събота, 2 юни 2012 г.

***


когато се страхуваш да говориш, защото с всяка дума стъпваш по тънък лед
когато вече не искаш да говориш
когато вървиш срещу себе си, само за да оцелееш
когато вече нямаш сили и желание да караш другите  да се чувстват специални, осъзнавайки че ти не си същото за никого
когато искаш да си необходим, ценен, значим, желан, изобщо нещо, а се оказваш нищо
когато имаш нужда само от няколко добри думи, а вместо тях получаваш забележки, упреци и чисто теоретични съвети как да дойдеш на себе си
когато нищо не се случва
когато губиш хората около себе си
когато оставаш извън и встрани
когато искаш поне веднъж за някого да си единствен, скъп, най-важен ..., а винаги си само фон, пълнеж и между другото
когато ти се цупят, защото не можеш да купиш маратонки, струващи колкото храната за две седмици или тока за месец
когато ти се радват, само ако изпълняваш капризи и желания и си яхнал същата вълна
когато се измориш да се чувстваш непрекъснато длъжен, отговорен и виновен
когато няма кой да те прегърне
когато забравиш кога са били последните „благодаря”, „извинявай”, „липсваш”
когато ги няма толкова нужните приятелско рамо и светлинка някъде напред
когато още много подобни неща ...

Какво остава? Покривът на блока, мостът, въжето, хапчетата? Не. Макар животът да е кофа с лайна пред вентилатор, както казва неведнъж Вонегът, е само един. Няма репетиция, няма поправка, трябва да се живее. Защото понякога има и хубави и светли моменти. В останалите е сълзи, сополи, самотно мълчание в ъгъла, опит за размисъл, стискане на зъби, I will survive ... за пореден път.

Не ви се четат подобни неща, нали? И на тези, които ме разбира(ха)т – също. Само че това ми боде от известно време. Много съм далеч от общозначими проблеми и събития. Дори си мисля, че не ме интересуват изобщо. Когато се срутва малкият вътрешен свят, големият навън е без значение. 

За книги и музика съм си забранила да пиша тук, понеже нищо не разбирам и имам твърде особен вкус. Останалото или е много лично, или едва ли някой ще го прочете или коментира. Плюс физическата ми невъзможност да отделям нужното време. Не мога да симулирам присъствие заради самото присъствие.  


С три думи – блогът се обезмисли.

Беше последното място, в което се опитвах да кажа нещо понякога. Ще го оставя още няколко дни (докато издиря бутона за изтриване, днес не успях), който прочел – прочел.  

Сега отивам да се порадвам отблизо на Джо Лин Търнър. Ще изпее и моята песен, с която ви пожелавам всичко най-най. Обещавам да минавам тихомълком да ви чета, когато имам възможност.




Web Statistics