събота, 26 май 2012 г.

Ода за простака


Българският простак е двуног, обикновено преживен бозайник, с различни пол, възраст, височина и тегло и с висока численост в близост до луксозните „Неоплан”-и. Трудно е да не бъде забелязан и разпознат.

Когато си купува билет, задължително коментира, че струвал „майка си и баща си”, „кво ме направИ ти, бе?”, „бе аз тЕя пари/мангизи/кинти не ги кОпам”, „нещо отстъпчици?” и така, докато зад гърба му се натрупа стабилна опашка, зад която пък вече се подава предницата на автобуса. Ако случайно последният не е успял да пристигне в това време или се бави 5-10 мин. някъде по 300-500-километровото трасе, простакът започва да пуфти колко са некадърни всички в България, да изявява желание да уважи отвсякъде нечии роднини от женски пол, като едновременно с това (прави опити да) говори високо по телефона, да дъвче дъвка и да пуши точно там, където има най-много хора. Фасът, дъвката и храчката си размазва на метър от коша или от вратата на автобуса (издишвайки вътре дим).

Българският простак продължава с желанието за уважаване и след като се качи – по повод на филма, на спирането в следващия град, на друсането от дупките, на седалката си и т.н. и заявява това си желание звучно и образно. Мястото на българския простак никога не е неговото. Макар номерът му да е ясно изписан на билета, простакът винаги сяда там, където на него му харесва (обикновено точно в другия край). Веднъж закотвил се, не позволява по никакъв начин да бъде обезпокоен и разместен. Макар да е платил само за 1 бр. място, удобно се изтяга и спи и на двете или заема съседното с багаж. Неговото удобство е по-важно от неудобството на останалите.

Веднага след потеглянето на автобуса простакът започва да шумоли с чипсове, кроасани и други видове джънк фууд и се тъпче дълго, звучно и обилно, като току-що изписан пациент от дебелариума на д-р Емилова. Смукателният му рефлекс е силно развит, в резултат на което около него се разнася често пукане на бутилки с минерална вода. Празните такива, както и всички опаковки от по-горното, се набутват в мрежичката пред седалката – като скъп спомен за следващите пътници. Като още по-скъп спомен им оставя размазана на видно място посивяла дъвка.

Българският простак има изтънчен музикален вкус и държи да го демонстрира пред всички, надувайки кръшни ритми/рап/техно/хаус на личната си джаджа. През три седалки негов колега прави същото, но с друг стил, а шофьорът е пуснал радио или филм. Какафонията е толкова кошмарна, че не й устояват дори и тапи за уши, принципно предназначени за работа на многотонна преса.

Българският простак има изключително развити бели дробове и гласни струни, които правят изтънчената му и открита душевност достояние на всички пътуващи (дори те да се опитват да се съсредоточат в нещо друго). Споделя мъдростите си, урежда по телефона семейните си скандали, служебните си проблеми, бъбри с приятели, досажда на съседа. Чуждоговорящите българи са тихи и кротки пътници. Българскиговорящите простаци – не. Задължително показват къде са расли/живеят (на смЬетка е, ниЙ смИ в пУнИделЬник, не моА му сЪ извинА, ШИ му сЪ помолА, ай да ходимЕ) и всеки, говорещ по друг начин, е долен плебс.

Българският простак има мазоли на ухото. Ако не хърка, говори по телефона. С часове. Гледай си работата, няма да се прибера повече у нас, кво прайш, мило, напрайх четри автовоза, оня плати ли капаро, пиши тоа код, после ши го изпрата, липсваш ми, пиши до министерството, чакам мейл, отвори сайта, ши пусна тънки цени, ония в агенцията, сега излизаме от града, ма нали ши мъ чакаш, иди купи батерия, аз на оня му казах, тоя обадили се, сега пиша програмата, довечера къде ... така с часове и хорово. Пътува и работи простакът, особено ако е на държавна работа и всички трябва да чуят. Или ако внася нещо. Ако се връща от друга държава. Може да се хвали с часове със слушалка на ухото или на съседа си за европейските/американските прелести, да обясни компетентно и дълго за гари, летища, полети, как се стига до някаква уличка в Ница, село до Милано, градче в Германия ... Но не може да се сети къде се намира тоА град Благоевград. И все още бърка Сливен и Свиленград.

Ако бях автобусен шофьор, бих ги сваляла на всеки километър край банкета. Благословени са българските простаци, че не ги возя аз. Благословени са и тези, на които им е спестено ежедневното пътуване с такива.

неделя, 20 май 2012 г.

Беззаглавномузикално

Снощи на едно мило събиране за пореден път бодеше един важен не само за подобни мероприятия въпрос, който тлееше няколко часа и ескалира бурно и следполунощно, а именно: що е то нормална музика?

Това:


това:


или това:


Понеже съм на вълна Съскинд&Грийн и видимо бях най-трезва, съвсем спокойно разсъдих, че за разлика от скоростта на светлината, която е неизменна и независима от отправния обект на сравнение, в този и в много други случаи спорове ще има винаги и всеки ще е прав за себе си, изхождайки от своите промили, погълнати литри, пълнеж на черепната кухина и прочие подробности. Приемайки за себе си като верен отговор предизвикалият масови протести снощи №3 (на който съвсем м/у другото в едно друго време и на едно друго място се кефеха на живо 90% от спорещите), пожелах на компанията да върви около там, където е била, преди да поеме първите си глътки въздух на този свят, пуснах им един мил поздрав, който вероятно е разтопил душите им:


и още след първите кръшни тактове таксито вече ме отнасяше у нас, където спокойно и обилно се насладих на нормална музика (не разбирам защо 2 бр. съседи имат оплаквания днес - ще им мине бързо, предполагам).

Та наслаждавайки се, открих, че през миналия век Клаус Майне е завършил успешно курсове по сценично поведение при Лили Иванова. :D


П.П. Лоша и нетърпима съм, знам. Временно е - преуморена съм физически, претоварена от ежедневни служебни дебилщини и счупена емоционално. Но както пишело на пръстена на цар Соломон: и това ще мине.

петък, 11 май 2012 г.

Миднайт лолипоп



До вчера се чудех как изненадващо бързо успях да се пъхна в любимите си дънки, които от края на миналото лято гледах с неистово желание, а те отвръщаха на тежките ми въздишки с мълчаливо очакване на облегалката на един стол. Причината е в предозирането на секса. На същия този бял секс. Благодарение на Максим Маткин открих, че всъщност го практикувам редовно, дори в различни варианти.

Обедният ми сеанс не е традиционно пред хладилника или в банята, а пред чантата ми и после - пред офиса (да се чете: почти на полето, преди табелата на незнайно село някъде на края на света). Гризейки единствената алтернатива - почти еднаквия всеки ден сандвич, в главата ми се редуват маси, масички, рафтове от хладилници и магазини, продукти, сладки и солени изкушения и до петата хапка вече съм получила многократен вкусов оргазъм, успешно убиващ досадата от еднообразието.

Останалите сеанси, които Маткин е пропуснал, са с голям интензитет и неустановени ритъм, продължителност и място на провеждане. Понякога се случват на улицата, понякога - в нета, но най-често - някъде у нас. Пред рафтовете на секцията или заровена във всевъзможни шкафчета и шкафове, където почти в безпорядък и в безтематичност са натъпкани книги. Гледам едни, сещам се за други, въздишам по трети ... Мислено ги пренареждам на все още нереализираните секцийки, които си конструирах още миналото лято, допълвам ги с нови, разкарвам нелюбимите, пресявам заглавия, умувам кое си струва, правя си списъци в какъв ред да ги чета, мечтая си за физическата възможност да се отдам на повече от тях и накрая грабвам първата или най-удобно разположената по-тъничка за автобуса. Обикновено изборът е удачен и ми доставя душевен оргазъм (публично се извинявам на пътуващите с мен за това, че понякога се хиля с глас, нарушавайки задушевното споделяне на СV-та между напълно непознати или тихичкото им похъркване). Ненаситна съм и честичко въздишам и по по-дебелите, които кротко си седят на изчакване и така спасяват рамото ми от увисване почти до ханша. Така и не разбрах защо и без книга една дамска чанта обикновено тежи така, сякаш къта вътре поне две гирички...

Тези, с които общуваме по-рядко или никак, могат да споделят как и къде точно го практикуват. За няколко човека знам със сигурност - признавали са си нееднократно из блоговете, във ФБ или на бира. Между тях има и безсрамници, любители предимно на публичните сеанси. :D Зори и Ламот го правят най-редовно в книжарница или пред някой антиквар. Тотито си подсилва усещанията пред витрините с книжки, инвентаризирайки мазохистично портмонето си. При Фроги се намесва и задължението, почти като съпружески елемент. 
Като най-скромна и кротка, Ел се е отдала на редовни домашни заигравки, освежавайки ги периодично със залитания към брадъровата й библиотека. Тушков пък вероятно няма никакво време за себе си, зает в осигуряването на материал за нашите сеанси.

Има обаче един човек, който безапелационно печели приза за най-активно практикуване на този бял секс - всъщност навсякъде и непрекъснато - в книжарници, пред антиквари, в нета, на работа и най-вече у тях (имам усещането, че живее в разтегателен апартамент). С постоянната си липса на време за четене и безсрамните количества книги, които непрекъснато купува, вероятно никога не излиза от състоянието на множествен оргазъм (както и да се нарича това при мъжете). Поради липса на идея за подходящ приз, мислех да го заменя с пирамидка от ланшни компоти пред втасване, увенчана отгоре с половината ми пакетче дъвки "Орбит". Преди малко обаче открих подходящата награда под формата на тази великолепна близалка и тя съвсем заслужено отива при Ностро. :Р


За Максим Маткин и началото на книгата можете да прочетете тук. Ако трябва да я опиша с едно изречение, то ще бъде: очарователен, свеж и завлядаващ дебют, изненадващо добра съвременна европейска проза. 
Дневникът му съдържа няколко запомнящи се нощи и дните около тях. Всеки от хронологично подредените разкази е като изострящо апетита предястие, но бързото им консумиране не носи досадната тежест на преяждането. За разполагащите с време книгата се изчита на един дъх. 
Героите му са с подобни на никове имена, изразяващи същността им и неговите асоциации за тях (Истеричката, Плачещия лебед, Исусчо, Шведката, Парижанката, бившата ...) Те са някаква колкото земна, толкова и чудновата смесица от хора, забъркващи се непрекъснато в абсурдни, тъжни или смешни ситуации. Всеки е със своите странности, празноти, болки, любови, депресии, срещи, раздели и постоянни настройки на чакрите. Максим Маткин си ги припомня и преживява с много ирония и чувство за хумор. 
В различни моменти от тази книга всеки би могъл да познае себе си или да открие своята истина. Находките и мъдростите са толкова много, че би трябвало да я цитирам почти цялата. И макар основната тема, отношенията му с жените и жаждата му да бъде споделено и силно обичан, да се губи на пръв поглед в изобилните и откровени сексуални сцени, книгата балансира успешно по тънкия ръб между порнография и еротика, като усещането за последната е много по-силно. Неизбежните за такова четиво цинизми не доминират, не дразнят и са съвсем лесно смилаеми. 
Много радваща, смела и свежа книга, която все още е на промоция в сайта на "Колибри".


Web Statistics