вивисекция

огледалото е това, което заобикалям повече от хладилника и бездомните кучета
бръчките са повече мои, отколкото негови, торбичките под очите - също
упорито ми напомня, че освен те, в мен не се е променило нищо друго

* продължавам да не устоявам на шоколадите с цели лешници
* продължавам да не съм руса
* продължавам да търся грешките и вината първо в себе си
* продължавам да не намирам най-кратката и ясна дефиниция за доброто, за перверзията и извратеното - също
* продължавам да търся разликите и баланса между добрата и лошата майка и да се чудя коя от двете съм
* продължавам да се ядосвам за дреболии, които не зависят от мен и които не мога да променя
* продължавам да сливам дните и нощите и да оставям почти всичко на самотек
* продължавам да чета по няколко книги едновременно и да оглушавам без музика
* продължавам да повтарям грешки, водещи до душевни мазоли
* продължавам да дозирам неправилно търпението и ината си
* продължавам да се сещам за червилото и спиралата едва когато изсъхнат
* продължавам да приличам на себе си, поради което губя неща и хора
* продължавам да не забелязвам двете пълни бутилки водка в хладилника
* продължавам да имам нелечима алергия към душевно нечистоплътните и въздухарите с излишно самочувствие
* продължавам да опитвам безуспешно да изкореня болезнената си чувствителност
* продължавам да се ядосвам, че пилея много време в нета и да не правя почти нищо, за да променя това
* продължавам да мисля, че човечността е повече дефект
* продължавам да предпочитам качественото съдържание пред изкушаващата опаковка
* продължавам да мечтая за невъзможното
* продължавам да свивам кръга от хора, които искам да виждам
* продължавам да се усмихвам на дребните неща и да се ужасявам от рутината
* продължавам да пробвам до къде стига душевният ми мазохизъм
* продължавам да вярвам, че болката не се лекува, изплакана в самота
* продължавам да се чудя има ли чуваемост, когато говоря и да ми се мълчи
* продължавам да се замислям за правописа на еликсир и пораснал
* продължавам да сънувам цветно и живо и да го забравям
* продължавам да пазя излишни спомени и усещания, въпреки изтритите телефони, контакти и снимки
* продължавам да не умея да лъжа, да се извинявам и да благодаря достатъчно добре
* продължавам да обичам, въпреки ...

и продължавам да мисля, че прекаленото мислене е вредно за душевния комфорт точно колкото разголването на чувствата
в тази връзка напоследък се чудя дали е възможна деволюция в нещо дебелокожо и полудебилно

Някога някъде ...

Произволна точка на картата на България. Десетки километри от единствения път до там, по които можеш да си изгубиш пломбите и бъбреците. Кратерите са толкова стари, че всяка година брадясват с трева.

Автобусът стига до там веднъж дневно, хлябът - по-рядко. В хибрида между пивница и войнишка лавка има консерви, кибрит и лимонада, бира, прах и сапун, чиито марки едва ли някой, освен самите производители, е чувал. И толкова. За повече - по същия оня път, в големия град. Ако ти стигат пенсията или социалните помощи за такива разходки.

Деца се раждат все по-рядко и още по-рядко проговарят български. И после поемат еднопосочно и на слалом между кратерите, а все повече къщи ослепяват и се сбръчкват самотни от старост, превръщайки китните селца в следвоенен пейзаж.

България не е само София + няколко по-големи града, нито само магистралите между тях. И никога не е била. Останала й немалка част също е обитаема (ако някой е забравил) и там също им се иска да живеят като хора.

---------------------------------------

Понеже вече съм се размрънкала, ще продължа още малко. Наказвам се с една огромна книга, класика. Ако нормален човек наистина е прочел същата от-до, никога няма да каже с ръка на сърцето, че му харесва (филмите по нея са друга бира). Поправете ме, ако греша: книгите са за обикновения читател, за да го "хванат" с нещо. Не, за да могат поколения класици да мастурбират с егото си над тях, правейки им анализи и ревюта. Или авторът да почеше своето. Ако дървят само тях, какъв е смисълът да бъдат писани?!

Не е необходимо една книга да се разлива до размерите на няколко тухли-четворки, за да каже, каквото има да казва. Безкрайното количество персонажи и досадните подробности за тях нито я правят по-интересна, нито са необходими за сюжета, нито са й в плюс. Не ме мързи да чета, дори напротив. Заради хубава книга съм готова да жертвам съня си, всяка свободна минута, срещи с приятели .... Но не и за тази. Уверена съм, че ако си бях взела учебници по история и мемоари на няколко от споменатите реални личности, щях да ги чета с по-голямо удоволствие.

Ако след оставащата ми 3/4 част си променя мнението, съм готова да понеса всякакви средновековни мъчения от разбиращите от литература. Но сега това е положението - чета, хвърлям, пак чета - безкрайно съм разочарована от нещо, което е имало огромен потенциал да стане разкошно, увлекателно и епично четиво. Обаче ако беше побрано в 1/3 от сегашния си четирицифрен брой страници (голяма част от които са основно полиглотско фръцкане - изпъстрени с френски и немски думи и цели абзаци и после - преведени със ситен шрифт под чертата, увеличавайки и без това излишно големия обем).
И не - една дребничка и пълничка жена с наболи черни мустачки не може да е най-очарователното същество в един голям град, ако ще и още 50 пъти да ми го натъкват до края (освен 5-те пъти до сега). Човешкият вкус никога не е бил толкова извратен - нито сега, нито преди век и половина или преди пет.

Потребности

Ако потребностите от по-ниско ниво не са удовлетворени,

човек не може да премине на потребностите от по-високо ниво.
Ейбрахам Маслоу

Илюстрации към неговата "Теория на човешката мотивация", инспирирани от случайни (реални и виртуални) срещи и диалози:

Пирамида на мъжките потребности

Пирамида на женските потребности

За щастие все още има хора, които не живеят, не мислят и не чувстват в една плоскост. Които знаят какво искат, какво търсят и какво ги удовлетворява. Които избират, обичат и уважават половинките си не само заради първичните и вторичните им полови белези или телесните им и материални положителни черти. И го правят без условности, уговорки и дати в календара.

Което ме подсеща, че вече е 8-ми март - поредният повод за протоколно отчитане на нечие присъствие в нечий живот. Един празник, от чийто соц-привкус са останали тук-там банкетите с колежките, истерията с цените на букетите и вечните мъжки дилеми - какъв точно да купят, на любимата или на съпругата (мама, колежката, шефката и т.н.) да бъде по-скъп и по-голям, как да се размножат, за да уважат всички маси в този ден ...

Преди още да бъда замерена с грамада камъни: "Жената има нужда от един неин ден в годината, в който да е хубава и уважавана", "Нека има повече празници, какво толкова" и други в този дух, искам да уточня следното:
* Празниците могат да бъдат и независимо от календара, спонтанни, почти ежедневни и незадължителни и по измислени поводи.
* Жената има нужда всеки ден да бъде обичана, уважавана, хубава, единствена, желана. Мъжът има нужда от същото. Имат нужда и от ваимност. Няма смисъл това да се случва само на няколко дати и само заради тях.

За мен днес е празникът на мама. Ден, който да ни напомни за простичките неща, които забравяме или не забелязваме в натовареното си ежедневие: онази усмивка, с която рано или късно ни прощават всичко; онази обич, която не трае 3, 5 или 7 години и не избледнява дори и когато отдавна вече не сме деца.

Кога за последен път: се обадихте на майките си, поговорихте с тях дълго и задушевно (извън протоколното и набързо телефонно "Как си? / Пиеш ли си лекарствата? / Пази се и не излизай много в този студ и лед.") или ги прегърнахте? Те имат нужда това. Повече, отколкото от сериалите си.

Усещането да казваш "мамо" (възможно най-дълго време) е несравнимо. Както и това, да чуваш "мамо" и да побелееш с проблемите, грижите, радостите, успехите, болките и усмивките на децата си.

(Никога няма да мога да разбера личния избор на жените, които съзнателно се лишават от щастието да бъдат майки или го вместват в някакви далечни и практически неслучващи се планове. Както и тези, които са жени избирателно, само когато им е изгодно, удобно и имат настроение или желание за това.)

Честит празник!

Нашите деца хубави

Спомняте ли си ноемврийските протести на децата и вълненията, които предизвикаха? Едва ли. Те си бяха предварително обречени заради безумно тъпата идея, която ги породи.

То не бяха шествия (по-многобройни или съвсем рехави), не бяха срещи с Б.Б., с кметове и с представители на регионални просветни инспекторати, заплахи и групи във Фейса със страшната закана: "Много сме, силни сме, на 3-ти януари няма да влезем в час". И на кого щяхте да накривите шапката с това?

Дискусиите по форумите се превърнаха в караници с доста обидни квалификации между децата и по-отворените родители и журналисти (от едната страна) и консервите с остаряло мислене (от другата). Вадиха се какви ли не аргументи, хвалеше се борбения им дух и и хъс, с който не се оставят машината да ги смачка. И като всяко чудо, и това се забрави. Защото те не се бореха за нещо разумно (промяна на условията в училище, учебната програма или изучавания материал), от което наистина има нужда, а за още един ден ваканция, в който да доизтрезнеят от коледно-новогодишните оливания.

Миналата седмица нито едно от тези борбени деца не излезе да протестира и да иска грипна ваканция - превантивно, преди болните в училище да стигнат заветните 30%. Не излезе и при първите студове, за да иска дървена такава поради неотоплените училища. Евентуалните протести биха получили пълното одобрение и подкрепа от родители и учители, но такива нямаше. Защото на децата не им пука за здравето им и за това, как и дали ще го опазят. При обявени дървени и грипни ваканции изобщо не си стоят у дома на топло, за да се пазят, а продължават да се събират на различни места и да обменят бацили, флуиди, вируси, информация и телесни течности. Заведенията са особено подходящи за целта. Дори и след новата наредба за тютюнопушенето, когато нямат право да влизат в такива, където се пуши, ако нямат навършени 18 години.


Вчера, на здрачаване. Втори ден от грипната ваканция. Неквартално, а съвсем централно кафе, едно от най-приятните като обстановка. Децата зад пепелника и цигарите са седмокласници, т.е. малолетни, които тази година започват да стават непълнолетни. На тях не им пука нито за наредбата, нито за грипа и съвсем активно и подходящо се здравеопазват с най-подходящите и атрактивни за възрастта им дейности. И според тях - съвсем невинни и само за майтап.


На родителите също не ни пука какво правят в свободното си време и извън дома. И на сервитьорката не й пука, че мястото им не е там. По-важен е оборотът, отколкото посочването на вратата. На собственика - също, въпреки че щом са там без придружител, санкцията трябва да бъде за него. Ако има кой да го санкционира, защото на инспекторите от РИОКОЗ точно в този студ не им се обикаля да гледат, нито пък са дали телефон за сигнали на сайта си.

Снимките си свалих съвсем спокойно от Фейса. Познавам децата. Едно време ние се снимахме за спомен, сега те се снимат за Фейсбук. В единия профил имаше и кадри от следновогодишното им биропиене в друго заведение (пак въпреки наредбата) и няколко, за които и три червени точки ще са малко. Изчезнаха, след като се обадих на майката.

Кога и на кого трябва да му запука за светлото ни бъдеще, за нашите деца хубави?

Докато смъртта ни раздели

"Отива една жена при лекаря" - така започват много изтъркани вицове. Така се казва и книгата на Рей Клуун, бивш маркетолог, посветена на съпругата му, починала от рак на 36 г. Световен бестселър, една ода за любовта, преведена на 15 езика, продължава да води по продажби в Холандия. Цяла година ми я препоръчват горещо, но след прочетените рецензии и скорошни близки срещи с болестта (макар и друг вид) реших, че ще ми е много тежка и я оставих заедно с продължението й в списъка на чакащите.

Тези дни, чакайки новата (и надявам се - качествена) партида холивудски пуканки, се развличам с европейско кино, покрай нашумелите заглавия - и с някои случайни, в които срещам от 0 до 1 познати имена. Така попаднах и на Stricken, правен по книгата.

Въпреки, че Стайн има "най-хубавата съпруга в Западното полукълбо и извън него", непрекъснато търси вдъхновение в мимолетни връзки с колежки или случайни жени по време на командировките си. Кармен се опитва да ги приеме още в началото на брака им - като лоша черта от характера му, "защото един мъж си чопли носа, друг изневерява ..." А и Стайн убеждава и себе си, и нея, че те имат само тялото му.

И така всичко е под контрол - докато не става ясно, че Кармен има рак на гърдата. Решени да го победят заедно, двамата превръщат живота си в ужасна въртележка: болници, химиотерапии, лъчетерапии, болки, бърсане на сълзи и повръщано. Вечер Стайн не издържа и прави епизодични забежки към стария си начин на живот и докато съблича поредната мацка в тоалетната на заведението, Кармен се превива в криза, а малката им дъщеря се къса от рев.

Ракът се оказва злокачествен и се налага ампутация. След нея и двамата жадуват за удоволствия, но не заедно. Кармен се връща на работа в общата им фирма с надеждата, че ще успее да живее нормално и отвъд съжаленията на другите. При една нейна командировка Стайн започва връзка с авангардната художничка Роус и дори успява да се влюби в нея, обсебен е, защото тя му връща жаждата за живот, а съпругата му отдавна не е същата. До края на филма той се бори и си изяснява любовта към двете. Кармен го пита имат ли бъдеще заедно и след много въпроси, отговори и обещания да й бъде верен, се разминават с развода. След една седмица без изневери и грижи се оказва, че има много разсейки и дори с химиотерапия ще живее не повече от 6 месеца. Напускат работа, обикалят местата, които тя иска да види и снимат постоянно, за да я запомни дъщеря им. Периодично отскачат до болницата.

Кармен очаква да бъдат непрекъснато заедно, в добро и зло, докато смъртта ги раздели. Стайн мисли, че "любовта си има свои правила по време на рак", 18-те месеца грижи и нерви му идват в повече. Подновява за кратко връзката си с Роус, където намира своя оазис, за да се върне после при Кармен в последните седмици от живота й. Тя си избира евтаназия в дома им и умира щастлива, защото е била негова съпруга, пожелавайки му да се забавлява и да бъде с която иска, стига също да е щастлив.

Умишлено разказах филма, защото това не е филм точно и само за рака и гадостите покрай него. Това е животът, който може да се случи на всеки от нас, с всичките му цинични, тъжни, жестоки, болезнени, весели или хубави моменти. Не е сантиментален разказ за едно семейство, а неговата промяна и пропукване след болестта. Това е един откровен, шокиращ и нелъснат филм, който ще достигне и до тези, които имат мазоли в душите си. Една история, събрала трагедия, надежди и сблъсък на очаквания, която успява да завърши оптимистично и да остави много въпроси. Да ни напомни колко дребни са ежедневните проблемчета и грижи и да живеем пълноценно, отлагайки минимум неща за после - Carpe Diem! (такова е било и първото заглавие на романа).
Това е поредният филм, след който се питам: трябва ли да се случи най-лошото, за да се променим към по-добро?


Гледайки, си мислех за приятел от студенстките години, душата на компанията, човек с огромно сърце, от тези, за които се радваш, че са минали през живота ти. Имаше страхотна приятелка, събираха се и се разделяха няколко пъти и когато завършихме, за всеобщо учудване още същото лято се ожени за друга. Някои познавахме буйната й младост от доста време, но си спестихме неодобрението - любовта е сляпа, необяснима и той си знае ... Година след сватбата се появиха проблеми с бъбреците й, решими само чрез трасплантация. Той сключи заробващ договор с една голяма компания, която отпусна 25 000 $ за целта. Около година след това, когато вече се беше позакрепила, се разведоха. Той продължи да изплаща подарените й няколко години живот и с новото си семейство, дори и след смъртта й и внезапно си отиде от този свят - тихо, кротко, в разцвета на силите си, в последния ден на миналата година.
Все още продължаваме да се питаме как бихме постъпили в неговата ситуация.


Представете си, че сте в двойка, в която единият е тежко болен и му предстои трудно и мъчително лечение с неизвестна продължителност и край. Или е останал внезапно инвалид, който не може да се грижи за себе си.

Независимо на мястото на кого от двамата сте, бихте ли искали все още да сте заедно, докато смъртта ви раздели, без да се чувствате обременени от другия / в негова тежест?
Ако сте болният, какво бихте очаквали и колко свобода бихте позволили?
(тук винаги се сещам за Breaking the Waves)
Ако сте здравият, колко очаквате да издържите, ако изобщо останете заедно? И защо - от любов, от хорски срам или състрадание, заради ангажимент и отговорност към другия или ...?

П.П. Знам, че въпросите никак не звучат празнично. И все пак ...

The Bucket List

Няма да правя ревю на онзи филм, в който Джак Никълсън и Морган Фрийман си правят списък с нещата, които искат да свършат, преди ракът да ги отнесе. Няма да ви досаждам и с моя списък с това, което искам и трябва да направя. Ако бъде материализиран, сигурно ще е колкото роман с размерите на тухла четворка. След всяко отметнато нещо в него излизат още няколко за научаване, изживяване, опитване, виждане и усещане. Понякога имам чувството, че съм проспала немалък период от живота си.

Това е списък със случки и моменти, които са ме впечатлили, замислили и най-често - изнервили в различна степен. За да не си спамя пощата в разсъждения сама със себе си по тях, ги събирам в един файл. За някои писах постове тук, други са ми се сторили не толкова важни или са останали там за избистряне на идеята. Колкото и да мисля и каквото и да направя, не мога да реша маловажните само на пръв поглед проблеми. Това е списък с кашите, върху които трябва да помисли (и съответно - да ги оправи) някой друг, с повече отговорности и власт - някой, на когото всъщност това му е работата. (Стана дълъг и тук е само частта му от последните 2-3 седмици.)

----------

Приятелка, работеща в библиотеката, се оплака, че тази зима или трябва да стоят там на студено, или да съкратят няколко човека, за да има пари за отопление. Толкова според отпуснатия им бюджет. Към тази потресаваща перспектива чудесно се вписа новината, че обявяват дарителска кампания. Приемат книги, издадени след 2007 г., парички по банкови сметки или хартия и физически остарели книги, които да предадат на "Вторични суровини". Мисля да се включа в последната точка с няколко чувала вестници и морално остарели книги. Нови няма да им дам, защото знам с цената на какво продължавам да си ги купувам. В крайна сметка време е държавата да си поеме задълженията, а не за всяко нещо да организира кампании, разчитащи на милостиви и чувствителни по разни проблеми хора. Библиотеката не е на самоиздръжка. Меко казано срамно звучи, че през последните 3 години не са купувани книги.

Могат да се включат и от общината, заделяйки част от разходите си за командировки или служебни банкети по всякакви поводи и поводчета. Била съм на няколко такива, наречени за благозвучие "работни обяди/вечери". Поръчваното потресе присъствалите чужденци и често питаха "Кому е нужно това изобилие и какво се прави с всичката останала храна?" (не и с пиенето, то се поглъща бързо и с литри). Отговорите, че се опакова и праща по домове за деца или възрастни, звучаха нелепо и грозно.

Могат да помогнат и местните мастити бизнесмени. Евентуално, защото подпомагането на библиотеката е дело непрестижно, неосигуряващо никаква реклама. Друго си е преди ремонта на чалготеката си да позволиш на клиентите да изнесат в последната вечер цялото й старо оборудване, обзавеждане и бутилките, а остатъка да натрошат за кеф. Или да спонсорираш безплатен концерт на Мустафа Сандал на стадиона. След такива постъпки хората те споменават дълги години възторжено и с благодарност.

----------

Малкият ми син обича да ходи на кино - занимание, което спонсорирам с голяма радост. И вече отдавна не иска с мен, а с приятели, разбираемо е. В по-ранна възраст ги водех и двамата, бяха много хубави моменти.
Последният път, когато детето ходи в единственото ни останало кино, даваха "Американецът". Един приличен, нов, съвсем нелош филм. Аз го изгледах абсолютно непредубедена от ревютата с най-различни мнения на двата полюса и с удоволствие, а в песента от финалните му надписи се влюбих.
В късния петъчен петъчен следобед, при цена на билетчето 3 лв., в салона са били цифром и словом 4 (четири) човека, т.е. тяхната компания. И при предишните му посещения винаги е било много, много рехаво вътре. Как ли оцелява все още като кино? Вероятно с помощта на миниМОЛчето на първия етаж.

С носталгия си спомних опашки и бой за билети, почти като за новогодишните банани. Защо сега кината са празни, въпреки че броят им беше драстично намален? Аз ходя много рядко по две причини - няма с кого (била съм и сама, случайно нацелвайки филм, който си заслужава) и защото обикновено не мога да дочакам пристигането на повечето филми тук. И при най-добро желание няма начин да се разбере кога и какво ще дават. Плакати и програма с дати за предстоящото няма, касата работи единствено по време на двете прожекции. Не съм убедена обаче, че там ще могат да ми дадат някаква информация в по-далечен план. Как да реша тогава кой филм да тегля и за кой да изчакам удоволствието на голям екран?

----------

КАТ, зала с много гишета и големи опашки. За късмет пред нашето няма никой и докато преглеждат документите, чета разлепените навсякъде табелки с едър шрифт: "Забранява се влизането в сградата с анцузи, къси панталони, потници, джапанки и много къси поли". За некъпани и немити граждани нищо не пише, а те осезаемо преобладават в залата, ароматът им е наситил въздуха. И естествено, повечето са с анцузи. Поглеждам към нашето гише, за да видя как служителките дават личен пример с облеклото си. По-слабичката е с къса блузка и със силно прилепнали, впити дънки. Отиват й, (п)о(д)чертавайки това-онова. Предвид и голия пъп и ластика на прашките, видни при всяко навеждане към прозорчето, за мъжката фантазия нищо не остава. Няма много за гадаене какво крият тези дрешки или поне не повече, отколкото ако беше къса пола. На такава, малко по-дълга от коланче, е заложила колежката й с рубенсови форми. Отново пъп и къса, прозрачна и дълбоко деколтирана блузка, надолу чизми с убийствен ток. Картинката зад гишето е толкова примамлива и отвличаща вниманието от бумащината, че човек се сеща чак на излизане за култовата реплика от един български филм (около 5-тата мин. на клипа): "Прасета не може, кучета и котки може ".

И същата реплика се промъква бегло и по останалите гишета под същите табелки и бавно заглъхва. Защото ничие облекло вече не впечатлява, писва обикалянето от сграда в сграда и от гише на гише, край нямат в двора на КАТ. И висенето от опашка на опашка, треперенето от студ/потенето от жега, с надеждата точно преди реда ни да не започне някое технологично прекъсване. И после следва връщане пак на първото гише и пропилян цял един работен ден. А според случая се налага и прескачане до Данъчното или Общината в другия край на града. Чудя се кой умник е кръстил почивките "технологично прекъсване". Всъщност то си има технология в размотаването на гражданите и служителите се уморяват много в прилагането й.

Едва ли е толкова технически невъзможно да се чака на една опашка и на едно гише и цялата информация да е събрана там или да може да се намери от свързаните в мрежа институции.
По подобен начин може да се избегне размотаването и при безработните например. Там първо се ходи в Бюрото по труда, където по незнайни причини, въпреки видимо скучаещите без работа служители, първо дават час за регистрация за след около месец. При успешна такава следва разходка и дълго висене в НОИ и периодични разкарвания, придружени с много чакане (но никога в един и същ ден) пред едно гише и една стая в БТ. При пропускане на едно или ден закъснение, безобразно голямата парична помощ се отнема. Ползата е в поддържане на добра физическа форма от разходките и каляване на нервите, иначе подходящо работно място никога не се намира. При отписване от БТ процедурата се повтаря - ново висене там и нова разходка и пак висене в НОИ.
Биха улеснили безкрайно хората, ако всичко се прави на едно място и бумащината е по-малка. Но пък биха затруднили себе си. И изобщо, защо й е на държавата да мисли за такива незначителни проблеми? Който има зор, ще виси по опашки и ред гишета колкото дълго се налага. Как иначе ще се оправдае огромният брой държавни служители и заплатите им?
(има една стара, много стара и почти мухлясала думичка, която чудесно им пасва - синекурци)

Quo vadis, мила родино?

Покрай вчерашния рейд из магазините съм изпуснала събитието на деня. Мога да го номинирам с чиста съвест и за събитие на годината. По значимост, смисленост и обществена полза може да му съперничи само безплатният концерт на Мустафа Сандал на стадиона ни през лятото. Та вчера близо 500 ученици са провели протестно шествие за по-голяма ваканция. Лозунгите им са просто връх на човешката мисъл: "Сега определяте ваканциите ни, след време ние - пенсиите ви", "Върнете ни ваканцията, тя се топи като сняг" и т.н. и т.н.

След кратък размисъл установих, че дечицата всъщност имат право - тази зима тя ще бъде от 24.12.2010 до 02.01.2011, миналата е свършила на 03.01., а по-миналата - на 04.01. Топи се наистина и горкичките няма да могат да си отпочинат. Затова искат да се върнат в училище чак на 09.01. Аргументите им са железни - след като протестът днес се проведе и в други градове на страната и не постигне желаният ефект, тоест министърът да спре да си го мести от единия крачол в другия и да прояви нужната щедрост, във Фейсбук има група, която е готова на 03.01. да не влезе в класните стаи. Ау, много страшно!

Класните стаи и без това не регистрират голям наплив, особено в горния курс. А присъстващите от 4-ти клас нататък дъвчат дъвки, пишат смс-и, слушат музика от телефони или плеъри, играят карти, бият се, разменят цветисти изрази с учителите и се изприщват, когато им споменеш думичката "матура". И как иначе, тя изисква трайни знания, не само от сегашния и предния урок. А тях няма как да ги имаш, ако не влизаш в час, а ако се объркаш да влезеш - да си само телом там. Накрая на учителя обикновено му писва, защото трябва да ти постави оценка и не му се занимава с теб през ваканциите и или те търси да те изпитва у дома, или ти дава два-три урока да научиш и персонално те изпитва до откат, т.е. до заветното 3.
Сегашните деца са отворени и напред с материала. Не учебния, този от живота. Знаят кога и защо нямат право да ги изгонят от училище, с какво да стреснат преподавателския състав и най-важното - че могат да си правят (почти) каквото си искат, защото колкото и да вбесяват един учител, той няма право да ги удря.

Та прави са си дечицата да протестират. Могат още и за повече дървени, грипни и прочие ваканции, а защо не и за пълно отменяне на училището след 4-ти клас. Достатъчно е да се понаучат да четат и пишат. След това така и така правят всичко възможно да по-рядко там, защото им е безинтересно и скучно (справка: бисерите от матурите и кандидатстуденските изпити). Далеч по-осмислящо живота им е времето пред компютъра или в заведенията. И понеже и това им доскучава, си спретват като вчерашното мероприятие.


Сега осъзнавам потреса, който предизвиках у тумба представители на чакащото ни светло бъдеще. Слизаме със сина ми от таксито с безкрайно количество торби и те налитат, възбудено разказвайки преживяното по време на шествието, дори му се скарват нежно за отсъствието. Той пък им се хвали какво сме му купили и накрая изтърсва: "И последно мама си купи две книги." Гледат го първо с недоумение, после се хилят и питат колко пари съм дала (не кои са книгите). След което почти с отвращение правят заключението, че майка му няма акъл, с тези 24 лв. ехей колко много неща могат да се купят.
Прави са си дечицата, разни поколения, разни идеали.
И се хилят. Да са живи и здрави, аз пък ще се похиля след матурите им.

Судоку

Да подредиш правилно елементите във всеки следващ ден. Усмивката, доброто настроение, обичта, вниманието, яда, тежките думи, които трябва да (не) кажеш, целувката, нежността, отговорите, които търсиш, нещата за изясняване и тези, които си забраняваш, болката, сълзите, въпросите, малките хубави моменти, споделеното кафе, надеждите, мечтите, проблемите, цветето на прозореца, което чака да го полееш, телефонния номер, на който все отлагаш да звъннеш, писмото, което трябва да напишеш, защото някой ще му се зарадва, спомените, на които да обърнеш гръб, хората, които (не) искаш да срещаш, дребните неща, с които да поглезиш душата си и тези, които имаш още да учиш ...

Да ги разпределиш така, че дните ти да са пълни и спокойни, да приемаш лошото с по-малко болка и да му обръщаш гръб с усмивка, да се радваш и на малкото, да обичаш това, което имаш, да дишаш леко и случвайки една мечта, да започваш да гониш следващата.
И понеже никой не си е самодостатъчен - да успееш да сложиш нежността, обичта и вниманието си близо до хората, на които държиш. Да споделиш с тях хубавите моменти, усмивката и кафето си. Да скриеш сълзите, а тежките думи да оставиш в най-далечния ъгъл. Да не подреждаш между вас нито излишни въпроси и съмнения, нито мълчание.

Уж го правиш по правилата, а се оказва нерешимо или от онези, много трудно решимите, над които мислиш с дни. Защото правила за всяка дреболия няма. Един грешно поставен елемент обърква всичко. И ако на хартия можеш да изтриеш с гумичката и да започнеш отначало, в живота тази възможност я няма. Нито можеш да му теглиш кръста и да го захвърлиш.

Once upon a time

Нямах ток повече от три часа. Внезапно, без предупреждение. Информационната агенция от пейката пред входа съобщи, че било профилактика. Тази сутрин залепили миниатюрна бележчица с дребен шрифт и нечетливо написани с химикал часове. Който излизал - видял, който не - да се спасява.
Е, аз бях от вторите. До последните издихания на батерията на лаптопа успях да поработя, след което звъннах да се извиня, че може да закъснея с превода (това се случва много, много рядко). На хората в белите държави нямането на ток или нет им звучи съвсем екзотично и неразбираемо. Справих се в график все пак. Междувременно си правих и фитнес до вратата на входа и пак нагоре, защото тя се отваря с чип и при липса на ток и "Сезам, отвори се!" не помага. Добре, че съм на ниските етажи, та куцуках сравнително на къси разстояния. После четох, защото всичко, каквото беше набелязано за правене, беше свързано с ток и нет.

Замислих се колко по-добре е било, когато далеч назад във времето ги е нямало и не сме били толкова зависими от тях.
Юнакът прибирал овцете от паша, зървал момата на чешмата и й напивал водата. Или се очаровал безумно от гърба на фустата й на нивата и я побутвал лекичко с дръжката на сърпа. Или се залавял до нея на хорото и й крадвал китката. Момата завъртала уж срамежливо очи и се покривали в най-близката плевня, горичка или купа сено. Нямало е увещания, сваляне на звезди, притеснения дали й е на нивото (след като си седне на вторичните полови белези - портмоне и ключове). Юнакът здраво я отъркалвал и омачквал, без да се притеснява, как ще пипне новия силикон, дали няма да й счупи ноктопластиката или да скъса много скъпото бельо / дрешка /чорапки или чорапогащник. И тя си тръгвала доволна и щастлива.
Момите не копирали поредната псевдозвезда и не разчитали на тунинг, грим или опаковки, а на кръшните си снаги, хубава усмивка и палав поглед. Затова и всичките били уникални и желани, не като излезли от калъп. И юнаците не разчитали на вторични и третични, а само на първичните си полови белези и на ръцете си. Нямало преструвки, хленчене, главоболие, комплекси от материално или телесно естество, имало химия, всичко било по-истинско.

Когато вечер мъжът се прибирал, у дома го чакала чета щастливи и уморени от истински игри деца, ароматът на прясно изпечен хляб и топлата пазва на жена му. Съседът не паркирал колата си на неговото място, съседката нямала по-скъп тоалет или повече чифтове обувки, а чедото им - по-нов модел мобилен телефон и по-шарено колело. Животът бил спокоен и изпълнен с радост. Нямало телевизионни или вестникарски новини, които да го карат да псува и да се ядосва на поредната изцепка на някой с власт, на повишаването на цените на хляба и бензина, на увеличената безработица и поредната порция върнати от белия свят мургави съграждани. Говорели си дълго за простичките неща от живота на романтичната светлина на свещи или газениче. После децата заспивали усмихнати и сънували истински сънища, не поредния (не)убит геймърски персонаж. И понеже нямало мачове, сапунени сериали, риалити шоута, торенти с филми, социални мрежи, чатове и блогове, мъжът и жената имали достатъчно време за себе си и го оползотворявали подобаващо.

Минали дълги години и светът се изменил. Всички станали много информирани и образовани. Затворили се в себе си, разговаряли малко и им било по-лесно да изразят себе си онлайн, отколкото очи в очи. Ценностите се променили и всеки се тунинговал физически и душевно така, че да влезе в калъпа. Различните били още по-самотни от сливащите се с масата и не се ценяли. Романтиката останала някъде назад в годините и се явявала като фон в книжките или сладникавите еднотипни филми. Опаковката на хората впечатлявала повече от пълнежа им. Никой не знаел какво точно иска, но го искал веднага. За чувства нямало ни време, ни желание. Половете също се изменили и външно понякога нямало различия. Юнаците станали по-плахи и разчитали момите да ги задяват. А на момите хич не им било лесно - оказвало се, че са попаднали на юнак, харесващ други мъже. Или на такъв, дето нито показването, нито казването в прав текст му действали. Или на силен и уверен зад клавиатурата, но на живо колеблив и страхлив, измъкващ се с учтивото "да не си разваляме приятелството". Юнаците масово изповядвали философията, че всички моми са меркантилни кифли и за по-лесно общували с телевизорите и компютрите. Момите - също, ако им останело време след израстването в кариерата и шопинг-терапиите с приятелки. От време на време се случвало да се получи старата химия, да се появят едно-две дечица и покрай тях да излязат за кратко от калъпа. След това животът тръгвал по старому, всеки със самотните си занимания. Децата копирали родителите си, разговаряли в чатовете и се възпитавали с героите от игрите и клипчетата от ви бокс. И когато токът или нетът спирали, всички изпадали в ужас и хорово се надвиквали с комшиите кой ще псува по-силно поред всички монополисти, капиталисти, парламентаристи, журналисти, всякакви други -исти, целия свят, пълен само с чикиджии и скапания живот, който точно на тях се е паднал.


Толкова с разказването, защото питката ми втаса и трябва да я навивам и пека. Днес ще го докарвам поне откъм миризмата на прясно изпечен хляб.

Kill the Pain

"Искаш ли да промениш начина, по който другите се отнасят към теб, първо промени начина, по който самият ти се отнасяш към себе си. Не се ли научиш да се обичаш искрено, докрай, няма как да бъдеш обичан. След като достигнеш този етап обаче, бъди признателен за всеки бодил, който другите може би ще хвърлят по теб. Това е знак, че скоро ще вървиш под дъжд от рози."

"Веднъж направиш ли първата стъпка, нека всичко следва естествения си ход, а останалото ще се нареди само. Не се носи по течението. Самият ти бъди течение."

Шамс от Тебриз


Чувствам се много добре, дори чудесно и се обичам. Започнах да се радвам на все повече малки неща около мен. Смея се, без да се замислям с колко пласта грим ще крия после бръчките. Ям шоколад и сладолед, без да смятам коя калория точно къде ще ми се лепне.

Установих, че съм ампутирала от себе си големи парчета от различни вчера. Не ми липсват и не проявявам мазохизъм да се връщам там. Не ми пука дали точно на някого му пука за мен, дали ме понася(т) или съм му(им) безразлична. Изведнъж открих, че много неща и хора вече не ме интересуват, не ги забелязвам и не ме изнервят. Не ми е празно. Не очаквам нищо. Много повече и по-често се усмихвам, отколкото плача. Не ме боли.

Синът ми каза, че в последните дни съм неузнаваемо добра. Не, не съм добра, същата проклетия съм си, съвсем малко по-бодлива, много по-цинична и непривично спокойна. Като преродена съм, вероятно така се чувства човек след катарзис. Нямам идея за причината, може би е защото жегите намаляха. Или защото спрях да се замислям. Или може би е от ударната доза филми и книги.
(Едно замисляне-изключение: защо вече произвеждат етажерки и секции не за подреждане на книги, а според различните големини на плазмите и с място само за джунджурийки? За да не ги трупам в кашони, мога да мина на този спасителен и практичен вариант.)

А, да - преди десетина часа, съвсем случайно и съвсем неочаквано, на рамото ми кацна едно птиченце. Ще споделя съвсем малко засега, за да не се подплаши и да отлети. Оказа се, че и в затънтения прованс е възможно да се случи желаното дълги години чудо. Да се появи човек с размах, желание и възможности да развива бизнес с бъдеще тук, без намерение да изцежда хората за една минимална заплата. Шансът да срещне точно теб с този човек и да успееш да го впечатлиш, без да имаш връзки, вуйчовци, братовчеди и прочие рода на подходящите места - само с познанията си в неговата област и с това, че чудесно си говорите на един и същ език, на неговия.
Възможно е, защото човекът е чужденец, не нашенски гащник. Докато всичко потръгне, ще се изсипе много работа, още от понеделник - тичане по инстанции и преводи. Това не ме плаши, по-притеснително е да не го побългари системата през това време и накрая плодовете от труда ми да ги бере някой със стабилен гръб (или с по-голямо деколте и по-дълги крака).
Шансът идва веднъж. Ако ми избяга поради гореописаната причина, дебилно-спокойно и с минимум съжаление ще му помахам за довиждане, защото това не е болка за умиране. Има и по-важни неща.

П.П. От една седмица целият Blood Of The Nations тръгва сутрин още преди кафемашината, много тонизиращо и зареждащо ми действа. А Kill the Pain (само тя е с различно звучене от този албум) ми е станала направо краста, слушам я поне по десетина пъти на ден.

No Communication

Жена обяснява на мъжа си какъв подарък иска за рожденния си ден:
- Скъпи, искам нещо малко, заоблено и да вдига 100 за 3 сек. Чу ли ме?
Мъжът кима в знак на съгласие и доволен й поднася ...

Това е само виц, но с много истина в него.

Не говорим (поради липса на време или желание) с колеги, приятели, деца, любими, близки ... Ако говорим, не се слушаме. Ако се слушаме, не се чуваме. Или чуваме, както във вица, избирателно - само това, което ни е удобно. На малките деца им е присъщо и простено, но нас, възрастните - не. Изгуби ли се комуникацията, всичко отива по дяволите - връзки, приятелства, отношения ...



Някои неща могат да се изразят и без думи. Но не всички, само със жестове и гадаенето им не се получава. Остават недоразбрани или криворазбрани мисли и голямата вероятност да направиш грешка, да надцениш ситуацията или да пропуснеш да изживееш нещо. Мълчанието е сила и говори повече, но само понякога. Когато ти се крещи ... А истината остава някъде в неказаните думи.

Днес се замислих, че има дни, в които пиша повече думи (напоследък само тук), отколкото казвам на глас. Това ме плаши, но вината не е в мен. Комуникацията е двустранен процес.

П.П. Знам, че ви се четат весели и забавни неща. Понякога обаче има нужда и от малко мрън-мрън. Не е от възрастта и не е ПМС.

И пак ...

Губиш и не знаеш защо. Светът се срутва и остава само пустотата му, самота без цвят и усещания. Чакаш и си задаваш въпроси без отговор. Преди болката да те довърши, оперираш празнотата от себе си заедно с всичко, което може да ти напомни за нея.

Болката не можеш, натъпкваш я в най-тъмния ъгъл на душата си и се опитваш бавно да се изправиш и да вървиш по пътя. Да преглъщаш сълзите и да не усещаш горчилката. Вкопчваш се в усмивка, във всяка хубава минута, в топъл спомен, в надежда и затрупваш онзи ъгъл на душата си.


И в настъпилото спокойствие, когато мислиш, че си преболедувал, внезапно отнякъде излиза призрак от миналото. Капка парфюм, сън, случайно дочуто име, песен от преминаваща кола, забравена неизхвърлена дреболия, точка на картата - и в главата ти се разлюляват камбанки, болката се връща за кратко с остро пробождане. След това те завъртат спомени, гласове, ръце, докосвания, моменти, очи, устни, смях, споделени изгреви и пълнолуния, несподелени и неслучени желания ... Времето е филтрирало само хубавото, за да зарежда и топли понякога, размило е празнотата и болката. Докато друго не извика отново призрака. Грешките се забравят и се повтарят, пак и пак ...

Всичко продължава по старому, равно и тихо. Съществуваш до някой ъгъл, зад който се изправяш очи в очи с призрака. Извинения, обяснения, не ги чуваш, като след удар с чук си. Не разсъждаваш, не осъзнаваш, желанията да избягаш и да останеш те разпъват на кръстопът. Разгонваш въпросите, съжалението за пропуснатото време и усещаш отново, че сърцето ти може да бие, че искаш и живееш, не просто съществуваш.

И пак чувстваш. Душата е като малко дете - никого не слуша и не признава разум и доводи. Иска съвсем малко - да й е светло, бяло и пълно. Търси си го и намери ли го - не пита за нищо.

Интимни размисли

Снощи слушах ТВ предаване за нелегалната проституция при манекенки, моделки и миски.

(извадки от предаването)

Жени Калканджиева каза: "Сексът е прелюдия към любовта, той е нещо много лично."
Че не е повод за запознаство, знам от малка. Но все си мислех, че трябва да върви след любовта или поне паралелно с нея.
Може би живея в друг свят и друго време ...

Следнощно

---------------------

Луната се беше изгубила някъде, обаче уличните лампи създаваха илюзия за малки пълнолуния и светлината им, заиграла се с мъглата, правеше нощта много красива.

Кучешки размисли

Днес е един от онези дни, в които сякаш сутринта съм объркала кафето с оцета. Не е от облаците навън. Не ми се прави абсолютно нищо, не мога да избера нито филм (не знам дали ще тръгне на осакатения ми лаптоп), нито коя от трите книги да си дочета. Решавам да се отдам на судоку, далеч от нета, на чист въздух на терасата, с голяма доза кафе. Разсейвало и развивало мозъчните гънки уж ...

Събирам вестниците от няколко дни. Рядко ги отварям, защото ми ги носят вечер и почти всичко вече съм чула по радиото или мярнала в нета найсе пъти. И да не съм, няма особено много за четене. Бърз поглед по заглавията стига.

Хващам първо вчерашния вестник, най-отгоре е. Първа страница боде. Втора и трета - също. Не е от фобията ми от кучета. Вече искам да съм куче в тази държава. Ей такова и от един определен развъдник.

Толкова ли няма други наболели проблеми и важни новини, драги ми журналисти, че сте посветили цели 3 (словом: три страници) на българското овчарско куче?

Може би е някакво съвсем, съвсем случайно съвпадение, че един точно определен човек си пада по тази порода кучета и дори ги развъжда?

Симпатичен ми беше, мъжкарски някак си изглеждаше. От това навиране на образа му отвсякъде и навсякъде, от почти обожествяваването му обаче взе да ми се гади. Бива почести, бива галене на его, вече става банално и досадно.

Тъкмо бях решила от днес нататък да прескачам направо на страницата с кръстословицата и судоку, когато попаднах на тази сладурска снимка на Виктор Гилтяй на пета страница. Интересно защо я няма в никъде в нета, та се наложи да я показвам по този допотопен начин. Но пък си заслужава да се види как шефът на СЕМ Георги Лозанов слуша адски задълбочено депутатите. Жалко, че снимките не могат да записват и звуци, за да се насладим и на вероятно мъркащото му похъркване.

Тази снимка ми оправи настроението.
Вече не ми се крещи. Сутринта се опитах да го направя на едно друго място, по проблем, засягащ голям брой безработни и нечий морал. Отзвукът е очаквано никакъв.

И как да е друг - нито е скандал, нито жълтина, нито пикантерия. Което не е причина да се ядосвам. :) Без значение е, когато има какво друго "да ми направи деня".

Make my day, както се казва. Може и с това :)))