - и без това им е време за концерт в България. Тъкмо се чудиш как да развиеш туризма, руските гости са за предпочитане пред сегашните.

Кмете, кмете, време е да се научиш, че живееш в РБ и си избран на това място с гласовете на български граждани. С моя - не. На следващите избори пак ще е така, обаче освен мен, ще те прескочат и още много говорещи български. Ако си решил да разчиташ на плачещите за майчиния си език и на ромите, това е друга работа. Дотук такива намерения показваш.

петък, 20 август 2010 г.

Матю

















Това е Матю. Запознах се с него миналата седмица. По-точно с умаленото му копие, защото оригиналът още не беше пристигнал. Дълго време преди това го гледах само като аватар на "татко" му - един от много малкото приятни спомени от краткото ми пребиваване в недоразумението Нетлог. Сближи ни носталгията по Бургас и може би това, че там и тогава той беше един от броящите се на пръсти мъже, с които можеше да се води нормален разговор на всякакви теми.

Срещнах се с Дамян за първи път миналото лято, когато окончателно акостира в родния град. Абсолютно еднакъв реално и виртуално, колкото забавен, толкова и сериозен. Понякога приказлив, друг път - мълчалив добър слушател, между малко дете и зрял мъж, на моменти леко отнесен - като всеки художник. Беше наел с много планове едно малко и мрачно помещение на тиха уличка до стария съд.

Това лято бях приятно изненадана в какво го е превърнал - в светла и уютна минигалерия, където заедно с неговите, са изложени и произведения на други автори - картини, сувенири, бижута, симпатични дреболии. Прилича на работилничка за красота и добро настроение и е кръстена на Матю.







































































































Този път обаче ентусиазмът му е видимо охладен, а усмивката и очите - леко помръкнали. Не върви и иска да я затваря. Опитвам се да му дам кураж, предстои му изложба, да изчака след нея, поне до края на годината, има голям шанс нещата да потръгнат. Казвам му, че времената са такива - хората с пари не ги харчат за картини и книги, а за по-материални неща, имат други душевни гъдели.

Галерията обаче си иска своята поддръжка, материалите за картините също не ги подаряват. Питам го защо не отива по централните улици да рисува портрети, много негови колеги го правят и през сезона поне има работа. Категорично отказва, за него това е компромис с рисуването и вдъхновението, който дърпа надолу. Вече е направил един - покрай картините се занимава и с хобито си - бутиковите облекла, които изработва съвсем сам и е изложил между картините. Наред с това прави и дребни шивашки услуги и поправки на дрехи. Изпипва нещата и последната дейност е най-вървежна в момента, но носи много малко доходи. Между леко шантавите му тоалети има и доста оригинални, има ексцентрични и много стилни, на съвсем достъпни цени. Само че това не е марков магазин, не е МОЛ, не е за масовия вкус, а за ценителки, които все още липсват. Отново го убеждавам да не бърза със затварянето преди изложбата.

От картини разбирам точно толкова, колкото и от музика, книги или филми - тоест никак. Не съм специалист, опитвам се да бъда ценител. За мен нещо от изброените е хубаво и стойностно, ако ме докосне, ако гъделичка чувства и възприятия и ме кара да мисля, да го запомня и пак да мисля след това. В неговите картини (в галерията и тези, подготвяни за изложбата, които ми показа в полусуров вид) това го има - напомнят за приказки, за спомени от детството, за уловени мечти, карат ме да се усмихвам. Старите си палитри е превърнал в интересни цветни петна.

Това е предварителният, неофициален клип за изложбата, който той ми изпрати преди месец. В него има още негови и на колежката му картини. Заварих двамата да изработват поканите, възможно е да изместят събитието по-рано. Пожелавам им успех и ценители, а на себе си - да мога да отида и да изживея тези "Приказки за възрастни".






сряда, 18 август 2010 г.

Кифли и тутманици

Имах среща с приятелка, която не бях виждала около две-три години. Живеем в различни градове, няма ги предишните командировки. Телефоните и писането тук-там в нета изобщо не заменят живия контакт. С голямо нетърпение чакахме да се видим (почивките ни се засичаха два дни) и да се наприказваме хубавичко по женски.

Тя се появи, светнала и ухилена до уши, щастливо развеждаща се и с новия любим. Симпатичен зрял мъж и почти колкото мен приказлив, бързо намерихме общ език. Дори мисля, че когато късно вечерта се разделихме, човекът си тръгна обогатен от нашия разговор.
Тъкмо беше научил що е то любовни дръжки и водихме дълга дискусия на тема "Колко големи дръжки са поносими, как да си доставяме удоволствие с тях и трябва ли дори и зачатъците им да превръщаме в лична трагедия?". Тук горе-долу постигнахме консенсус, но по отношение на музиката и жените не успяхме.
Колкото и усилия да положи, никак не успя да ме убеди, че трябва да харесвам тунинговани родни екземпляри от епохата на динозаврите, стараещи се да приличат на пра-пра-внучката си, дето я нямат. Или пък песните им с мирис на мухлясала соцестрада. Не мога да си падна по смешни и трагични неща.
Тук вече здраво застъпихме концертите, кой, къде, кога, впечатления, атмосфера, гафове ... И докато аз възторжено обяснявах какви празници за душата и слуха имаше през май и юни в София и какви групи-институции бяха тук, човекът ми каза, че нищо не съм видяла и усетила, щом не съм била на пайнерските турнета. Изпълнителите и публиката правели невероятен купон и шоу. То не било гледка, не било ритми и танци ...

Вероятно много често съм му опонирала с думата кифла, защото поиска да му дефинирам какъв смисъл точно влагам, обиждайки голяма група жени по този начин. Предложих му да се порови из блоговете, има достатъчно разсъждения по темата и за да не се прекъсва увлекателния разговор, все пак дефинирах накратко: девойче или жена, с лъскава коричка (по-често тунингована, отколкото естествена) и с много малко безвкусен пълнеж, понякога съвсем липсващ. Обратното на приятелката ми. Илюстрирах с примери, но той нещо не искаше да ме разбере и ме обвини, че нищо не разбирам от женска красота и душевност. Съгласих се, може и да не разбирам, но докато той и още много като него разсъждават с неправилната глава, че това е перфектната жена (и колкото по-бухнала в горната част, толкова по-перфектна, дори и без пълнеж), много въздух под налягане ще се разхожда още около нас.

Трябваше просто да дойде на следващия ден с мен на плажа, за да види кифлите в действие. Млада майка с отегчена физиономия и малка лъскава рокля от ламе и пайети, сякаш отспивала си до вълните след края на чалготеката, си чисти пясъка от краченцата, преди да си обуе сандалките с токчета. Точно до профучаващите за и от Солниците коли. В това време прегрялата й в обедната жега дъщеричка решава да прави слалом в пътния трафик, мамито успява да я дръпне в последния момент, отперва й як шамар и започва да крещи, че докато се занимава с капризите на такива лигли, си е счупила вчерашната ноктопластика. О, какъв ужас ...

Под съседния чадър се настаняват две девойки. Половин час демонстративно събличане, дупене за наместване на шезлонгите, мазане с няколко вида масла и търсене на подходяща поза по монокини, както и на субект, който да я оцени.

Десетина минутки лежат, оглеждайки пренебрежително наоколо и отрязват един мераклия, явно не им е на нивото. След това с дълбока въздишка решават, че тук печенето по цици не си струва, щото обедното слънце е много силно и ще изгорят. Навличат тениски. И правилно, потенциалните подходящи кандидати са по яхтите или на други плажове, не точно тук. Не си струва да се хабят.
Водят изключително смислени разговори коя кого забила във фейса, може ли на плажа да не продават списание "Блясък", възмутително е и как да си поделят едиственана налична мокра кърпичка - дали едната да си изчисти петното от шоколадов сладолед на новата бяла поличка (по-скоро коланче) от МОЛ-а или другата да си свали почти вечерния грим с нея. Боже, колко мъка има по този свят!

Покрай кифлите естествено има и тутманици. От другата страна позавяхващ красавец с две лелки (перхидролена и червенокоса) и сюрия дребни дечица е опънал под два чадъра стабилна софра с хладилната чанта и торбите и не спират да дъвчат. Дечицата непрекъснато го дърпат да им сипва или да се топкат в морето: "ДЕдо, ади беееее ...". Мацките преживят скучаещо, люпят семки и разливат телеса, а той не спира да бройка онези двечките дали няма да останат пак по монокини. През това време обяснявя, че плажът е пълен с простаци и в Бургас имат ужасен диалект. На фона на неговото Е-кане и МЕ-кане, бургазлии просто говорят кристално чист български (с изключение на обух си дънкито, си е точно така).

До водата стърчи друг пич, по мокри шорти за лев и петдесет, обаче с две калъфчета за мобилни телефони на тях. Само тирантите му липсват. Говори почти непрекъснато и по двата телефона, ако има свободна ръка, си почесва/намества пакета или ръкомаха, давайки нареждания на висок глас на някого с често споменаване на роднините му от женски пол. Не дочаках да видя дали на бузата му не остана бяло петно след дълго упражняваната шефска дейност. Иначе сигурно до Централния плаж чак разбраха какъв обширен бизнес има в половин България и на кого ще строши главата и ще такова такованката, че не си гледа работата.

На тесничката ивица между бара и чадърите седят двама симпатяги. Небрежно си бъбрят, дори не поглеждат встрани. Русички, загорели, очите им не виждам, обаче могат да вкарат всяка нормална жена в грях. И тъкмо се размечтавам, единият вади нокторезачка и започва да си реже ноктите на краката. Гнус.


Добре, че не си падам изобщо по кифли и тутманици, действат ми зле на храносмилането.







Обичам много ето този неустоим бургаски специалитет. На други места са го кръстили принцеси, но странджанките в Бургас са си единствени - дъъъълги тънки филийки, запечени на скара и по желание - гарнирани с лютеница. Един от незабравимите вкусове на детството ми. Този път, поради адските жеги, пропуснах да си хапна, но в по-хладни дни ще наваксам.

И други неща пропуснах в Бургас - концертите на Веско Маринов и на Данчо Айдъла ("Шест кокошки съм заклала", човекът си раздаваше афишите на Спирита), но ще ги преживея някакси. :-)