Неизпратено писмо

Помниш ли когато нямаше мобилни телефони (или бяха все още рядък лукс), колко влудяващо беше при случайните раздели, докато се доберем някъде до апарат или дойде време за следващия разговор? Помниш ли как можехме да говорим за всичко и времето никога не ни стигаше? И всички онези неща, които правехме заедно, местата, на които бяхме и непрекъснатите планове? Помниш ли, че говорехме, дълго и много и мислехме в множествено число? Импулсивните бягства от всичко около нас, което ни разваля идилията? Моментите на уединение в нашия свят, които успявахме да си откраднем от многото приятели, случки и шарени емоции? Помниш ли как можеше да чуеш шума на морето, да вдишаш гората, да пиеш вода от рекичката и да ми уловиш светулки?

А помниш ли една дълга разходка по пустите улици някога през едно лято? В горещата нощ звездите се стапяха сред многото луни на лампите и светлините на витрините. И когато пред едната въздишах леко театрално по греховно скъпо бельо, помниш ли какво ми каза през смях? „Кажи на колегите си да ти съберат в касичка пари за него – и без това те ще го виждат непрекъснато, очертано под дрехите ти, не аз.”

Тогава го приех за закачка. А тя някак неусетно се превърна в бодяща истина. Колегите (приятелите, близките) не само виждаха повече какво нося и гадаеха за другото. Те забелязваха. Те ме слушаха повече и чуваха какво казвам. Ти започна да се превръщаш в едно тихо присъствие, по навик. Сам си го избра. Както и да ме възприемаш аналогично. Като кафето сутрин, изпито набързо – вече не усещаш дали горчи или е сладко. Като удобното ти местенце на дивана, което си е винаги там. Като закачалката в ъгъла, на която заедно с якето си оставяш да виси и това, което ти е скапало деня.

Знаеш ли, че ми се счупи нокът? А по коя песен съм луднала сега? Знаеш ли какво чета? За какво мечтая, какво сънувам, от кое ме боли, на какво се усмихвам и кое ме разплаква? Знаеш ли кога се чувствам в безтегловност, кога летя надолу по пързалката и кога се усещам с криле? Не знаеш. Отдавна не знаеш, защото даденостите не те интересуват, те са ясни. Това го знаят различни други хора, успели да разбият черупката, в която неволно ме затвори. Ти нищо не знаеш и нищо не искаш. Ние вече означава две почти успоредни съществувания.

Забелязваш ли, че ти пиша почти само в минало време и колко малко „сега” има? И че няма нито едно изречение, съдържащо „ще” или многоточие?

Написах ти неизпратено писмо.

Unspoken words - so many unspoken words
They cannot lie to me anymore
Unspoken words - words so full of meaning
They cannot lie, they're from inside