събота, 27 ноември 2010 г.

The Bucket List

Няма да правя ревю на онзи филм, в който Джак Никълсън и Морган Фрийман си правят списък с нещата, които искат да свършат, преди ракът да ги отнесе. Няма да ви досаждам и с моя списък с това, което искам и трябва да направя. Ако бъде материализиран, сигурно ще е колкото роман с размерите на тухла четворка. След всяко отметнато нещо в него излизат още няколко за научаване, изживяване, опитване, виждане и усещане. Понякога имам чувството, че съм проспала немалък период от живота си.

Това е списък със случки и моменти, които са ме впечатлили, замислили и най-често - изнервили в различна степен. За да не си спамя пощата в разсъждения сама със себе си по тях, ги събирам в един файл. За някои писах постове тук, други са ми се сторили не толкова важни или са останали там за избистряне на идеята. Колкото и да мисля и каквото и да направя, не мога да реша маловажните само на пръв поглед проблеми. Това е списък с кашите, върху които трябва да помисли (и съответно - да ги оправи) някой друг, с повече отговорности и власт - някой, на когото всъщност това му е работата. (Стана дълъг и тук е само частта му от последните 2-3 седмици.)

----------

Приятелка, работеща в библиотеката, се оплака, че тази зима или трябва да стоят там на студено, или да съкратят няколко човека, за да има пари за отопление. Толкова според отпуснатия им бюджет. Към тази потресаваща перспектива чудесно се вписа новината, че обявяват дарителска кампания. Приемат книги, издадени след 2007 г., парички по банкови сметки или хартия и физически остарели книги, които да предадат на "Вторични суровини". Мисля да се включа в последната точка с няколко чувала вестници и морално остарели книги. Нови няма да им дам, защото знам с цената на какво продължавам да си ги купувам. В крайна сметка време е държавата да си поеме задълженията, а не за всяко нещо да организира кампании, разчитащи на милостиви и чувствителни по разни проблеми хора. Библиотеката не е на самоиздръжка. Меко казано срамно звучи, че през последните 3 години не са купувани книги.

Могат да се включат и от общината, заделяйки част от разходите си за командировки или служебни банкети по всякакви поводи и поводчета. Била съм на няколко такива, наречени за благозвучие "работни обяди/вечери". Поръчваното потресе присъствалите чужденци и често питаха "Кому е нужно това изобилие и какво се прави с всичката останала храна?" (не и с пиенето, то се поглъща бързо и с литри). Отговорите, че се опакова и праща по домове за деца или възрастни, звучаха нелепо и грозно.

Могат да помогнат и местните мастити бизнесмени. Евентуално, защото подпомагането на библиотеката е дело непрестижно, неосигуряващо никаква реклама. Друго си е преди ремонта на чалготеката си да позволиш на клиентите да изнесат в последната вечер цялото й старо оборудване, обзавеждане и бутилките, а остатъка да натрошат за кеф. Или да спонсорираш безплатен концерт на Мустафа Сандал на стадиона. След такива постъпки хората те споменават дълги години възторжено и с благодарност.

----------

Малкият ми син обича да ходи на кино - занимание, което спонсорирам с голяма радост. И вече отдавна не иска с мен, а с приятели, разбираемо е. В по-ранна възраст ги водех и двамата, бяха много хубави моменти.
Последният път, когато детето ходи в единственото ни останало кино, даваха "Американецът". Един приличен, нов, съвсем нелош филм. Аз го изгледах абсолютно непредубедена от ревютата с най-различни мнения на двата полюса и с удоволствие, а в песента от финалните му надписи се влюбих.
В късния петъчен петъчен следобед, при цена на билетчето 3 лв., в салона са били цифром и словом 4 (четири) човека, т.е. тяхната компания. И при предишните му посещения винаги е било много, много рехаво вътре. Как ли оцелява все още като кино? Вероятно с помощта на миниМОЛчето на първия етаж.

С носталгия си спомних опашки и бой за билети, почти като за новогодишните банани. Защо сега кината са празни, въпреки че броят им беше драстично намален? Аз ходя много рядко по две причини - няма с кого (била съм и сама, случайно нацелвайки филм, който си заслужава) и защото обикновено не мога да дочакам пристигането на повечето филми тук. И при най-добро желание няма начин да се разбере кога и какво ще дават. Плакати и програма с дати за предстоящото няма, касата работи единствено по време на двете прожекции. Не съм убедена обаче, че там ще могат да ми дадат някаква информация в по-далечен план. Как да реша тогава кой филм да тегля и за кой да изчакам удоволствието на голям екран?

----------

КАТ, зала с много гишета и големи опашки. За късмет пред нашето няма никой и докато преглеждат документите, чета разлепените навсякъде табелки с едър шрифт: "Забранява се влизането в сградата с анцузи, къси панталони, потници, джапанки и много къси поли". За некъпани и немити граждани нищо не пише, а те осезаемо преобладават в залата, ароматът им е наситил въздуха. И естествено, повечето са с анцузи. Поглеждам към нашето гише, за да видя как служителките дават личен пример с облеклото си. По-слабичката е с къса блузка и със силно прилепнали, впити дънки. Отиват й, (п)о(д)чертавайки това-онова. Предвид и голия пъп и ластика на прашките, видни при всяко навеждане към прозорчето, за мъжката фантазия нищо не остава. Няма много за гадаене какво крият тези дрешки или поне не повече, отколкото ако беше къса пола. На такава, малко по-дълга от коланче, е заложила колежката й с рубенсови форми. Отново пъп и къса, прозрачна и дълбоко деколтирана блузка, надолу чизми с убийствен ток. Картинката зад гишето е толкова примамлива и отвличаща вниманието от бумащината, че човек се сеща чак на излизане за култовата реплика от един български филм (около 5-тата мин. на клипа): "Прасета не може, кучета и котки може ".

И същата реплика се промъква бегло и по останалите гишета под същите табелки и бавно заглъхва. Защото ничие облекло вече не впечатлява, писва обикалянето от сграда в сграда и от гише на гише, край нямат в двора на КАТ. И висенето от опашка на опашка, треперенето от студ/потенето от жега, с надеждата точно преди реда ни да не започне някое технологично прекъсване. И после следва връщане пак на първото гише и пропилян цял един работен ден. А според случая се налага и прескачане до Данъчното или Общината в другия край на града. Чудя се кой умник е кръстил почивките "технологично прекъсване". Всъщност то си има технология в размотаването на гражданите и служителите се уморяват много в прилагането й.

Едва ли е толкова технически невъзможно да се чака на една опашка и на едно гише и цялата информация да е събрана там или да може да се намери от свързаните в мрежа институции.
По подобен начин може да се избегне размотаването и при безработните например. Там първо се ходи в Бюрото по труда, където по незнайни причини, въпреки видимо скучаещите без работа служители, първо дават час за регистрация за след около месец. При успешна такава следва разходка и дълго висене в НОИ и периодични разкарвания, придружени с много чакане (но никога в един и същ ден) пред едно гише и една стая в БТ. При пропускане на едно или ден закъснение, безобразно голямата парична помощ се отнема. Ползата е в поддържане на добра физическа форма от разходките и каляване на нервите, иначе подходящо работно място никога не се намира. При отписване от БТ процедурата се повтаря - ново висене там и нова разходка и пак висене в НОИ.
Биха улеснили безкрайно хората, ако всичко се прави на едно място и бумащината е по-малка. Но пък биха затруднили себе си. И изобщо, защо й е на държавата да мисли за такива незначителни проблеми? Който има зор, ще виси по опашки и ред гишета колкото дълго се налага. Как иначе ще се оправдае огромният брой държавни служители и заплатите им?
(има една стара, много стара и почти мухлясала думичка, която чудесно им пасва - синекурци)

сряда, 24 ноември 2010 г.

Моята Венеция

Вчера падна първият истински есенен дъждец. Предвид датата от календара не той трябваше да е изненада за градската ни управа, а придружаващите го гръмотевици и светкавици. Не беше избрал подходящ момент да падне обаче, теренът още не беше готов да го поеме. Кога настъпва готовността му, е никому неизвестно. Както и при снега - и чак през февруари да завали първият, пак ще има трудности с почистването му. И изобщо природата е крайно време да вземе да се съобразява и да внимава с изненадите, които поднася.

Имах изключителното щастие и късмет да съпреживея събитието, обикаляйки града точно по това време. Под двата моста, откъдето се минава (принципно и най-пряко) за един голям квартал, индустриалните зони и се излиза на пътя за Варна, отново имаше тапи, тоест езерца. Е, не чак толкова големи, както се е случвало неведнъж - на влезлите в тях коли да се виждат само таваните, но си беше атракция да се наблюдават малкото смелчаци, решили да си вдигат адреналина. Останалите обикаляха половината град, за да поплуват на по-плитко по пътя към целта си.

Градът беше истинска Венеция на Балканите. Всичките прясно понесли рехабилитацията на тръбопроводите по ИСПА улици се бяха превърнали в канали, преливащи и над тротоарите. Всъщност не всички, само хоризонталните такива. По баирите се виждаше асфалт. Познавайки размаха на кметските идеи, нищо чудно в най-скоро време и по тях след всеки дъждец да се образуват канали под наклон, с които да привличаме така чаканите туристи.

Гледката беше разкошна, ако се наблюдава на топло от кола. У пешеходците предизвикваше леки, но поносими неудобства.
(извинявам се за лошото качество на снимките, обаче ми беше трудно да си държа телефона фокусиран под дъжда и да подскачам едновременно с това, за да си стопля краката в пълните с вода боти)


























































Тук се появяват две питанки, на които и оправният ни кмет заедно с целия си кадърен екип трудно би намерил отговор:

1. Какъв разкрач трябва да има човек, за да успее да пресече със сухи крака на тази пешеходна пътека в центъра на града? Може и в по-образни мерни единици - колкото ширината на 2 коли, на половината улица и т.н. Място и време за засилване и отскок няма - поради непрекъснато фучащите коли. Пресичане в непосредствена близост не се препоръчва, защото както е видно от последната снимка, в езерото там само може да се плува.

2. Колко чифта обувки или боти трябва да има всеки (и респ. в едно семейство), ако се налага неколкократно минаване в такъв ден по градските улици? Да се има предвид, че на следващия ден също трябва да се обуе нещо, както и това, че масово новообразуваните канали са с такава ширина, вкл. покрай училищата, магазините и жилищните блокове. Подвеждащото "С какви пари всеки ще може да си купи нужното количество чифтове" да се пренебрегне като маловажно.

неделя, 21 ноември 2010 г.

Quo vadis, мила родино?

Покрай вчерашния рейд из магазините съм изпуснала събитието на деня. Мога да го номинирам с чиста съвест и за събитие на годината. По значимост, смисленост и обществена полза може да му съперничи само безплатният концерт на Мустафа Сандал на стадиона ни през лятото. Та вчера близо 500 ученици са провели протестно шествие за по-голяма ваканция. Лозунгите им са просто връх на човешката мисъл: "Сега определяте ваканциите ни, след време ние - пенсиите ви", "Върнете ни ваканцията, тя се топи като сняг" и т.н. и т.н.

След кратък размисъл установих, че дечицата всъщност имат право - тази зима тя ще бъде от 24.12.2010 до 02.01.2011, миналата е свършила на 03.01., а по-миналата - на 04.01. Топи се наистина и горкичките няма да могат да си отпочинат. Затова искат да се върнат в училище чак на 09.01. Аргументите им са железни - след като протестът днес се проведе и в други градове на страната и не постигне желаният ефект, тоест министърът да спре да си го мести от единия крачол в другия и да прояви нужната щедрост, във Фейсбук има група, която е готова на 03.01. да не влезе в класните стаи. Ау, много страшно!

Класните стаи и без това не регистрират голям наплив, особено в горния курс. А присъстващите от 4-ти клас нататък дъвчат дъвки, пишат смс-и, слушат музика от телефони или плеъри, играят карти, бият се, разменят цветисти изрази с учителите и се изприщват, когато им споменеш думичката "матура". И как иначе, тя изисква трайни знания, не само от сегашния и предния урок. А тях няма как да ги имаш, ако не влизаш в час, а ако се объркаш да влезеш - да си само телом там. Накрая на учителя обикновено му писва, защото трябва да ти постави оценка и не му се занимава с теб през ваканциите и или те търси да те изпитва у дома, или ти дава два-три урока да научиш и персонално те изпитва до откат, т.е. до заветното 3.
Сегашните деца са отворени и напред с материала. Не учебния, този от живота. Знаят кога и защо нямат право да ги изгонят от училище, с какво да стреснат преподавателския състав и най-важното - че могат да си правят (почти) каквото си искат, защото колкото и да вбесяват един учител, той няма право да ги удря.

Та прави са си дечицата да протестират. Могат още и за повече дървени, грипни и прочие ваканции, а защо не и за пълно отменяне на училището след 4-ти клас. Достатъчно е да се понаучат да четат и пишат. След това така и така правят всичко възможно да по-рядко там, защото им е безинтересно и скучно (справка: бисерите от матурите и кандидатстуденските изпити). Далеч по-осмислящо живота им е времето пред компютъра или в заведенията. И понеже и това им доскучава, си спретват като вчерашното мероприятие.


Сега осъзнавам потреса, който предизвиках у тумба представители на чакащото ни светло бъдеще. Слизаме със сина ми от таксито с безкрайно количество торби и те налитат, възбудено разказвайки преживяното по време на шествието, дори му се скарват нежно за отсъствието. Той пък им се хвали какво сме му купили и накрая изтърсва: "И последно мама си купи две книги." Гледат го първо с недоумение, после се хилят и питат колко пари съм дала (не кои са книгите). След което почти с отвращение правят заключението, че майка му няма акъл, с тези 24 лв. ехей колко много неща могат да се купят.
Прави са си дечицата, разни поколения, разни идеали.
И се хилят. Да са живи и здрави, аз пък ще се похиля след матурите им.

петък, 19 ноември 2010 г.

Sometimes I feel like screaming

Особено днес. Искам да крещя, въпреки че сутринта ви попях добре. Крещи ми се отпреди това и не от любовна мъка, а откакто срещу подпис ми връчиха на вратата един плик, в който се намираше отговор на една жалба. Всъщност отговор е много силно казано, прилича повече на отчетливо показан среден пръст от г-жата/г-цата - супервайзор в отдел "Обслужване на клиенти".
















Показан ми е в последния ден от законоустановения за отговор срок от 1 месец. И съдейки по написаното - вероятно и в последните секунди от работния й ден.

Можеше момите, които ми приеха жалбата, вместо да си чоплят носа в работно време и да ме разубеждават (да не съм се занимавала с такива неща), да си свършат това, за което им се плаща и да ми обяснят кой всъщност трябва да я напише. Или някой от групата техници, която всяка седмица е по сигнал у нас да търси и никога да не намира къде е проблемът с нета. В случая - мъжът ми като титуляр трябвало, не аз. Което е доста тъпо и несериозно оправдание - можеха да вземат някакви мерки в тази смотана компания, чакайки едновременно с това въпросните документи.

Защото аз чакам да ми решат проблемите, а те дори не са си мръднали задниците цял месец да ги разгледат. За два месеца имам вече пети модем, работещ малко по-добре, но не идеално. И причината не е само в него, а някъде, където никой не я открива. Аз също не мога. Има си хора за тази работа. Когато си купувам хладилник или печка, аз съм просто ползващ ги клиент, не задължително хладилен или елтехник. Когато се повредят, викам именно последните за диагностика и поправка. Та и с нета така ....

Продължавам да НЕ получавам като качество и количество това, което искат от мен да им плащам. Писна ми от синекурци.

Всъщност май не ми се крещи, а ми се иска едно РПГ или нещо от сорта - да го разходя до София, да го паркирам срещу една висока сграда и ...





Кралски лов и метъл

Чудесни занимания като за края на седмицата. :-)

Подреждах си музиките, изтупвайки прах от стари и не толкова стари албуми и стигнах до Royal Hunt. Преди две години не можах да отида на концерта им в София и силно се надявам, че скоро ще повторят визитата си. Слушам често една избрана част от песните им с голямо удоволствие. Пропуснала съм покрай тази китка десетия им студиен албум, издаден в началото на годината и кръстен семпло Х. Но никога не е късно да се навакса, особено с музика.



Датската прогресив метъл група е създадена през 1989 г. от кийбордиста Андре Андерсен и басиста Стийн Могинсен (вече бивш) с идеята да събере общите им интереси: класическа музика и звучене, подобно на това Deep Purple, Queen, Saga, Yes, Rush и Rainbow. Тези групи имат силно влияние върху мелодичната музика на Royal Hunt - тя е завладяващ, характерен микс от великолепни вокални партии (освен сегашният вокал Марк Боалс се включват и гост-изпълнители), галещи ухото китарни рифове и симфонични елементи.













Асортиментът от тяхна музика в нета е много оредял, а качеството на наличната търпи много критики. Успях да изровя тези като по-прилични, но доста от хубавите им песни липсват. Ще завърша с една балада, която сигурно и насън си припявам.


Честит ви петък и хубав, емоционален и релаксиращ уикенд.




четвъртък, 18 ноември 2010 г.

Т.Р.Ъ.Т.К.А.

"Жените са като лампата на Аладин: ако потъркаш хубаво - ще ти се изпълни желанието!" (статус на приятел във ФБ)


Обаче мъжете не търкат. Или поне не всички и не често. Нито егото и самочувствието на жените, нито тялото (определени точки по него). Защото са уморени от работа, грижи и плащане за сметки, карти/риболов/мач/запивка с приятели. Защото цветето/целувката/добрата дума/ласката са немъжкарски лиготии и отживелици, жените и без това са си техни, що да се хабят. Защото жените са длъжни като такива да изпълняват желания, изречени все едно дали с поглед или след вълшебните думички "Бегом марш, ма, к`во съ моташ ощи". Желания най-различни - от гладенето на панталона и правенето на салатата до свирка или акробатична поза, видяна нощем от филмите са възрастни или разказана от колегата пред писоарите в обедната почивка. Защото ги гони ПМС или критическата, а тези мъжки периоди траят дълго, много по-дълго от женските. Защото след като нито една кола, футболен отбор или фолк/порно звезда не се казват Рутина, думичката няма никакво значение и такова нещо не съществува. И защото, и защото ... (Ако Шехерезеда се заеме да разкаже съвсем обстойно и с пълни подробности всички причини, няма да й стигнат и 2000 нощи.)

Същевременно мъжете са в състояние с часове да зяпат мълчаливо въдицата или група празноглавци, гонещи/гледащи още по-празната топка и от време на време да разнообразяват уюта с бойни крясъци и пожелателни действия към нечии роднини от женски пол. Или да се наливат с приятели до състояние, често придружавано от тротоарни екземи. Или да точат лиги по всяко преминаващо чуждо и добре загатнато четирибуквие и прилежащите към него цици. Или всичкото накуп. Вследствие на изразходените време и усилия за тези жизненоважни за мъжкото съществуване действия, собствените им половинки остават душевно и физически непотъркани или недотъркани. Вследствие на което пък те или си страдат мълчаливо, или ги лови стогодишната мигрена нощем в леглото, цикълът им идва през седмица и започват да използват жокера "Обади се на приятел" за хубавото потъркване.

Има и жени, които си решават проблемите по силовия метод или с много благи приказки, сълзи, сополи, заплахи и увещания, както и такива в ролята на нетъркащите мъже, но те са по-скоро изключение, отколкото правило. Също трябва да се отбележи, че приятелят от жокера е твърде вероятно да е от отбора на нетъркащите, но е такъв само у дома си, извън него е изключително старателен в изпълнение на упражнението.

Основното неудобство при използване на жокера е осъществяването на присъствието на индивидите от двата пола в един и същ момент, на едно и също място, в едно и също емоционално и еректирало състояние, без при това да будят съмнения и подозрения, да предизвикват нервни кризи (или такива от ревност) у половинките си, прецаквайки с това собствения си кеф. Прибавяйки и изгубеното време в дебнене на подходящия и удобен момент, в търсене на уютно и тайно местенце и транспортирането до него, както и похарчените за това финансови средства, неудобството се превръща в проблем. И колкото по-често се използва жокера (знаем, че апетитът идва с яденето), толкова по-голям става този проблем.

Решението му е гениално просто - телепортация. При поява на сърбеж, тоест на вдъхновение, следва моментално придвижване на индивида от точка А до точка Б и цялото време се оползотворява единствено целево - за потъркване, при това съвсем безплатно. Евентуалното нечие зачезване ще бъде абсолютно неподозрително и недразнещо - като влизане в тоалетната, бърз душ или отскачане за цигари. При наличието на такава опция всички жени ще ходят щастливо усмихнати, а мъжете - хм, малко трудно и ще бъдат (приятно) уморени у дома си. Но там пък никой няма да ги закача и ще си гледат спокойно мачове и формули, докато половинките им изпълняват желания им в кухнята или нечии други желания, породени от телепортацията.
Анонимен мъдрец е казал някога, че всички проблеми в света идват от нередовно пиене и нередовен секс. Крайният резултат от масовото използване на моменталното придвижване ще бъде едно всеобщо безпроблемно щастие и ще настъпи световно психофизическо равновесие.

За съжаление съществува сериозен проблем в проблема - науката все още не е открила принципите и начините за телепортация. За целта предлагам да се основе фондация в обществена полза и с идеалната цел: Т.Р.Ъ.Т.К.А. (Телепортация за регулиране и ъплоудване при териотиални и качествени алокации). Фондацията ще набере необходимите финансови, материални и човешки ресурси, които ще осигурят революционното решение на проблема с потъркването. Мотото й естествено ще бъде: "Чрез телепортация към световно равновесие!"

Записване за членство във фондацията, предложения и препоръки можете да направите на trytka@pocheshime.com

Благодаря за вниманието.


четвъртък, 11 ноември 2010 г.

Парченце от пейзажа

Намира се в т. нар. идеален градски център, на метри от най-вкусните катми и точно срещу новата модерна обществена тоалетна и паркинга. А, да - също и почти до чревния кабинет, Регионалния инспекторат по образованието, две банки и срещу детска градина. Накратко: на малка, но изключително оживена уличка, носеща гордото име "Калоян".


Преди около две години полити(етни)ческата партия, която се помещаваше там, се премести в нова, модерна сграда и остави надписа като културно-историческо наследство за преминаващите и работещите наоколо. До ранния следобед днес все още не се е намерил никой, вкл. от гореизброените институции, боравещ прилично с бояджийска четка, нито парички за една кутия боя.

сряда, 10 ноември 2010 г.

Без думи



























... и трима швепса, ако може. Послучай случката, че вече съм безконфликтна. :-)

П.П. След "Не мърдайте" очаквах да прочета и "Hände hoch!" Май трябва да понамаля филмите ... :-)

понеделник, 8 ноември 2010 г.

Power Monday

Слушам тези дни два нови албума и не мога да им се нарадвам. Зареждащи са понеделнично (и не само).

Единият е дуетен на Майкъл Киске и американската певица и вокален педагог Аманда Съмървил. Киске ми е голяма тръпка, имаше време, в което си мислех, че Хелуин без него няма да са Хелуин. Сега ми е трудно да реша него ли харесвам повече или Анди Дерис. Следих и изявите му солово, и с различни групи. Особено ме радваше в Avantasia: The Metal Opera (2001) + pt. II (2002) и в проекта, в който продължи с част от участващите там, въпреки заричанията си след леките скандали около операта, че заменя метъла с поп музика.
(за проекта - малко по-долу)






Втория албум слушам малко със смесени чувства, защото предварително беше обявен като последен, след който проектът Revolution Renaissance спира да съществува - поради лични проблеми на Тимо Толки, липса на участия и интерес от промоутърите. Учудващо - предвид музиката, която правеха и небезизвестните музиканти, които беше събрал и които допринесоха за много приятното звучене на проекта, често напомнящо за бившите им групи.

Тимо Толки е един от онези, които Господ е целунал по пръстите (цък и цък). Заради него прослушах и заобичах Стратовариус. След като ги напусна през 2008 г., с част от участвалите в метъл операта (вкл. М. Киске и Тобиас Самет) записва първия албум New Era.





През същата година пускат и демо албум, в който вече има промени в състава. Вокалите (както и в следващите два албума са на Gus Monsanto)





През 2009 г излиза Age of Aquarius.





И последният тази година -
Trinity. Жалко, че това е краят.





Пожелавам ви хубава и наситена само с приятни емоции седмица.
И честито на многото именници днес.




неделя, 7 ноември 2010 г.

Делириум

Не-тременс.
Дървото, което всеки ден съблича по малко от себе си.
Гълъбче, ровещо в разпарцалените остатъци от този стрийптиз, старателно прескачайки торбичките с боклуци, случайно изпаднали от терасите.
От същите тераси, от които мирише на яхния, скара и омекотител за пране.
Оглушаващо тихо. Няма ориенталски ритми, няма скандали. Само тихите стъпки на гълъбчето и съседът, който успява да храчи през парапета в интервал, приблизително равен на паузите между разтапящите китари някъде зад гърба ми.
Слънчев лъч, който уморено се прибира.
Остатъци от отдавна изстинало кафе и смачкани недопушени цигари.
Три книги на перваза, зарязани на различни страници.
Въртележка от лица и образи, прескачащи от филм във филм и навързани странни, почти безмислени асоциации покрай тях.
Телефони, които толкова отдавна мълчат, че не си струва да се зареждат.
Бръмчащи понякога коли. Хора, отиващи или връщащи се някъде. Щастливци.
Минути, часове и дни, гладки и еднакви като зрънцата, имитиращи сняг в онези играчки - стъклени топки, оживяващи само след силно разтърсване или ритник.
Бълнуване, редуващо се с мълчание, които никой не чува.

петък, 5 ноември 2010 г.

There For You




Разкошна вечер, топла и много тиха. Шезлонгът на терасата, аз и един коктейл. Лампата до дървото е като августовско пълнолуние. Гласът на най-малкото отроче на Боб Марли ме отнася нанякъде:


Vexation of spirit is a waste of time

Negative thinking, don't you waste your thoughts
Verbal conflict is a waste of word
Physical conflict is a waste of flesh
People will always be who they want
And that's what really makes the world go round
Unconditional love is scarce ...

Абсолютно е прав. Не бих могла да го кажа по-точно, макар че всеки ред е една много дълга тема. Гадостите нямат значение, когато има на кого да изпееш тази песен. Текстът пасва за всички скъпи хора в живота ни. Кажете им, че ги обичате. Те са важните, както и онези три хубави неща. Останалото е излишно пилеене на нерви и време.




П.П. Казах ли ви вече, че ви обичам? Някои направо си го изпросиха днес. :-) Деймиън ще се справи по-добре от мен, защото хич ме няма в излиянията.

сряда, 3 ноември 2010 г.

Добрата новина

Днес станах рано, усмихната и в еуфория, защото снощи разбрах, че ще имам скъпи гости, които вече бях отписала. Тръгнах с бодра стъпка към банята, за да се приведа в приличен вид, след което да лъсна апартамента и да забъркам сладкишче за гостите.

Останах си с намеренията. От чешмата излизаше струйка колкото косъм. Живея на втория етаж, в квартал, където водата не спира дори и при обявени ремонти - тече едва-едва, но достатъчно за тоалетната и за миене на ръце. Започнах да споменавам женската част от родата на поредния ремонтиращ се комшия, завъртял кранчето без предупреждение. В същото време се опитвах с косъма да си измия поне зъбите и очите, да напълня една кофичка под душа и по едно шише на мивките в кухнята и в тоалетната. Е, почти успях.

Не бил комшия. Било авария, на 5 мин. път от нас. Авария на водопровода, прясно рехабилитиран по ИСПА, заради което цяла година улиците в града са като трасе за офроуд. 11 часа след това все още нямам вода. Да ви *** и рехабилитациите, и оставянето на ръцете, и пилеенето на пари. Мия си тоалетната с минерална вода. Разкош!

А снощи ми идеше да целувам перманентно опиянения ни кмет - заради добрата новина. Сега няма да казвам какво искам да правя него и всичките му синекурци.

А добрата новина все пак дойде, поизцапана и повмирисана, дори и без сладкишче.
Поставиха ни новите ампулки на топломерите, което означава - парно ще има. Ура! Не знам г-н кметът как е омагьосал Б.Б. и кога - докато правиха първи копки за облагородяване на центъра или в по-късен момент, но явно местната Топлофикация е получила така нужния заем и ще бъде топло.

Ще бъде топло, не горещо, както преди години, когато дойдох да живея в този блок. Тогава ходех с тениска и къси панталонки из апартамента, независимо от минусите навън. Няма да е същото, но ще бъде топло и то навсякъде и денонощно - в стаите, в коридора, в банята, в тоалетната - нещо непостижимо с печка на дърва или климатик. И топла вода ще има в неограничени количества, ще мога да си пея под душа до сгъбясване на ръцете и краката.

Разбира се това чакано щастие би било пълно с няколко малки условия.
3 апартамента плащаме 2/3 и малко от консумацията на целия вход. Ако останалите потребяващи си отворят малко задниците, пардон - умовете и си оставят радиаторите на 3 или 4, топлата вода ще циркулира непрекъснато по тръбите, температурата в стаите ще е постоянна и приемлива за много по-малко парички. Но не, те понеже са умници, врътват на макс за четвърт-половин час дневно, очакват чудеса и бръмчат, че парното било слабо.
Същото е и с топлата вода. Понякога източвам колкото за един басейн, за да си измия чиниите или да се изкъпя. На всичкото отгоре, понеже си лягат с кокошките, пенсиите непрекъснато бърникат по часовника в абонатната и самоволно си решават, че от 22,00 ч. до 6,00 ч. топла вода не трябва на никого. Обаче ако те по цял ден си бъркат в носа, работещите жени ходят и на работа и в 22,00 понякога още готвят, после чинии, душ и т.н.
За поредна година не успяхме да ги накараме тях, икономичните, да си сменим топломерите с електронни - поне тях могат да ги зяпат между сериалите и да си пресмятат колко стотинки са похарчили за телесен комфорт. Ще си караме пак с тези, евтиничките, които съответно предполагат и леко субективно отчитане на единиците според ъгъла на гледане.

Но това са дреболии, които изобщо не могат да помрачат изплесканата ми и вмирисана добра новина. Важното е, че ще има топло!

Нима животът е живот без топлина
? :-)

(сладката песничка започва след първата минута и половина)




вторник, 2 ноември 2010 г.

Catharsis

Няма да ви припомням онези американци от Северна Каролина с обикновено дългите песни, чийто хардкор пънк напомняше понякога за апокалипсис. Те бяха това.

Има и един друг Catharsis, чиято музика може спокойно да доведе до това душевно състояние - една от водещите руски метъл банди.
Преди да правите физиономии и да захвърляте в коша музиката им само заради произхода й, първо ги чуйте. Аз не харесвам френското кино например, тенденциозно го отбягвам, защото ми се гади от театралниченето и изкуственото декламиране. Също не мога да проумея кой болен мозък е нарекъл този език "езикът на любовта", филмите им оставят точно обратното впечатление и понякога ми трябват дни, за да догледам някой. Което не означава, че киното като цяло е лошо - някои негови плодове изгълтвам наведнъж и с голямо удоволствие. Изключения винаги има.

Групата е основана в Москва през 1996 г от китариста Игор Поляков и вокалиста Сергей Бендриков. След втория си студиен албум Febris Erotica (1999) се преориентират към така приятния пауър метъл със симфонични залитания. Съставът им търпи много промени поради вътрешни различия до четвъртия албум Imago (излязъл през 2002 на английски и през 2003 - на руски). Тогава към групата се присъединява Олег Мишин, китарист и флейтист, който композира много от песните им. Голяма част от текстовете им са дело на Маргарита Пушкина, която пише също за Ария и Кипелов.
Освен многото си самостоятелни концерти, те излизат и като съпорт на известни групи като NIGHTWISH, BLIND GUARDIAN, AMORPHIS, EDGUY.

През март тази година пуснаха миниалбума "Иной" с три нови песни и кавър на песента им "Криля", изпълнен заедно с Felix и Matthias от CREMATORY. Лично на мен ми харесва повече чисто руското изпълнение отпреди няколко години, но и това се е получило доста приятно.
В момента подготвят нов албум, но не е ясно кога ще бъде чут.




С голямо удоволствие слушам и тези:






С последната утре ще поздравя по телефона или във ФБ големия си син. Знам, че я харесва много. Мразя такива честитки, кухи са ми, но няма друг начин.
За първи път, откакто се е родил, не е тук на този ден и няма да мога да го събудя с целувка и да му пожелая хубави (и сигурно скучни за него) неща. Все някога идва моментът, когато децата започват да се радват и да чакат повече други целувки, не мамините.
Да ми е жив и здрав.