Клуб на темерута

През дългите години размотаване къде ли не в нета, служебно и за удоволствие, попадах на страхотни хора (с част от които виртуалното приятелство се превърна и в реално). Техният брой обаче е съвсем незначителен спрямо количеството идиоти, неграмотни, празни или душевно нечистоплътни хора, в които непрекъснато катастрофирам. Което от своя страна оряза съвсем местата, където имам желание да се появявам.

Особено ме дразни една категория хора, за които силно се съмнявам дали имат личен живот. Това е постоянното присъствие във форуми и социални мрежи, особено засилено в работно време - най-умните, знаещите и компетентните по всички въпроси. Всяко мнение, различно от тяхното, е от пренебрежително маловажно до изключително тъпо. Аргументите им обикновено са встрани от темата и включват мъдри заключения за партийните пристрастия, външността, възрастта, броя на мозъчните гънки и сексуалната ориентация на инакомислещите. И понеже е изключително лесно виртуално да се обзаведеш с приятелите и познатите на приятелите и познатите си и да имаш регистрации в N бр. посещавани и от тях сайтове, честите срещи с тези титани на мисълта идват леко в повече (нетът е огромно място, но не чак толкова). Не са за пренебрегване и случайните такива, както и непрекъснато ръсещите всевъзможни безмислици, демонстрирайки активен социален живот.

Притеснително ми се вижда, че общуването, срещите и общите спомени са все повече виртуални и все по-малко - реални. Лексиконче на седмокласничка във фейса, въпрос: "Изброй Х незабравими преживявания с мен", 2/3 от отговорите: "Те повечето са тук; освен в нета не помня други." И това далеч не е само при децата, много по-лесно и бързо е да размениш няколко емотиконки; да се успокоиш, че някой е добре, щом е онлайн (а дали?); да се скатаеш, ако друг не ти е приятен или в момента изобщо не ти е до него. Непрекъснато никнат нови подобия на социални мрежи и активното участие къде ли не започва да се счита за престиж.

Много е възможно да разсъждавам в грешна посока, да съм прекалено асоциална, надута, с особено чувство за хумор, много ниска търпимост и неправилни разбирания, но ги приемам първо като начин за усърдно пилеене на време и после като нещо полезно, приятно и даващо възможност за срещи с приятели и интересни хора. И ограничаването само с последното е трудно, дори невъзможно. Не съм интернет-злопаметна и почти ми избледняха камарата диагнози, които получих; 150-те софийски момци, които една противничка на епилацията щеше да праща да пребият мен (до смърт) и децата ми; шокът от твърдата вяра на млад човек, че ангелите, молитвите, хомеопатията и прочие шитни лекували, а лекарствата - убивали ... Има и още, изтрито от времето и все от случайни и непознати заблудени душици, интересът ми към които клони към минус безкрайност. Трудно ще ми е обаче да забравя как същото това (беш)е харесвано и гласно или мълчаливо одобрявано от хора, с които (уж) взаимно се харесва(х)ме. Затова отстрелях и фейса (временно) - коментира се и се лайква прекалено на едро и често - без грам мисъл и рядко някой чете кой какво точно е написал/споделил. Съвсем честно - за момента не ми липсва и ми е много спокойно, макар да го намирах за най-оживеното и доста по-смислено от останалите място.

Тези дни приятелка, принципно разумна и зряла жена, ме агитира усилено да си направя профил в нов и безумно интересен сайт, пълна алтернатива на фейса. Въпреки катастрофалния ми опит с другата алтернатива - Нетлог, реших поне да го погледна (което не става без регистрация). Не ми позволи да напиша, че живея в Марианската падина, Танганайка или друго екзотично местенце, ограничи ме и с говоримите езици. Но пък имаше избор между каравана и наколно жилище, към които прибавих и любимото си самопредставяне за такива случаи: късна пенсионерска възраст, неграмотна, зла, плешива, висока 130 см и с тегло малко над 100 кг.

И зачаках да дойдат и другите приятели (както и техните приятели и познати, верижката навсякъде е една и съща). За да се обзаведа с някой случаен, трябваше първо: да си сложа снимка вместо невинната калинка и второ: да попълня една камара лексикончета с малоумни въпроси (за да ме оглеждали, сякаш съм кон за продан и за да мога да оглеждам и аз). Или да играя още по-малоумни игри. За 3 дни не се появи позната физиономия, но всяка вечер получавах съобщение колко огледа съм минала и кой ме е харесал, за да си станем по-така. "От това би могло да излезе нещо красиво. Интересуваш ли се и ти?" Не, естествено! Най-упорит се оказа някакъв мургавелко от Судан - да се чуди човек по калинки ли си пада, по извратени контакти или мисли да учи български, за да си комуникираме най-евентуално.

По-дълго не успях да вирея там. Не мисля и да експериментирам с други новости или да се напъвам да вървя срещу себе си на вече познатите места. Извън блоговете (от време на време), поради липса на проветрено пространство, където човек може спокойно да се "види" и да си побъбри с приятели, без риск да катастрофира в раздаващи акъл навлеци и случайни мерещи п*шките си идиоти, ще посещавам неопределено дълго единствено Клуба на виртуалния темерут. Местата в него са неограничени и не се изискват членски карти.