петък, 15 март 2013 г.

Николай Фенерски

Може да бъде намерен на много места: някъде по пътищата - на автостоп или с колелото, в митичния Резерват Северозапад, в liternet, при неговите бележки и белези ... И въпреки това ми се иска да го срещам по-често и да пише повече. Защото само две издадени негови книги са ми малко. Всяка от тях е точно от онези, по които си падам ("... дето след като си я прочел, ти се ще авторът, който я е написал, да ти е страшно близък приятел, та да можеш да го повикаш по телефона когато ти се поиска”, както казва Селинджър).

Първата ми среща с Николай Фенерски беше почти на шега, защото той не е от абонираните за слава, бляскавост и обилни реклами (абсолютно незаслужено!) съвременни български автори. Беше провокирана от един забавен, мъдър и болезнено верен цитат на алкохолна тематика, който все още обикаля из нета и му приписват всевъзможно авторство, включително и на руските класици. Изглежда е по-лесно и атрактивно да се направиш на много начетен, отворен и знаещ и да шашнеш публиката с някое име с трудно четимо творчество, отколкото да гугъл-неш и да стигнеш до извора. Аз обаче го направих и се оказа, че въпросният популярен цитат в различните си варианти съдържа последните 2 или 3 абзаца от разказа "Не съм  алкохолик" на Николай Фенерски.

Така открих и първата му книга, "Апокалипсисът е дело лично". От нея е много любимата ми напоследък мисъл "Чета, следователно съществувам. И какво ще остане от мен, ако не чета? Просто едно нищо."
Но още преди да стигна до нея и до средата на книгата, вече чувствах Николай Фенерски много близък. Четенето на разказите в нея е като среща със стар приятел след дълга раздяла, който разказва за своя шарен свят. Негов и на всеки друг - с носталгията по детството, училището, студентските години и незабравимите моменти. Това е книга за връзката с родителите и приятелите, за семействата и отношенията с хората, оставили следа в живота ни - някои едва забележима пътечка, други - коловоз. Книга, припомняща грешки, горчилки, смешки, радости и конфузии. Книга, в която нищо не е спестено и забравено, забавна, но и замисляща, много топла и лична. 


"Не казвай на майка си" е естествено продължение на "Апокалипсисът е дело лично", събрало откровени и обикновени на първо четене истории за нещата от живота, по своему чудати и затрогващи. 
И тези разкази на Николай Фенерски са красиви не заради някаква изящна словесност, а с емоцията, с която са заредени и заразяват. Доброто и човечността в тях радват, сериозното и тъжното замислят, горчивият хумор разсмива. Звучат много лично, като изповед, която провокира у читателя чувства, съпреживяване, връща спомени. Усещането е като за нещо много близко и познато. Дори и в най-тъжните истории и образи няма песимизъм. Има мечти, равносметки, надежди и светлина.

Нормално е в един сборник да има по-силни и по-слаби разкази. Тук трудно бих ги разделила. По-скоро има няколко, които не са точно "моите" - заради тематиката, която избягвам (и ми разваля леко удоволствието вече от няколко книги). Може би просто не съм достатъчно духовно извисена за тях, толерантна и с правилната вяра, но те със сигурност ще докоснат други хора. С тях или без тях, "Не казвай на майка си" е чудесна. 

И в двете книги се срещат често няколко лица и случки и след всяко споменаване усещането е за нещо все по-познато и почти лично изживяно. С това Николай Фенерски ми напомни за един много любим автор, който редовно е писал за близките си и за събитие, травмирало дълбоко него и света. Всеки път с едно и също чувство, но предадено по различен начин и в различен контекст. И точно заради това не само не омръзва, но и сближава все повече автор и читател.

***

Плашещо много хора (лични наблюдения) тенденциозно и по ред причини отказват да четат съвременни български автори и бягат от тях, наблягайки на всевъзможни вносни боклуци. Което е грешка. Всеки може да намери "своите" един, двама или повече автори измежду тези, заради които напразно убиват дръвчетата, поносимите, добрите и много добрите. Всичко е въпрос на вкус и лични предпочитания. И най-вече на желание.
Те не искат много - експериментирайте със себе си. Доверете им се. Прочетете ги и ще се намерите.

събота, 9 март 2013 г.

Престиж

Независимо дали сте се разминали с филма (голяма, но поправима грешка), дали сте го гледали веднъж или можете като мен да го дублирате със затворени очи - прочетете книгата!
Не само заради наградите и номинациите й.
Не само защото е любимото "дете" на автора й.
Не само защото между филма и книгата има разлики. Всъщност те са почти съвсем различни творби, обединени само от няколко имена и една идея.

Прочетете я, защото Кристофър Прийст пише не само увлекателно, а повече от добре. Жалко е, че е толкова слабо представен и познат у нас. Опитът на "Библиотека Галактика" да ни заинтригува с творчеството му преди 30 години поне за мен беше особено неудачен с избраното заглавие - "Машината на пространството" (където е изписан като Прист). Харесвам Уелс, но поддражаването на стила му в тази книга е резултирало само до сносна, не особено запомняща се и леко (при мен - силно) доскучаваща фантастика. Други опити от издателствата през годините така и не последваха и като мнозина други той си остана подценяван и непознат за четящите основно на български.
Трябваше да излезе филмът на Нолан, за да ме убеди не само най-накрая да дочета "Машината на пространството", но и да ме замисли, че този автор си заслужава и може много повече. Преди две години "Преобърнатият свят" доказа последното. Още тогава от издателство "Август" обявиха, че се превежда и "Престиж" и ще се постараят да ускорят нещата, за да излезе до края на 2011 г.
Това е една от най-дълго очакваните от мен книги, обявени, че се издават (конкурира я само „Котешката маса“ на Майкъл Ондатджи, обещана преди повече от година от г-н Лъчезар Минчев, но при него бавенето си е съвсем в реда на нещата).

Чакането обаче си струваше. Филмът е само бляскавата, зрелищна, романтична и силно съкратена версия на историята. Кристофър Прийст пише по начин, който моментално изтрива вкоренените в съзнанието образи от екрана. В книгата те са много по-дълбоки, имат своето по-пълно развитие и минало, които оправдават постъпките им. Имат своите съвсем земни и човешки болки, радости и страхове, по-обосновани и обясними. Всичко започва с една книга и семейно проклятие и продължава, разказано от няколко гледни точки на различни поколения, през тайнственост, магия, спиритизъм, наука, двойници, смърт, харизматичния гений Тесла, машинарии, телепортация, призраци, ужаси ... Всичко това в борбата за лична победа, престиж и отмъщение между двама илюзионисти, пренесла проклятието си и върху техните наследници. Борба, в която няма правила и морал.
Хваща здраво, чете се леко, за един уикенд (при мен се проточи седмица поради липса на време дори и за сън). При цялото ми трезво и рационално мислене последните страници ми докараха вледеняващи тръпки.

Книгата има само един мъничък минус - този път Тушков забрави да ми остави ценния си подпис в нея. Независимо от това искам много и специално да му благодаря, че с помощта на неговия труд,  огромен като обем и чудесен като качество, "Престиж" най-накрая стигна до читателите.  Също и да му пожелая лека и спорна работа със следващото удоволствие на Кристофър Прийст - "Островитяни". Адмирации за издателство "Август" заради решението им да направят този автор достъпен и любим на повече хора.

петък, 1 март 2013 г.

Къде са ми детските книжки?







Част от това, което първо ми четеше всеки свободен у нас, след това и аз, сама. Увлекателни и красиво илюстрирани, те ми отвориха нелечим апетит за още и още книги, все повече и по-сериозни.
Първата среща на всяко дете с буквите и знанията, още преди букварчето, е в такива книжки. Полезното, интересното, забавното, красивото и вълшебствата в тях не само развиват любопитството и въображението, но възпитават и вкуса. От детските книжки тръгва личният и понякога дълъг и труден път до любовта към четенето.
И ако сегашните по-големички деца се задъхват в края му, малките ще се препънат още при първите си стъпки. 

Вчера търсих подарък за един сладур в книжарници и в различни сайтове за продажба на книги. Не намерих, защото:
* това, което изобщо е преиздавано, е с еднакво безлични, кичозни и незапомнящи се илюстрации;
* новите книжки са в болшинството си или дебилни и отблъскващи още от заглавието, или с плашещо грозни картинки, или и двете; отделно създават абсолютно погрешна представа дори и за най-елементарни неща.


Сред букета автори има и български, повечето илюстратори също са родни. Не се питам те и издателите имат ли деца, а дали не са прескочили собственото си детство. Иначе не биха натворили това:

... луната яде, животните са божии творения, конете са оранжеви и на точки, а слоновете са сини и с червени бузки в банята и изцяло розово-лилави - навън ... (последното вероятно е ранна подготовка на дечицата за виденията им при бъдещи напушвания).

... динозаврите са само за момчета, но сексуалността е за мутантчета в бебешка възраст и от двата пола, а пък вълшебните феи са плод на греховната любов между Ам-Гъл и Пинокио.

"Жанет-45" са едно от любимите ми издателства на стойностна литература, но със сигурност няма да купя техни книжки за бъдещите ми още незаченати внуци. Защото с оцветяването на кравата може и да не ги направя идиотчета, но опасността останалите три грозотии да им предизвикат трайно нощно напикаване и кошмари е прекалено реална.


Мислех да завърша с призив към отговорните лица да пощадят невинните дечица и още по-невинните дръвчета, но се отказах. Любовта към четенето била вредна за здравето.

Web Statistics