Постоянство

Тези дни мозъчните ми клетки (колкото и малко да са) са впрегнати здраво в работа. Имам чувството, че 2/3 от живеещите в града и околните села са тръгнали да дирят щастието си в по-белите държави - кой се преселва и сменя местожителство, кой като студент, кой като черноработник ... Немците са измислили една културна думичка за последните - гастарбайтер и се опитват да бъдат любезни чрез нея, но до колко успяват и вътрешно как им прекипява от отворения пазар на труда при липса на граници, е съвсем, съвсем друга тема. Та юрнали са се от още неродени, под формата на плод у майките си (гонят детските добавки, които само у нас са абсолютен виц), през ученици, родители и така чак до третата и четвъртата възраст. Честно казано - на някои прав им път и щастлив живот там.
С някакво постоянство пощата ми непрекъснато се препълва с бланки, бланчици, формулярчета, удостоверения, бележки и всякакъв друг чиновнически shit за превод. Нищо като текст, но хиляди думички във всевъзможно дребни шрифтове, поръсени с огромна фантазия навсякъде. Не обичам дори да ги попълвам, а сега се налага понякога и да мисля по-човешки наименования на някои недоразумения, за да разберат хората в другите държави за какво става дума.

Толкова е досадно понякога, че за разнообразие и почивка се захващам с неща, на които точно сега изобщо не им е времето. По малките часове ме обзе желание да разчистя и подредя малко книгите, в резултат на което заформих хубава купчинка за препрочитане. След това дойде ред на едно шкафче в секцията, което с някакво постоянство съм пълнила години наред и вътре има прилежно подредени повече сантименти и спомени, отколкото полезни неща:

всякакви калибри албуми и кутии със снимки, ленти от старото ми апаратче (вкл. три още непромити), диапозитиви от Цвингера и съкровищата нa Grünes Gewölbe в Дрезден плюс джаджа за разглеждането им, нови рамки за снимки, аудиокасети с курс по френски (неразпечатани), кутия с нови мартеници, различни фирмени бележници, рекламни дреболийки от панаири, тетрадка с налепени стари плащания на различни сметки (не толкова стряскащи като сегашните), инструкции за употреба и документи на електроуреди (някои вече на боклука), десетина камиончета от игрите на "Кока Кола", джобове в един класьор, събрали впечатлили ме някога неща (изрезки от вестници и списания, ксерокопия и разпечатки), няколко писма и покани за сватби, картички - стари и нови (кой ли ги праща вече?), купчинка визитки на хора, срещани по проекти, панаири, семинари, клиенти и доставчици (нямам идея дали все още работят същото и дали някога пак ще имаме нещо общо) плюс няколко кутийки за визитки, нови ключодържатели, ароматни свещи (още в подаръчната опаковка), огромна чаша, вече поизпразнена - с нови химикали, кутийка с интересни и оригинални копчета (професионално изкривяване от първата ми работа), купчинка симпатични лепящи бележки тип "идиотки", комплект за виноманиаци в красиво дървено сандъче ...

Ако баба беше жива и беше видяла всичко това, изсипано върху масата, със сигурност щеше да ме кръсти Плюшкин. Поизхвърлих доста неща, с други ми е трудно да се разделя. Не знам как е при вас, но част от спомените ми не искам да изчезнат и кътам разни дреболии, напомнящи ми за скъпи моменти, места и хора.

На следващата почивка разчистих лаптопа. Първо разни приятелски листи от хора, с които нямам какво да си кажа и отдавна не общувам. След това поразредих малко филмите, музиката и снимките, защото горкият хард вече се задъхваше. При последната операция намерих една снимка, незнайно откъде свалена, която ме подсети, че Хераклит не е съвсем прав със своето "Панта рей, панта кинейтай", както и за началото на една любима детска песничка:

Тече, всичко тече -
времето няма бряг
и ни влече -
няма как ...

С годините у жената се променя почти всичко, но навиците й - никога. В някои от тях има забележително постоянство. :-)))