неделя, 29 юни 2014 г.

„Моята орис” - Паринуш Сании

Новото книжно бижу на „Жанет 45” е пътуване през граници, континенти и отвъд това, което цивилизованите хора биха могли да асимилират и понесат. „Моята орис” на Паринуш Сании е суров, неизлъскан разказ от първо лице за жената в ислямските държави – бита, унижавана, третирана като унтерменш и вещ, лишена от елементарни права (на собствено мнение и избор, на образование, на обич и приятели), възпитавана от малка за слугиня и разплодно животно, което трябва да внимава дори и с неволна дума или жест да не опетни семейната чест.
 
Този свят не спира да ме шокира след толкова филми и книги. Свят, който живее векове назад, подчинен на лозунги „Я русари я ту сари” („Или кърпа, или бой по главата”) и „Разбулването пропагандира проституцията”. Русарито и обезличаващият тялото чадор обаче са най-малкият проблем, много по-страшни са оковите на мисълта, емоциите, избора.
Музиката по радиото, пеенето, танците, споменаването на името на жената в обществото, смехът, при който се виждат зъбите, заглеждането по витрините или през прозореца, целувка от дъщерята по бащината буза – всичко е харам, грешно и недопустимо от традициите. Пак според традициите жената няма нужда от образование, а от мъж, деца, бой и молитви. След ограмотяване жените ще започнат да пишат любовни писма и ще подкопаят семейната репутация и съществуващият обществен ред. Девическите училища са храмове на порока и нарушават ислямския закон.

Ако за зравомислещия човек грехът изобщо съществува като понятие и има някакво съдържание, то няма по-голям грях от това, да поставяш религиозните си идеали и сляпото подчинение на отживелици над доброто, щастието и живота на децата си.
„Няма да предам религията и блаженството в задгробния живот заради твоя син. И мой син да беше, пак щях да постъпя така.”

Книгата увлича и се чете леко, въпреки многото жестоки сцени и някои сладникави моменти, напомнящи за сериал от Индия или южната ни съседка. Проследява живота на Масуме и непрекъсната й борба за щастие и оцеляване в продължение на пет десетилетия – от годините преди революцията (1979), през ислямската република до наши дни. Умно, тихо и красиво момиче, чието единствено желание при преместването им от затънтената провинция в Техеран, е да учи, вместо да се омъжва. С подкрепата на баща си и учителките си успява известно време, мечтае дори да следва. Необичана от от майка си и братята си, тя е излишна, грешна, бреме.
„От дъщеря полза никаква, ползата е за другите. Само се бъхтиш и пръскаш грешни пари на вятъра”
„Замълчи! Чумата да те тръшне дано! Ти си момиче! Дано бог те накаже, момиче, на парчета да те разкъса дано!”


Невинното й влюбване опетнява семейната чест и след жестоки побои, боледуване и строга изолация от света се оказва с напълно непознат съпруг. Тази част от живота й много напомня на „Източен вятър, западен вятър” на Пърл Бък – възпитано в строги патриархални и религиозни традиции момиче изживява шока от сблъсъка с друга култура и манталитет – човешко отношение към жената и непоносимост към затоморзяващите аксесоари и облекло, светски живот, страх от партньора, който преминава през възхищение от неговата начетеност до привързаност и топли чувства, подкрепяно от него желание за образование.

Масуме кротко вярва в своя бог, понякога в тежки моменти му се сърди, чете намаз и спазва приличие. Не се увлича от безбожието и прогресивните идеи на съпруга си, не залита и в плашещите религиозни крайности на братята си. Старае се да опази и децата си от тях, защото са всичко, което има. Те носят на невинното и депресирано момиче надежда и я превръщат в борбена и разумна жена. Отглежда и трите сама. Приживе симпатичният й и добър съпруг с малки изключения е или по революционните си дела, открито отказвайки й подкрепа, или в затвора. След екзекуцията му и смъртта на баща си остава почти без опора. Продължава образованието си, работи, спасява единия си син в чужбина, преживява връщането на другия от плен. Годините минават в лишения, тримата са семейни, тя е вече пенсионерка и баба с много свободно време и среща отново първата, голяма и единствена любов. Чувствата им са все така силни и взаимни, животът вече си е само неин и вместо да си го живее, отново се съобразява с традициите, семейната чест, неопетненото име на децата си. Не си позволява и за секунда да бъде егоист и остава сама.

„Сякаш аз самата никога не съм съществувала, сякаш съм нямала никакви права. Кога съм правила нещо заради себе си? Кога съм имала правото да избирам? Попитаха ли ме някога какво искам?”
Горчивото й самосъжаление и проявена слабост са разочароващ, неадекватен финал на историята за израстването, борбеността и силата на тази жена.
Въпреки това горещо препоръчвам книгата. След нея човек може да оцени това, което винаги е смятал за даденост: свободата и правото на избор.


Кратката еуфория от революцията:
„Имахме на разположение най-различни вестници и списания, разговаряхме на всеослушание за каквото пожелаем, без да се страхуваме нито от САВАК, нито от когото и да било. Но всички години на потисничество ни бяха отнели способността да се възползваме правилно от свободата, не знаехме как да водим дискусии, не бяхме приучени да уважаваме различните мнения, да търпим инакомислещите. Именно това стана причина меденият месец на революцията да бъде по-кратък, отколкото очаквахме. Всяка група обявяваше другата за враг на народа, страната и вярата. Ежедневно никнена нови и нови групи и заставаха срещу другите.”

... и действителността след нея:
„- Въобще можеш ли да ми обясниш що е то ислямско управление?
- Прилагане на всички ислямски закони.
- Значи връщане с хиляда и четиристотин години назад!!!
- Законите на исляма са божи закони, никога не остаряват и са приложими във всяко време.
- Добре тогава, кажи ми, ако обичаш, какви са икономическите закони на исляма. Неговите закони за защита на гражданските права? Или може би искате да си направите хареми, да пътувате с камили и д режете ръце и крака?
- Това са също божии закони. Какво разбираш ти, безбожнико, от тези закони? В тях има мъдрост.”

2 коментара:

  1. Днес я закупих .Често така правя първо книгата после ще погледна дали някой е писал за нея .В книжарницата влязох ей тъй да видя какво ще си купя от любимото издателство .Някой ще си каже , че не е правилно да купувам само книги издадени от тях.Не намирам проблем в това.Всички книги които съм взел са хубави.В случая тази ме хвана с непознатата страна и бит .Обичам да пътувам по този начин -с книгата! Ислямските държави са ми предоволно интересни .Толкова далечни и толкова различни от нашия бит и култура.Има няколко книги които пуснаха и красотата на писане разказа ...само за четене .
    Благодаря за ревюто ,споделям интереса .

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. За мен това е издателство №1 у нас и рискът човек да катастрофира в книга с неговото лого почти не съществува. Разкошни корици, разнообразни, изненадващи и хубави книги, добри преводачи и видима работа на редактори и коректори (ако изобщо е имало нужда от тях). Имала съм само едно разочарование, но и принципно имам проблем с българските авторки, базиращи книгите си на логове от изсмукана от пръстите нет комуникация. :)
      Стратегията със случайно избрана в книжарницата книга е в пъти по-добра от тази да се купува каквото всички четат в момента или пък се препоръчва горещо в нета. Най-малкото защото вкусовете са различни и не бива да се натрапват и защото всеки средно интелигентен човек би могъл съвсем добре сам да прецени какво му харесва и какво иска да чете.
      Има само едно местенце в нета, което може да бъде някакъв критерий или източник на достоверна информация за книгата - goodreads. Особено при колебание дали нещо да се купи или чете. Там има достатъчно мнения (и на двата полюса) от непредубедени читатели, повечето аргументирани. Поръчковите хвалби се губят из тях, остава една доста реална представа за достойнствата и слабостите на заглавие или автор. На всяко друго място е рисковано да се вярва. :)

      Изтриване

Web Statistics