Леон

Леон е на пет. Или на седем (никой не знае, той също). Слабичко ангелче с големи сини очи и загоряло личице, на което русите до бяло вежди и коса изглеждат като подарени.

Леон не знае какво е шоколад, вафла и кюфте. Знае, че миришат хубаво, че са вкусни и че понякога му ги подарява някоя добра баба.

Леон не знае какво е интернет и смартфон. Знае, че през ден минава автобус и всяка сутрин идва микробусът с хляба. Не знае също какво е магазин, защото в селото няма. И за какво служи хладилникът, защото у тях няма такъв.

Леон живее в мултиетническа, мултикултурна и мултилингвистична среда, но не може да говори добре нито български, нито някой от останалите езици, на които се говори у тях и в останалите малцинства, т.е. болшинства в селото.

Леон не разбира нито от религия, нито от господ, но разбира от болка. И с болка ще ги свързва занапред. Съвсем скоро и в пълно съзнание е обрязан, а парите, влезли у тях заради това, отдавна са изпити (не изядени).

Леон не знае какво е да го гушнат или целунат за лека нощ, но знае, че е бреме. Живее повече на улицата или в съседските дворове и само понякога – в къщата, където е пратен.

Леон не знае кой е баща му. Майка му е успяла да еволюира до примитив, непознаващ нито детство, нито нормално семейство и да го зачене, докато си вади хляба, облекчавайки някой потомък на викингите. Черепното й съдържимо е достатъчно да й отвори краката и устата, но не и да й подскаже колко добре биха си живели двамата с детските, паричките за самотна майка и останалите помощи в онази далечна, студена и толерантна държава. Леон знае, че й пречи. Натоварила го е като багаж за майка си, успяла временно да акостира при поредния мъж с поредното отроче в корема.

Леон постоянно го бият. Баба му, заради опропастатената младост на майка му, собствения си смотан живот и защото е още едно гърло за хранене, ако има с какво. Мъжът й, който му е нещо като дядо, защото не е от неговата кръв (не спира дори и от благодарност, че седмица не е изтрезнял с парите от обрязването на Леон). Лелите и вуйчовците му, повечето около неговата възраст, защото е чужд. Децата от всички етноси, защото не е като тях.

Леон не знае какво е детска градина, книжка, играчка. Вероятно няма да разбере и какво е училище, приятел, обич, ласка. Или бъдеще. Играе си собствени игри, защото колкото и да се навърта край другите деца, е като грозното патенце и всички бягат от него.

Леон ходи облечен и обут с каквото е останало у тях на ставане сутрин. Яде, ако има какво да наготвят, ако остане за него или когато съседките го нахранят. Леон носи звънче на врата, за да го намират по-лесно из селото, щом се присетят за него. Любимото му място е пейката на спирката. Маха на всички заминаващи коли и се усмихва с онези големи сини очи, като две питанки. Ще ми донесеш ли пак шоколад? Ще ме вземеш ли с теб?