събота, 20 декември 2014 г.

Преди да падне нощта - Рейналдо Аренас



"Аз казвам своята истина, също като евреин, пострадал от расизма или руснак, преминал през ГУЛАГ, или което и да е друго човешко същество, способно да види нещата такива, каквито са; крещя, следователно съществувам."
Посмъртно издадената автобиография на Рейналдо Аренас, "Преди да падне нощта", е поредният бисер от Кубинската поредица на "Жанет 45", шокиращ и смущаващ вик за свобода.
Книгата е откровен поглед към един много болезнен период от историята на Острова, Кастро като позьор и диктатор, мизерията и неистовия глад, изолацията и вечната мечта за бягство от рая на революцията, убийствения труд в името на безсмислени и непостижими цели, смазващия духа и личността нов ред, произвола на привилегированите и военната дисциплина, жените и хомосексуалните като хора втора ръка и животни, унищожаването на кубинската култура и интелигенция, доносите като национален спорт и метод на оцеляване, дисекция на латиноамериканската литература. Някои от процесите са ни добре познати и от нашето минало, но въпреки това написаното е стряскащо.

Аренас пише с много любов не само за родината си, но и за кубинските мъже. Харесвам и чета с удоволствие авторите, които успяват да вплетат интимните моменти в останалия текст, без да бъдат самоцел или кръпка и колкото и да са честни и разкрепостени, да не прекрачват тънката линия на порнографията. Аренас обаче ги е преекспонирал, както и хомосексуалността. С изключение на последните няколко глави за Америка, в останалите страниците преливат от възбудени (огромни, прекрасни, красиви, лъскави и т.н.) фалоси, големите им топки и жадни, гостоприемни задници. Дори и да са верни спомените му, че на село е било обичайно и съвсем нормално мъжете, включително и женените, да правят по-често секс с други мъже, особено с роднини, с дупки в дървета или с животни, отколкото с жени, по-смущаващото е, че според тази автобиография преди половин век в Куба не е имало хетеросексуални мъже. Почти всички са хомо-, едновременно активни и пасивни; тук-там някой е би-. Почти всеки пише поезия, някои и романи и четенето им в тесен кръг задължително се съпровожда със здрав секс. Сексът е основно и денонощно занимание; самият Аренас твърдо се въздържа единствено в затвора, защото това е място за хора без дух и там няма място за екстаз и любов. Но иначе въздухът тежи от похот, всеки непрекъснато търси и се предлага, понякога на цели дузини; рядко приятелят не е и любовник. Всеки е перманентно незадоволен и потентен като кон. Животът в Куба е една непрекъсната хомосексуална оргия...

Едноименният филм на Джулиън Шнабел с Хавиер Бардем (поразително приличащ на Рейналдо Аренас) и Джони Деп набляга точно на тази скандална и според мен – не особено достоверна гледна точка. Книгата е много повече и по-добрата версия. Филмът не е за изпускане, но е в по-голяма степен провокативен, отколкото задълбочен и би било добре да се гледа след прочитането й.

"Сърцето на къщата беше баба ми, която пикаеше права и разговаряше с Господ. Винаги търсеше сметка на него и на Богородица за всички несгоди, които ни дебнеха и ни сполетяваха – за сушата, светкавиците, които подпалваха палмите или убиваха конете; за кравите, умиращи от болести, срещу които не можеше да се направи нищо; за запоите на дядо, който се прибираше и се нахвърляше да я бие. Баба ми имаше по това време единадесет неомъжени дъщери и трима женени синове. С времето дъщерите си намираха временни съпрузи, които ги взимаха със себе си и след няколко месеца, по подобие на майка ми, ги изоставяха... Светът на моето детство беше населен с изоставени жени. Единственият мъж в къщата беше дядо ми. Навремето е бил истински Дон Жуан, но сега беше само един плешив старец. За разлика от баба, той не разговаряше с Бог, а си говореше сам. Понякога вдигаше поглед към небето и изтърсваше някакво проклятие
... Дядо ми имаше своите изблици на гняв; тогава млъкваше – направо онемяваше, изчезваше от къщи и хващаше гората, като изкарваше там цели седмици, спейки под дърветата. Твърдеше, че е атеист и цял живот попържаше Господ на майка, може и само за да стъжни живота на баба, която по всякакъв повод падаше на колене насред полето да измоли някаква божия милост, която така и не я спохождаше."

"След толкова години живот при този режим се бях научил да разбирам как човешкото в човека постепенно се заличава и човешката същност постепенно се похабява в името на оцеляването."

"Да, храбростта е лудост, но изпълнена с величие."

"По заповед на Правителството на плажа можеха да ходят само правоимащите работници, които плащаха месечен профсъюзен членски внос. Обаче не можеха да посещават онзи плаж, който си поискат, а само този, който принадлежеше на профсъюза им. За да ги разделят, бяха построили огромни зидове, които влизаха навътре във водата.
...Не разрешаваха и къпането покрай крайбрежния булевард. Когото хванеха да се къпе там, го арестуваха. Как се живее на остров, без да те пускат до морето? Винаги си бях мислил, че единственото нещо, което ни беше спасило в Куба от пълно безумие, беше възможността да отидеш до морето, да влезеш във водата и да заплуваш."

"Едно от най-тъжните неща на тираниите е, че всичко се взема насериозно и се потъпква чувството за хумор... При Фидел Кастро чувството за хумор започна да се заличава, докато се стигна до неговата забрана. С това кубинският народ загуби една от малкото си възможности за оцеляване. Като му отнеха смеха, отнеха на народа най-дълбокото усещане за нещата. Да, диктатурите са целомъдрени, надути и абсолютно досадни и скучни."

"Отвратен от всички тези хора, които не умееха да са приятели, в моментите, когато най-много имах нужда от тях, написах един малко ироничен образец за писмо и го нарекох Заповед за прекратяване на приятелството. Образецът гласеше следното:
Господине,
Съгласно равносметката по приключване на приятелствата, която правя в края на всяка година въз основа на строго определени правила, Ви съобщавам, че Вашето име е включено в съответния списък.
С уважение,
Рейналдо Аренас"

"Разликата между комунистическата и капиталистическата система е в това, че макар и двете да ти бият шутове в гъза, при комунизма трябва да ръкопляскаш, а при капитализма имаш право да викаш. Дойдох тук, за да викам."

"На Острова бяхме осъдени на мълчание, на остракизъм, на цензура и на затвор. В изгнание – на пренебрежение и на забрава от страна на другите изгнаници. У кубинеца съществува нещо като чувство за унищожение и завист; общо взето, преобладаващото мнозинство не търпи величието, не търпи някой да изпъква и иска да го изравни с плоскостта на всеобщата посредственост. Това е непростимо."

"Изгнаникът е като човек, изгубил своя любим. Затова се самозаблуждава, че във всеки нов образ открива любимото лице... За изгнаника никъде няма място, където да може да живее. Просто то не съществува...В изгнание човек не е нищо повече от призрак, сянка на някой, който никога не постига своята пълна същност. Аз не съществувам, откакто заминах в изгнание. Оттогава започнах да бягам от самия себе си."
лична оценка: 4.3/5
goodreads rate: 4.16

ИК Жанет 45, 2010 г
432 стр.
14.99 лв

Още мнения за книгата: Момичетата от градаКултура

сряда, 17 декември 2014 г.

Дневник на една лоша година - Дж.М. Кутси

„Дневник на една лоша година” е многостранен експеримент на Кутси. Жанрово неопределим, опит за автобиография в обем от два дневника, смес от фикция и мемоари. Изпитание за читателите дали и в каква степен ще го разпознаят там, ако разбира се, имат търпение и налучкат своя си правилен начин да прочетат книгата. Защото това е единственото, които евентуално би затруднило някого в асимилирането на литературното му предизвикателство като форма и съдържание.

"Роман ли? О, не. Вече нямам тази издръжливост. За да пишеш роман, трябва да си като Атлас, да крепиш целия свят върху плещите си и да го държиш там в продължение на месеци и години, докато нещата се избистрят от само себе си." Опровергава се през 2013 г. с The Childhood of Jesus, но при написването на дневниците изглежда изцяло погълнат от идеята да нахвърля само отделни мисли. Резултатът е триптих, в който дори и страниците са разделени визуално в началото на две, а след първите глави – на три.

В горната част е гръбнакът на книгата, есета по различни, най-често глобални теми, в които прави интересни асоциации и сравнения: за политическия живот в Австралия, засяга също Южна Африка, САЩ и Канада, за анархизма и демокрацията, тероризма и Ал Кайда, за затвора в Гуантанамо, бежанските лагери, аборигените и апартейда, за клането на животни и птичия грип, тялото, педофилията, интелигентния дизайн и животът след смъртта, конкуренцията, музиката, литературата, английския език и университетите. 
В средата на страниците един стар, кротък, наивен, меланхоличен и трудно контролиращ мускулите си писател работи по книга. В нея шестима известни автори от различни страни ще споделят "Категорични мнения" за онова, което според тях е сбъркано в този свят и той се опитва да спази кратките срокове за своята част с есетата. В общата пералня на сградата среща красива млада жена. Единственият начин да случи наивната си мечта за една последна любов, каквато е възможна извън и след физическите желания, е да задържи обсебилото го миньонче край себе си с предложение срещу почти нереално високо заплащане „да го разбира интуитивно” и да набира и оформя текстовете му.
В общуването между двамата и взаимното им опознаване образът на Аня се развива от работеща бързо, но без мисъл сексапилна машинописка, цинична и глуповата, типична златотърсачка до чувствена млада жена с неподозирани качества и умствени способности. Писателят започва да се възприема през нейните очи, да осъзнава колко остарели, скучни и резки са мненията му. Съветите й резултират в по-краткия, по-интимен и мек втори дневник, където той споделя за баща си, еротиката, остаряването, целувката, птиците, децата, Бах, Достоевски и съседката, която носи кофа с вода на жабите в пресъхващия в парка поток.

И както това не е точно класически роман, така и любовният триъгълник не е съвсем такъв. След първите глави в двата дневника в дъното на страниците се включва и светът на Аня. Алан, чийто живот тя споделя, е тръгнал от нищото на сиропиталището и си е осигурил охолен и сравнително скучен живот – работа, самообразоване и неистова възбуда, когато други мъже си падат по скъпо платената му, красива домашна кукла. Работата й с писателя обаче е отдалечаване от този й образ и от Алан, тя започва да има мнение, да го изказва и в обсъждането на части от книгата и автора й вижда другата, тъмна страна на алчния, пресметлив и циничен мъж до себе си.

Втората и третата част от страниците са и различните гледни точки за проблемите в една любовна история. Оформени са като бележки под линия, вървят с различно темпо една спрямо друга и спрямо есетата, понякога доминират над тях, но трите нишки остават чудесно вплетени до последната страница. Поведението на двойката, анализите й на книгата и автора и сблъсъкът с него е отговорът, който писателят получава на въпросите и предизвикателствата към света, изразени в есетата му. В едно дълго писмо на Аня са както финалните щрихи на образа й, така и развръзката.

лична оценка: 4/5
goodreads rate: 3.59

ИК Жанет 45, 2011 г.
236 стр.
13.99 лв.

Още мнения за книгата: Дневник, Под моста, Капитал


понеделник, 1 декември 2014 г.

Лавинообразност на празноглавието

Неведнъж съм споделяла тук топлите си чувства към Фейсбук и те продължават да стават все по-горещи заради болшинството с профили там. Имам усещането, че всеки, който познава азбуката и се докопа до компютър, си умира от желание за изяви. Иначе не мога да си обясня готовността, с която лавинообразно нараства разпространението на всяка глупост - от отделяните от Фейсбук (!) по 60-90 цента за всяко споделяне на тежък случай на измислен рак/тумор или на сълзлива история като от сапунен сериал, през прекалено сериозните декларации по различни поводи (сега на лентата върви поверителността на невероятно ценните лични мъдрости и снимки), до всевъзможни сензации, открития, конспирации, панацеи и чуда. Цели общности вярват в тях и си ги препращат като мантри по пътя към душевния оргазъм, всемирното щастие и изглаждането на мозъчните гънки.
Освен, че е адски дразнещ спам, говори съвсем ясно за стадното мислене (или невъзможността за мислене) на не малък брой хора. Същите запълват останалата част от онлайн съществуването си с късметчета, зодии, символики на името, тъпи игрички (цвят на сутиена, минал живот, каква къща/кола/цвете си), кичозни и сладникави картинки на бебенца, животинки, страстни двойки, цветенца, плачещи девойки, божествени символи и т.н., окичени с рядко свързани тематично с тях мъдрости и цитати, жънещи лайк след лайк.

Цитатите са тези, заради които всъщност започнах да пиша този текст и които най-често ме вкарват в доста неприятни ФБ-диалози. Търкалят се едни и същи в нета, изтъркват се от споделяне. Простата истина е, че феновете им, поне повечето от тях, рядко са прочели повече от 10 книги в живота си, но си умират да се правят на интелигентни и да впечатляват нежните и чувствителни души. Изпляскват първото срещнато засукано нещо, с копи-пейст или украсило картинка, с пълно безхаберие чие е и дали набеденият автор изобщо е чувал какво е казал. Обиждат се от корекцията, важен бил смисълът, не авторът.

Много любими са "Малкият принц" (все пак е задължителна в учебната програма), Мая Анджелоу и Оскар Уайлд (съмнявам се обаче дали копи-пействащите са пипвали и една тяхна книга). Също и водещите Хеликон-ските класации за продажби Хорхе Букай, Паулу Коелю, Робин Шарма, Дийпак Чопра. Умни едни такива, затрогващи, разчувстващи и даващи пътеводна светлина в живота. Прекалено слаба съм интелектуално, за да оспорвам авторството и творчеството на такива титанични умове, също така нямам нерви, време и желание да го разучавам подробно. Затова и подминавам такива бисери.

Има обаче няколко много оборотни цитата, чието приписванe на други автори е особено дразнещо. Някои от тях дори са се промъкнали и в Меката на четящите, goodreads, което показва само, че инерцията и немисленето не са чужди никому и няма местенце, обезпаразитено от тях.

За измислената реч на Вонегът пред випуск '97 на Масачузетския технологичен институт (MIT) се писа неведнъж, но продължават да го цитират с нея, вместо да прочетат нещо наистина негово. Впечатляващ е.
Истинският автор на тази реч е Мери Шмич. През 1997 г. тя написава есето Advice, like youth, probably just wasted on the young за колонка на вестник „Чикаго Трибюн”. Скоро градска легенда обвързва това есе с името на Кърт Вонегът, като му се приписва авторство. Не само думите в него не са негови, но точно през тази години и човекът, изнесъл реч пред студентите там, е друг – Кофи Анан.

Още примери:


Това е най-четливият вариант измежду останалите, на фона на светлини, гори и треви. Силни, хубави, истински, верни думи. Само че не Неруда, а бразилската поетеса Марта Медейрос е написала това (в оригинал: Muere lentamente). Още информация по темата (на английски) има тук
В същата статия може да се прочете и за прословутото прощално писмо на Маркес, което уж е писал, болен от рак и за което коментира: "What can kill me is the shame that some people actually believe I could have written something so vulgar."





Обичам много Буковски заради откровеното му, непрефърцунено и нелъснато писане за живота. Вулгарността и цинизмът са най-малкото, което трябва да впечатлява у него. Трудно ми е да посоча любима книга, но "Всичко на масата" определено трябва да бъде прочетена като наръчник как се култивира един опропастен живот, още от дома и училището. Съвсем неразумно изгълтах всичко, преведено у нас и докато чакам някой да се сети да издаде следващото заглавие, вероятно ще започна да ги повтарям. А "Любовта е куче от ада" отварям почти всеки ден. 
Никъде обаче не успях да срещна горния впечатляващ цитат, усилено тиражиран и на български. Стигнах и до форума bukowski.net, където дискутират доста по-пристрастени и начетени от мен негови фенове. Обобщено неавторството на Буковски е описано тук и тук, почти крилата мисъл е на Кинки Фридман, кънтрипевец, автор на 17 романа-мистерии, хуморист, женкар, приятел на уличните кучета, любител на ругатните и кандидат за губернатор на Тексас през 2004 г.





Съвсем не съм успяла още да изчета всичко от Фьодор Михайлович и може би щях да приема на доверие, че това похвално слово за алкохолика е дело на Достоевски (или на друг руски класик), ако не харесвах Николай Фенерски. Открих го именно покрай този му цитат (от края на разказа "Не съм алкохолик"). 


Това са последните набедени цитати, за които спорих тези дни. Обещах на един отворен господин с афинитет към заядливо-селяндурския подход в комуникацията да събера циркулиращите такива в нета и да ги издам с подсказка за истинския автор в книжка-патеричка - за всички онези, които се напъват да изглеждат ЕнтелЕгентни, пък хич не им идва отвътре. 

Уточнявам, че нямам нищо против споделянето на интересни моменти от книгите, дори го адмирирам като начин книгата да стигне до повече хора и да ги заинтригува. Но нека споделяме наистина прочетеното, вместо да се пъчим с бродещия из мрежата кич.


неделя, 13 юли 2014 г.

Леон



Леон е на пет. Или на седем (никой не знае, той също). Слабичко ангелче с големи сини очи и загоряло личице, на което русите до бяло вежди и коса изглеждат като подарени.

Леон не знае какво е шоколад, вафла и кюфте. Знае, че миришат хубаво, че са вкусни и че понякога му ги подарява някоя добра баба.

Леон не знае какво е интернет и смартфон. Знае, че през ден минава автобус и всяка сутрин идва микробусът с хляба. Не знае също какво е магазин, защото в селото няма. И за какво служи хладилникът, защото у тях няма такъв.

Леон живее в мултиетническа, мултикултурна и мултилингвистична среда, но не може да говори добре нито български, нито някой от останалите езици, на които се говори у тях и в останалите малцинства, т.е. болшинства в селото.

Леон не разбира нито от религия, нито от господ, но разбира от болка. И с болка ще ги свързва занапред. Съвсем скоро и в пълно съзнание е обрязан, а парите, влезли у тях заради това, отдавна са изпити (не изядени).

Леон не знае какво е да го гушнат или целунат за лека нощ, но знае, че е бреме. Живее повече на улицата или в съседските дворове и само понякога – в къщата, където е пратен.

Леон не знае кой е баща му. Майка му е успяла да еволюира до примитив, непознаващ нито детство, нито нормално семейство и да го зачене, докато си вади хляба, облекчавайки някой потомък на викингите. Черепното й съдържимо е достатъчно да й отвори краката и устата, но не и да й подскаже колко добре биха си живели двамата с детските, паричките за самотна майка и останалите помощи в онази далечна, студена и толерантна държава. Леон знае, че й пречи. Натоварила го е като багаж за майка си, успяла временно да акостира при поредния мъж с поредното отроче в корема.

Леон постоянно го бият. Баба му, заради опропастатената младост на майка му, собствения си смотан живот и защото е още едно гърло за хранене, ако има с какво. Мъжът й, който му е нещо като дядо, защото не е от неговата кръв (не спира дори и от благодарност, че седмица не е изтрезнял с парите от обрязването на Леон). Лелите и вуйчовците му, повечето около неговата възраст, защото е чужд. Децата от всички етноси, защото не е като тях.

Леон не знае какво е детска градина, книжка, играчка. Вероятно няма да разбере и какво е училище, приятел, обич, ласка. Или бъдеще. Играе си собствени игри, защото колкото и да се навърта край другите деца, е като грозното патенце и всички бягат от него.

Леон ходи облечен и обут с каквото е останало у тях на ставане сутрин. Яде, ако има какво да наготвят, ако остане за него или когато съседките го нахранят. Леон носи звънче на врата, за да го намират по-лесно из селото, щом се присетят за него. Любимото му място е пейката на спирката. Маха на всички заминаващи коли и се усмихва с онези големи сини очи, като две питанки. Ще ми донесеш ли пак шоколад? Ще ме вземеш ли с теб?

вторник, 8 юли 2014 г.

Нагоре по стълбата, която води надолу


103-годишната днес проф. Бел Кауфман (пред снимката, на която е с дядо си, писателят Шалом Алейхем) публикува "Нагоре по стълбата, която води надолу" преди почти 50 години. Превеждана, преиздавана, екранизирана, превърнала се в многоседмичен бестселър, култово четиво и част от учебната програма, тя е можело да си остане незабележим разказ от три и половина страници, ако бдителна редактора не усетила потенциала на записките от учителското кошче.

Попадна ми в далечните гимназиални години, незнайно откъде и се превърна в една от книгите с главно К. В нея беше забраненият все още тогава свят, в който децата бяха същите като нас. В нея бяха и учителите, които исках да имам, да си говорим за книги, а не до припадък за "какво е искал да каже авторът", без да се отклоняваме от задължителните за заучаване сборници с литературни анализи на нечии авторитетно мухлясали мозъци. Това можеше да убие желанието за четене и зачатъците на мисъл у всеки.

Тогавашното издание на "Народна младеж" беше от ограничените тиражи на хубавите книги, продавани под щанда. За тях ти трябваше или позната книжарка, или часове опашка и вървяха с поне кило произведения на "правилните" автори. Запечатала се е ярко в съзнанието ми, помня цели глави. Дълги години търсих запазен екземпляр, почти неоткриваема е, въпреки солените цени. Издателство "Еднорог" обаче извърши едно добро дело и я преиздаде.  




Пристрастна съм към старата жълта корица с мис Барет и все още се опитвам да възприема пъстротата на новата (за щастие забавните детински рисунки вътре са запазени като в първото издание). Сега прочетох книгата от позицията на родител, но със същото удоволствие и въздействието беше също толкова силно. 

Дистанцията на времето и километрите не променя нито децата, нито учителите. Навсякъде са еднакви, както лозунгите („Учителят е огледало на училището”), ученическите бисери, преподавателските изцепки и проблемите, които Бел Кауфман поднася с много болка (и за да бъдат по-лесно смилаеми - обилно поръсени с хумор): липса на мотивация и заинтересованост и при двете страни, на индивидуален подход, особено към т.н. трудни деца, слаба комуникация, уравниловка, бюрокрация, бягства от час и формално водени часове, поставяне на дисциплината пред знанията и още много, които резултират в разбити учителски нерви и полуграмотни ученици с почти нулева обща култура. Преди 50 години там и днес тук положението е едно и също.

Млада, симпатична и ентусиазирана да преподава, Силвия Барет се сблъсква с непонятни и комични училищни порядки и букет неуправляеми ученици, апатични, кротки, разсеяни, агресивни, самонадеяни, с бушуващи хормони и блуждаещи мисли. Училището е последното нещо, което ги интересува: 

„Заради преподавателите намразваме предметите.”

„Дайте ми една разумна причина да остана (в училище).”

„Знам, че училището трябва да ни подготви за живота, но досега то не е направило нищо.”

„Никога през живота си не съм прочел нито една книга и няма тепърва да почвам.”

„Използвам само 10% или по-малко от това, което научавам. Жива загуба!”

Преди нея и преди борбата й със системата и опита да опознае всеки от тях. Преди да успее да преобърне представите и характерите им.

Формата на книгата е много интересна. Съставена е основно от части от домашни работи и формуляри, извадки от официалната училищна кореспонденция и от кутията за предложения в класната стая, писма до приятелка и съобщения с бележки между учителите - всичко, трупано в кошчето на мис Силвия Барет. 
Макар и така да изглежда странна и объркана, "Нагоре по стълбата, която води надолу" е много лека и приятна за четене книга, колкото забавна, толкова и мъдра. Бих я препоръчала на всеки, който независимо по каква причина има контакти с деца в крехката училищна възраст.

„Дадох им да напишат през часа съчинение на тема „Моят най-добър приятел” и докато четях тетрадките, чудех се как да ги поправям и какво да поправям. Правописа ли? Препинателните знаци? Неизречената самотност, която се четеше между редовете? Не знам откъде да започна, да се смея ли, да плача ли. Може би и двете.”
 „Моят най-добър приятел е телевизорът и ако нещо се развали не зная какво да правя със себе си.”
 „Не се грижи за каймака – той винаги ще изплува на повърхността. Обезмасленото мляко се нуждае от добри учители.”



„Аз изуставам защото знанията вървят много бързо та да науча всичко. Може ли да вървите по-бавно с четенето?
Пофтаряч”

„Аз заспах в метрото защото цяла нощ стоях да си пиша домашното и когато спря на спирката аз изтичах към вратата за да не закъснея и съм го оставил на седалката”.

„Също давайте по-модерни книги отколкото Одисеята. Трябва да напишат отново Одисеята с повече съвременни събития.” „...не бих я дал и на куче да я чете.”

„Може ли да направите така че тебеширът при писане да не скърца.”

„Най-много ме тревожи това, че те приемат без каквито и да било въпроси всичко, каквото им се преподава, от когото и да е, застанал пред дъската...никак не им идва наум да мислят.”


„Но аз не искам да се откажа, преди да опитам. Мисля си, че учениците заслужават по-добра участ от тази, която имат. Също и учителите.”

„Мисля, че той никога вече няма да бъде същият.
Ето това е. Затова искам да преподавам, ето къде е единственото удовлетворение за труда – да въздействаш, да предизвикаш трайна промяна в живота на детето.”

„„Тези, които умеят, вършат нещо; тези, които не умеят, учат другите” (Б. Шоу, „Човек и свръхчовек”) Както повечето прочути фрази, и тази е вярна наполовина. Тези, които умеят, учат и другите; тези, които не умеят – огорчените, заблудените, неудачниците в други полета на действие – намират в образователната система извинение за положението си или убежище.”
„Може би това е единственият начин да ги запознаеш с трагедията – чрез комедията.
Хуморът е единственото, което ни остава.”

„Аз държа на моето чувство за хумор, което всъщност е чувство за мярка. „Вие виждате нещата от комичната страна, което прави всичко по-лесно”, ми каза един ученик.
Много по-лесно. Как мога да приемам сериозно такива безсмислици като: „Закъснение поради отсъствие”, „Най-добър изоставащ” и „Бланка за съгласие за детски паралич”
„Късно закъснял”,Също и: „Моля, не обръщайте внимание на долуказаното.”, „Неизвинено закъснение – твърди, че се е изгубил при пътуването.”

„Важното е да ги накараш да почувстват страданието на крал Лир, а не дали правят добро или лошо контролно върху Шекспир. Важното е да опознават и да откликват, а не да зазубрят няколко реда от текста.
Аз искам да им посоча пътя към нещо, което винаги ще ги примамва, когато телевизорът е развален, когато филмът е свършил и училищният звънец е избил за последен път.”

„Знае ли Министерството на образованието, че вие позволявате на вашите деца да четат извън училище такива непристойни книги като „Спасителят в ръжта”? Вместо нея трябваше да ги заставите да четат Библията, но те я забраниха.”

„Можете ли да познаете по почерка бял ли съм или черен?
Срамежливият никой”

„Предлагам по-тихи класни стаи, защото много обичам да спя.”

„Но какво да си пожелаеш на ядеца от печената пуйка с човек, способен да поправя грешките в едно любовно писмо?”

„Съотношението между тъпи и будни деца навсякъде е едно и също. А когато децата идват със собствени коли на училище, то и те, и техните родители са склонни да гледат на учителя пренебрежително, само защото няма пари и високо обществено положение.”

лична оценка: 4/5
goodreads rate: 3.92

Издателство Еднорог, 2014 г.
384 стр.
14,90 лв.

Други мнения за книгата: Ради Радев, Аз чета, За книгите днес, Момичетата от града
 


Web Statistics