Кифли и тутманици

Имах среща с приятелка, която не бях виждала около две-три години. Живеем в различни градове, няма ги предишните командировки. Телефоните и писането тук-там в нета изобщо не заменят живия контакт. С голямо нетърпение чакахме да се видим (почивките ни се засичаха два дни) и да се наприказваме хубавичко по женски.

Тя се появи, светнала и ухилена до уши, щастливо развеждаща се и с новия любим. Симпатичен зрял мъж и почти колкото мен приказлив, бързо намерихме общ език. Дори мисля, че когато късно вечерта се разделихме, човекът си тръгна обогатен от нашия разговор.
Тъкмо беше научил що е то любовни дръжки и водихме дълга дискусия на тема "Колко големи дръжки са поносими, как да си доставяме удоволствие с тях и трябва ли дори и зачатъците им да превръщаме в лична трагедия?". Тук горе-долу постигнахме консенсус, но по отношение на музиката и жените не успяхме.
Колкото и усилия да положи, никак не успя да ме убеди, че трябва да харесвам тунинговани родни екземпляри от епохата на динозаврите, стараещи се да приличат на пра-пра-внучката си, дето я нямат. Или пък песните им с мирис на мухлясала соцестрада. Не мога да си падна по смешни и трагични неща.
Тук вече здраво застъпихме концертите, кой, къде, кога, впечатления, атмосфера, гафове ... И докато аз възторжено обяснявах какви празници за душата и слуха имаше през май и юни в София и какви групи-институции бяха тук, човекът ми каза, че нищо не съм видяла и усетила, щом не съм била на пайнерските турнета. Изпълнителите и публиката правели невероятен купон и шоу. То не било гледка, не било ритми и танци ...

Вероятно много често съм му опонирала с думата кифла, защото поиска да му дефинирам какъв смисъл точно влагам, обиждайки голяма група жени по този начин. Предложих му да се порови из блоговете, има достатъчно разсъждения по темата и за да не се прекъсва увлекателния разговор, все пак дефинирах накратко: девойче или жена, с лъскава коричка (по-често тунингована, отколкото естествена) и с много малко безвкусен пълнеж, понякога съвсем липсващ. Обратното на приятелката ми. Илюстрирах с примери, но той нещо не искаше да ме разбере и ме обвини, че нищо не разбирам от женска красота и душевност. Съгласих се, може и да не разбирам, но докато той и още много като него разсъждават с неправилната глава, че това е перфектната жена (и колкото по-бухнала в горната част, толкова по-перфектна, дори и без пълнеж), много въздух под налягане ще се разхожда още около нас.

Трябваше просто да дойде на следващия ден с мен на плажа, за да види кифлите в действие. Млада майка с отегчена физиономия и малка лъскава рокля от ламе и пайети, сякаш отспивала си до вълните след края на чалготеката, си чисти пясъка от краченцата, преди да си обуе сандалките с токчета. Точно до профучаващите за и от Солниците коли. В това време прегрялата й в обедната жега дъщеричка решава да прави слалом в пътния трафик, мамито успява да я дръпне в последния момент, отперва й як шамар и започва да крещи, че докато се занимава с капризите на такива лигли, си е счупила вчерашната ноктопластика. О, какъв ужас ...

Под съседния чадър се настаняват две девойки. Половин час демонстративно събличане, дупене за наместване на шезлонгите, мазане с няколко вида масла и търсене на подходяща поза по монокини, както и на субект, който да я оцени.

Десетина минутки лежат, оглеждайки пренебрежително наоколо и отрязват един мераклия, явно не им е на нивото. След това с дълбока въздишка решават, че тук печенето по цици не си струва, щото обедното слънце е много силно и ще изгорят. Навличат тениски. И правилно, потенциалните подходящи кандидати са по яхтите или на други плажове, не точно тук. Не си струва да се хабят.
Водят изключително смислени разговори коя кого забила във фейса, може ли на плажа да не продават списание "Блясък", възмутително е и как да си поделят едиственана налична мокра кърпичка - дали едната да си изчисти петното от шоколадов сладолед на новата бяла поличка (по-скоро коланче) от МОЛ-а или другата да си свали почти вечерния грим с нея. Боже, колко мъка има по този свят!

Покрай кифлите естествено има и тутманици. От другата страна позавяхващ красавец с две лелки (перхидролена и червенокоса) и сюрия дребни дечица е опънал под два чадъра стабилна софра с хладилната чанта и торбите и не спират да дъвчат. Дечицата непрекъснато го дърпат да им сипва или да се топкат в морето: "ДЕдо, ади беееее ...". Мацките преживят скучаещо, люпят семки и разливат телеса, а той не спира да бройка онези двечките дали няма да останат пак по монокини. През това време обяснявя, че плажът е пълен с простаци и в Бургас имат ужасен диалект. На фона на неговото Е-кане и МЕ-кане, бургазлии просто говорят кристално чист български (с изключение на обух си дънкито, си е точно така).

До водата стърчи друг пич, по мокри шорти за лев и петдесет, обаче с две калъфчета за мобилни телефони на тях. Само тирантите му липсват. Говори почти непрекъснато и по двата телефона, ако има свободна ръка, си почесва/намества пакета или ръкомаха, давайки нареждания на висок глас на някого с често споменаване на роднините му от женски пол. Не дочаках да видя дали на бузата му не остана бяло петно след дълго упражняваната шефска дейност. Иначе сигурно до Централния плаж чак разбраха какъв обширен бизнес има в половин България и на кого ще строши главата и ще такова такованката, че не си гледа работата.

На тесничката ивица между бара и чадърите седят двама симпатяги. Небрежно си бъбрят, дори не поглеждат встрани. Русички, загорели, очите им не виждам, обаче могат да вкарат всяка нормална жена в грях. И тъкмо се размечтавам, единият вади нокторезачка и започва да си реже ноктите на краката. Гнус.


Добре, че не си падам изобщо по кифли и тутманици, действат ми зле на храносмилането.







Обичам много ето този неустоим бургаски специалитет. На други места са го кръстили принцеси, но странджанките в Бургас са си единствени - дъъъълги тънки филийки, запечени на скара и по желание - гарнирани с лютеница. Един от незабравимите вкусове на детството ми. Този път, поради адските жеги, пропуснах да си хапна, но в по-хладни дни ще наваксам.

И други неща пропуснах в Бургас - концертите на Веско Маринов и на Данчо Айдъла ("Шест кокошки съм заклала", човекът си раздаваше афишите на Спирита), но ще ги преживея някакси. :-)