За един плаж и един блог

През изминалата седмица успях да дочета с известни усилия „Американски пасторал” и дори да го осмисля и да продължа да го харесвам. През това време се лекувах (и то доста успешно) от превода, който ми вгорчи удоволствието, с две книги от български автори.

„Будистки плаж” (дебют на Васил Георгиев) купих съвсем случайно в един сив и леден ден. Беше самотна на рафта, корицата ме грабна с топлите си цветове на летен залез и дори не я отворих в книжарницата - бях чела вече „Забравимо”. Освен него, книгата съдържа още 24 кратки разказа, всеки носещ различно послание и настроение. Затова и прелиствах 129-те и страници бавно, с прекъсвания и на порции – те натъжават, замислят, разсмиват, извикват спомени, размечтават.

По това време някои са успели да се насладят и на третата книга на Васил Георгиев, но аз съм убедена, че никога не е късно да откриеш и харесаш даден автор. На своя плаж, пренасяйки ни от време на време в миналото или бъдещето, с реализъм, малко фантастика и хумор, той омесва различни персонажи, всеки интересен по своему.

В тази книга има много любов. Една, оцеляла десетилетия в топлите спомени и черно-белите сънища. Друга, стопила се на летището, което е „вратата към относителното небитие” и щастието с нея някога "все едно е било никога". Трета, гарнирана с карамелизирани палачинки със захар и канела и житейската философия на един мъж. Още няколко, спасяващи живот и отнемащи друг. Изтляващи в разстоянията, делящи двама или в борбата със собственото его. Напомнящи за себе си само в имейли и изречения от айсикю-диалози. Там, където човек е свободен, има и един Гюнтер, загубил отражението си в огледалото, потъвайки в очите на едно момиче.

Има писмо до Никол Кидман и варианти за продължаване на кореспонденцията, с които да й се хареса, в случай, че тя отговори. Има и друго - до Келвин Клайн, с молба за безвъзмездно отпускане на боксерки от последната му колекция. Чифт от тях са колкото дневния хонорар на героя, който също като Джъстин Тимбърлейк има по един от някои определени органи. Но Джъстин си сменя бельото по шест пъти дневно и умиленият от факта Келвин Клайн му изпратил 50 чифта. Ако може да прати 20-на и насам, за да останат пари за лицензирани дискове на Джъстин.

Има его-сърфинг, невидими врати във времето, равносметки на живота и прошки, няколко дози цинизъм и смърт (преплетена с любов). Има още и един Черен мъж, който всъщност е Ян Хус, оказал се след векове на мястото на кладата, където върви концерт на Металика, а някъде преди това е Ваню, „студент по право с прекъснати права”, надписващ върху една сецесионна масичка черно-бяла снимка за любимата си Анета. Един Черен мъж, който се появява „уж случайно през вековете, с различни хора и от различни кенефи, героично или пародийно, но като цяло ни предлага една и съща история, в която има много надежда, бягство и най-вече разминаване”. Цялата история е тук.

Книгата не може да бъде разказана. Има много добри попадения в отделни моменти и като цели разкази. Една много малка част ми се сториха незавършени - не с отворен край, просто ме оставиха в нищото. Като цяло обаче книгата си заслужава четенето и на определени страници ще я отварям още много пъти.

Атрактивната корица на „Блогът на местния идиот” с името на Весел Цанков върху нея бяха достатъчни убедителни, за да си купя книгата. Адмирации не само за корицата, а и за цялостното оформление – започва със страница с посвещения, в която липсват само подписът на автора и датата. Следва предупреждение какво очаква читателя и декларация, че той няма да има никакви претенции към автора във връзка с текста.

Авторът на блога е съкратен преподавател по философия, който след известни перипетии се оказва в дом за настаняване на психично болни граждани в едно село. След реституирането му остава сам и временно, за да чака психично болните селяни да се завърнат от градовете, избягвайки лудницата от струпване на всички заедно на едно място. Живее в „самия край на селото, даже извън него, в малка, романтична къщица, бивша кочина, заслонена от няколко джанки”. Наблюдава света около себе си през китайски бинокъл, увеличаващ 24 пъти и списва блога си в offline режим, с остатъци от изгризани моливи и полуизписани химикали-еднодневки върху „листове от древни тетрадки и миналогодишни календари, неизползвани бланки за рецепти, парчета амбалажна хартия”. Има железен принцип – в такъв момент кучетата седят отвън, защото „блогърстването иска пълно себеотдаване и една издълбока вглъбеност на мозъка.”

Селото е един малък интернационал. Със спомените за появилите се за кратко там англичани в него живеят американец-мисионер, японец, известен брой българи и неизвестно количество цигани и впрегатните им животни, всеки – в своята махала. Старейшина на компанията в местното заведение „Лелиното” е дядо Огнян Огнянов Огнянов, който по цял ден бави там на „дядо буквичката”, защото родителите на буквичката са заминали да берат нещо си в Испания. „Буквичката на дядо” прекъсва вековната традиция за името на сина в това семейство и носи гордо избраното от баща си библейско Онан. Онан Огнянов Огнянов е къпан ежедневно от дядо си и ежечасно суче от артритното му кутре, потопено в скоросмъртна „всичковица”.

Компания им прави говедовъдът инженер Ганчев, пенсиониран специалист по атомни електроцентрали и в момента останал „единственото говедо в цялата си ферма”. Неотлъчно там е и Живко, останал с един бъбрек след опит да опази от новите си съселяни последните пет овощни дръвчета, обща собственост. С парите от откачилия се при последвали побой друг бъбрек той си купува „Убиец на цигЪни”. Тази пушка създава не толкова етнически, колкото здравословни проблеми. 2/3 от пълнолетното ромско население вече страда от подагра поради прекалена консумация на месо. Живко отстрелва ново от техните впрегатни животни, още не успели да изядат предното.

Формално властта е представена от сержант Иванов, „репресивен орган”, ядосван от жена си Минка, която вечер не му дава, за да не изтърве какво се случва с Хатидже в любимия й сериал. Обаче дава в бараката (докато храни прасето) на селския хомо Петър. Той всъщност е наречен „хомо” в чисто човешкото значение на думата и е обзет от мания да заличи другото, по-популярно и обиждащо мъжествеността му.

Понякога, като всички мъже в селото, сержант Иванов се теши с 13-годишната Джалма, след което й удържа левче за презерватива. Чакайки да стане на 14 и да се омъжи за любимия си Албен, тя си вади хляба на острия завой преди селото по черна пола от една педя изкуствена кожа. Чакайки си, загива при трудова злополука, неуспявайки да приведе в работна кондиция един инструмент, упорито отказващ да стане user friendly.

Реалната власт е в ръцете на Монаха, стар познайник на полицията. „Истинското му име е Павлин Пуев – Готиния, а истинският му прякор е Пуяка, но казват, че бил изсипал купища пари в масмедиите, за да го наричат Готиния.” Всеки от селото има зъб за нещо на Монаха, но той си живее безметежно зад зидовете на балканската си хасиенда със своята Монахиня, по рождение Евгения. Кариерата й започва, когато е на 16, с момичешката вокална латино група “Las Pachavras”. За година време девойката трупа ценен опит, пеейки в барове, ресторанти и на фирмени тържества. После се се преориентира към поп фолка, последователно възприемайки сценичните псевдоними Гени, Екстра Гени, Супер Гени и Хипер Гени. Гледайки я как се съблича, всеки мъж може да стане религиозен, а при вида на някои нейни части авторът на блога се чувства ортак на Бога. В името на несподелената им за момента любов той е готов и на по-отчаяни действия, включващи обескосмяване и къпане, с ясното съзнание, че след изкъпване кучетата му не го познават и налитат да го ядат.

Авторът е навързал тези и още много герои в случки и отношения, голяма част от които можете да прочетете и online и да се насладите на завишена доза хумор и добро настроение от находките му във всяко едно изречение. Аз го направих по старомодния начин по две прозаични причини. Обичам да усещам книгата в ръцете си и все още съм убедена, че купуването на книги не е само колекционерска радост, но и подпомага издаването на други такива.