Снощи бях на симфоничен концерт с филмови мелодии, вероятно най-нелепият от всички, които съм посетила. Още не знам кое ме изнерви повече - дали липсата на наистина качествена музика (може би кадърният ни иначе диригент е пропуснал точно филмите с такава и е подбрал напълно случайно с гугъл неизвестни имена с невпечатляващи композиции, както и абсолютен комерс, който пък пълни залите) или присъствието на вездесъщия кич "Титаник". Всяка дума и звук от това сладникаво кино-недоразумение ме докарва до тиха лудост, както и незаслужената му слава.
По някаква прищявка на съдбата историята точно на този кораб е споходена от необясним кинематографичен късмет, трамплин към славата и известността. Със своите 1 503 жертви и 704 оцелели обаче потъването на "
Титаник" не е най-голямата, най-трагичната или нелепа морска катастрофа по никакви критерии, дори като съотношение загинали към спасени. Печалният трофей
в мирно време принадлежи на филипинския ферибот
Doña Paz (4 386 загинали и само 24 оцелели).
Най-голямата морска катастрофа ще отбележи на 30.01.2015 г. тъжната си 70-годишнина. За съжаление първоначално около потапянето на "Вилхелм Густлов" се пази политически коректно мълчание, след това остава и извън полезрението на холивудските машини за слава.
Извън различните и нееднозначни публикации по-сериозно внимание й обръща само
Гюнтер Грас с "
Рачешката". Той обаче, макар и Нобелов лауреат, е само почти гений, малко труден за масово четене и асимилиране и доста труден за филмиране (и до невъзможност, ако се търси резултат във вид на сладникав, лесно смилаем, сърцераздирателен шедьовър), както се видя от "
Тенекиеният барабан".
Грас разравя историята задълбочено, правдиво, безпристрастно и по много интересен начин, вплитайки в нея събитията около убийството на самия Вилхелм Густлов, лидер на Националсоциалистическата партия в Швейцария, застрелян у дома си през 1936 г. от евреина Давид Франкфуртер, истерията на съпартийците му и сблъсъка на наратора, журналист със скромна кариера, със собствения му, иначе кротък и ученолюбив син, градящ в нета нов въображаем райх върху трагедията с кораба.
Книгата засяга няколко доста болезнени теми, много е ценна и все още може да се намери на цената на 3-4 кафета. Непривикналите с автора могат да я пробват и
тук, а
тук има интервю с него от преводачи на "Рачешката", основно с въпроси на Александър Андреев, направил чудесния превод на български.
Катастрофата с "Вилхелм Густлов" e в резултат на местоположението му на грешното място и в грешното време, в съчетание с човешки недомислия, сляпо следване на устави и заповеди.
Корабът носи името на убития висш партиен функционер. Бил е гордостта на немския флот, построен през 1939 г. първоначално за круизи и ваканции на трудолюбивите арийци в екзотични кътчета в Норвегия, Италия и Португалия. Този лукс е част от програмата на Хитлер, наречена "Сила чрез радост", която включва още народния автомобил и народния радиоприемник. Малко след началото на войната е пребоядисан и служи като болница, а
по-късно е закотвен в пристанището на Гдиня (Готенхафен) и превърнат в щаб на елитната 2-ра подводничарска дивизия.
По целия път на всяка война цивилното население е най-потърпевшо от разрушенията, изтезанията, убийствата, глада, изнасилванията и всички останали безумия, резултат от нечии висши цели. В началото на 1945-а идва ред на обикновените германци, предимно жени, деца и възрастни (т.е. всеки, който не е изпратен на фронта), да търсят своето спасение в бягство. Настъпващата руска армия си отмъщава за трите години терор и изстъпления. Журналисти от неутрални държави успяват за заснемат потресаващи събития в духа на политиката на другаря Сталин, подгонили отчаяни германци към залива, Гдиня и Данциг (Гданск). Единственият път за спасение е с кораби.
Официалните нареждания са били само 20% от пространството в корабите да се заема от бежанци (и то ако остане такова), останалото е за войници и техника. Има обаче и изключения. Никой не знае точно колко човека са се качили по време на операцията за евакуация "Ханибал" на борда на конструирания да
превозва 1 465 пътници и екипаж от 417 души "Вилхелм Густлоф". Той е препълнен с бежанци, по неофициални данни - над 10 000, в един момент спират да ги регистрират при качване. Близо 9 000 са били цивилни, от които 5 000 деца, 173 души екипаж, 162 ранени военнослужещи на вермахта, 373 жени-военнослужещи (всъщност флотски помощнички - ученички в униформи), 918 матроси и офицери (все още на етап обучение).
На 30 януари
"Вилхелм Густлоф" отплава от Гдиня не само претоварен с огромен брой хора на
борда си, но и с маскировъчна боя и без необходимите стандартни обозначения, че превозва бежанци. Германските власти подценяват потенциалната опасност от съветски
подводници в района и за никого не е притеснително, че в конвоя му по различни причини накрая остава eдинствено торпедоносеца Löwe (Льове). На борда на
"Вилхелм Густлоф" има общо 5 (пет) капитани и помощник-капитани, които са намерили най-подходящото време да си мерят... опита, знанията и авторитета. Единият спор е дали да плават по задължителния за избягване на мини зиг-заг-маршрут. Приема се поради липса на гориво плаване по права линия. Другият спор е относно светлините и сигнализацията на кораба, който в крайна сметка продължава в пълен мрак.
По това време, на около 30 км. от брега, корабът е засечен от руската подводница S-13 с капитан
Александър Маринеско - роден в Одеса, много противоречива личност, опитен подводничар, възхваляван и тотално отричан. Находката идва в много подходящ за него момент. Заради алкохолен делириум и оргии във Финландия закъснява за курса и отчаяно се нуждае от трофей, за да не бъде разжалван или убит за държавна измяна.
Поради липсата на обозначения за бежански кораб и тъмнината на палубите не може да прецени ясно целта си и я определя като голям военен транспортен кораб, каквито има нареждане задължително да унищожава. Колебае се дали да атакува (поради плитките на това място води - около 50 м). Прави го наводно, след сложна маневра. Пуска четири торпеда, три от които попадат директно в целта.
Първото - в плувния басейн, където спящите на дюшеци на пода флотски помощнички нямат никакъв шанс срещу шрапнелите от начупени плочки и нахлуващата вода. Направените пробойни са достатъчни и корабът потъва за 50 мин. Едва 550 души са
спасени с лодките, между които естествено и петимата капитани. Останалите около 9 400 - 9 620 (според различни източници) намират смъртта си в ледените води на Балтийско
море при -18 градуса температура на въздуха. Освен малко техника, много вероятно е
"Вилхелм Густлоф" да е превозвал и ограбените от
Кехлибарената стая съкровища, които потъват заедно с него.
Десет дни по-късно Маринеско потапя още един кораб, "Генерал Штойбен", с 3 000 души
на борда, а три месеца след това буквално разполовява "Гоя" със
7 000 души на борда. Връща се от войната почти герой, малко след това попада в ГУЛАГ заради направена дребна услуга на приятел. Умира през 1963 г. година като
работник в автомобилен завод и със съзнанието, че е отнел 20 000 невинни
човешки живота. Реабилитиран е чак през 1990 г.
Тук може да се изгледа цялото филмче на National Geographic за
"Вилхелм Густлоф" (около 47 минути, първата половина е за историята му и разкази на очевидци). Следващият клип с леко подвеждащото заглавие съдържа само частта с потапянето.