Първата ми среща с магията на поя беше случайна – на една сумрачна алея над плажа, след нея имаше още няколко такива. Първоначалната идея за очарованието, романтиката и волния дух, които това ъндърграунд изкуство носи, бавно преминава в някакво странно, неземно и много хубаво усещане. Макар музиката да идва също толкова отдалеч, както и тези огнени танци, всеки път изживявам същото, което и край нашите нестинари. Времето и пространството изчезват, изпадаш почти в транс от ритъма и движенията на телата и ръцете. Има нещо мистично и хипнотизиращо в огнените картини, които те рисуват. Трудно е да се опише с думи.
Радващо е, че това изкуство достига до все по-широка публика – на фирмени партита, сватби, концерти и други масови мероприятия. Последната ми среща с него (с която започнах), беше на финала на празничната петъчна вечер, част от Историческата седмица, посветена на 1330-годишнината от създаването на България. Макар на площада да липсваше интимността и непринудеността на тихата алея в морската градина, въздействието беше също толкова силно.
Това, което ме подразни е, че както в предварителните програми за седмицата, така и в отразяването й от няколко медии, липсва информация за тези момичета и момчета, навсякъде само безличното и нищо неказващо „огнено шоу”. Иначе има много истории: как кметът ударил камбанката на портата историческото селище, къде се поспрели той или другите официални лица, къде пили кафе – все неща, които слабо ме интересуват и едва ли изобщо интересуват някого извън споменатите в материалите главни герои.
Ровейки се в нета и търсейки истината за това, на кого дължим преживяното удоволствие, попаднах на кратък запис. Нито той, нито снимките могат да покажат изцяло магията на поя. Тя трябва да се види, преживее и усети отблизо. И все пак:
Еnjoy!
