събота, 20 декември 2014 г.

Преди да падне нощта - Рейналдо Аренас



"Аз казвам своята истина, също като евреин, пострадал от расизма или руснак, преминал през ГУЛАГ, или което и да е друго човешко същество, способно да види нещата такива, каквито са; крещя, следователно съществувам."
Посмъртно издадената автобиография на Рейналдо Аренас, "Преди да падне нощта", е поредният бисер от Кубинската поредица на "Жанет 45", шокиращ и смущаващ вик за свобода.
Книгата е откровен поглед към един много болезнен период от историята на Острова, Кастро като позьор и диктатор, мизерията и неистовия глад, изолацията и вечната мечта за бягство от рая на революцията, убийствения труд в името на безсмислени и непостижими цели, смазващия духа и личността нов ред, произвола на привилегированите и военната дисциплина, жените и хомосексуалните като хора втора ръка и животни, унищожаването на кубинската култура и интелигенция, доносите като национален спорт и метод на оцеляване, дисекция на латиноамериканската литература. Някои от процесите са ни добре познати и от нашето минало, но въпреки това написаното е стряскащо.

Аренас пише с много любов не само за родината си, но и за кубинските мъже. Харесвам и чета с удоволствие авторите, които успяват да вплетат интимните моменти в останалия текст, без да бъдат самоцел или кръпка и колкото и да са честни и разкрепостени, да не прекрачват тънката линия на порнографията. Аренас обаче ги е преекспонирал, както и хомосексуалността. С изключение на последните няколко глави за Америка, в останалите страниците преливат от възбудени (огромни, прекрасни, красиви, лъскави и т.н.) фалоси, големите им топки и жадни, гостоприемни задници. Дори и да са верни спомените му, че на село е било обичайно и съвсем нормално мъжете, включително и женените, да правят по-често секс с други мъже, особено с роднини, с дупки в дървета или с животни, отколкото с жени, по-смущаващото е, че според тази автобиография преди половин век в Куба не е имало хетеросексуални мъже. Почти всички са хомо-, едновременно активни и пасивни; тук-там някой е би-. Почти всеки пише поезия, някои и романи и четенето им в тесен кръг задължително се съпровожда със здрав секс. Сексът е основно и денонощно занимание; самият Аренас твърдо се въздържа единствено в затвора, защото това е място за хора без дух и там няма място за екстаз и любов. Но иначе въздухът тежи от похот, всеки непрекъснато търси и се предлага, понякога на цели дузини; рядко приятелят не е и любовник. Всеки е перманентно незадоволен и потентен като кон. Животът в Куба е една непрекъсната хомосексуална оргия...

Едноименният филм на Джулиън Шнабел с Хавиер Бардем (поразително приличащ на Рейналдо Аренас) и Джони Деп набляга точно на тази скандална и според мен – не особено достоверна гледна точка. Книгата е много повече и по-добрата версия. Филмът не е за изпускане, но е в по-голяма степен провокативен, отколкото задълбочен и би било добре да се гледа след прочитането й.

"Сърцето на къщата беше баба ми, която пикаеше права и разговаряше с Господ. Винаги търсеше сметка на него и на Богородица за всички несгоди, които ни дебнеха и ни сполетяваха – за сушата, светкавиците, които подпалваха палмите или убиваха конете; за кравите, умиращи от болести, срещу които не можеше да се направи нищо; за запоите на дядо, който се прибираше и се нахвърляше да я бие. Баба ми имаше по това време единадесет неомъжени дъщери и трима женени синове. С времето дъщерите си намираха временни съпрузи, които ги взимаха със себе си и след няколко месеца, по подобие на майка ми, ги изоставяха... Светът на моето детство беше населен с изоставени жени. Единственият мъж в къщата беше дядо ми. Навремето е бил истински Дон Жуан, но сега беше само един плешив старец. За разлика от баба, той не разговаряше с Бог, а си говореше сам. Понякога вдигаше поглед към небето и изтърсваше някакво проклятие
... Дядо ми имаше своите изблици на гняв; тогава млъкваше – направо онемяваше, изчезваше от къщи и хващаше гората, като изкарваше там цели седмици, спейки под дърветата. Твърдеше, че е атеист и цял живот попържаше Господ на майка, може и само за да стъжни живота на баба, която по всякакъв повод падаше на колене насред полето да измоли някаква божия милост, която така и не я спохождаше."

"След толкова години живот при този режим се бях научил да разбирам как човешкото в човека постепенно се заличава и човешката същност постепенно се похабява в името на оцеляването."

"Да, храбростта е лудост, но изпълнена с величие."

"По заповед на Правителството на плажа можеха да ходят само правоимащите работници, които плащаха месечен профсъюзен членски внос. Обаче не можеха да посещават онзи плаж, който си поискат, а само този, който принадлежеше на профсъюза им. За да ги разделят, бяха построили огромни зидове, които влизаха навътре във водата.
...Не разрешаваха и къпането покрай крайбрежния булевард. Когото хванеха да се къпе там, го арестуваха. Как се живее на остров, без да те пускат до морето? Винаги си бях мислил, че единственото нещо, което ни беше спасило в Куба от пълно безумие, беше възможността да отидеш до морето, да влезеш във водата и да заплуваш."

"Едно от най-тъжните неща на тираниите е, че всичко се взема насериозно и се потъпква чувството за хумор... При Фидел Кастро чувството за хумор започна да се заличава, докато се стигна до неговата забрана. С това кубинският народ загуби една от малкото си възможности за оцеляване. Като му отнеха смеха, отнеха на народа най-дълбокото усещане за нещата. Да, диктатурите са целомъдрени, надути и абсолютно досадни и скучни."

"Отвратен от всички тези хора, които не умееха да са приятели, в моментите, когато най-много имах нужда от тях, написах един малко ироничен образец за писмо и го нарекох Заповед за прекратяване на приятелството. Образецът гласеше следното:
Господине,
Съгласно равносметката по приключване на приятелствата, която правя в края на всяка година въз основа на строго определени правила, Ви съобщавам, че Вашето име е включено в съответния списък.
С уважение,
Рейналдо Аренас"

"Разликата между комунистическата и капиталистическата система е в това, че макар и двете да ти бият шутове в гъза, при комунизма трябва да ръкопляскаш, а при капитализма имаш право да викаш. Дойдох тук, за да викам."

"На Острова бяхме осъдени на мълчание, на остракизъм, на цензура и на затвор. В изгнание – на пренебрежение и на забрава от страна на другите изгнаници. У кубинеца съществува нещо като чувство за унищожение и завист; общо взето, преобладаващото мнозинство не търпи величието, не търпи някой да изпъква и иска да го изравни с плоскостта на всеобщата посредственост. Това е непростимо."

"Изгнаникът е като човек, изгубил своя любим. Затова се самозаблуждава, че във всеки нов образ открива любимото лице... За изгнаника никъде няма място, където да може да живее. Просто то не съществува...В изгнание човек не е нищо повече от призрак, сянка на някой, който никога не постига своята пълна същност. Аз не съществувам, откакто заминах в изгнание. Оттогава започнах да бягам от самия себе си."
лична оценка: 4.3/5
goodreads rate: 4.16

ИК Жанет 45, 2010 г
432 стр.
14.99 лв

Още мнения за книгата: Момичетата от градаКултура

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Web Statistics