Метър на два

Толкова е голям последният пристан, който рано или късно всеки от нас намира. И там вече ни е все едно едно дали е слънчев или сенчест, дали над нас лежат с месеци повалени дървета или е обрасъл с треви, по-високи от човешки ръст, дали прилича на джунгла, змиярник, бунище или на китна градинка, дали някой се сеща изобщо за нас. Обаче на живите, на повечето от тях, не им е все едно, независимо дали идват при нас или някъде наоколо. Понякога няма живи или желание, но резултатното безобразие от изоставените гробове понасят всички останали.

Снимките са от Бургас, но същият есктериор може да се види почти навсякъде извън парцелите на активните борци, борците по анцузи и прочие бивши заслужили граждани.

А може да бъде и по друг начин (произволна подборка от нета, от държави, където хората са по-бели от нас не само на този, но и на онзи свят):

Не е ясно колко точно са ромите у нас, неуловими са за всякакви преброявания и статистики. Ясно е обаче, че са недоволни от размерите на социалните си помощи и не им се отработват 14 дни по 4 часа обществено полезен труд за тях. Не е ясно също, колко от тях си правят труда да си търсят работа, но е ясно, че близо 60 % от регистрираните в бюрата безработни роми нямат нито образование, нито трудови навици. Ами ето един почтен и легален начин да си заработят помощите, а защо не и постоянните заплати. За косачката, мотиката, търмъка и останалите градински машинарии и инструменти не се изискват специални знания и умения.


П.П. извинявам се, ако в това безоблачно и лежерно време съм скършила нечие настроение. За мен Бургас обаче не е само половината ми живот, морето, купонът, близките и приятелите. Една от задължителните ми спирки там е на това невесело място.