before

... или: една друга част от мен

Нещо като архив, събрал оцелялото от друг блог и несъществуващи  вече местенца в нета. 


(не)случайно

30.03.2010

Вместо как съм да питаш,

(не)случайно звънни,

разкажи ми, засмей се

и дори поплачи,

после - пак (не)случайно

в оня стар лунапарк

сподели с мен луната -

като пъпеш узрял,

с колелото виенско

набери ми звезди,

нарисувай ми лято

и не спирай, свири.

Въртележката стара

стари болки да вози,

не върви все по тях,

като по коловози,

да нагазим във топлите

луди треви,

нощен дъжд от светулки

където вали,

да вървим, без да мислим,

и търсим пътеки

(не)случайно открили

във нас пак човека -

търсещ, чувстващ,

обичащ, прощаващ

и ще бъда добре.

(обещавам ти).



Дълга история без край

08.11.2009

Караше без посока по пустия, опънал се на припек път и от време на време поглеждаше към трите едри банкноти на седалката до нея. Цената на съня й през последните няколко седмици. В късната съботна сутрин почти нямаше коли, пътуваше през някакви села, изорани ниви, дървета във всички есенни цветове. Нищо не забелязваше, мислеше за парите.

Изработи си ги с труд. Дни наред почти не спа, за да преведе инструкцията на някаква машина. Както винаги, резултатът трябваше да е перфектен. Рови се в стари учебници, в сайтове на фирми, ходи дори да гледа как работи една подобна. Денем на работа едва издържаше от умора, понякога вечер заспиваше върху лаптопа, но успя за обещания срок. Сутринта клиентът, бивш колега, изчете превода, констатира доволно, че е използваем и много грамотен и си плати. Само че на нея парите вече не й трябваха.

Можеше да си купи нова чанта или онези ботушки. Или парфюм, греховно скъпо бельо, някоя дрешка, защото напоследък всичко й стоеше като подарено. Нямаше нужда от нищо, имаше достатъчно. Беше се уморила от натрупани вещи, които да заместват липсващото в живота й. Можеше да вземе нещо на децата, но нямаше смисъл. Баща им и без това им купуваше почти всеки каприз. За него всичко беше пари и с даването им проблемите изчезваха. Някъде на средата на превода я забеляза какво прави и с лека досада попита: „Толкова ли ти трябват тези мижави пари? Да ти ги дам аз, да не се занимаваш повече с глупости.” И два пъти по толкова да й дадеше, нищо нямаше да промени. Когато беше в настроение, с часове можеше да й говори за сделките на фирмата. Можеше да разкаже кога и за колко е купил всичко през живота си, но не можеше да разкаже за нито една нейна мечта. Знаеше цената на много неща, но не знаеше какво я разплаква и на какво се усмихва.

Тези неща ги знаеше Алекс. Появи се в живота й случайно преди 4-5 години и това, че двамата работеха сходни неща, ги сближи. Виждаха се рядко, той се отбиваше пътем да пият кафе, когато беше в командировка. Повече си пишеха или говореха по телефона. От няколко думи разбираше настроенията и проблемите й. Звънеше й неочаквано, по всяко време, понякога само за да чуе гласа й. От време на време сутрин намираше смс-и, които я разсмиваха. Знаеше, че винаги може да разчита на него, но не го притесняваше. Така или иначе той винаги изникваше от някъде във важните моменти от живота й. Беше симпатичен, много мил, учеше я да вижда хубавото в себе си, да се обича. За себе си почти не говореше – много работа и семейството, това било само.

Една вечер й се обади отнякъде, бил в командировка. Тя слуша дълго и за първи път не знаеше какво да му каже. Беше тихо, всички спяха и всяка негова дума я разтърсваше – че я обича отдавна и ако това се случваше в друго време, щеше да е възможно, че не иска само тялото й, че не е трябвало да й говори всичко това, за да не я загуби. После се чуваха още много пъти, по няколко пъти на ден. Светът й се преобърна, осъзна, че той не е само добрият приятел и малкото братче, а липсващата част в живота й. Запълвал беше неусетно и несъзнателно всичко липсващо в него, макар и да не присъстваше физически ... засега. Редуваха радостта си един от друг с планове как да бъдат заедно повече време. Бяха семейни и отговорни, уморени и самотни у дома си, замаяни от случващото се сега. Не искаха поне в началото да ощетяват никого. Той приемаше всичко като хубава мечта, която сънува денем и нощем, притесняваше се, че проваля и обърква живота й. Тя го успокояваше, че мечтите понякога се случват, че винаги има надежда. Че не обърква, а осмисля живота й и му връща цвета и вкуса.
Започна да заделя пари, за да заминат някъде за ден-два. Нави се да направи превода – труден и изискващ време, но пък с парите можеше да си купи онова греховно бельо и да отиде при Алекс. Беше свикнала да си изработва сама удоволствията.

Сепна се. Не знаеше кога е излязла от града и откога кара по почти безлюдния път. Днес трябваше да бъде с него. Измислиха как да бъдат заедно два дни, без да будят подозрение. Тя можеше и просто да замине, щяха да забележат, че я няма, само ако е пропуснала да свърши нещо или не е свършено както трябва. Иначе и по три дни не виждаха новата й прическа. Дълго ги обмисляха тези дни и сякаш живееха само за тях. Щеше да е прекрасно, чувствено, интимно, споделено. Щеше – ако Алекс не беше изчезнал. Изведнъж спря да я търси, да й отговаря. В първите дни го оправдаваше с многото работа. След това искаше само да разбере дали е добре. Пак мълчание. Не й отговори дори защо мълчи. Все едно беше престанал да съществува. Светът й се срути отново. Денем работеше, после вечер превеждаше. Спасяваше се в работата и мислеше – какво се е случило, къде е сгрешила, защо се е уплашил точно преди да изживее нещо хубаво. После спря да пита него, себе си, внушаваше си, че всичко е само минал хубав сън и започна тихо да съществува, ден за ден. Всъщност не, съществуваше до Алекс. После живееше, той й върна емоциите, чувствата, надеждите, копнежите. И сега пак живееше, защото усещаше болка.

Наближаваше някаква бензиностанция. Реши да спре за едно кафе и да помисли. Изкушаваше се да продължи да кара, да спре някъде в хотел и да мисли сама цяла нощ. Или да слезе в бара и да прекара една нощ, различна от многото монотонни напоследък. Или да се върне у дома или както се нарича онова място, което само обитаваше напоследък. Можеше да няма отново никой или отново да не забележат в какво състояние е. Трябваше й още малко време да помисли какво точно й трябва в момента, да подреди мислите си, а после – и живота си.

Взе си кафе и на излизане видя до колата си едно момче от персонала на бензиностанцията. Младо, симпатично, говореше по телефона нещо за след работа. Къде да ходят, как вече няма търпение да свърши ... По усмихнатото му лице, по очите и гласа му предположи с кого говори. Само секунда й трябваше да реши какво да направи. Изчака го да свърши и помоли да измие стъклата на колата. После му подаде трите банкноти: „Заведи я някъде или й купи нещо”. Момчето заекна: „Ама ...”.

Усмихна му се, доколкото можеше, махна с ръка и потегли. Спря на километър, до няколко красиво нашарени дървета. Някъде беше чела, че да прегърнеш дърво, е много зареждащо и успокояващо. Изсмуква черните мисли, тревогите, болките и проблемите и ти дава от своята сила. От колата се чуваше гласът на Ози и I Just Want You. Не искаше да мисли дали е от уредбата или от телефона й. Алекс й звънеше на тази мелодия. Вече не искаше нищо, освен да намери отново себе си. На бензиностанцията заедно с онези пари беше подарила и илюзиите, надеждите и мечтите си - на някой, който можеше да ги изживее. Някъде в нея остана само една огромна празнина. Стисна дървото още по-силно и й се прииска да може да заплаче.


След няколко луни

17.11.2009

Със залезите, капещи зад покривите,
ще се менят сезоните –
като стариците на пейката.
Дръвчето долу ще закрие слънцето в прозореца,
зад който аз ще си остана същата –
дори след сто или след двеста новолуния.
А може би в очите ти
ще ставам по-несъвършена
със малките си бръчици от смях,
ще съм неидеална и обикновена,
и делнична – като кафето сутрин и цигарата.
Но всъщност ще съм същата,
обичаща и искаща, и търсеща –
с ръцете, с устните, с душата, с тялото,
желана, любена ... ако поискаш,
ако ме видиш между всички многоточия
на неизказаното,
в мълчанието след изпуснати случайни думи.
Ще съм очакваща и истинска, единствената,
най-хубавата във очите ти.
Или във други, виждащи и топли.

... ти ще решиш в кои ще ме оставиш да потъна ...


Между любовта и човещината

28.11.2009

Или малките големи истории на приятелите


Има хора, които са непрекъснато около нас и дори и да си заминат, след тях не остава нищо. Има и други, които минават през живота ни в различни моменти, за по-кратко или по-дълго време, но след тях в душата ни остават не дири, а дълбоки коловози. И ни става хубаво само от мисълта, че ги има там, някъде.

Тази жена е точно от тези хора. Крехка, слабичка и много лъчезарна, един от най-топлите ми спомени от студентските години. Ветровитите морски зими, когато усвоявахме висши математики и технически термини през сесиите в моята квартира и тя носеше огромни, изглеждащи по-тежки от нея самата тави със сърмички и други вкусотии от баба си, за да нахрани цялата компания. Много добро, мило, възпитано момиче, винаги усмихната, готова да помогне. Така и не разбрахме и не преглътнахме връзката и брака й с един простак от най-чист вид, пълна нейна противоположност. Най-хубавото, всъщност единственото хубаво негово нещо беше дъщеря им. Раждането й беше малък празник. През лятото на същата година завършихме, всеки пое пътя си, народи си и заотглежда деца, затърси работа и студенстките вълнения останаха някъде назад, чувахме се рядко и се виждахме още по-рядко, по време на някоя командировка.

На едно събиране след години тя дойде с новия мъж в живота си, също бивш колега. Късна любов (събрали се много изстрадали с по едно дете), личеше им във всяка дума, жест, в отношението един към друг. Бяха създали семейството, за което винаги съм мечтала. Живееха един за друг и за децата си, над материалните неща. В двете денонощия с тях (почти не спахме) попивахме дози любов и щастие.

После тя се разболя, а си беше като вейчица и преди това. Ужасната множествена склероза щеше да я довърши. Ако тя й се дадеше, ако мъжът до нея го позволеше. Не я бях виждала болна, по телефона никога нищо не е казвала, говорили сме за приятни неща само, за децата, за бъдещи събирания. Разбрах го от приятели, с каквито домът им е пълен винаги. Това лято пътувах почти всеки ден до града й, бях и известно време там, но все по много неприятен повод, не ми беше до срещи.
Видяхме се преди два месеца, бях им на гости и ходихме на събиране по повод една никаква годишнина от завършването.

Ако не бях видяла как върви едва, треперейки, никога нямаше да повярвам, че е болна. Все така лъчезарна, усмихната, заредена с много оптимизъм. И с много любов - от него и от децата им. И стените в този дом са пропити с любов, привързаност и човещина. Не знам колко са големи сърцата им, но много побират.

Денят днес беше прекалено хубав, за да го пропилявам в домакински задължения или пред компютъра. Намерих си повод да пътувам и да ги видя. Тръгнах да купя билети за концерта на Щурците и Сигнал, но повече заради тях, заради нея. През целия път в колата си представях как ще я изненадам и зарадвам. Е, не можах. Бяха заминали за пореден път в Китай, където някакъв професор я лекува с билки. Твърди, че й помагат много и ще се излекува. Не знам дали е истина, но й се радвам на силния дух. Радвам се й на него, че не я изостави и прави всичко възможно да се чувства нормална жена. Бих му се поклонила заради всичкото, което прави, но е много скромен, такъв жест би го обидил. Светът и мисленето му са такива - между любовта и човещината и иска всички хора около него да ги усетят.

По обрания път се сетих за много подобна история с друг приятел от студентската ни компания. След всичките му дълги и кратки любови бяхме малко изненадани от жената, с която сключи брак. Спомените за бурното й минало през ученическите години всъщност нямаха значение, приех като него, че всеки се учи от грешките си и всеки има право да бъде обичан. Година след това се разбра, че тя има нужда от спешна трансплантация на бъбреци. Нямаше кой друг да се погрижи за нея, нямаше откъде да намерят огромната сума в долари. И той сключи заробващ договор с голяма компания, която плати всичко за нея и придружителя й. Тогава много обсъждахме докъде стига морала на всеки от нас и какво бихме направили в подобна ситуация - дали оставаме с обречения човек или го изоставяме. Те се разделиха, но чак след като тя укрепна и заживя с новите бъбреци. Вече няколко години той има ново семейство, но продължава да изплаща подарените й няколко години живот.

Хора като тези ми приятели са много богати - с това, което имат в големите си сърца. Щастлива съм, че ги има някъде там - на разстояние един телефон или на час-два каране, щастлива съм с прекараното заедно време. Днес си пожелах по-често да дишам един и същ въздух с тях.


Приказка за лека нощ

29.11.2009

- Искам да те омагьосам.

- Трудно ще ти бъде, много трудно, вече не вярвам на думи.

- Тогава ще ти сваля звезди, ще отиват на усмивката ти. Не, не - луната ще ти подаря, по-лесно ми е. Виж колко е голяма ...

- Опитай с нещо, което се побира в ръцете ми.

- Искаш ли да ти хвана светулка?

- Искам кокичета, обаче да ми ги набереш преди първия сняг. Може и светулка да ми хванеш, но сега, не през лятото.

- Ще бъдеш ли търпелива? Ще имаш всичките кокичета наоколо, само изчакай. А през лятото ще ти ловя светулки, ти ще ги пускаш и около теб ще има дъжд от светлинки, като звездопад.

- Представяш ли си, ако светулките бяха големи колкото лястовички? Колко красиви и светли щяха да бъдат нощите...А ако можеха да пеят? Докато валят около мен, ще звучи неземна музика. Ще танцувам под огънчетата им в някакъв транс, като нестинарка. Няма да нося икона, а светлина в ръцете си ...

- Ти си едно голямо дете с блеснали очи, затова те обичам.

- Разкажи ми приказка за лека нощ тогава.

- Ти вече си нарисува сама приказка. Мога да я досънувам ...

- Не ме остави да я довърша.

- Хайде да гасим компютрите и да ходим да спим. Да досънуваме огромните светулки над житата, музиката и теб. Обещавам ти най-хубавия край на приказката, само не спирай да танцуваш ...


Леко носталгично

29.10.2009

Някъде назад във времето, не много отдавна (не знам точно преди колко години), нещата ми се струваха по-истински, по-смислени, по-радващи и по-желани.

Обичахме се повече, сега апатично се затворихме в себе си. Имаше топлина, любов и романтика. Сега никой не си губи времето да флиртува, да подарява цветя и други подобни лиготии. Старомодни са тези неща, стресът и вечната липса на време ги обезмислиха. Правим го набързо и по навик.

Отношенията бяха по-истински, вярвахме повече в себе си и в другите. Сега не вярваме на себе си, не вярваме на никого и живеем в свой си, измислен свят.

Прекарвахме повече време заедно, говорехме повече, изслушвахме се и се чувахме какво си казваме. Сега си говорим рядко и почти не се чуваме. Понякога не се забелязваме. Избягваме думичката "заедно", заедно само мълчим, защото нямаме какво да си кажем. Бягаме от рутината и скуката в интернет и се лъжем, че запълваме там самота, празнота и останалото, което ни липсва.

Бих си върнала това време, ако мога. Не знам кое ни промени. Оправдаваме се със стреса, натовареното ежедневие, проблемите, трудния живот, липсата на пари ... Чудим се дали ще изкараме с парите до заплата, ще пуснат ли парното тази година, ще бъдем ли и утре на работа, ще си намерим ли изобщо работа ... Защото куп дипломи и чуждите езици обикновено не стигат, ако го няма точният човек да даде рамо. А работа има, само че не точно каквато търсим или за каквато заплата искаме. Работим каквото има, без желание, за да станем още по-изнервени и стресирани.

Животът не е само цветя и рози, ошамарва ни понякога. Но не и само работа, пари и проблеми. Покрай грижите за оцеляването на телата си пренебрегваме оцеляването на душите и емоциите си.
Време е да спрем да му се връзваме - на него, на стреса и на проблемите и да обърнем внимание на дребните, много необходими човешки неща, които сме загърбили.


Спящият красавец

02.12.2009

От месеци живееше почти насън, чакайки съботите, за да я види. Мразеше неделите, защото утрото идваше, чудото не се случваше и онзи сън без край продължаваше. Живееше с някакви надежди през седмицата, мразеше се понякога, че прилича на ученик. Не знаеше как стигна дотук и не можеше да си прости, че го позволи. Присмиваше се на себе си и сам се нарече Спящият красавец. Нали само това правеше и за това мислеше - чакайки я да дойде и да го събуди - с ласка, с целувка ... Опитваше се да прогонва такива мисли - за зрял и вече развеждан мъж бяха грешни, детински, дори глупави.

Спомняше си и най-малките неща. Една вечер през зимата в клуба, унесен в разговори и после - в музиката, не забеляза двойката, която седна зад гърба му, на долепеното сепаре. После усети парфюма й, ароматът сякаш проникваше в него. Не беше натрапчив, а гъделичкащ сетивата и предизвикващ желания - да го усети отблизо от всеки сантиметър на кожата й. Не се обърна веднага, стори му се, че си въобразява, но не се сдържа, когато чу смеха й. Поглеждаше крадешком няколко пъти, опитваше се да долови дали и гласът й е толкова чувствен. После се разприказва с другите, коментираха песните и не усети кога си е тръгнала. Какво толкова, някаква непозната.

Щеше да я забрави, ако през нощта не беше сънувал този парфюм. И една жена без лице, докосваше тялото й навсякъде и усещаше аромата. После тези докосвания идваха често нощем и жената придобиваше реален образ. Онази жена от клуба. Виждаше я всяка събота, понякога седеше близо до нея и се опиваше от греховния й парфюм. Тя идваше или с онзи мъж, или с компания. Посетителите бяха постоянни и се оказа, че имат много общи познати. Разговорите се завързваха лесно покрай общата страст - музиката, но той така и не се престрашаваше да я заговори, освен да й поиска огънче. Струваше му се смешно да моли някой да ги запознае. А и за какво ли му беше - обикновена жена, като всяка друга с този парфюм. Само че сънуваше точно нея, лицето и тялото й, денем се оглеждаше по улиците несъзнателно, за да я види.

Съботите започнаха да му се струват все по-желани и по-далечни. След клуба преглеждаше снимките и клипчетата, които правеше на гостуващите групи - все повече търсеше нея. Познаваше всяка извивка на тялото й, очертана през дрехите, женствения й ханш, дългите крака, погледът му задълго потъваше в деколтето й. Изглеждаше съвсем земна и обикновена. И ужасно вълнуваща. Обичаше да я гледа как се усмихва, как отпива от чашата си или пали цигара с красивите си пръсти, как се докосва несъзнателно. Наблюдаваше я, потопена изцяло в музиката, забравила всичко около себе си. Радваше се, когато му кимнеше за поздрав и след това се опитваше да се убеди, че нищо чак толкова не е станало. Ядосваше й се, че е обсебила ума му и там не е останало място за някоя реална жена, ядосваше се и на себе си, но нещата вървяха по старому. Като в сън, от който само тя можеше да го излекува.

До тази вечер. Бившата му жена се обади, че не може да се прибере навреме в града за родителската среща на детето и го помоли да отиде. Рядко искаше нещо от него. Прие с досада, в последната година-две май не беше ходил в училището. А детето расте - неусетно отстрани. В пети клас ли стана, в шести ли ... обърка се. Ставаше малък мъж и сега му трябваше татко. Не неделен татко, два пъти месечно, а ежедневен. Да си говорят, да му дава съвети, да го гушва от време на време, вместо да прегръща насън непознатата жена. Съзнанието му да е заето не с нея, а с израстването на сина му. Отнесен в мисли, намери стаята, почука машинално и влезе. И замръзна на вратата, забравяйки да поздрави. До катедрата стоеше тя, жената с греховния парфюм, жената, която го вълнуваше денем и която нощем изпълваше въздуха в тъмната му самотна спалня.

Кимна му усмихнато да влезе. Господи ... класната на сина му ... Изведнъж дългият сън свърши. Не от целувка и не от докосване. Сякаш някой му удари шамар и го изтръгна от унеса. Извини се, че е сбъркал стаята и забърза надолу по стълбите.


Юли по никое време

01.01.2010

Звъни се, дълго и без прекъсване. Всички се правят на много заети и явно аз трябва да отворя, още по хавлия и наполовина лакирана. Наум си приготвям благословии за досадни съседи и много подранилите сурвакарчета. Забравям ги – отвън, подпрян на звънеца и на китарата си, е Ашо. Изобщо не изглежда новогодишно – абсолютно трезвен и тъжен, синьото в големите му очи се е заоблачило.
- Знам, че отивате на кръчма. Ще почакам долу, после ... ако може, оставете ме у вас. Нищо не искам, само кажи моите музики къде са. Кофти ми е сам у нас, не мога да остана, не и днес.

Дърпам го вътре и го пращам да прави кафе заедното с останалото мъжко население у нас – най-накрая приключили с избора на тоалет, изкъпани, готови и пак само мен чакат. Печеля малко време за себе си и след кафето тръгваме всички към ресторантчето. Всички други варианти отпадат още преди да се подложат на обсъждне. Собствениците са приятели, човекът-оркестър е от нашата кръвна група, още един стол и място на масата ни ще се намерят.

Ашо е Иван и много се чудех защо е прекръстен така. Бил е душата на компанията им в техникума и от разказите за славния им живот тогава ми се видя логично да е нежно съкращение от алкохолно петно. Той все твърди, че било умалителното на Arschloch, защото цял живот се държал като такъв. За многото години, през което го познавам, категорично не съм съгласна с него, моята си версия му ходи много повече.

Ашо стана душата и на студенската ни компания. Често идваше в квартирата ни да сподели заедно с болките и мъките си и бутилка водка или някоя домашна скоросмъртница. Идваше, когато беше влюбен, зарязан, болен, но никога – когато е скъсан на изпит. Обикновено заспиваше, пеейки и пиейки, на шезлонга и на сутринта всичко му беше минало. Този шезлонг е първата ми голяма и самостоятелна придобивка и освен Ашо, постоянно приютяваше за по някоя нощ и други колеги и колежки с разплакани души, изгонени от квартирата или просто не понасящи самотата. Сега е на сезонно ползване – само през лятото, пека се на терасата, за ужас на съседите от третата възраст.

Ашо се ожени късно, почти последен и рано овдовя. Сега живее между работата, дъщеря си, музиката, компютрите и някой от нас. Той е човекът, на когото винаги можем да разчитаме, че ще ни лиши от мъжкото присъствие у дома, когато го помолим (или когато на него му е кеф) – карти, табла, за риба. Толкова е обаятелен, гостоприемен и самотен, че почти никога не му се сърдим.

Ашо е човекът с талант да се изпокарва поне с един от компанията и винаги предпразнично, така че да се чудим как да се заформим, за да протече празникът в мир. Защо се карат, жените никога не разбираме, някакви мъжки причини и истории, които само те си знаят, забравят ги или си ги прощават след време.

Ашо е този, когото винаги губим на Камен бряг или в Каварна. Още по пътя, в колата, се опитва да докара във вените си повече алкохол, отколкото кръв и като пристигнем, зачезва нанякъде с бирата си. Посоката е ясна – близо до музиката. След това винаги ни намира. Другото място, където се загубва, са сергиите с тениски. Колекционира ги, обаче не винаги има пари. Когато няма, се навърта по-често край нас, гледа с едни големи сини очи и разказва колко са хубави и на кого още нямал, а обичал да го слуша. След третия разказ обикновено вече е навлякъл поредната тениска, щастлив като малко дете с нова играчка. Забранили сме му да благодари за такива дреболии.


Празникът в ресторантчето си тече с пълна сила и почти протоколно. Не знам какво пием и ядем, повече се смеем, говорим, дори без да спорим, пеем, танцуваме, едното ми токче всеки момент ще остане на дансинга, копчето на ризата ми, точно което не трябва, изхвърча нанякъде. На никого за нищо не му пука, никой никого не гледа, важното е градусът на настроението да не пада. 12-ят час минава някак между другото с шампанското, целувките и Дунавското хоро. Някъде в тези минути имам проблясък, че дори и старата година да си е отишла, лошото няма да си остане в нея, ако си го спомням непрекъснато. Забравям и продължавам всенародното веселие.

Пеем с Ашо на микрофона, китарата му е чудно допълнение на човека-оркестър, обаче едното ми око е все в Силва. Тя е нещо като другата ми половинка, познава ме повече, отколкото аз самата. С несвършващи проблеми с парите, с мъжете и с това, че от няколко години заради първите две неща с месеци е далече от децата си. Цяла вечер я мъчи главоболие, поне така твърди, непрекъснато съзерцава телефона и ходи навън или в тоалетната да плаче тайно. Свършва песента, сядам до нея, прекипяло ми е достатъчно и я почвам. Тя ме търпи, когато й се карам, дори и да викам – има нужда от освестяване от време на време.

- Мамка му, не можеш ли поне за няколко часа да се държиш? Човекът е на другия край на Европа, бачка в момента, добре е и няма повече пари в телефона, затова ти честити отрано. Не си сама, имаш нас. Детето ти е до тебе, стига му разваля празника. И не само на него, ти какво си мислиш? Че всичките тук сме безпроблемни? Да съм те вкисвала някога, когато ти е готино, защото нещо ме мъчи? Да беше намерила един час да се видим, да се наравеш и да дойдеш тук като хората. Спри малко да мислиш за глупости и да се самосъжаляваш. Събрала съм всичките си сили, за да си направим празника и да оставя всичко гадно зад себе си. Да не мислиш, че всеки ден ми е розов? В тия, дето са сиви и черни, си мисля за идващите малки празници – нечий рожден ден, концерт, за миналия или идващия Джулай и така оживявам. Не е толкова трудно да опиташ!

Ашо ме гледа няколко минути от другия край на масата. Явно говоря доста силно или по лицето ми е прочел, че се вкисвам. Става, поръчва да го чакаме навън след двайсетина минути, да не забравим китарата му и изчезва. Той има неизчерпаем запас от идеи, понякога налудничави, понякога доста добри. Решавам, че каквото и да е, няма да бъде по-зле от очертаващия се край на вечерта и ги подбирам да тръгваме.

Навън Ашо се усмихва с една торба до две докарани от някъде таксита и на всеки опит да разберем какво следва, отговаря едно и също:
- Ще ви водя при слънцето.

Закарва ни на една поляна, високо из баирите над града. Докато пали огън, обяснява, че от тук слънцето се вижда най-добре и че месецът няма значение, всяка първа дата е особено подходяща за Джулай.
После е като в хубав сън, пеем с китарата, спомняме си, смеем се, пием, танцуваме и се гоним край огъня. Никой, дори и децата, не иска да спи и да се съмва. Когато слънцето изгрява напълно, Ашо ме поглежда умолително с онези големи очи:
- Получи си вече Джулая, айде сега да ходим у вас, да почерпиш по една бира с баклава. Може и торта.

У нас си разпъва шезлонга и прегърнал бутилката бира, кротко заспива усмихнат.


П.П. Това е песента, която двамата пяхме снощи. Страхотно караоке се получи плюс китарата му. Това е същата песен, която Джо Лин Търнър пропусна в Каварна, макар че публиката си я искаше. Още на площада Ашо каза, че в колата на връщане ще я слуша поне три пъти. Някъде около двайстия път заспа на задната седалка.

Не мога никога да те пусна да си отидеш, Ашо, прекалено голяма част си заел от живота ми. И от този на останалите.


Love vs. loneliness

16.01.2010

There ain't no one that can make you feel like someone
Only you can cure loneliness ...


Мястото беше оцеляло полудиво между лъскавите курорти. След завоя на прашната отбивка от главния път имаше рядка горичка с десетина бунгала на доизживяване. На утъпканото място между нея и пясъка паркираха каравани или разпъваха палатки. Цивилизацията напомняше за себе си само с едно кръчме без възраст и без работно време. В него, откакто се помнеше, се мяркаше само тате Пешо – също без възраст, без друг живот и пълен с истории.

Беше място за волни души без капризи, където можеш и да се усамотиш, и да бъдеш сред приятели. Или сред познати и непознати, разлика нямаше. Сдушаването ставаше бързо, всички се чувстваха равни на голия пясък или вечер на чашка. Денонощията се размиваха и животът просто се случваше - без планове и посоки.

Натам тръгна, без идея колко ще остане – докато си почисти „харда”и подреди мислите си. Надяваше се да няма много народ. Ако самотата го натиснеше или се умореше да ровичка в живота си и да го анализира, можеше по всяко време да седне на мъжка приказка с Пешо. Или да си тръгне.

Една компания беше заела няколко от бунгалата, имаше и две каравани, които изчезнаха на другия ден. Делнично, в края на лятото. Замирисваше на самота.
Разположи се зад кръчмето, на пясъка, встрани от всички. С хората от бунгалата си кимаха отдалеч, съзнателно странеше от тях, плуваше, мълчеше, мислеше и по мръкнало отиваше на едно питие да послуша Пешо. Всичките му истории, странни, близки, нелогични, смешни, топли, имаха някаква поука и той търсеше в тях отговори на многото въпроси, които го чоплеха непрекъснато. После пак се разнищваше, загледан в огъня пред палатката, докато шумът от тъмното море го унесеше в сън.

През третата нощ самотата вече му стягаше и започна да се чуди защо се е заточил на това забравено местенце, дали да не отиде да нагледа Пешо или шумната компания. Тогава я забеляза - на пясъка, на десетина метра встрани – жената от най-крайното бунгало, загледана в нищото над вълните. Тя се обърна, сякаш усетила погледа му и вдигна една бутилка:
- Искаш ли?

Преди да дочака кимването му, вече беше при огъня. Седяха мълчаливо известно време, после тя се опита да се извини, че се е самопоканила. Усмихна й се:
- Защо не спиш? И си зарязала такава компания?
- Идвам тук, защото ... само тук виждам и други хора извън работата. Само тук се чувствам като другите. Обаче сега няма никой и ми е все едно с кого ще мълча. С тях – обърна се назад към шумната групичка – ми е още по-самотно и затова си мълча до морето. И без мен си се веселят. Дори не забелязват, че ме няма.

Той се заслуша в смеха и виковете.
- Не ми се връзва нещо. Семейството ти е там и приятели, предполагам. Изкарвате си страхотно, дори ми се прииска да се прикача към вас.

Тя се усмихна:
- Отиди на моето място. Аз и без това само присъствам там. Запълвам празнини, когато се появат. Когато няма кой друг да свърши нещо, аз нали съм винаги под ръка. Вечната незнамкоя си резерва, забелязвана само в краен случай.

Гледаше я и не можеше да го проумее. Сянката в очите й не беше само от играещите пламъци. Тя продължаваше тихо, сякаш говореше на себе си:
- Това не е моят живот. Някакъв филм е и аз съм просто зрител. Хората правят нещо,нещо се случва, обичат се, мразят се, живеят, а аз съм отвън и само съществувам. Обичам живота, обичам и хората, макар те мен – не. Иначе отдавна да бях ... Вече не мечтая и не се надявам – освен на едно – този филм да свърши и да започне друг, в който сценарият ще е мой, ще имам роля и ще мога да променя нещата, ще чувствам отново и болката ще е по-малко, ще имам нормалните човешки емоции. Един хубав филм, без болка и раздели. Всъщност толкова съм претръпнала на раздели вече, ако всяка е като една малка смърт, както казват французите, животите на няколко котки няма да ми стигнат. Сигурно съм в ада или в рая, или някъде между двете ...

Замълча и той не знаеше какво да й каже, всички думи за съчувствие и успокоение му се струваха нелепи. Тя му подаде бутилката:
- Виж, хайде стига сме говорили за мен, дай за нещо по-приятно. Ако не ти се спи, ще си побърборим още малко.

Говориха още много. За живота, за хората, за приятелите, за чувствата, за Млечния път и черните дупки, за филмите и песните, на които са плакали и са се смели, за книгите, които ще си купят, къде искат да отидат, как заспиват вечер, какви мисли ги чоплят най-често, какво непременно трябва да направят още, кое ги радва, усмихва и нерви, за още много сериозни и важни неща, за дреболиите, разказваха си онези моменти, които дълго помнят и се топлят с тях, смяха се. Към края на бутилката, когато небето просветляваше, сянката в очите й беше изчезнала. Усмихна се и въздъхна:
- Май трябва да те оставям. И май трябва да ти благодаря за много неща ... Без малко да пропусна в тъмното една сродна душа... Мислех, че са се свършили вече. Днес мога да заспя усмихната, преди да се събудя пак в реалността, между ада и рая. Искам вечер да заспивам ето така ...

Сложи глава на рамото му и след малко кротко спеше. Странно, той мислеше за същото – за сродната душа, как я търси дълго и сега я среща напълно случайно. И временно, дори не се запознаха ... Връщаше назад тези няколко часа, опитвайки се да задържи още малко усещанията си.
Събуди се, когато слънцето припичаше. Рамото му беше болезнено празно. Погледна към бунгалото – с отворена врата, нямаше я и там. Бяха заминали. Светът му опустя за минута, намята палатката и багажа набързо в колата . Искаше му се мястото да остане в него с онзи момент, беше се надявал да не остане хубава случайност, а да се повтаря още много вечери.
Излезе на главния път и малко след това я видя – седнала на сака си. Спря, тя вдигна глава и се усмихна.
- Не питай нищо. Филмът свърши. Отивам да си търся моя си свят. Ще ме закараш ли донякъде, че май тука автобуси не спират? После ще те черпя един сладолед.

Потеглиха.
От радиото тихо се носеше:

Why do you force a smile - when you know all the while
That you're burning inside, but don't want no one to know
The hell that you're in
As love turns to loneliness.

How can you sleep at night?
When you know it's not alright
When you wake up in the morning, nothin' has changed
If you do nothin' about it
Love becomes loneliness

There ain't no one that can make you feel like someone
Only you can cure loneliness ...


Suicidal Tendencies - Love Vs Loneliness


I Am What I Am

03.01.2010

Нямам дълга руса коса

(не ми ходи на тена),

нито чашки D,

на 25 бях някога,

не знам кой е последният открит магазин

и каква поредна фукня продават в него,

не съм била в новата чалготека,

не умея празните разговори,

нито да се рисувам с часове пред огледалото,

обаче (мамка му) – това ли са критериите,

по които трябва да ме измерват?



По-ценно ми е,

че когато се обърна назад,

празните дни се губят между пълните,

има неща и хора, които ще помня дълго,

няма от какво да се срамувам,

и съм била където и с когото съм искала.

Когато погледна около себе си,

са децата ми и хора, с които ми е добре

и надявам се – на тях също с мен,

здрави сме и упорито отглеждаме оптимизма си.

А когато погледна напред,

има мечти, които ще се случат

и още човеци (с главно Ч),

с които предстои да се намерим,

още какво да науча и да видя,

и едно дърво, което да посадя,

(няма да е орех).



Ценно ми е,

защото не се се чувствам празна,

защото мисля и чувствам,

имам нормални усещания

и защото все още има хора,

които предпочитат съдържанието

и не ме измерват по онези кухи критерии.



Една ужасна болест имам само –

алергия към празни хора и празни мисли

(напоследък и към анонимни такива),

обаче с нея се живее поносимо,

бих казала дори – чудесно.



Всичко ни е наред (може би)

13.02.2010

Тих и мързелив следобед е. Събота, топла и слънчева и ако не гледам към стапящите се камари кален сняг, ми е пролетно. Не е за пропиляване в сън, с книга, филм или пред компютъра. Излиза ми се на кафе, още по-добре на разходка по баирите и горите. Звъня на Ина. Има рожден ден днес, на който случайно е сама и решавам да я измъкна. На нея обаче не й се излиза, заседнала е пред монитора, на всевъзможни местенца в нета и приема поздравления и честитки. „Не ми се излиза, душата ми се стегна от тази зима”. Казвам й да погледне навън, какво слънце и какъв прекрасен ден губи, обаче тя си знае нейното. И започва да ми се кара, че ме няма никъде в нета, губела съм връзка с хората.

С Ина се запознахме преди 5-6 години точно в нета, оказа се, че живеем в един град, имаме много общи неща и започнахме да ги споделяме все по-често на сладки приказки, отколкото пред монитора. Знаехме какво ни се случва, дори и най-малкото, познавахме си настроенията, радостите и проблемите от една дума и се отнасяхме с часове в разговори, времето все бързаше и никога не стигаше. Познавахме по-добре другата, отколкото себе си. Сега се виждаме доста по-рядко, но със същото удоволствие. Свободното ни време, доколкото го има, се разминава. Или има и други причини, не знам. Ина не е единственият приятел, с когото нещата се развиват така.

Вчера си намерих най-после читави субтитри и гледах отново Всичко ни е наред (Everybody's Fine). На работа непрекъснато съм с чуждоговорящи и за филмите ми се иска езиковата част да е вече сдъвкана, за да мисля за останалото. И този филм отново ме накара да се замисля. Колко малко време е необходимо, а често го нямаме (или нямаме желание) за близките ни хора или те - за нас. За всичко, което си спестяваме. За това, трябва ли да ни събира само непоправимото. За малките неща, които винаги помним. За пропуснатото, за неслучените мечти и за след тях. За тъжното и топлото в живота ни ...

Днес продължавам да мисля – кое ни събира, за връзките между нас, кое ги държи живи и кое ни отдалечава.
Ина пъшка в телефона: „Ох, много съм се затъжила, трябва да се видим, ама кога, с това време ...” Подобни неща чувам често и от други приятели, казвала съм ги и аз. Време винаги се намира, ако има желание. Вярно е, че се прибирам късно в града от работа, но всяка вечер минаваме с колата през квартала на Ина, на 200 м от едно чудесно кафе. Там наоколо живеят тя и други приятели. Обяснявам й всичко това и още, че докато се разправяме по телефона, можеше да се е облякла и да се видим. Но тя е заета, има да отговаря на толкова онлайн поздрави. И ми казва: „Моля те, влизай тук-там. Като видя, че ми зеленееш, знам, че си добре, жива и здрава и всичко ти е наред. Не пропускай да се порадваш на някоя и друга пратена усмивка”

Дали ми е наред, Ина? А дали на теб и на всички останали близки и приятели ви е наред? Това, че сте онлайн, нищо не ми говори. Все едно сме заедно в едно огромно заведение, усещаме присъствието си, но не виждаме лицата си. седим с гръб един към друг на различни маси. Това не ме топли, Ина, нито емотикончетата, нито препратените писъмца или картинки-подаръчета. Искам да да слушам гласове и смях, да виждам очите и лицата, всичките им емоции – усмивки, сълзи, тревоги и проблеми, да усещам докосването на ръцете. Да си кажем какво мислим, чувстваме, какво ни боли и радва, не да си го напишем. Да не губим връзката помежду си. Докато сме само и единствено онлайн заедно, нищо не е истинско и топло. И съвсем не е сигурно, че всичко ни е наред.


Приказка

26.02.2010

Имаше само очи и душа. Очи, които да виждат и душа, пълна и жива, която усещаше и виждаше повече от очите - и скритото за тях.
От нея някой все си отчупваше парченце и го отнасяше в своя свят. Превръщаше го в албум с красиви картини, топлещи думи, споделени мисли, докосващи звуци. В кутийка, събрала усмивки, преживявания, сънища, мечти, надежди, чувства, въздишки, малки хубави неща, все по-рядко тъга и сълзи. Всеки пишеше на парченцето си някаква приказка, правеше от него нещо свое, от което се чувстваше по-добре, на което се радваше или попълваше празното място в пъзела на душата си. Никога не разбираше защо внезапно изчезват, дали вече им е пълно и са толкова щастливи, че нямат нужда от парченцето, дали го пазят или са го изхвърлили от живота си, дали помнят какво са усещали. И не питаше, поредната празнина не болеше, всъщност малко и за кратко - като убождане, защото имаше още много парченца.

Те се разпиляваха неусетно с времето, отнасяха ги, без да питат и накрая не остана нито едно. Имаше само очите, които виждаха видимото. Останалото нито искаше да усети, нито имаше с какво. Стари и нови лица минаваха,случайно или с повод, понякога спираха и тогава им обръщаше гръб. Не оставяха вълнения, не водеха размисли и чувства, нищо не взимаха и нищо не оставяха.

Очите боляха от сивотата наоколо и тишината бе болезнена. Осъзна го изведнъж и разрови душата си, търсейки някое забравено в ъгъла парченце, събрало цветовете, звуците, топлината и емоциите, останали неразпилени от един хубав, минал свят. Трябваше да има, щом отново усещаше, проглеждаше и го имаше познатият гъдел.

Някой, намерил случайно последното парченце, бавно и внимателно смесваше световете им и подреждаше двата пъзела - там и в себе си. И всичко заставаше на мястото си - желания и мечти, птици и слънце, картините ставаха цветни и осезаеми, имаше звуци, които се подреждаха в чувствена музика. Смехът запълваше празнините и душата, топла и истинска, поемаше жадно глътки живот.


Г-н управителят

17.04.2010

Търся нещо, което го няма никъде. Опитвам се да обясня на шефа, че можем да заменим нещото с поне 3 подобни и че по-лесно и евтино ще му намеря от пиле мляко. За него обаче няма "няма" или "не мога". Започва да заформя оня разстрелващ поглед, след който всички ставаме идиоти, некадърници и търтеи, чакащи единствено заплатата си, обаче тя пък излиза от неговия джоб ... и т.н. поне десетина минути. Този път изпреварвам милите думички и твърдо обещавам всяка свободна минута да е посветена на чичко Гугъл.

Това със свободните минути си е направо екзотика, нещото, което търся - също и за няколко дни успявам да открия едва 3 фирмички. Телефонният номер на едната се оказва невалиден, във втората се занимават около, но не точно с това, което търся. В третата: "Да, възможно е. Моля, изпратете запитване на мейла, на вниманието на г-н управителя (записвам фамилията) и той ще Ви изпрати оферта." След два дни я получавам, в края г-н управителят любезно очаква да се обадя, за да доуточним някои неща и .... сякаш ме удря ток. Чета двете му имена - рядко срещана комбинация, странно собствено име, а и седалището и предметът на дейност на фирмата - не може чак толкова много съвпадения. Вълна от спомени ме връща безкрайно назад.

Поемам дълбоко въздух и звъня. Същият глас, значи няма грешка. Обсъждаме офертата, уточняваме подробностите, чопли ме дали няма да ме познае - звъня от друг град, с друга фамилия, но все пак ... Накрая съвсем невинно го питам дали случайно не е учил еди-къде си.
- Да, защо? - в телефона се чува смях.
- Бяхме колеги.
- А така! - пак смях. - Ако може и някакъв жокер ...
Всеки помни или забравя различни неща, не знам през неговия филтър какво е преминало. Подреждам набързо пъзела от случки и се чудя кое ли парченце е запомнил.

Първата ми студентска квартира някъде из вилните зони, където издържах само месец и половина. Рожденният ми ден, от който малко хора имат ясни спомени (тогава нямаше водка Флирт, която да ги запазва). Между малките часове на нощта и утрото навсякъде спят натъркаляни хора, някои с питиетата в ръце или до главата. Абсолютно мазало е, няма и помен от спретнатата стая, само съквартирантката ми в леглото си и гардеробът са си на мястото. Приютяват ме приятели и когато на обед се прибирам, повечето народ се е изнесъл. От гардероба сънено изпълзява г-н управителят и се опитва да ми обясни, че сори, ама вечерта уж у тях си е легнал.

Зимната сесия, адски студ, физика и висша математика. Г-н управителят ми обяснява, че не са страшни, все на някое явяване ще ги преборя, после вече е песен и ходи да ми носи храна от стола.

Пролетта и квартирата ми, пълна с лалета - навсякъде, малък цветен свят. Всяка къща в квартала е с градинка и предполагам, че ги е брал на наръчи, прескачайки нощем някоя ограда . Няма значение, жестът е мил и важен.

Едно (сега го оценявам като абсолютно безразсъдно) обикаляне из България с някаква моторетка на приятел, пътувайки предимно в студените нощи. Не знам дали някои от роднините повярва изобщо, че съм изтървала последния възможен транспорт, а толкова много съм искала да ги видя и затова пътуваме така. Г-н управителят явно е изглеждал благонадеждно.

Безгрижието след лятната сесия, кофи с миди, заскрежена диня с мастика, два резена от която отрязват за отрицателно време. Върховното удоволствие - нощно плуване в морето и вечното озъртане да не появи луноходът с надпис НМ и едни сърдити чичковци вътре. Имаха гадния навик да прибират дрехите, оставени на пясъка, докато човек се опитва да следва лунната пътека.

Месеци безгрижен студентски живот, малки и по-големи скандалчета, започнати незнайно за какво и от кого от двамата, сдобряване, страсти. Непрекъснати купони, в края на които за по-лесно мъжете разтребваха, събирайки всичко в покривката, както си е на масата и после - на боклука. Никакви ужасяващи камари чаши и чинии в мивката на сутринта.

2 часа през нощта след поредната пиянска изцепка. Тръгвам си ядосана, а г-н управителят ме гони бос и само по слипове по уличката и крещи: "Върни се беееееее, обичам теееееее". Съквартирантът му се мъчи да го укроти и прибере, защото колкото и да са обръгнали на всичко хазаите (във всяка къща в квартала имаше поне по 2-3 стаи, където от години живеят студенти), всяко нещо си има граници и нервен съсед крещи през прозореца, че "луноходът вече пътува насам, хашлаци такива!"

Двете ми приятелки остават на улицата, защото лятото идва и всяка свободна стая трябва да се даде на почиващи на морето чехи и поляци. Прибирам ги при мен, отчаяни и мрънкащи. Ева - защото е бременна, техните още не знаят, а тя пък още не знае дали на таткото му се жени и Меги - защото колкото е добра и простодушна, толкова е и незабележима и вечно е пренебрегвана от колегите. Заживяваме си чудесно по женски, те двечките понякога доста се поскарват, а г-н управителят, който почти се е пренесъл у нас, сега отказва да идва, защото първо - било сесийно време и второ - не можел да ги търпи, простеели му.

Балансирам някак между тримата, обаче никакво стопляне на отношенията не се получава. Трябва да замина да разходя из България колеги от братски немски ВУЗ и вечерта тримата ми правят изпращане в едно кръчме на плажа. Крехко весело е, очаквам всеки момент някой да каже нещо не на място и ... Поводът за скандала ми се губи, искам и тримата да ми се махат от очите. Г-н управителят тихо казва: "Добре, отивам си, обаче взимам и Меги, защото тя е кротка и ще ме слуша, не е опъничава като теб." Пращам ги да вървят, където си искат, може и на м ... си. Ева си тръгва с мен, лошо й е. Прибирам се след петнайсетина дни от обиколката и я заварвам сама у нас. А другите? "Другите са вече семейство от два дни", мънка тя. "И аз ще се омъжвам" - звучи леко оправдателно и много весело.

Три дни не излизам от стаята, уж събирайки багаж за Германия. След трите седмици стаж там компанията ме замъква на устието на Велека, още девствено тогава, ходеше се с открит лист. Страхотни дни почти по робинзоновски, блажено излежаване, китари, смях, не ме оставят нито секунда сама или да скучая. Миналото сякаш се измива и остава някъде далеч. С огромно съжаление се прибираме за началото на семестъра и сватбата на Ева. Меги не идва, защото е неразположена. Не идва и на останалите три сватби в компанията - пак по същата причина. Това са единствените събития, на които се засичаме с г-н управителя. Проговаряме си чак две години след това, на завършването - поздравява ме и стиска палци за чаканото бебче.

------------

Шефът и колежката са в стаята и се чудя как да му подскажа коя съм. "Аз съм онази, в чийто гардероб спа. Онази, която гони по слипове по улицата. Бившата приятелка на жена ти, която я приюти, когато я изгониха от квартирата." Не върви някак си. Казвам един адрес и още докато изреждам няколко имена от компанията, чувам въздишка в телефона. След дълго мълчание: "Знаех си, този глас ми е много мило познат. Как си, какво стана с теб през тези години?" Прекъсвам го и питам има ли случайно номерата на приятели, с които сме се поизгубили напоследък. За Меги не питам, идея нямам дали още са заедно. Диктува ми личния си номер - да звънна, да ми ги каже. И да се обадя непременно, когато съм по-свободна - да дообсъдим по работа и да си поговорим, толкова много има да си разказваме за изминалото време. Обещавам и не се обаждам повече.

Архивирам офертата като скъпа и неподходяща.
Нито служебно, нито лично е това, което ми трябва.


Безвремие

25.10.2009

Прибирам се приятно уморена от едно райско местенце, заело голяма част от живота и от сърцето ми. Не обичам да карам, когато съм емоционално претоварена, още повече в неделя вечер, срещу фаровете на безкрайните колони по пътищата. Благодарно съм се отпуснала на дясната седалка, унесена в музиката и в хаотични мисли.

След следващия завой ще се видят светлините на Хепи. Почти усещам вкуса на едно силно двойно кафе. Хаотично през главата ми минават двата изминали дни, някакви далечни спомени, за кратко се чудя къде е тръгнал този народ в неделя вечер ... Завоят идва точно на солото на Fear of the dark и след него просто се вледенявам за част от секундата. Като от нищото пред колата изведнъж се появява едва пъплещ камион, от онези допотопните, каращи дърва, без задни светлини. Вляво колоната няма край, в тясно май има треви някакви. Благослових бързата реакция на шофьора и добрите спирачки на колата, звукът им можел да бъде много приятен. После, докато изпреварвахме идиота, успях да видя само едно В на зацапания му номер. А отзад, без каквато и да е осигуровка, се возеха клекнали и хванати за кабината трима мъже.

Можеше и да не ги видя, можеше и да ме няма сега. Нали животът е точно това, което се случвало, докато си правим други планове. Случайно може би, но точно за това много мислех през двата дни. Мястото, на което бях, някъде под връх Ботев, е прекрасно през всеки сезон, точното място за пълен релакс. По това време е очарователно, като картина е, цветовете те грабват и освен тях не виждаш нищо друго. От слънчевото жълто, през оранжевото до ръждивото и керемидено червеното, навсякъде се преливат ярки петна, тук-там като островчета все още зеленее.
Още от пътната врата ме грабват познати и много скъпи ухания – на ябълки, дюли и на онова черно, ароматно грозде, навело асмата. Не знам какъв сорт е, там го наричат липария. За момент се сещам „Да се завърнеш в бащината къща ...” Не е точно това. Нямам бащина къща, а бащин апартамент до плажа, който напуснах почти на 19. Вече почти нищо не ме свързва с него, не е останало много от онова време, дори с баща ми не мога да го свържа. Понякога ходя там, вече като гостенка. А къщата – там бях през всички ваканции, сега и през отпуските, вместо на плажа. Нея свързвам с детството си и с баща ми. Обичам я, но нещо не е същото. Осъзнавам го с болка – дворът е пуст и потънал в пожълтели листа, прозорците са като ослепели, тихо е. Няма кой да ме посрещне, откакто през юни татко тръгна от тук уж само за изследвания, за да не се върне никога повече. Всичко е както го е оставил, сякаш всеки момент ще чуя гласа му или ще излезе през някоя врата. За втори път съм тук, откакто него вече го няма и усещането се повтаря. Сигурно така ще е още много пъти.

Преди почивах тук с удоволствие, два дни дори стигат за пълно релаксиране. Сега обаче вместо това, трябва да зазимя къщата – не се знае кога пак ще се върна. Трябва да обера гроздето, плодовете и каквото е останало от голямата и садена с много желание и майсторлък градина. Бях забравила какво спокойствие може да донесе ровенето в топлата влажна пръст. Не забелязвам колко съм изпоцапана, издраните си ръце и изпочупен маникюр. Всякакви тревоги и проблеми ми се виждат дребнави и чужди, наслаждавам се на мига, съвсем различен от ежедневието ми и въпреки това - много близък и скъп. Наслаждавам се и на слънцето, на птичката, кацнала на ябълката, на пъстрите хризантеми, на хубавите спомени и дни в тази къща, на топлия ден ... И ми е хубаво – днес, за утре отдавна не правя планове, защото може и да няма утре.


Мозъчна клизма

03.11.2009

Трябва ли да се чувствам неудобно,

когато ...
... вечер се опитам да поговоря с някого по телефона и се окаже, че върви поредният сериал / риалити шоу / вип нещо си и хората ме слушат нервно и с половин ухо, защото им отвличам вниманието?
... неволно сложа точка на разговор с приятелка, защото вместо да поговорим за нас, тя ме пита "Гледаш ли Перла-та?" Ми тц, не я гледам. Темата се изчерпва, разговорът също.
... не отида след родителска среща на питие с останалите майки - докато дойде време за поредния епизод на нещо си, да обсъждаме нещото между лудориите на децата. Цепела съм се, не можело така ...
... в компания трябва да мълча като пукал, защото не знам еди кой си участник какво направил или оня артист колко красив бил и кога се оженил, коя от кого родила в серила и извън него и кой с кого преспал в шоуто.
... и защото изобщо не знам кога и какви риалити-та, вип-ове и сериали вървят, по коя програма и от колко часа, кой участва, кой побеждава и губи, какво става в 1248-а серия ...

За част от секундата почти ми става неудобно, чувствам се различна, изолирана от тълпата и може би пропускаща нещо адски важно - да стана воайор без личен живот, лични проблеми и лични мисли, с лично време, подчинено на ТВ програмите, вторачена в екрана, съпреживяваща безкрайни нови и нови, една от друга по-глупави истории, нямащи нищо общо с реалността, блудкави и недомислени.

Определено искам да пропусна всичко това и да си остана в реалния живот, дори да е скучен и нагарчащ, без звезди, випове и безкрайни любови. Не съм ощетена, нищо не губя, напротив - спестявам си мозъчната клизма. :)))

Няма коментари:

Публикуване на коментар