Пропуснете тази книга

Въпреки изобилието от надскачащи се хвалебствени коментари и надписа на корицата "Една от 10-те забележителни книги на 2010-та според читателите и критиката по света", си купих "Винаги в същия ден" с големи резерви. В колебанията ми надделя това, че оценката е и от критиците, както и нестандартната идея за представяне на историята - какво се случва с двама души за 20 години, на същата дата, на която случайно и за кратко преплитат пътищата си в едно легло през 1988 г. Читателската истерия съвсем не е критерий за качество. В една от най-големите вериги книжарници в момента сред най-четените и търсени книги са "Листопад" и "Стъклен дом". Няма нужда от повече коментар. Тактично ще премълча името й, защото там нямат вина за нивото на читателите си.
Имах нужда точно от нещо романтично и сантиментално и рискувах, надявайки се да не попадна на замаскирано продължение на розовките Арлекини. Или на потенциален сценарий на сапунка с четирицифрен брой епизоди и таргет група - домакини, осмислящи дните си в съпреживяване на чувствата, сълзите и сополите, леещи се от екрана.

Още самото заглавие е една голяма грешка. Всичко се случва не на същия ден ("в същия", както е преведено, е неправилно; оригиналното заглавие One Day изобщо е преведено прекалено творчески), а на същата дата - 15-ти юли. И през тези 20 години тя се пада в различни дни от седмицата. Малка неточност в терминологията, но дразнеща.
Издателство "Ера" си е спестило парите за заплата на коректор, с което обаче съвсем не е спестило на читателите си досадни правописни и пунктуационни грешки.

Книгата изобщо не е толкова завладяваща, колкото се рекламира. Единственото, заради което читателят посяга към следваща глава (тоест - към събитията след още една година), е надеждата най-накрая да се случи нещо разтърсващо, което да промени равните, предвидими и напълно разкрити още в първата нощ образи на Ем и Декс. Нещо, което да превърне скуката в интерес. Не би! Още след втората-третата глава изпитвах неистово желание да я зарежа или да прочета направо толкова коментирания разтърсващ край.

Изчетох я единствено на инат, без да открия нищо "проникновено, очарователно и остроумно", както ми обещаваха. Само една блудкава история, в която дори и хуморът на Дейвид Никълс е трудно откриваем. Може би трябва да го търся в изречения от типа на: "Наречи ме сантиментален, но ти си единственият човек на този свят, когото искам да видя как пипва дезинтерия", "... поредното момиче, което Декстър й представяше като куче, захапало дебел гълъб", "Ти си сложно устроен - като пъзел от две части, от твърд картон", "Как си скъпи? Раждаш багери, предполагам", "Суки Медоуз е симпатично миньонче и ври и кипи като вентилатор, изпуснат във вана" или в безумния диалог за гъсто обраслите с руно крака на Ем, които въпреки това за Декс са прекрасни и включената плоска закачка (която би била по-адекватна в детската градина) "Е ли тя като Мата Космата или не е?".

Авторът вероятно е дал всичко от себе си, изграждайки образите на героите си:
Ем - умна, много симпатична и малко старомодна и наивна, духовита, чиста, мечтаеща да промени света (или поне този около нея), пропиляваща таланта си в писане на пиески за любителски театрални групички и живота си като сервитьорка в мексикански ресторант (след описанието му тотално ми се изпари желанието от тук нататък да ям дюнери, бургери, такос и всичко от сорта), след това учителка и автор на няколко недовършени романа. Оставила е живота си инертно да се плъзга по течението. Осъзнала невъзможната взаимност в отношенията им (някакъв странен хибрид от приятелство, любов и чисто плътски желания), тя си изгражда броня срещу безразличието на Декс и продължава като добро другарче да попива историята на всяка следваща негова авантюра, "която не й причинява по-силна болка, отколкото например тенис топка, улучила я внезапно по тила".

Декс - представителен, добре изглеждащ и радващ се на всички удобства и благини, които парите могат да гарантират, празен, не особено умен и амбициозен, но пробивен. Бъдещето му го вълнува дотолкова, че да си избере занимание, на което жените ще кълват бързо при запознанство в бара, да бъде с максимален брой жени, да си направи хубав тен, обикаляйки безметежно "парти-градовете" и живеейки в екзотични източни страни и да прескача от купон на купон. Вечно пиян, надрусан и самовлюбен.

И дотук с авторовите усилия. Всяка година героите му са си все същите, непроменени, недоузрели, незнаещи какво искат и какво усещат, без никакво развитие на образите, без повече дълбочина в тях; без шок, интрига или изненада в поведението им. По-важното за Дейвид Никълс е вместо да ни заинтригува с тях, да пълни всяко трето изречение с имената на всевъзможни световно(не)известни марки дрехи и обувки. Дразнещо е, в ръцете си държа роман с огромни претенции, не рекламен каталог!
Явно усещайки, че вниманието на драгия читател безславно се дави в бозата, той прави самоцелни и несвързани опити да възбуди напрежение и интерес: "Откъм зоопарка долитаха странни животински звуци и накрая двамата останаха сами на хълма." А любовно-еротичните копнежи придобиват леко канибалски привкус: "От години сърцето и стомахът му бяха препълнени с копнеж по Ема Морли - не само платоничен, но и плътски."

Последната четвъртинка на книгата е с превишена доза мелодраматизъм. Лошият герой Декстър най-накрая е шамаросан от живота и отива да се теши при старата си и вярна приятелка. Тя първо не го иска, защото уж срещнала друг и само 10 минути, след като го убеждава в това, се хвърля на врата му. И това се случва естествено вече не в мрачна и влажна Англия, а в романтичен Париж. Колко (не)оригинално! Следват лепнещи от сладостта на споделената любов и семейното щастие страници, изпъстрени със социално ангажираните им разговори и диалози за политика и личностните им сърбежи, които спокойно могат да се пропуснат (както и всички страници дотук) - чак до (не)очаквания трагичен момент. Предвидим още от самото начало, без него тази книга едва ли би свършила някога ... Но не, следват животът след това и авторовите опити да ни обясни като на дебили къде се е скрила завръзката и откъде е започнал да изсмуква от пръстите си тази ненужно разтеглена и дъвкана история, връщайки ни няколко пъти в онзи първи ден преди 20 години.

"Трогателна, оригинална, омагьосваща"? Това вероятно е писано за друга книга и е отпечатано случайно на корицата на тази. Или книгата е за друга таргет група - търпелива, всеядна и устойчива. Която вярва, че една случайна и не съвсем вълнуваща нощ в едно легло може да прелее в дълга, страстна и най-вече - споделена любов с хепи енд. Която може да тръпне в надежди това да се случи или пък героите най-сетне да станат големи хора, да гризе нокти и да рони сълзи над цели 429 страници. Определено това не е моята книга. Блудкава и безидейна, с нищо не ме грабна, замисли или докосна.

Спестете си парите и времето за нея. Употребете ги за нещо по-смислено, по-вълнуващо, по-полезно. Същото бих посъветвала и за чакания скоро филм, който дава заявка да бъде още по-голяма и чак нагарчаща от сладост боза.