Караше празен към града. Следобедните курсове изсипваха рехавите пътници в близките села и по обратния път чак във вилната зона се качваше някой. Обикновено прибираше окъснели пенсионери и безкрайните им, обемисти и тежки торби. Шефът му беше казал да не им прави забележки за багажа, а на редовните да продава по-евтини билети. В началото му се чудеше каква ли сметка има и защо не си кара сам полупразното автобусче по няколко пъти на ден до почти обезлюдените села, после спря. Имаше късмет, че намери тази работа само месец след пристигането си. Даваха му заплата, в която спокойно вместваше скромното си самотно съществуване: наем, храна, цигари и бира. Никого не познаваше, вечер се разхождаше сам или четеше и това му беше достатъчно. Нов град, нов живот. Онова, преди, беше на много километри назад и се опитваше да го изтрие.
Видя отдалеч, че спирката в началото на вилната зона е празна и дори не намали. Чистачките се задъхваха под потоците вода по предното стъкло. Взирането през тях в сивия здрач го уморяваше и изнервяше и му се струваше, че оловните облаци се спускат все по-ниско и ще го размажат върху асфалта. Още десетина километра до вечерята, книгата и леглото. За секунди се почувства странно - кратко, необяснимо, тревожно усещане. Наближаваше моста над малката рекичка. В далечния му край, преди дърветата, тъмнееше неподвижна фигура. Само луд би тръгнал в такова време и явно тук луди не липсваха. Мислеше да подмине, но кракът му сякаш сам натисна спирачката. Отвори вратата и махна подканящо с ръка. Слабичката, безполова фигура със свити рамена и наведена глава не реагира изобщо на присъствието му. Той викна, за да заглуши плющящия по покрива дъжд:
- За къде си? Ще се качваш ли?
Отново никаква реакция. Ядоса се и тъкмо се канеше да потегля, тя вдигна глава. Водата се стичаше по нея, залепвайки косата по лицето, продължаваше към подгизналото тънко якенце и капеше в локвата около краката й. Лицето беше това, което го привлече и смути. Имаше нещо особено в изострените му черти, почти безцветните устни и отсъстващия поглед. Жена на неопределена възраст, при това хубава. Личеше й въпреки неестествената бледост и много уморения вид. Съжали я, такава мокра и премръзнала и повтори въпросите си, подканяйки я да се качи. Влезе бавно и някак плахо, без да му отговори. Дори не кимна за поздрав. Не само е луда, но и глуха и няма, помисли си той. Караше бавно и я наблюдаваше в огледалото. Засили парното, но тя остана в същата поза, свита на седалката, смалена, с празен, зареян през прозореца поглед. В моментите, когато не я гледаше, усещаще как отсъстващите й очи се впиват в гърба му и потръпваше от внезапен студ.
Подминаха празната спирка в края на вилната зона. Жената седеше все така тихо отнесена в своя свят. След последните вили беше пустотата на изораните ниви. Някъде в това нищо тя скочи и забърза към вратата. Сочеше я нервно в отговор на въпросите му. Спря, пусна я да слезе и след секунди вече я нямаше, сякаш се беше разтворила в мътната светлина и дъждът я беше отмил в канавката. Ако не бяха мокрите следи между седалките, би решил, че сънува с отворени очи. Или има видения от умора. Засили към проблясващите светлини на града и след петнайсетина минути паркира с облекчение пред квартирата си. Така се бяха разбрали с шефа, за да му е по-лесно за първия курс рано сутринта. Не беше гладен, беше като смазан. Заспа веднага, сънувайки лицето й.
В следващите няколко дни се оглеждаше за нея около спирките и покрай нивите, но тя не се появи. Вечер продължаваше да я сънува. Лицето й се разхубавяваше все повече, празният й поглед се оживяваше, тя проговаряше и изчезваше внезапно. Той се будеше, денем ходеше кисел и чакаше времето, в което ще мине през вилната зона. Започна да се ядосва на себе си, че самотата му е причината да си загуби ума по нещо несъществуващо, по един сън с отворени очи, който го преследва. В унеса му се изнизаха десетина дни, с тях си отиде и циганското лято. В един ветровит и мокър следобед, когато отново пътуваше сам към града, я видя да стои на същото място. Спря и тя се качи без покана, но остана все така мълчаливо отсъстваща на седалката. Опитваше се да я заговори, говореше всъщност сам на себе си и й се усмихваше в огледалото, неспособен да мисли, успокоен, че съществува и е истинска. След последните вили тя слезе отново забързано и мълчаливо и се стопи в нищото над пътя, а той се прибра и заспа веднага, усмихнат, уморен и безпаметен.
***
Стоеше с гръб към вратата като омагьосан, неспособен да помръдне. Високо над гъстите дървета, които скърцаха и нашепваха страшно, висеше изцъклената луна. Между дънерите се чуваше ръмжене и проблясваха странни пламъчета. Две от тях се приближаваха бавно и той се вцепени от очертаващия в студената светлина силует. Ужасът попиваше в него, парализираше ръцете му, борещи се да отворят вратата. Животното приличаше на куче или вълк, но без опашка, а над озъбената муцуна имаше грива, която не успяваше да скрие зловещия, хипнотизиращ блясък на очите му. Дойдоха и още, настръхнали, на един скок разстояние от него. Миг преди да припадне или да го разкъсат, вратата най-накрая се отвори, той влетя вътре и трескаво я заключи. Гледаше през прозорчето как създанията обикалят наоколо и от време на време спират, надигат олигавените си муцуни към луната и вият силно и протяжно.
Стреснато се огледа. Лежеше в леглото си, облян в лепкава студена пот. Беше онзи ничий час, без звуци, когато тъмнината започва да изтънява. Усети, че трепери. Навлече всичко, което намери край себе си, пуши, опитваше да поспи още час, но страхът от съня държеше очите му отворени. Сутринта се завлече до автобусчето и изкара деня в унес и с надеждата, че ще тя пак ще го чака след моста. Повече нито я видя, нито я сънува. Вместо нея всяка нощ по същото време идваха създанията, дебнеха го с пламтящите си очи на различни места иззад дърветата и той успяваше да им избяга в последната секунда, оставяйки ги озъбени, грозни и зловещо виещи. Будеше се в студена пот, светваше всички лампи, обикаляше, пушеше, заключваше вратите по няколко пъти и пребит от ужас и умора, сутринта се качваше на автобусчето. Усещаше, че бавно полудява. Говореше си сам, озърташе се трескаво, изглеждаше неадекватен и след като няколко пъти задряма на волана и някой от пътниците се оплака, шефът му го изгони. За него болнични и временни неразположения не съществуваха. Или си бачкаш по график, или си аут.
Създанията започнаха да идват и ако заспеше през деня. Страхуваше да стои сам в квартирата, а нямаше при кого да отиде и с кого да поговори. За краткото време в този град не намери приятели, колеги нямаше. В моменти на просветление се изкушаваше да се върне километри назад към местата и хората от предишния си живот и да се опита да започне отново. Но нещо го беше закотвило тук – въпреки кошмарите и самотата. Тя. С работата изчезнаха и надеждите за случайна среща, а той искаше да й говори, да оживи отсъстващите й очи, да стопли бледите й ръце, да е до нея, далеч от кошмарите си. Грабна якето си, рошав и небръснат и спря първото такси. Слезе при нивите, дълго гази в калта, но нея я нямаше там. Тръгна към вилите да поразпита, все някой щеше да я познава. Минаваше покрай спирката, когато нещо го спря - една голяма и избеляла от времето снимка на стената й. Не можеше да греши, тя беше – уловена, когато е била жива и усмихната. Усети гадене в стомаха си и дишаше трудно, докато четеше и се опитваше да сметне. Преди пет години ... а той я вози скоро ... Зад гърба му някой говореше, не беше усетил кога е дошъл мъжът:
- Познавахте ли я? Млада беше и хубавица, ама ... без ред е там и като си няма човек късмет ...
- Не, не я познавах. Не знам защо се загледах ... Какво се е случило, болна ли беше?
Мъжът продължаваше да въздиша и докато разказваше, очите му се навлажниха.
- Не беше болна, здрава и права си беше, не се спираше. И вечно весела и усмихната. Онази сутрин излязла още по тъмно да разходи огромните си кучета и да потича с тях. Тъкмо след моста щели да слизат до рекичката и минал онзи автобус. Прибирал пияна компания някъде от селата, май и шофорът бил пиян, не се разбра. Профучал през моста, поднесъл в една локва и право върху нея и кучетата, спрял се чак в дърветата. Бързо си отишла, горкичката, дори не разбрала. А оня казал, че било тъмно и валяло, иначе можел да я види и дори да спре и да я повози. Не го ли помните този случай, много се говореше в града ...
Усети, че му причернява и едва чува какво разказва мъжът. Отпусна се на пейката и се опитваше да не мисли, само да диша дълбоко.
- Лошо ли Ви е? То тук лекар няма, от града да викна? С кого сте, да го потърся да Ви прибере ... тук пак не минава автобус, новият шофьор се поболял нещо и напуснал. Странна работа е ... хората говорят, че му има нещо на пътя ни и затова не идват автобусите. И трима шофьори, дето правеха рейсове насам, уж полудели и единият се опитвал да скача от покрива на блока ... Говорят хората, аз много не им вярвам, ама знам ли, има нещо - ето пак няма автобус ...
Гласът на мъжа се губеше, а в здрача, от нищото го гледаха две очи с празен, отсъстващ поглед.