кОлтурно ми е

Ставам необичайно рано за неработна събота. Слънчево ми е едно такова и някак празнично. Докато пия кафе, не регистрирам никакви знамена по околните тераси. Все пак днес не е Трети март, че да се пъчим какви патриоти сме (най-вече на маса, но това са незначителни подробности). От околните няколко училища странно не се дочува нито врява, нито фанфарна музика. Решавам, че съм закъсняла и всички са се изнесли към центъра. Който всъщност е на десетина минути пеша и всякакви прояви достигат звуково у нас. 

Покрай идеята да се смеся с празничната тълпа решавам да свърша и нещо полезно. Симпатичните малки улични библиотеки са ми стара мечта. В някои от по-белите (и вероятно по-културни) държави дори си имат указател. Ясно е, че у нас ще виреят трудно, дори никак. Книгите ще отидат или за подпалки, или при хора, които няма да им се радват и да ги четат, а ще си ги приберат просто така, защото са аванта. 

 

улични библиотеки със свободен достъп

Когато BookCrossing направи плахите си стъпки и в нашия замиращ и закостенял град, бях много щастлива, че все пак има будни хора и това също е начин да прочетеш търсена книга или да оставиш твоите да намерят читателите си. Събрах днес приготвените за целта и тръгнах през пустите, неукрасени и тихи училища към BookCrossing зоните, разположени в центъра, на стотина метра една от друга. Книгата, която отдавна дебна, е обявена все още като налична и в трите.

Спирка първа - библиотеката. При предното ми ходене на стелажчето отпред скучаеха две самотни книжки и извадиха още, след като се оказа, че моята я няма, но пък имало други, които никой не търсел. Днес стелажчето го нямаше, зад стъклото на заключената врата самотен си стоеше само плакатът. Принципно събота е работен ден за библиотеката, но защо трябва и днес, в деня на българската просвета, култура и писменост точно те да отварят?! Хайде сега...

Спирка втора - пред театъра. Там никога не съм засичала и следи от инициативата, дори плакат няма. И на днешния празник - също. Заключени врати, малкото свободно от масите на денонощния клуб място отпред е заето от сергии за сребърна бижутерия и баби, продаващи хартиени знаменца. Продължавам.

Спирка трета - много вървежно кафе на централна пешеходна улица. Както винаги, е претъпкано с майки, малки деца, които се чудят какво да правят в блъсканицата и как да се разпищят, за да ги изведат от там, хора, седнали да видят свят и светът тях да види. Абсолютно нетактично спирам устрема на една сервитьорка, сладка блондинка с празна табла. 

Къде ви е буккросинг зоната, питам. 

Куе?!? 

Повтарям по-високо и по-ясно, може пък да имам трудности с изказа. 

Ни въ ръзбиръм, ни знам дажи квой туй, ни съм чувълъ...

И ме гледа с едни невинни, големи, учудени очи, сякаш питам къде копаят фосили или къде са си скрили андронния колайдер...

Място, където се оставят и намират книги, обявено е навсякъде ... започвам плахо да обяснявам по възможно най-елементарния начин.

Пффффф ми тъй къжети, илати да ви гу пукажъ!

Води ме до вратата и ми сочи с пръст скромно стелажче, на което се мъдрят разпилени куп флаери и една единствена нечитаема книга на английски, тип учебник. Оставих моите набързо и ловко, без да смущавам кипящия в заведението живот и се изнесох.

На тротоара прибират тонколоните от празничното мероприятие, което нито чух, нито видях по време на дългата ми разходка. Мирише на скара и дюнери. Жената в цветарския магазин се учуди, че си купувам цвете просто така, за вазата. Книжарниците пустеят, заведенията преливат. Облаци от букети, партийни знаменца (дори днес!) и балони - апотеоз на кича. Мъже по анцузи, шорти или прицвъкнали шкембенца и паласки в костюми, ученици в униформи и с отегчени физиономии, влачени в тълпата деца, омазани със сладолед, ръсещи пуканки... И невероятно количество нелепо изглеждащи жени, в бойните окраски на тежък вечерен грим и тоалети между бални и битпазарски, с платинета, вафли, кичури и други коафьорски изкуства в косите, пълен кич. Правя разлика между поддържаната и леко гримирана жена и крещящо, гротескно наплесканата. И за пореден път се убеждавам, че при нас дрехите и физиономията в сигнална окраска са почитан начин да те забележат и да покажеш статус и ниво. Докато навън това го правят само рускините и българките и си личат от километри.

Сетих за фризьорката ми. Сутринта минах да изпием по едно кафе и да си побъбрим, във време, когато обикновено скучае и чака първите клиенти. Днес беше в нервна криза и едва успя да ми отдели време за две изречения. Бяха я обсадили няколко нежни и крехки девойки, върху чиито глави плетеше сложни козунаци, кули и букли. Те нервничеха, защото бързали за маникюр, педикюр и гримьор. След всичките разкрасителни процедури за Голямата нощ от свежестта и младостта им няма да има и помен, но коя съм аз, че да им давам наклон?!

Препълни ми се душата днес с кич и кОлтура, чак прелива.

Честит празник!

И замириса на море

Съдейки по термометъра, тази година истинската пролет настъпи след краткото лято. Объркването в сезоните обаче изобщо не влияе на графиците за отпуска (на когото е останала) и на плановете за почивка (който може да си я позволи). Все по-силно замирисва на море и въображението се задръства от потни бирени чаши и варена в гранясало олио цаца. Това последното - за бургазлии, за варненци - трицона, а за всички, за които ден година храни, замирисва най-вече на пари. 

Прекарала съм повече от половината си живот на метри от плажа, предимно при цаците и за кратко при трицоните. Достатъчно дълго време, за да усетя и сладостите, и горчилките на морето. Никога не съм разбирала как някой може да почива (т.е. да релаксира пълноценно) на море и да дава луди пари за ежедневно и целодневно пържене на слънце, гарнирано с полегнали в интимна близост най-различни телеса и класическата комбинация от гореспоменатите рибченца (кило сурови за няма и левче, но сервирани покрай пясъка по десетина броя за към три лева) + Бургаско (наливно), което от десетина години си е гола хасковска вóда. 

За обикновените морски жители лятото е сезонът, в който изведнъж се превръщат в най-милите роднини и приятели, които трябва да бъдат посетени за ден-два, разтягащи се до седмица (поне). Това е времето, в което те се опитват да свикнат с шепите пясък в коридора, вечно студения бойлер, с различния (и често трудно поносим) манталитет на скъпите гости, с прескачането на тела, за да се доберат до леглото си, с редовната опашка пред собствената им тоалетна, с шумните и сякаш вечно будни тълпи някъде навън ("Аз съм на почивка, плюс т`ва си плащам и ш`си прая к`вот` си щъ!"). В крайна сметка няколко месеца годишно им се налага да се чувстват като гости у дома си.

Има обаче една друга порода, за която тези месеци са златна мина. Опитват се за всичко да събират такси и най-вече да продават и непродаваемото, завардили всеки свободен сантиметър: семки и джанки във фунийка, варена царевица, компоти и каквото още даде градинката (или оня отгоре), ковьорчета и мильота, плетени на една кука... всичко, включително залъка хляб и покрива над главата на драгия турист. От всяка масичка, чадърче, стайче, керемидка валят левчета. Има всичко, за всеки джоб и вкус, понеже напливът е (бил) голям. Нищо, че излъганият веднъж няма да повтори. Обслужването е не в името на удобството на почиващите, а мазно или нахално обгрижване с едничката цел изпразване на портмонетата и картите им.

С безумната идея за бързи удари и ударченца бяха застроени разностилово всяка педя и градинка покрай морето. Хората се здрависват от терасите на две сгради, под тях се гуши заведенийце или магазинче, а връхлитащите музики и миризми се дуелират за сетивата им.

Паралелно с шедьоврите на новия архитектурен гений (голяма част от които изобщо не отварят врати), продължават успешно да се котират както уютните семейни хотелчета (които често са стаичка-две в съседство на хъркащо бабенце, допълващо си пенсийката), така и реновираните (и не толкова) хотели, ведомствени почивни станции и бунгала от соца, накичени с гръмки имена. За клиентски ориентирано поведение и ол инклузив често само са чували, без да се задълбочават в същината на понятията. Но претенциите на всички предлагащи се са огромни.

Рядко ми се налага да прибягвам до услугите им - за среща уикендно с приятели или покрай феста в Каварна. Случвало се е от вратата на обявената за просторна стая да падаме направо на леглата и да ползваме общ санитарен възел с непознатите съседи. Спалнята се е оказвала разтегателен архивен диван, а апартаментът - бунгало с широкичък коридор. Случвали са се и нормални и доста приятни хотели. Понеже е за вечер или две, са ми напълно достатъчни удобното легло с чисти чаршафи и възможността за душ и топла вода по всяко време. Същината на нещата е в течащия купон.

Със същата нагласа подходих и тези дни. Симпатично изглеждащо на снимките хотелче, прилично като цени, леко извън Каварна, където човек да си отспи на шума на прибоя, далеч от алармата на разпяващи компании, измъчвани от безсъние или недостиг на бутилки. Не сме платили предварително, но нали сме скъпи гости, ще ни дадат едната от току-що приготвените за такива случаи резервни стаи. Колко дължим ли? Ами ... две по ... Тъкмо да си отворя устата, че толкова е спането в хотел три звезди, а този е една, а и в сайта им съвсем не пише толкова, проблясва някакъв спомен, че прясно приготвената ни резервна стая всъщност била в другия сектор и затова с десетачка по-евтина. Няма адресни карти, регистрации, касови бележки и прочие досадни подробности.

Добираме се по сумрачни лабиринти до въпросната стая. Натрапчивата миризма на отдавна нечистена скара се е просмукала здраво и на третия етаж. Вълмата прах по пода и слоят прах по тъмните мебели говорят за дълга необитаемост. Но пък има две изглеждащи чисти легла, разпадаща се дограма, еко тераса с растяща в пукнатините трева, масичка, столче (обещаното второ така и не се произведе), морето се вижда... Колко малко му трябва на човек, за да е щастлив и доволен! Освен това не бързаме ли, ами той, концертът, скоро ще започне ... Оставяме сака и потегляме към стадиона.

По малките часове с фенерчето на телефона някак прекосяваме правилно съвсем тъмните лабиринти и дори успяваме да си отключим (десетина минути по-късно някъде около нас нямат този късмет). Толкова съм свежа и заредена с музика, че не ми се спи изобщо. Адски студено е за разходка край морето, така че: горещ душ и книжка на нощна лампа до идването на Сънчо. Тук вече не познах. Нощна лампа  - тц. Само пукнатини по стените. И онази миризма на непочистена скара, уплътнена с нюанс на отдавна несменяна мазнина във фритюрника.

Докато се опитваме напразно да изцедим поне струйка хладка вода, започна да премигва и единствената светлинка в стаята, висяща на косъм. Водата си църцори все все така ледена. Тогава разбирам защо в банята с размерите на кучешка колибка няма нито една закачалка за хавлии и защо от завеската за душа са оставили само няколко халкички. Ами гостите в този хотел просто не се къпят. Толкова е просто! Кой каквото свърши в морето, доподмива се в оставения до тоалетната чиния леген и край на хигиенните проблеми.

За по-безопасно гасим лампата-светофар, изкъпваме се с пакет мокри кърпички и заспиваме след дълги молитви да не би изпод иначе удобните матраци да наизскачат дървеници и да се дрогират с мазния уханен въздух.

Сутринта се надигам с мъка, колкото да установя, че скарата и фритюрника  не са ни изоставили. Целите ми ръце са в сърбящи червени пъпки. Имам имунитет към морските комари, но не и към останалите хапещи гадини. Опитвам се да позная какви точно са споделяли леглото ми, докато се влачим на закуска. Всичките 40-50 човека сме концертни и недоспали. Закуската, култовото компле, се точи два пъти по-бавно от нас. Чак после ми светна, че е от немощ. Шунка и кашкавал с дебелината и размерите на цигарена хартийка, три маслинки, сбръчкани до размерите на едро грахово зърно, яйце, лъжичка масълце и мармалад, по резенче домат и гъбеста краставичка. Хляб и прозрачни шварц кафе и мляко - почти без ограничение. В края на краищата никой не е дошъл там нито да се къпе, нито да се наяжда сутрин или да ползва друго, включено в цената. Дошъл да нощува, т.е. да си дремне (ако може) между двата концерта. За къпане си има море, а за наяждане -  скари пред стадиона. Почти се просълзих от прозренията си и за секунда исках да  благодаря с метани за оказаната ни чест да обитаваме за малко ето тази прелест:

Умъртвих този си порив с разходка до плажа пред хотела. Т.е. до подобието на плаж. Съседната лъскава сграда си е насипала десет квадрата с пясък, покрила го е със шезлонги и е направила каменна пътечка до водата. Закъснелите да се пекат по терасите си. Или на тревата. Спретнали са и чуден открит бар, в който един много приятен младеж прави истинско кафе и фрешове, вкусни и поднесени с усмивка. 

Връщането към реалността на двайсетина крачки зад бара е трудно, но наложително. Прибираме сака и връщаме ключа. Почти са обидени, че не оставаме още една вечер. Няма как, работа. Да заповядаме когато имаме отпуска за по-дълго. Принципно е все пълно, групи, чужденци, ама все ще се намери една стаичка да ни приютят. Ще ... Мерси, чао и весело изкарване.

И на вас чао и успех с групите и чужденците извън дните на феста. Дано ви се получи. Щото аз втори път съм мерси. Пъпки мога да си спечеля и другаде, даже с отстъпка.

Д*пе да ни е яко ...

Политиката и религията са нещата, които ме погнусяват дълбоко и повече от всяка телесна нечистоплътност, а съчетанието от двете ме докарва до тиха лудост. 

Постоянното позоваване на оня отгоре в очакване да помогне при криза, природно бедствие или болен човек е допустимо да се изплъзва неволно от заблуден човечец, но от устата на кметове, министри, президенти etc. звучи нелепо и смешно.

Особено в момент като сегашния. Целуването на ръката на църковния глава пред погледа на всички е жест, който президентът и председателят на НС може би смятат, че е също толкова невинен и протоколен, колкото носенето на кръстче, боядисването на яйчица и паленето на свещички в тълпата по големите празници. Но не е, дълбоко лицемерен е като извършен от псевдовярващи и няма място в светска държава!

Какво ни остава, след като външният ни министър се изцепва: "Нашата вяра е нашият щит, нашата вяра е нашият пристан." и двамата с президента завършват прочувствените си поздравителни слова с "Бог да пази България!"?

Ами нищо друго, освен да се наведем, да се хванем удобно за палците и да чакаме Той хем да ни опази, хем хубавичко да ни оправи.

Новият вид на границите на РБ

Антиреклама ІІ

В средата на миналия месец си поръчах полилей от един сайт. Чудих му се десетина дни, защото беше любов от пръв поглед, на прилична цена, освен това обещаваха две години гаранция и безплатна доставка - чудесна перспектива пред идеята да влача кашон по заледените улици.

Звъннаха ми да потвърдя поръчката и както обещаха, ми беше доставен на още следващия ден. Поръчах да се разпечата у нас в присъствието на куриера и преди да му се плати, да се провери дали няма нещо счупено. Вечерта го разгледах и аз. На пръв поглед стъкла и метални части бяха здрави, но при по-внимателно разглеждане се оказа, че мъничка плексигласова част от украсата му е счупена точно през отворчето за монтиране и ъгълчето липсва в кашона. По никакъв начин не може да се залепи и постави отново. Полилеят ще свети и без нея, както и човек ще чува без мекичката част на ушната си мида, но е грозно.

Освен това липсваха гаранционна карта и касова бележка, заменени с хвърчаща стокова разписка без подпис. Получавала съм и други неща без касови бележки (май само сайтовете за книги са изрядни), но за ел. уред се предполага задължително наличие на такава, прикрепена към гаранционната карта.

Описах всичко в един учтив мейл, звъннаха ми веднага след него с уговорката на следващия ден да се обадят отново и да уточним какво точно е счупено. Уточнихме, обещаха да ми изпратят веднага частта. При неколкократното споменаване на касова бележка някак оглушаваха, а за гаранционната карта директно ми отказаха. Нямали обичай да издават такива, нито пък имали бланки. Двегодишната гаранция важала въз основа на стоковата разписка и товарителницата от куриерската фирма. Обичам много да ми разказват приказки, но не точно такива.

След това падна големият сняг, затвориха пътищата, после ги отвориха, но явно не за всички, та реших, че за Коледа няма нищо да получа, а чак в някой от следващите работни дни. Изчаках ги търпеливо, отново нищо. Предновогодишно изпратих нов мейл - няма част, няма касова бележка, та следпразнично ако обичат, да ми върнат парите по куриер, а той да отнесе срещу тях кашона със стоката им. 

След 10 мин. имах отговор с номер на товарителницата и линк за проследяване на пратката. Действително е била изпратена още на 19.12., тогава е предадена за разнасяне в офис Пловдив и следите й се губят. Пристигнала е у нас днес. На куриерска фирма Европът са й трябвали две седмици, за да ми достави нещо на 200 км. Вероятно спешните им пратки обикалят първо за по-пряко Европа и пътищата й, преди да достигнат до получателя си. Та ако искате да забравите какво чакате, ползвайте услугите им.

Това обаче е последният път, в който позволявам нещо да ми се изпраща с тях. Ако някога се наложи отново, изпращачът ще трябва да ползва по-кадърни техни колеги. Имах преди години подобен проблем с един сайт за книги и друга световно неизвестна куриерска фирма и след няколко оплаквания си избрах с кого да ми доставят пратките. След това от сайта предпочетоха същата фирма и за останалите си клиенти, вероятно е имало и други недоволни.

А колкото до фирмата, изпратила полилея - все още се чудя дали да сигнализирам където трябва за некоректните им продажби или да си спестя нерви и разправии с разни служби с неизвестен ефект.

Някога някъде ...

Произволна точка на картата на България. Десетки километри от единствения път до там, по които можеш да си изгубиш пломбите и бъбреците. Кратерите са толкова стари, че всяка година брадясват с трева.

Автобусът стига до там веднъж дневно, хлябът - по-рядко. В хибрида между пивница и войнишка лавка има консерви, кибрит и лимонада, бира, прах и сапун, чиито марки едва ли някой, освен самите производители, е чувал. И толкова. За повече - по същия оня път, в големия град. Ако ти стигат пенсията или социалните помощи за такива разходки.

Деца се раждат все по-рядко и още по-рядко проговарят български. И после поемат еднопосочно и на слалом между кратерите, а все повече къщи ослепяват и се сбръчкват самотни от старост, превръщайки китните селца в следвоенен пейзаж.

България не е само София + няколко по-големи града, нито само магистралите между тях. И никога не е била. Останала й немалка част също е обитаема (ако някой е забравил) и там също им се иска да живеят като хора.

---------------------------------------

Понеже вече съм се размрънкала, ще продължа още малко. Наказвам се с една огромна книга, класика. Ако нормален човек наистина е прочел същата от-до, никога няма да каже с ръка на сърцето, че му харесва (филмите по нея са друга бира). Поправете ме, ако греша: книгите са за обикновения читател, за да го "хванат" с нещо. Не, за да могат поколения класици да мастурбират с егото си над тях, правейки им анализи и ревюта. Или авторът да почеше своето. Ако дървят само тях, какъв е смисълът да бъдат писани?!

Не е необходимо една книга да се разлива до размерите на няколко тухли-четворки, за да каже, каквото има да казва. Безкрайното количество персонажи и досадните подробности за тях нито я правят по-интересна, нито са необходими за сюжета, нито са й в плюс. Не ме мързи да чета, дори напротив. Заради хубава книга съм готова да жертвам съня си, всяка свободна минута, срещи с приятели .... Но не и за тази. Уверена съм, че ако си бях взела учебници по история и мемоари на няколко от споменатите реални личности, щях да ги чета с по-голямо удоволствие.

Ако след оставащата ми 3/4 част си променя мнението, съм готова да понеса всякакви средновековни мъчения от разбиращите от литература. Но сега това е положението - чета, хвърлям, пак чета - безкрайно съм разочарована от нещо, което е имало огромен потенциал да стане разкошно, увлекателно и епично четиво. Обаче ако беше побрано в 1/3 от сегашния си четирицифрен брой страници (голяма част от които са основно полиглотско фръцкане - изпъстрени с френски и немски думи и цели абзаци и после - преведени със ситен шрифт под чертата, увеличавайки и без това излишно големия обем).
И не - една дребничка и пълничка жена с наболи черни мустачки не може да е най-очарователното същество в един голям град, ако ще и още 50 пъти да ми го натъкват до края (освен 5-те пъти до сега). Човешкият вкус никога не е бил толкова извратен - нито сега, нито преди век и половина или преди пет.

Метър на два

Толкова е голям последният пристан, който рано или късно всеки от нас намира. И там вече ни е все едно едно дали е слънчев или сенчест, дали над нас лежат с месеци повалени дървета или е обрасъл с треви, по-високи от човешки ръст, дали прилича на джунгла, змиярник, бунище или на китна градинка, дали някой се сеща изобщо за нас. Обаче на живите, на повечето от тях, не им е все едно, независимо дали идват при нас или някъде наоколо. Понякога няма живи или желание, но резултатното безобразие от изоставените гробове понасят всички останали.

Снимките са от Бургас, но същият есктериор може да се види почти навсякъде извън парцелите на активните борци, борците по анцузи и прочие бивши заслужили граждани.

А може да бъде и по друг начин (произволна подборка от нета, от държави, където хората са по-бели от нас не само на този, но и на онзи свят):

Не е ясно колко точно са ромите у нас, неуловими са за всякакви преброявания и статистики. Ясно е обаче, че са недоволни от размерите на социалните си помощи и не им се отработват 14 дни по 4 часа обществено полезен труд за тях. Не е ясно също, колко от тях си правят труда да си търсят работа, но е ясно, че близо 60 % от регистрираните в бюрата безработни роми нямат нито образование, нито трудови навици. Ами ето един почтен и легален начин да си заработят помощите, а защо не и постоянните заплати. За косачката, мотиката, търмъка и останалите градински машинарии и инструменти не се изискват специални знания и умения.


П.П. извинявам се, ако в това безоблачно и лежерно време съм скършила нечие настроение. За мен Бургас обаче не е само половината ми живот, морето, купонът, близките и приятелите. Една от задължителните ми спирки там е на това невесело място.

Мечтая си ...

Мечтая си да се спъна в билет за 16-ти ноември. И 99,9% ще ми се случи, но не на улицата, а пред някоя каса на "Евентим". (Edit: спънах се успешно. :D) Това обаче е най-лесната и безболезнена част.


Мечтая си по-силно хубавите концерти да започват да се случват и другаде, освен единствено в София. Всяко удоволствие си има цена, знам. Само че така, географски нецентрирано, удоволствието се обезмисля. Защото трябва и гориво за 400-500 км и обратно, евентуално и хотел. Бирите изобщо не ги включвам в сметката, нито хапването. Получава се нещо като: 1 концерт = минимум 1 провинциална заплата (мразя думичката провинция). И това не е само веднъж в годината. Не познавам още хора, които работят единствено за удоволствията си. Познавам обаче доста, на които също им е писнало от дискриминацията и в знак на протест спряха да си купуват билети и да пътуват дори за любимите си групи. С хотел или без, трябват и 2 дни отпуска, която повечето работодатели дават не особено охотно. На работа веднага след концерт и цяла нощ пътуване не е най-удачният за никого вариант, пробвано е няколко пъти.


И изобщо си мечтая интересните и хубави неща да започнат да се случват и в провинцията - там също живеят хора, ако някой случайно е забравил. Не можем всички да станем столичани. И по-важното - не искаме да го правим.

Антиреклама

Ако имате повод и искате всякак да ви осерат празнуването, идеалното за целта място е Спа комплекс "Островче".

При положение, че поне 2/3 от местата са заети с предварителна резервация, редно е да се осигури и адекватно количество персонал. Тъй като е буквално в нищото, забито в подобие на горичка, близко е до акъла, че всички ще хапват в единствения наличен вътре ресторант. С един сервитьор в обедните часове е що-годе поносимо, ако човек разполага с 2-3 часа и повечко търпение. И без това няма какво друго да прави, освен ако с някакъв късмет не е успял да се уреди за някои процедури. Съвсем друга тема е, че при резервацията обещават някакви, включени в цената на стаята, а после истината е друга. За почивка изобщо не може и да се помисли, защото музиката от ресторанта си гърми - къде на запис, къде от репетиращия оркестър.

Трагедията обаче идва, когато решиш да вечеряш. Този път има 2 бр. сервитьори, единият от които е едва за втори ден там. Това, че си само чаровен и учтив, изобщо не те прави годен за тази професия или поне не в такива натоварени вечери.
Няма начин да се напиеш или да преядеш, просто е невъзможно - или няма на кого да поръчаш, или поръчката се бави с часове (ако изобщо дойде), сякаш продуктите за нея току-що се засяват някъде на другия край на света. Непрекъснато липсва нещо - едната салата, няколко чаши за вода, солница. Оркестърът е доста приличен, но шумът на втория етаж е невъобразим и поради музиката е абсурд да чуеш какво иска да ти каже човекът до теб.
Дали и какво ще ядеш и пиеш е малко Божа работа. Не е ясно какво поръчваш и какво ти маркират, защото никой не носи междинни (служебни) бонове. Както обясни по-късно управителят, не било практика да ги разнасят по масите. Тази практика всъщност е чудесна за трениране на нервите и въображението на клиентите, защото за всяко нещо, различно от кюфте/кебапче, се започва една дълга дискусия какво ли е това, дали е поръчано (а ако не е - за да не остане някой гладен, не бихме ли го изяли, щото било много вкусно), чиниите се премятат по масите - пълна веселба. Малко преди кухнята да затвори и след поне петкратни напомняния половината още нямат вечеря (и то тези с най-елементарните поръчки), други са приключили, без да си дочакат филийките или пърленката. Обслужващият персонал е изключително разстроен от наглостта ни непрекъснато да искаме нещо и да оспорваме донесеното, пък и го мъчи температура и още какво ли не, та в крайна сметка ни довършва управителят. Някой от дълго чаканите неща все пак пристигат (други - не), при което се налага да ядем чудната комбинация от врели пържени картофи, сладолед и топла бира, сервирани в период от 3 минути.

Кошмарът не свърши с осраната ни тържествена вечеря. Тъй като няма какво да се прави, след като ресторантът затвори, компаниите си довършват на дървените маси пред него - с викане, хилене и т.н. до 4,30 сутринта. Разбирам ги - вътре от музиката едва ли са успели да си кажат нещо. Само че има една мъничка подробност - абсолютно всички стаи гледат към ресторанта и басейна, което прави думичките почивка и релакс абсолютно неподходящи за този комплекс.

В 7,30 сутринта вече приготвят закуската, при което яко се набичват някакви тъпи италиански песньовки от миналия век, изнасилващи слуха; лаят кученца, реват бебета и деца ... Толкова със съня. Музиката всъщност си гърми с леки промени в жанра целодневно. Представям си когато и басейнът е пълен, каква аларма ще има и колко поносимо ще е в стаите.

В трите часа сутрешно затишие между неприбраните чинии и чаши по дървените маси се разхождат котаци. На същите маси се сервира без покривки. Колко са почистени, е съвсем отделен въпрос - следите от птичи курешки на нашата са си все там - както на обед предния ден, така и на закуска сутринта. Цените в менюто са високички и предполагат поне добра хигиена и обслужване.
(Съвсем между другото да вметна, че в стаите не се пуши, но пък е позволено за кученца. Освен това нетът им е толкова мощен, че не отваря дори страницата на гугъл. Това са обаче съвсем дребни кахъри на фона на останалото.)


Единственото, заслужаващо похвала там, са масажите. Само че изобщо не си струва заради един върховен масаж да се похабят толкова време, пари и нерви.

Квартален натюрморт

Легенда:

1 - моите мартенички;

2 - нечии килоти, развяващи се на съседното дърво;

3 - бутилки, хартии, торбички и всякакъв боклук, паркиран там от неизвестна/и тераса/и (за по-лесно, определените за целта места са на непосилно далечното разстояние 10-20 м от входовете);

4 - останки от ремонт някъде по горните етажи;

5 - едва напъпилата слива под терасата ми.


Не ми харесва френското nature morte (мъртва природа), предпочитам използваното в английския still life (скрит живот). Затова чакам с огромно нетърпение тази слива да цъфне и белият й облак да скрие от погледа ми поне отчасти гнусните следи от безхаберието, глупостта и мързела на съседите.

Нищо и никаква слива, обаче носи красота и живот.

Пропуснете тази книга

Въпреки изобилието от надскачащи се хвалебствени коментари и надписа на корицата "Една от 10-те забележителни книги на 2010-та според читателите и критиката по света", си купих "Винаги в същия ден" с големи резерви. В колебанията ми надделя това, че оценката е и от критиците, както и нестандартната идея за представяне на историята - какво се случва с двама души за 20 години, на същата дата, на която случайно и за кратко преплитат пътищата си в едно легло през 1988 г. Читателската истерия съвсем не е критерий за качество. В една от най-големите вериги книжарници в момента сред най-четените и търсени книги са "Листопад" и "Стъклен дом". Няма нужда от повече коментар. Тактично ще премълча името й, защото там нямат вина за нивото на читателите си.
Имах нужда точно от нещо романтично и сантиментално и рискувах, надявайки се да не попадна на замаскирано продължение на розовките Арлекини. Или на потенциален сценарий на сапунка с четирицифрен брой епизоди и таргет група - домакини, осмислящи дните си в съпреживяване на чувствата, сълзите и сополите, леещи се от екрана.

Още самото заглавие е една голяма грешка. Всичко се случва не на същия ден ("в същия", както е преведено, е неправилно; оригиналното заглавие One Day изобщо е преведено прекалено творчески), а на същата дата - 15-ти юли. И през тези 20 години тя се пада в различни дни от седмицата. Малка неточност в терминологията, но дразнеща.
Издателство "Ера" си е спестило парите за заплата на коректор, с което обаче съвсем не е спестило на читателите си досадни правописни и пунктуационни грешки.

Книгата изобщо не е толкова завладяваща, колкото се рекламира. Единственото, заради което читателят посяга към следваща глава (тоест - към събитията след още една година), е надеждата най-накрая да се случи нещо разтърсващо, което да промени равните, предвидими и напълно разкрити още в първата нощ образи на Ем и Декс. Нещо, което да превърне скуката в интерес. Не би! Още след втората-третата глава изпитвах неистово желание да я зарежа или да прочета направо толкова коментирания разтърсващ край.

Изчетох я единствено на инат, без да открия нищо "проникновено, очарователно и остроумно", както ми обещаваха. Само една блудкава история, в която дори и хуморът на Дейвид Никълс е трудно откриваем. Може би трябва да го търся в изречения от типа на: "Наречи ме сантиментален, но ти си единственият човек на този свят, когото искам да видя как пипва дезинтерия", "... поредното момиче, което Декстър й представяше като куче, захапало дебел гълъб", "Ти си сложно устроен - като пъзел от две части, от твърд картон", "Как си скъпи? Раждаш багери, предполагам", "Суки Медоуз е симпатично миньонче и ври и кипи като вентилатор, изпуснат във вана" или в безумния диалог за гъсто обраслите с руно крака на Ем, които въпреки това за Декс са прекрасни и включената плоска закачка (която би била по-адекватна в детската градина) "Е ли тя като Мата Космата или не е?".

Авторът вероятно е дал всичко от себе си, изграждайки образите на героите си:
Ем - умна, много симпатична и малко старомодна и наивна, духовита, чиста, мечтаеща да промени света (или поне този около нея), пропиляваща таланта си в писане на пиески за любителски театрални групички и живота си като сервитьорка в мексикански ресторант (след описанието му тотално ми се изпари желанието от тук нататък да ям дюнери, бургери, такос и всичко от сорта), след това учителка и автор на няколко недовършени романа. Оставила е живота си инертно да се плъзга по течението. Осъзнала невъзможната взаимност в отношенията им (някакъв странен хибрид от приятелство, любов и чисто плътски желания), тя си изгражда броня срещу безразличието на Декс и продължава като добро другарче да попива историята на всяка следваща негова авантюра, "която не й причинява по-силна болка, отколкото например тенис топка, улучила я внезапно по тила".

Декс - представителен, добре изглеждащ и радващ се на всички удобства и благини, които парите могат да гарантират, празен, не особено умен и амбициозен, но пробивен. Бъдещето му го вълнува дотолкова, че да си избере занимание, на което жените ще кълват бързо при запознанство в бара, да бъде с максимален брой жени, да си направи хубав тен, обикаляйки безметежно "парти-градовете" и живеейки в екзотични източни страни и да прескача от купон на купон. Вечно пиян, надрусан и самовлюбен.

И дотук с авторовите усилия. Всяка година героите му са си все същите, непроменени, недоузрели, незнаещи какво искат и какво усещат, без никакво развитие на образите, без повече дълбочина в тях; без шок, интрига или изненада в поведението им. По-важното за Дейвид Никълс е вместо да ни заинтригува с тях, да пълни всяко трето изречение с имената на всевъзможни световно(не)известни марки дрехи и обувки. Дразнещо е, в ръцете си държа роман с огромни претенции, не рекламен каталог!
Явно усещайки, че вниманието на драгия читател безславно се дави в бозата, той прави самоцелни и несвързани опити да възбуди напрежение и интерес: "Откъм зоопарка долитаха странни животински звуци и накрая двамата останаха сами на хълма." А любовно-еротичните копнежи придобиват леко канибалски привкус: "От години сърцето и стомахът му бяха препълнени с копнеж по Ема Морли - не само платоничен, но и плътски."

Последната четвъртинка на книгата е с превишена доза мелодраматизъм. Лошият герой Декстър най-накрая е шамаросан от живота и отива да се теши при старата си и вярна приятелка. Тя първо не го иска, защото уж срещнала друг и само 10 минути, след като го убеждава в това, се хвърля на врата му. И това се случва естествено вече не в мрачна и влажна Англия, а в романтичен Париж. Колко (не)оригинално! Следват лепнещи от сладостта на споделената любов и семейното щастие страници, изпъстрени със социално ангажираните им разговори и диалози за политика и личностните им сърбежи, които спокойно могат да се пропуснат (както и всички страници дотук) - чак до (не)очаквания трагичен момент. Предвидим още от самото начало, без него тази книга едва ли би свършила някога ... Но не, следват животът след това и авторовите опити да ни обясни като на дебили къде се е скрила завръзката и откъде е започнал да изсмуква от пръстите си тази ненужно разтеглена и дъвкана история, връщайки ни няколко пъти в онзи първи ден преди 20 години.

"Трогателна, оригинална, омагьосваща"? Това вероятно е писано за друга книга и е отпечатано случайно на корицата на тази. Или книгата е за друга таргет група - търпелива, всеядна и устойчива. Която вярва, че една случайна и не съвсем вълнуваща нощ в едно легло може да прелее в дълга, страстна и най-вече - споделена любов с хепи енд. Която може да тръпне в надежди това да се случи или пък героите най-сетне да станат големи хора, да гризе нокти и да рони сълзи над цели 429 страници. Определено това не е моята книга. Блудкава и безидейна, с нищо не ме грабна, замисли или докосна.

Спестете си парите и времето за нея. Употребете ги за нещо по-смислено, по-вълнуващо, по-полезно. Същото бих посъветвала и за чакания скоро филм, който дава заявка да бъде още по-голяма и чак нагарчаща от сладост боза.

Нашите деца хубави

Спомняте ли си ноемврийските протести на децата и вълненията, които предизвикаха? Едва ли. Те си бяха предварително обречени заради безумно тъпата идея, която ги породи.

То не бяха шествия (по-многобройни или съвсем рехави), не бяха срещи с Б.Б., с кметове и с представители на регионални просветни инспекторати, заплахи и групи във Фейса със страшната закана: "Много сме, силни сме, на 3-ти януари няма да влезем в час". И на кого щяхте да накривите шапката с това?

Дискусиите по форумите се превърнаха в караници с доста обидни квалификации между децата и по-отворените родители и журналисти (от едната страна) и консервите с остаряло мислене (от другата). Вадиха се какви ли не аргументи, хвалеше се борбения им дух и и хъс, с който не се оставят машината да ги смачка. И като всяко чудо, и това се забрави. Защото те не се бореха за нещо разумно (промяна на условията в училище, учебната програма или изучавания материал), от което наистина има нужда, а за още един ден ваканция, в който да доизтрезнеят от коледно-новогодишните оливания.

Миналата седмица нито едно от тези борбени деца не излезе да протестира и да иска грипна ваканция - превантивно, преди болните в училище да стигнат заветните 30%. Не излезе и при първите студове, за да иска дървена такава поради неотоплените училища. Евентуалните протести биха получили пълното одобрение и подкрепа от родители и учители, но такива нямаше. Защото на децата не им пука за здравето им и за това, как и дали ще го опазят. При обявени дървени и грипни ваканции изобщо не си стоят у дома на топло, за да се пазят, а продължават да се събират на различни места и да обменят бацили, флуиди, вируси, информация и телесни течности. Заведенията са особено подходящи за целта. Дори и след новата наредба за тютюнопушенето, когато нямат право да влизат в такива, където се пуши, ако нямат навършени 18 години.


Вчера, на здрачаване. Втори ден от грипната ваканция. Неквартално, а съвсем централно кафе, едно от най-приятните като обстановка. Децата зад пепелника и цигарите са седмокласници, т.е. малолетни, които тази година започват да стават непълнолетни. На тях не им пука нито за наредбата, нито за грипа и съвсем активно и подходящо се здравеопазват с най-подходящите и атрактивни за възрастта им дейности. И според тях - съвсем невинни и само за майтап.


На родителите също не ни пука какво правят в свободното си време и извън дома. И на сервитьорката не й пука, че мястото им не е там. По-важен е оборотът, отколкото посочването на вратата. На собственика - също, въпреки че щом са там без придружител, санкцията трябва да бъде за него. Ако има кой да го санкционира, защото на инспекторите от РИОКОЗ точно в този студ не им се обикаля да гледат, нито пък са дали телефон за сигнали на сайта си.

Снимките си свалих съвсем спокойно от Фейса. Познавам децата. Едно време ние се снимахме за спомен, сега те се снимат за Фейсбук. В единия профил имаше и кадри от следновогодишното им биропиене в друго заведение (пак въпреки наредбата) и няколко, за които и три червени точки ще са малко. Изчезнаха, след като се обадих на майката.

Кога и на кого трябва да му запука за светлото ни бъдеще, за нашите деца хубави?

Весёлые картинки

Намерих ги при разчистването на лаптопа. В една папка някога съм складирала каквото ме е разсейвало, докато гледам филми. Ето една част:

The Merchant of Venice

Едва ли Шекспир или някой във Венеция през 1596 г. е разбирал под Picture точно това:
















Освен това през целия филм ме убеждаваха, че Portia всъщност била Порция.
И още нещо, за което набеденият преводач няма вина: за вътрешната й красота и ум спор няма, но нещо ми убягна идеята на Шекспир за неземната й хубост.


Zwartboek / Black Book

Показалецът на дясната му ръка сочи напечатаната на машина година, вписваща се в периода на Втората световна война. При превода се е получил лек половинвековен скок във времето:
















Съсвсем ясно се чува: "Hier soll man rechts" и джипът си завива надясно, само че някой е проспал посоките:


















My Super Ex-Girlfriend

Още не мога да си простя, че си изгубих времето с тази боза.
Освен това тотално ми обърка и малкото знания по италиански. С ясно гласче Джи-гърлата искаше да си поръча ньоки (Gnocchi) и добре, че литна да спасява града, иначе кой знае какво щяха да й сервират:














На последната картинка е една от най-любимите ми правописни и правоговорни грешки. (Драги младежи, научете най-сетне правилно тази хубава българска думичка, моля ви!). През целия филм ми се натрапваше упорито, напъхана в мъжки и женски усти, заедно с По-дяволите.


















Уважаеми словоблудстващи на разни езици, преводът не е като бъркането в носа и в други телесни отверстия, малко хора умеят да го правят добре и с мисъл.

Да ви е сладко!

Тази вечер се обърках да гледам телевизия. Националната bTV, цели 10 минути, докато вечерям. Страхотен апетит ми се отвори от това:

Не знам на кого да благодаря за креативността, заменила в най-гледаемото време дамските превръзки, акащите и пръцкащи дупенца, падащите в мивката зъби, стомашните газове и издигащи се самолети с уриниращи мъжки чурки.

Малко арт

В един от последните топли дни тази седмица, чиито залези оставяха вкус на нереалност и почти лято,

си направих дълга слънчева разходка с познавателна цел. Исках да си открадна малко коледно настроение от базарите и украсата в града, както и да видя докъде са стигнали епичните многомесечни ремонтни дейности, обещани да приключат до Коледа.

Улиците, централни и квартални, са си все същите, напомнящи първите дни след следващата война. Кал, дупки, по-големи ями, липсващи плочки, боклуци - красота. Пешеходната зона е обновена. Асфалтът е пресен, в безумно съчетание от тъмнозелен и тъмнорозов и е полаган вероятно от първокласници в часовете по труд и техника - неравен, наклонен в странни посоки, отделните участъци се застъпват като кръпки. Кошчетата са кът, което обяснява обичайната гледка от боклуци и фасове, дори пред лъскавите магазини.

Единственото в градската градина, чийто ремонт беше осветен от първата копка на Б.Б., си личи, че нещо е направено с идеята да бъде хубаво.

На всеки от входовете й по дърветата виси призив, отправен в нищото. Всички табелки вече са намачкани, огънати, надраскани или зацапани и повече би им подхождал тесктът "Пази парка".






Детският кът е обновен и разширен, под съоръженията има специално меко покритие, по което дребосъците няма да се пързалят и да се цапат. Липсват разните бронзови меченца, магаренца и други животинки. Моите деца (и не само) много им се радваха. Или са претопени, или не се вписват в новата концепция и шарените съоръжения.


Почистени са градинките, храстите, старите рушащи се сгради и всички злокобни местенца и сега изглежда два пъти по-просторно.

Но и тук са сложили от същия кичозен асфалт, със същото качество, който съчетан с няколкото вида плочки, причинява малка цветова война за зрението. А яркооранжевите пейки върху розовите алеи просто бодат очите.

Има и още една новост - покрай алеите са наслагани няколко склуптури от едно биенале. Липсват табелки с имената на авторите и какво изобразяват. Никой не се спираше да ги разглежда, може би хората вече са им свикнали. Аз ги погледах, снимах ги и не се опитах да ги разбера. Някои от камъчетата предизвикват странни асоциации. Не съм сигурна дали и държалият длетото е имал ясна мисъл какво точно прави.








































Открих и едно творение, което не знам от кога е там, сигурно е било скрито зад буйната растителност. На полуизтритата му табелка се чете, че е в памет на жертвите на комунизма. Дълго го гледах, без да успея да схвана точно такава идея. Виждам нещо в нещо и толкова.


Знаех си, че изкуството не е за всеки.

No Communication

Жена обяснява на мъжа си какъв подарък иска за рожденния си ден:
- Скъпи, искам нещо малко, заоблено и да вдига 100 за 3 сек. Чу ли ме?
Мъжът кима в знак на съгласие и доволен й поднася ...

Това е само виц, но с много истина в него.

Не говорим (поради липса на време или желание) с колеги, приятели, деца, любими, близки ... Ако говорим, не се слушаме. Ако се слушаме, не се чуваме. Или чуваме, както във вица, избирателно - само това, което ни е удобно. На малките деца им е присъщо и простено, но нас, възрастните - не. Изгуби ли се комуникацията, всичко отива по дяволите - връзки, приятелства, отношения ...



Някои неща могат да се изразят и без думи. Но не всички, само със жестове и гадаенето им не се получава. Остават недоразбрани или криворазбрани мисли и голямата вероятност да направиш грешка, да надцениш ситуацията или да пропуснеш да изживееш нещо. Мълчанието е сила и говори повече, но само понякога. Когато ти се крещи ... А истината остава някъде в неказаните думи.

Днес се замислих, че има дни, в които пиша повече думи (напоследък само тук), отколкото казвам на глас. Това ме плаши, но вината не е в мен. Комуникацията е двустранен процес.

П.П. Знам, че ви се четат весели и забавни неща. Понякога обаче има нужда и от малко мрън-мрън. Не е от възрастта и не е ПМС.