Ивановските скални манастири

За спонтанния ми днешен туризъм има няколко причини. Идеята отлежава от миналата пролет. Тогава ходих до едно много мистично място, от тези, спиращите дъха - скалните пещери и манастири в Метеора. Обещах си да посетя и нашите подобни местенца, за първи или пореден път и да се убедя, че са също толкова красиви, магични и заслужаващи известност. Тъй като днес се очертаваше мързелив, прохладен, но ветровит ден (не ставаше за миене на прозорци), идеята за разходка започна да се избистря. Задушавам се тук, не мога да свикна вече толкова години и използвам всяка свободна минута за бягство. Трябва да попитам мама къде точно ми е хвърлила пъпа - дали на бургаския плаж или по пътищата, второто май е по-вероятно.

Някъде в процеса на избистряне legrandelf ме насочи към клипчетата, които уж трябва да промотират красотите на България пред света, но резултатът е по-зле и от реклама на долнопробна битова химия. И тъй като скоро бях на Мадарските скали, наред беше следващото подобно място - Ивановските скални манастири. Трябваше да убедя себе си за пореден път, че истински стойностното и красивото е останало отново извън рекламата, но се пази, поддържа и показва с гордост. Да, ама не.

Трябваха ми точно 5 минути, за да се приготвя - справка в нета къде точно отивам и работно време, фотоапарат, дънки и удобни затворени обувки (последното е задължително). Няма да ви преразказвам история, защото я има тук, тук или тук, друго нямаше кой да ми разкаже или разясни дори на место. Ще споделя какво видях като един обикновен турист и то съвсем не беше онова, лъскавото, което представят в нета.

-------------------

Мястото може да се намери само по усет и с много фантазия. След отбивките от главния път за Русе няма никакви табели и само по слънцето човек може да се ориентира и да разбере, че е хванал грешната посока в селата Щръклево или Красен. След кратки обърквания и връщания, следвайки гледката, стигаме до с. Иваново. Там - ново връщане, защото табелката към манастирите е в началото му, но в обратната на нашата посока. След посочените около 4 км явно сме близо:

Нищо не потвърждава обаче това, освен скрита в храсталаците табела "Природен резерват Русенски Лом". Заключен портал вляво, изоставено заведение, самотна кола и никакви хора. Продължаваме смело напред по пуст тесен път с лампи и напълно затревен тротоар, сякаш водещ към края на света и след около два - три км стигаме за втори път до ето такова табло:

Отново абсолютно нищо неинформиращо (освен за това как се пропиляват европейските пари - предвид резултатите от изпълнението на този ФАР-ски проект). Срещу него се мъдри химическа тоалетна (естествено без чешма отвън до нея) и дежурните сергийки за сувенирчета. Дочуват се гласове, дори многоезична реч. Само това подсказва, че сме на точното място. Нещо като вход или портал не се вижда, не е ясно как и кога се разбира, че работното им време е свършило. Обслужващ персонал - никакъв.

Поглеждам нагоре, откъдето идват гласовете и разбирам колко високо е обетованата чиновническа земя тук - чак при тераската с простряното по родному пране:





















А пътят до там е страшен, но славен - разкривени и изпочупени стъпала, с парапети, крепящи се на нищото или изобщо липсващи (това е от работата по проекта може би)
















След леко покачване на адреналина достигаме първата скална пещера, очевидно сега действащ параклис. Табели с обяснение какво е, защо е - няма. Само стрелки - наляво Панорамната скала, вдясно - Скалната църква.











Надничаме в църквата (при тераската с прострените работи). Скучаещо чиче ни поглежда абсолютно равнодушно над кръглите очилца и едва след въпроса ни къде се плаща за вход, равнодушно издекламира: "4 лв тук, за пенсионери, деца и студенти - левче". Последното е излишно, защото видимо не спадаме към нито едната от трите групи. И пак млъква като експонат.

На въпросите ни, защо не си намерят малко спонсори и не укажат пътя малко по-добре (защото мястото плаче за пари и се намира много трудно), отговаря само с повдигане на рамене. Няма обяснения, да не говорим за беседа на друг език за чужденците, които не спират да прииждат. И входна такса няма, ако не си будала като нас и не проявиш любопитство към стенописите. А те си заслужават, доколкото са запазени по стените и тавана:







Има и запазени надписи. Такива се срещат и из останалите пещери и параклиси по пътя към Панорамната скала, но се губят съвсем по нашенски между увековечените имена, инициали и градове на посетилите мястото преди нас, плюс навсякъде - пластмасови вилички, смачкани хартийки, носни кърпички, фасове, боклуци.









































Дотолкова са оставили следи, че не съм сигурна дали видяното в едната пещера огнище е съвременно или отпреди векове.
























































































Движим се сред отчайващо безхаберие и запуснатост. Стенописите, пещерите, околните скали са напукани или грозно нацепени, сякаш при следващата ти стъпка ще се срутят с трясък. На Мадарските скали поне са си направили труда да извикат алпинисти и са ги укрепили. А тук изглежда колкото изоставено, толкова и страшно.

Стигаме до панорамната скала и гледката от там към гърба на Скалната църква, отсрещните скали с множество такива църкви (вероятно част от някогашния комплекс, кой да ти обясни?) компенсира всичко. Красиво, величествено и надолу - малко страшничко.
































































































При поглеждане надолу може да ти се завие свят. Вятърът е издухал нечия сламена шапка и няма смелчага да слезе да я прибере.






Скалите са много интересни, някои приличат на мек пясъчник и следите по тях са като от дълбано с пръсти (вижда се на снимките на някои от пещерите). На други места са надупчени и приличат на различни сортове швейцарско сирене:

























Цветът им също не е еднакъв - от пясъчножълто до скучносиво. Почти навсякъде има различни на цвят лишеи, от които камънаците приличат на мозайки или безразборно напръскани с боя:
























Ако случайно сте имали търпението да стигнете дотук (което е малко вероятно), още малко мрън-мрън за финал. По цялата почти 130 км отсечка, водеща през Русе до Румъния и Европа, няма нито една бензиностанция от голяма верига, нито прилично изглеждащо заведение, където човек да се подкрепи, освежи и да отиде до тоалетна. Само съмнителни такива, с вид на долнопробна селска кръчма. Е, понякога нуждата не прощава и не може да се стиска. Мъжете са лесни, спират до първата срещната нива и им олеква. Понеже недолюбвам химическите тоалетни, прескочих тази на манастирите и се наложи да спираме по пътя. След дълго колебание избрах някакви бараки в псевдобитов стил на голям паркинг. Реших да комбинирам с кафе и сладолед. Изборът беше между двайсетина в два фризера, а кафето ... по-гадно не съм пила никога през живота си. Тоалетната ме остави безмълвна - някъде отзад и отвън, почти без врати, миризлива, с жълто-покафенели метални клекала. Поне течаща вода и тоалетна хартия имаше.

Ако за яденето и пиенето недоволствам като лигла, то тоалетната изобщо не е каприз. Защото и в двете посоки колоните автомобили не спираха. Сякаш цял Букурещ се прибираше от нашето море, още доста полски, чешки, словашки и немски коли. И ако ние можем да си стискаме до у дома, чужденците не могат. При предлаганата крайпътна мизерия ще изберат съседната нива.


Не искаме обаче другите държави освен преносно, също и буквално да препикават България, нали?